Гарт Никс
Абхорсен (20)

Глава седемнадесета
Завръщане в Анселстиер

— Вятърът се обръща на север-североизток, сър — докладва Йомен Приндъл, докато наблюдаваше стрелката на ветромера, която беше свързана механично с ветропоказателя няколко етажа над тях. Щом стрелката се завъртя, електрическите светлини над главите им примигнаха и угаснаха и стаята остана осветена само от два доста опушени ветроупорни фенера. Приндъл погледна часовника си, който бе спрял, а след това разграфената свещ за измерване на времето между фенерите. — Токът спря приблизително в 16:49.

— Много добре, Приндъл — отвърна лейтенант Дрюи. — Нареди да преминат на газ и обяви обща тревога. Аз ще се кача при фара.

— Тъй вярно, сър — отвърна Приндъл. Извади един мегафон и извика в него: — Преминете на газ! Обща тревога! Повтарям, обща тревога!

— Тъй вярно! — проехтя един глас в мегафона, последван от писъка на ръчно задвижвана сирена и пресипналото дрънчене на ръчен звънец, които се чуваха из целия маяк.

Дрюи наметна синьото си палто с качулка и закопча широкия кожен колан, на който висяха револвер и къса сабя. Синият му стоманен шлем, украсен с емблемата с кръстосани златни ключове, провъзгласяваща настоящия му пост като Пазител на Западния фар, завършваше снаряжението му. Шлемът бе принадлежал на неговия предшественик и му беше малко голям, така че Дрюи винаги се чувстваше глупаво, когато го слагаше, но такъв беше уставът.

Контролната зала се намираше на пет етажа под фара. Докато Дрюи методично изкачваше стъпалата, срещна матроса Керик, който бе хукнал надолу.

— Сър! Най-добре да побързате!

— Бързам, Керик — отвърна спокойно Дрюи, надявайки се, че гласът му е по-устойчив от внезапно разтуптялото му се сърце. — Какво има?

— Мъгла…

— Винаги има мъгла. Затова сме тук. Да предупреждаваме корабите да не навлизат в нея.

— Не, не, сър! Не в морето! На сушата. Пълзяща мъгла, която идва от север. Зад нея има светкавици и се е насочила към Стената. А от юг идват и хора!

Дрюи се отказа от спокойствието, на което го бяха обучили във Военноморския колеж, който беше завършил едва преди осемнайсет месеца. Проправи си път край Керик и изкачи остатъка от стъпалата по три наведнъж. Беше задъхан, когато отвори тежкия стоманен люк и влезе в помещението с фара, но си пое дълбоко дъх и успя да докара някакво подобие на спокойния, хладнокръвен военноморски офицер, какъвто се очакваше да бъде.

Фарът беше угасен и нямаше да го палят още поне около час. Имаше двойна система, едната на газ и с часовников механизъм, а другата изцяло на електричество, за да се справят със странния начин, по който токът и технологиите отказваха да функционират, когато вятърът духаше от север. От Старото кралство.

Дрюи с облекчение видя, че неговият най-опитен старшина вече е там. Кормчия Бърл беше отвън на пътеката, долепил до очите си голям бинокъл за наблюдение. Дрюи излезе, за да отиде при него, подготвяйки се за студения бриз. Но вятърът навън беше топъл, още един знак, че идва от север. Бърл му беше казал, че сезоните от другия край на Стената са различни, а Дрюи беше прекарал достатъчно дълго време на Западния фар, за да му вярва, макар че в началото беше отхвърлил идеята.

— Какво става? — попита той. Обичайната морска мъгла се стелеше над брега, както винаги, по всяко време на денонощието. Но една друга, по-тъмна мъгла се спускаше от север, към Стената. Из нея странно проблясваха светкавици и тя се простираше на изток, докъдето стигаше погледът на Дрюи.

— Какви са тези хора?

Бърл му подаде бинокъла и посочи.

— Стотици са, мистър Дрюи, може би хиляди. Предполагам, че са южняци, от новия лагер в Лингтън Хил. Вървят на север, опитват се да прекосят Стената. Ала не в това е проблемът.

