Гарт Никс
Абхорсен (27)

Глава двадесет и четвърта
Загадъчното начинание на Могет

Ник се примъкна нагоре и се опря във вратата. Беше намерил прегънат пирон на земята и, въоръжен с него и със смътния спомен за устройството на ключалките, за пореден път се опита да проникне в бетонния бункер, подслонил едно от деветте разпределителни табла, които бяха изключително важни за функционирането на Инкубатора за светкавици.

Вече не чуваше нищо друго, освен тътена на гръмотевиците и не можеше да гледа нагоре, защото светкавиците бяха твърде близо и твърде заслепяващи. Съществото вътре в него искаше да погледне, за да се увери, че полусферите се товарят както трябва върху бронзовите подпори. Но дори и да се поддадеше на този импулс, тялото му беше твърде слабо, за да се подчини.

Вместо това отново падна на земята и изпусна пирона. Започна да го търси, макар да знаеше, че няма смисъл. Трябваше да направи нещо. Колкото и да е безполезно.

После усети, че нещо го докосва по бузата и се стресна. Нещото отново го докосна — нещо по-влажно от мъглата и стържещо. Предпазливо отвори очи съвсем леко, подготвяйки се за ослепителна бяла светкавица.

Видя я, но забеляза и друга, по-мека белота. Козината на малка бяла котка, която нежно ближеше лицето му.

— Върви си, котарако! — измърмори Ник. Гласът му прозвуча тихо и патетично на фона на тътена. Размаха ръка и добави: — Ще те удари гръм.

— Едва ли — отвърна Могет близо до ухото му. — Освен това реших да те взема със себе си. За жалост. Можеш ли да вървиш?

Ник поклати глава и с изненада установи, че все пак са му останали сълзи. Не беше изненадан от говорещата котка. Светът около него се разпадаше и всичко беше възможно.

— Не — прошепна. — Вътре в мен има нещо, котарако. То няма да ми позволи да си тръгна.

— Унищожителя е разконцентриран — каза Могет. Виждаше как наместват втората полусфера върху подпората й в жп вагона, а обгорелите и изпотрошени мъртви ръце продължаваха да се бъхтят с глупава всеотдайност. Зелените очи на Могет отразяваха плетеница от светкавици, но котката не премигна.

— Както и Хедж — добави. Могет вече беше извършил подробно разузнаване и бе видял, че некромантът стои в гробището, което навремето беше обслужвало един процъфтяващ дърводелски град. Хедж беше покрит с лед, очевидно ангажиран със събирането на подкрепления в смъртта, които връщаше обратно. При това много успешно, както разбра Могет по многото разядени трупове и скелети, които вече се изравяха от гробовете си.

По някакъв начин Ник разбра, че това е последният му шанс, че това говорещо животно е като кучето от съня му, че е свързано с Лираел и неговия приятел Сам. Събрал последните си запаси от сила, той се повдигна и седна — но това беше всичко. Беше твърде слаб и се намираше твърде близо до полусферите.

Могет го погледна, размахвайки раздразнено опашката си напред-назад.

— Ако това е най-доброто, на което си способен, предполагам, че ще се наложи да те нося — каза котката.

— К-как? — смотолеви Ник. Много му беше чудно как малката котка възнамеряваше да носи възрастен човек. Макар и отслабнал като него.

Могет не отговори. Просто се изправи на задните си лапи — и започна да се променя.

Ник се взираше в мястото, където беше стояла малката бяла котка. Очите му се насълзиха от ослепителния блясък на постоянно падащите светкавици. Беше видял как животното се променя, ала въпреки това му бе трудно да го повярва.

Защото вместо малка котка, сега пред него стоеше много нисък, широкоплещест мъж с тънък кръст. Не беше по-висок от десетгодишно дете и имаше бяло русата коса и прозрачно бледата кожа на албинос, макар че очите му не бяха червени. Бяха яркозелени и с бадемовидна форма — точно като тези на котката. А на кръста му имаше яркочервен кожен колан, от който висеше миниатюрно сребърно звънче. После Ник забеляза, че бялата роба, която привидението носеше, имаше две широки ленти около маншетите, осеяни с малки сребърни ключета — същите, които беше видял върху ризницата