Дрюи завъртя бутона за фокуса, звучно удари бинокъла в ръба на шлема си и му се дощя да можеше да е по-внушителен в присъствието на Бърл.

В началото не виждаше нищо, но когато нагласи фокуса, всички мъгляви петна се проясниха и се превърнаха в бягащи фигури. Бяха хиляди, мъже със сини шапки и жени със сини забрадки, както и много деца, облечени изцяло в синьо. Хвърляха дъски по усуканата тел, проправяйки си път през нея, и я режеха, ако се наложеше. Някои вече бяха успели да прекосят междинната зона, заградена с тел, и почти бяха стигнали до Стената. Дрюи поклати глава при тази гледка. Защо, по дяволите, се опитваха да влязат в Старото кралство? И, което беше още по-смущаващо, част от южняците, които вече бяха достигнали до Стената, започваха да бягат обратно…

— Граничният щаб уведомен ли е за тези хора? — попита той. Долу имаше военен пост, поне една рота в задните окопи, където по цялото протежение бяха разположени дежурни и подслушвателни постове. Какво правеха войниците?

— Телефоните сигурно не работят — каза мрачно Бърл. — Освен това, проблемът не е в тези хора. Погледнете фронтално мъглата, сър.

Дрюи завъртя бинокъла. Мъглата се движеше по-бързо, отколкото бе очаквал и беше изненадващо равномерна. Самата тя беше почти като стена, насочила се срещу стената от камък. Странна мъгла, чиято вътрешност беше озарявана от светкавици.

Дрюи преглътна, мигна с очи и отново размърда бутона за фокуса на бинокъла, неспособен да повярва на очите си. В предната част на мъглата имаше някакви същества. Същества, които някога може би са били хора, но вече не бяха. Беше чувал истории за такива същества, когато получи първото си назначение като дежурен на северния бряг, но всъщност не им вярваше. Ходещи трупове, загадъчни чудовища, жестока и в същото време нежна магия…

— Онези южняци нямат шанс — прошепна Бърл. — Израснах на север. Видях какво стана преди двайсет години в Бейн…

— Тихо, Бърл — нареди Дрюи. — Керик!

Керик подаде глава от вратата.

— Керик, вземи дузина червени ракети и започни да ги изстрелваш. По една на всеки три минути.

— Ч-червени ракети ли, сър? — изрече с разтреперан глас Керик. Червените ракети бяха сигнал за извънредна опасност на фара.

— Червени ракети! Действай! — изрева Дрюи. — Бърл! Искам всички, освен Керик, да се съберат навън след пет минути, на трета платформа и с пушки!

— Пушките не работят, сър — изрече унило Бърл. — А онези южняци едва ли щяха да се доберат до Границата, ако хората от гарнизона вече не бяха мъртви. Там долу имаше цяла армейска рота…

— Издадох заповед! А сега действай!

— Сър, не можем да им помогнем — каза умоляващо Бърл. — Не знаете на какво са способни тези същества! По устав сме длъжни да отбраняваме фара, а не да…

— Кормчия Бърл — изрече хладно Дрюи, — каквито и да са недостатъците на армията, Кралският анселстиерски флот никога не е стоял настрана, докато загиват невинни хора. Това няма да се случи под мое командване!

— Тъй вярно, сър — каза бавно Бърл. Вдигна за почест едната си мускулеста ръка, а след това изведнъж я стовари силно върху врата на Дрюи, под ръба на офицерския шлем. Лейтенантът се строполи в обятията му, а кормчията внимателно го положи на пода и взе револвера и сабята му.

— Какво зяпаш, Керик! Изстреляй проклетите ракети!

— Но… но… ами…

— Ако дойде на себе си, дай му чаша вода и му кажи, че аз съм поел командването — нареди Бърл. — Ще сляза долу, за да подготвя защитата.

— Защита?

— Онези южняци идват от юг, директно през позициите на армията. Значи от тази страна вече има нещо, нещо, което е избило войниците до крак. Някой мъртъв, ако не греша. Ние ще бъдем следващите, ако вече не са пристигнали. Така че побързай с проклетите ракети!

Едрият старшина изкрещя последните думи, докато излизаше през люка и го затръшна зад гърба си.

Трясъкът още кънтеше, когато Керик чу първите викове, някъде долу в двора. После се разнесоха още викове, един ужасен писък и хаотична врява от шумове: крясъци, писъци и дрънчене на стомана.

Разтреперан, той отвори склада за ракети и измъкна една. Катапултът се намираше на перилата на балкона, но въпреки че го беше правил стотици пъти по време на обучение, той не успя да положи ракетата в него. Когато най-сетне я нагласи, издърпа шнура твърде бързо, за да я възпламени и ръцете му обгоряха, когато тя излетя във въздуха.

Разплакан от болка и страх, Керик се върна, за да вземе още една ракета. Над главата му от небето се сипеха червени цветчета, разцъфнали ярко на фона на облаците.

Не изчака три минути, за да изстреля следващата ракета, нито по-следващата.

Все още изстрелваше ракети, когато мъртвите ръце минаха през люка. Дотогава мъглата беше обвила целия фар и само Керик, неговите ракети и стаята с фара се издигаха над влажната и разстлана пелена. Тя изглеждаше почти като твърда почва, видът й бе толкова убедителен, че Керик почти не се замисли, когато мъртвото същество връхлетя с гръм и трясък през стъклената врата и се пресегна да го разкъса с ръце, които имаха твърде много пръсти и завършваха с извита и окървавена кост.

Той подскочи и в продължение на няколко крачки мъглата като че наистина му даде опора, а той се смееше истерично, докато тичаше. Ала въпреки всичко пропадаше все повече. Мъртвите ръце гледаха как се отдалечава, миниатюрна искрица живот, която угасна твърде скоро.

Но Керик не беше умрял напразно. Червените ракети бяха забелязани на изток и юг. А когато Керик падна, лейтенант Дрюи се свести в помещението с фара и с мъка се изправи на крака. Видя мъртвите и в прилив на мигновено вдъхновение дръпна лоста, който освобождаваше превключвателя и газа под налягане.

Върху фара лумна светлина, която бе увеличена хилядократно от най-добрите обективи, създавани някога от майсторите стъклари в Корвиър. Лъчът блесна в двете посоки, обхващайки мъртвите на балкона. Те изпищяха и заслониха своите гниещи очи. Младият военноморски офицер отчаяно върна часовниковия механизъм в неутрална позиция и увисна върху шпила, за да завърти фара. Той беше предназначен за случай на пълна механична авария, но не и да бъде натиснат от един човек.

Отчаянието и страхът му дадоха нужната сила. Фарът се завъртя и улови изцяло мъртвите в горещия си бял лъч. Не им стори нищо, но те не понасяха светлина и започнаха да се оттеглят, поемайки пътя на Керик в мъглата. За разлика от него, мъртвите ръце оцеляха по време на пропадането, макар че телата им бяха размазани. Изправиха се бавно и с помощта на пихтиестите си, изпочупени крайници, започнаха дългото изкачване обратно по стълбите. Там имаше живот, а те искаха да го усетят, вече забравили дразнещата светлина.

 

 

Ник се събуди от гръмотевици и светкавици. Както винаги напоследък, беше дезориентиран и замаян. Усещаше, че земята се движи нестабилно под него и му отне известно време да разбере, че го носят в носилка. Във всеки край имаше по двама мъже, които маршируваха със своя товар. Нормални мъже, или поне достатъчно нормални. Не прокажените работници от ямата, които Хедж наричаше „нощната смяна“.

— Къде сме? — попита. Гласът му беше дрезгав и усети метален вкус. Плахо докосна устните си и усети засъхналата кръв, образувала кора върху тях. — Бих искал да пийна вода.

— Господарю! — извика един от мъжете. — Той е буден!

Ник опита да се изправи, но нямаше сили. Над главата си виждаше само буреносни облаци и светкавици, които падаха някъде отпред. Полусферите! Сега си припомни всичко. Трябваше да се увери, че полусферите са в безопасност!

— Полусферите! — извика, а гърлото му беше прорязано от болка.

— В безопасност са — каза един познат глас. Внезапно над него се извиси Хедж. Станал е по-висок, помисли си Ник без всякаква логика. И по-слаб. Някак се е разтеглил, като карамелен бонбон, за който се карат две деца. И преди като че оплешивяваше, а сега има коса. Или това, което се виеше на челото му, беше сянка?

Ник затвори очи. Не можеше да си спомни къде се намира и как се е озовал там. Очевидно все още беше болен, по-сериозно отпреди, иначе нямаше да го носят.

— Къде сме? — попита немощно. Отново отвори очи, но не видя Хедж, макар че мъжът му отговори отнякъде отблизо.

— След малко ще прекосим Стената — отвърна Хедж и се разсмя. Смехът му беше неприятен. Но Ник не можа да се сдържи и също се разсмя. Не знаеше защо и не успя да си наложи да спре, докато не се задави и не беше принуден.

Освен смеха на Хедж и постоянния тътен на гръмотевиците, се чуваше и друг шум. В началото Ник не можа да го определи точно. Продължи да се ослушва, докато носачите му го водеха непоколебимо напред, и накрая реши, че знае какъв е. Публика на футболен или крикет мач. Победоносни викове и крясъци. Макар че Стената би била странно място за игра. Навярно играят войниците на Границата, помисли си той.

Пет минути по-късно Ник все още чуваше викове сред тълпата и разбра, че не са от игра на футбол. Отново опита да се изправи, само за да бъде изтикан обратно от една ръка, в която разпозна тази на Хедж, макар че беше черна и изглеждаше обгоряла, а на мястото на ноктите имаше червени пламъци.

Халюцинации, помисли си отчаяно Ник. Халюцинации.

— Трябва да пресечем бързо — каза Хедж на носачите. — Мъртвите ще успеят да удържат коридора едва още няколко минути. Щом полусферите преминат, побягваме.

— Да, сър — отвърнаха в хор мъжете.

Ник се запита за какво говори Хедж. Сега вървяха между две редици от неговите странни, ранени работници. Той се опита да не ги гледа, както и тяхната гниеща плът, поддържана от разкъсани сини дрипи. За щастие не виждаше смазаните им лица. Всички бяха извърнати, като някаква обърната почетна стража, и се бяха хванали под ръка.

— Полусферите прекосиха Стената!

Ник не знаеше кой говори. Гласът беше странен и ехтящ и го накара да се почувства омърсен. Ала думите дадоха незабавен резултат. Носачите хукнаха, подмятайки тялото му нагоре-надолу. Той се хвана здраво от двете страни и в най-високата точка на един от подскоците използва допълнителната инерция, за да се изправи и да се огледа наоколо.

Бягаха през един тунел в Стената, който разделяше Старото кралство и Анселстиер. Нисък и сводест тунел, издълбан в камъка. Беше претъпкан с хора от нощната смяна от началото до края, наредени в необятни редици и хванати под ръка, а между редиците имаше само един тесен коридор. Всеки мъж и жена беше озарен от златиста светлина, ала когато Ник доближи, видя, че светлината идва от хиляди миниатюрни златисти пламъци, които се разделяха и събираха, а хората във вътрешността на стената буквално горяха.

Ник нададе ужасен вик, когато влязоха в тунела. Навсякъде имаше огън, странен златист огън, който гореше без дим. Макар че той поглъщаше нощната смяна, хората не се опитваха да бягат, нито да викат, или да направят нещо, за да го спрат. И което беше още по-лошо, Ник осъзна, че щом някой биваше погълнат от огъня, мястото му се заемаше от останалите. Стотици мъже и жени в сини дрехи се стичаха от далечния край, за да поддържат редиците.

Ник видя, че Хедж с мъка си пробива път напред. Ала това не беше точно Хедж. Беше по-скоро създание на мрака с формата на Хедж, обгърнато в червен огън, който се бореше със златистия. Всяка негова крачка издаваше видимо усилие, а златистите пламъци наподобяваха почти физическа сила, която се опитваше да му попречи да прекоси тунела в Стената.

Изведнъж цяла група от нощната смяна отпред се възпламени, подобно на свещи, паднали в една последна восъчна локва, за да изчезнат напълно. Преди хората от двете страни да успеят да се хванат под ръка или да нахълтат нови попълнения от нощната смяна, златистият огън се възползва от пролуката и се разбушува из целия тунел. Носачите го видяха, изругаха и нададоха викове, но продължиха да бягат. Удряха огъня като плувци, бягащи от брега към прибоя, гмуркайки се в него. Ала въпреки че носилката и нейните носачи успяха да преминат, огънят изтръгна Ник от нея, обгърна го в пламъци и го захвърли на каменния под на тунела.

Златистият огън изпрати пронизваща болка в сърцето му, сякаш гърдите му бяха прободени с ледена висулка. Ала това изведнъж проясни съзнанието му и изостри сетивата му. Той различи отделни символи сред пламъците и камъните, символи, който се движеха, променяха и образуваха нови комбинации. Това бяха символите на Хартата, за които беше чувал, осъзна Ник. Магията на Самет… и Лираел.

В главата му нахлуха всички скорошни събития. Припомни си Лираел и крилатото куче. Бягството от палатката му. Криенето в тръстиките. Разговорът му с нея. Беше й обещал, че ще направи всичко възможно да спре Хедж.

Пламъците докосваха гърдите на Ник, но не изгаряха кожата му. Опитваха се да атакуват онова, което беше вътре в него, да прогонят фрагмента от тялото му. Ала това беше сила извън възможностите на магията на Стената, и тя реши да затвърди позициите си, веднага щом Ник понечи да обгърне огъня на Хартата, посягайки към пламъците, като дори опитваше да погълне трептящата златиста светлина.

От устата, носа и ушите на момчето заструиха бели искри и тялото му изведнъж се изпъна, изправи се като пружина и застана отвесно, а лактите и коленете му замръзнаха в това положение. Подобно на някаква скована кукла, Ник вървеше напред, а златистите пламъци бушуваха на всяка негова крачка. Дълбоко в съзнанието си той знаеше какво става, но беше просто страничен наблюдател. Нямаше власт над собствените си мускули. Фрагментът го контролираше, ала не знаеше как да го накара да върви както трябва.

С блокирали стави, Ник тромаво крачеше нататък, покрай многобройните редици с горящи хора от нощната смяна, докато все повече от тях нахлуваха в тунела откъм далечния край. Мнозина никак не приличаха на хора от нощната смяна, а почти можеха да минат за нормални мъже и жени, тъй като кожата и косата им беше свежа и жива. Само очите им издаваха, че са различни, и някъде дълбоко в себе си Ник знаеше, че са мъртви, а не просто болни. Както и техните по-разложени събратя, новодошлите също носеха сини шапки или забрадки.

Някъде напред Хедж изхвърча от тунела и се обърна, за да даде знак на Ник. Жестът му сякаш беше физически контакт, който го повлече напред още по-бързо. Златистият огън посягаше към него от всички възможни страни, но тези от нощната смяна бяха твърде много, имаше твърде много горящи тела. Огънят не успя да достигне до Никълъс и накрая той излезе залитайки от тунела, далече от златистите пламъци.

Беше прекосил Стената и се намираше в Анселстиер. Или по-скоро в междинната зона между Стената и Границата. Обикновено това беше тихо и пусто място с необработена земя и бодлива тел, изпълвано с известно спокойствие от тихия шепот на вятърните флейти, които Ник винаги бе възприемал като някаква странна украса или паметник. Сега беше обвито в мъгла, зловещо огрявана отдолу от приглушеното червено сияние на залязващото слънце и проблясващите светкавици. На места мъглата изтъняваше, докато неумолимо се носеше на юг, разкривайки сцени на ужасно насилие. Бялата пелена беше като завеса пред представление на ужасите, която се вдигаше за кратко, за да разкрие купчини с трупове и тела, пръснати навсякъде, тела, увиснали на тела и натрупани на земята. Всички те бяха със сини шапки и забрадки и накрая Ник разбра, че това са убити бежанци от Юга и че по някакъв ужасяващ начин от тях е била съставена и нощната смяна на Хедж.

Над главата му пукаха светкавици и трещяха гръмотевици. Мъглата се разсея и Ник зърна полусферите недалече пред себе си, привързани с въжета към огромните шейни, за които знаеше, че ще ги чакат, когато разтоварят баржите при Редмаут. Ала не помнеше това да се е случвало, нито каквото и да било друго между разговора му с Лираел в тръстиковата лодка и неговото пробуждане тъкмо преди да прекосят Стената. Полусферите изглежда бяха изтеглени дотам, очевидно от мъжете, които ги дърпаха и в момента. Нормални мъже, или поне не от нощната смяна. Мъже, облечени в някаква странна, опърпана комбинация от анселстиерска военна униформа и дрехи, от Старото кралство, туники в цвят каки, контрастиращи с ловджийските кожи, ярките бричове и ръждивите ризници.

Силата, която го бе придвижила през тунела, изведнъж го напусна и Ник падна в краката на Хедж. Сега некромантът беше висок поне два метра, а червените пламъци, които горяха по кожата му и в очните кухини бяха по-ярки и буйни. За пръв път Ник се уплаши от него и се питаше защо досега не го е било страх. Ала беше твърде слаб, за да направи нещо повече от това да се свие в краката на Хедж и да се хване за гърдите, където болката още пулсираше.

— Скоро — каза Хедж, а гласът му изтрещя като гръм. — Скоро нашият господар ще бъде освободен.

Ник се улови, че кима въодушевено и това го уплаши не по-малко от Хедж. Вече потъваше отново в онова сънливо състояние, в което можеше да мисли само за полусферите и своя Инкубатор за светкавици, и какво трябва да се направи…

— Не — прошепна Ник. Какво не бива да се прави. Не знаеше какво става и докато не разбереше, нямаше да прави нищо. — Не!

Хедж разбра, че Ник говори с независим глас. Усмихна се и в гърлото му проблесна огън. Повдигна го като бебе и го притисна до гърдите си, към пояса със звънци.

— Ти почти изигра ролята си, Никълъс Сейър — каза той, а дъхът му беше горещ като пара и миришеше на гнило. — Никога не си бил нещо повече от несъвършен приемник, въпреки че чичо ти и баща ти се оказаха много по-полезни, отколкото бих могъл да се надявам, макар и без да го осъзнават.

Ник можеше само да се взира в пламтящите очи. Вече беше забравил всичко, което си бе припомнил в тунела. В очите на Хедж виждаше сребърните полусфери, светкавицата и съединяването, и за пореден път разбра, че това е единствената висша цел на неговия кратък живот.

— Полусферите — прошепна той почти ритуално. — Полусферите трябва да бъдат съединени.

— Скоро, господарю, скоро — изрече напевно Хедж. Отиде при чакащите носачи и положи Никълъс върху носилката, като го милваше по гърдите точно над сърцето с почернялата си, все още горяща ръка. Малкото, което беше останало от анселстиерската риза на Ник се разпадна от допира на Хедж, разкривайки голата кожа, посиняла от дълбоките натъртвания. — Скоро!

Ник гледаше мрачно, докато Хедж се отдалечаваше. Беше лишен от всякаква самостоятелна мисъл. Беше му останало само изгарящото видение на полусферите и тяхното окончателно съединяване. Опита да се изправи, за да ги погледне, ала не му достигнаха сили, а и бездруго мъглата отново се сгъстяваше. Изтощени от усилието, ръцете на Ник се отпуснаха на земята от двете страни на носилката и единият му пръст докосна някакъв отломък, който предизвика странно усещане в ръката му. Остра болка и някаква нежна, целебна топлина.

Опита да обвие ръка около предмета, но пръстите му отказаха. С огромно усилие се обърна настрани, за да види точно какво е. Вгледа се от носилката и видя, че е парче счупено дърво, част от една от унищожените вятърни флейти, подобно на тази, чиито остатъци видя на няколко метра оттук. Фрагментът все още беше пропит със символи на Хартата, които се лееха из дървото. Докато Ник ги наблюдаваше, нещо проблесна в дъното на съзнанието му. За миг отново си припомни кой е в действителност, както и обещанието, дадено на Лираел.

Дясната му ръка не го слушаше, затова Никълъс се наведе още повече и се опита да вземе дървения фрагмент с лявата. Няколко секунди като че ли се справяше, но дори и лявата му ръка вече не му се подчиняваше. Пръстите му се разтвориха и парчето от вятърната флейта падна върху носилката, между лявата ръка на Ник и тялото му, без да се допира и до двете.

 

 

Хедж не се отдалечи много от Никълъс. Крачеше из мъглата, която се разделяше пред него, право към най-големия куп с трупове на южняци. Те бяха убити от мъртвите, които Хедж беше възкресил по-рано същия ден от временните гробища около лагерите. Забавляваше го идеята да използва мъртви южняци, за да убива южняци. Те бяха убили и войниците от странно нареченото Западно укрепление, както и моряците от фара.

Хедж бе прекосил Стената три пъти този ден. Веднъж, за да даде начален тласък на първите нападения в Анселстиер, което не беше кой знае каква задача; втори път, за да се върне и да подготви преминаването на полусферите, а това беше много по-трудно; и трети път с полусферите и Никълъс. Знаеше, че никога вече няма да му се наложи да я прекосява, защото Стената щеше да бъде едно от първите неща, разрушени от господаря му, заедно с всички останали творения на омразната Харта.

Единственото, което му оставаше да направи тук, беше да влезе в смъртта и да принуди колкото може повече духове, които успееше да открие, да се върнат и да населят тези тела. Въпреки че Форуин Мил се намираше на по-малко от двайсет мили и щяха да успеят да пристигнат там до сутринта. Хедж знаеше, че анселстиерската армия ще се опита да предотврати бягството им от Границата. Нуждаеше се от мъртви ръце, за да се сражава с нея, а повечето от тези, които беше довел от север и другите, създадени по-рано същия ден в гробищата на южняшкия лагер бяха унищожени при прекосяването на Стената, използвани, за да пренесат полусферите.

Хедж издърпа два звънеца от пояса си. Саранет, за принуда. Мозраел, за да събуди духовете, които спяха тук, в междинната територия, вече освободени от оковите на вятърните играчки на омразния Абхорсен. Щеше да използва Мозраел, за да събуди колкото може повече от тях, макар че употребата на този звънец би запратила самия него надалече в смъртта. После щеше да се върне през портите и зоните, използвайки Саранет, за да преведе останалите духове, които би могъл да открие в живота.

Щеше да има достатъчно тела за всички.

Ала преди да започне, усети, че нещо идва в мрака. Много внимателно, Хедж остави Мозраел, за да не звънне по своя воля, и вместо това измъкна меча си, прошепвайки думите, които накараха тъмните пламъци да се плъзнат по острието.

Знаеше кой е, но не се довери на ограниченията и заклинанията, с които я беше покрил. Сега Клор беше една от Висшите мъртви. В живота беше попаднала под влиянието на Унищожителя, но в смъртта някак се изплъзваше от този контрол. Хедж й беше наложил покорство с други средства, и както се получаваше винаги с властта на един некромант над подобен дух, това покорство можеше да се окаже нетрайно.

Клор изглеждаше като мрачна фигура, която само бегло приличаше на човек, с безформени придатъци върху огромния торс, които напомняха две ръце, два крака и глава. Там, където трябваше да бъдат очите й, горяха буйни огньове, макар че те бяха твърде големи и твърде раздалечени. Клор беше прекосила Стената с Хедж първия път и беше оглавила изненадващото нападение над армейския гарнизон в Анселстиер, в тяхното Западно укрепление. Там не бяха очаквали нападение от юг. Клор бе отнела много животи, които я бяха направили още по-силна. Хедж я наблюдаваше предпазливо и здраво стискаше Саранет. Звънците не обичаха да служат на некроманти и дори звънец, който би се сторил сигурен на един Абхорсен, имаше нужда непрекъснато да му се напомня кой е господарят.

Клор се поклони, някак иронично според Хедж. После заговори с безформената си уста, образувала се сред облака от мрак. Думите бяха безсмислени, нечленоразделни и разпокъсани. Хедж се намръщи и вдигна меча си. Устата се втвърди и един език от кървавочервен огън се стрелна от единия до другия край на противната паст.

— Моля за извинение, господарю — каза Клор. — По пътя от юг идват много войници на коне. Някои са магове на Хартата, макар да не са адепти. Убих онези, които пристигнаха първи, но след тях идват още много, затова се върнах да предупредя господаря си.

— Хубаво — каза Хедж. — Скоро ще подготвя нов приемник за мъртвите и ще ти го изпратя, щом е готов. Засега събери тук всички ръце, които успееш и нападнете войниците. Най-вече маговете на Хартата трябва да бъдат убити. Нищо не бива да застава на пътя на нашия господар!

Клор приведе голямата си, безформена глава. После протегна ръка назад и измъкна един мъж, скриван досега от мъглата и мрачното й туловище. Той беше слаб, дребен човек, чието сако бе разпрано на гърба и разкриваше класическа чиновническа бяла риза, снабдена с предпазители за ръкави. Тя го държеше за врата само с два от огромните си пръсти, а той беше полумъртъв от страх и липса на въздух. Падна на колене пред Хедж, като дишаше запъхтяно и хълцаше.

— Твой е, или поне така твърди — каза Клор. После се отдалечи, протягайки се, за да докосне мъртвите ръце, намиращи се наблизо. Щом ги докоснеше, те потреперваха и се дръпваха рязко, а после бавно започваха да я следват. Ала от тях бяха останали учудващо малко, а в тунела в Стената нямаше никакви. Клор внимаваше да не се доближава до надвисналата каменна грамада, която все така проблясваше от време на време, озарена от златиста светлина. Дори и тя не възприемаше безгрижно прекосяването на Стената и вероятно не би го направила без помощта на Хедж и саможертвата на много нисши мъртви.

— Кой си? — запита настойчиво Хедж.

— Аз… аз съм помощник-водач Гинър — проплака мъжът и му подаде някакъв плик. — Асистент на мистър Королини. Донесох ви писмото с договора… разрешителното за преминаване… преминаване на Стената…

Хедж взе плика, който се възпламени, щом го докосна и изчезна, а от почернялата му ръка се посипаха люспи от сива пепел.

— Не ми трябва разрешително — прошепна Хедж. — От когото и да било.

— Освен това дойдох за… за четвъртото плащане, както се договорихме — продължи Гинър, взирайки се в Хедж. — Направихме всичко, което поискахте.

— Всичко? — попита Хедж. — Кралят и Абхорсен?

— М… м… мъртви са — заекна Гинър. — Бомбардирахме ги и изгоряха в Корвиър. Нищо не остана.

— Лагерите край Форуин Мил?

— Нашите хора ще отворят портите на разсъмване, както наредихте. Позивите са напечатани, с превод на аждишки и челански. Сигурен съм, че ще повярват на обещанията.

— Превратът?

— Още водим битки в Корвиър и на други места, но… но съм сигурен, че „Наша страна“ ще победи.

— Значи сте направили всичко необходимо — каза Хедж. — Всичко, с изключение на едно.

— Какво е то? — попита Гинър. Вдигна очи към Хедж, но тъкмо понечи да извика, когато пламтящото острие се стовари и отнесе главата от раменете му.

— Загуба — изграчи Клор, която се връщаше с група „ръце“, тътрещи се зад нея. — Тялото вече е безполезно.

— Върви! — изрева Хедж, внезапно ядосан. Прибра окървавения си меч в ножницата и отново извади Мозраел. — Да не те отпратя в смъртта и да повикам някой по-полезен слуга!

Клор се подсмихна, а звукът наподобяваше дрънчене на сухи камъни в желязна кофа, и изчезна в нощта, докато редица от около сто мъртви ръце тътреха крака след нея. Когато и последният премина в предните окопи, Хедж иззвъня с Мозраел. От звънеца се изтръгна само един тон, който в началото беше тих, но постепенно увеличи силата и височината си. Когато звукът се разпространи, телата на южняците започнаха да се гърчат в спазми, а купчините с трупове се оживиха от движения. В това време Хедж се покри с лед. Мозраел продължаваше да звъни, макар че неговият повелител вече крачеше из студената река на смъртта.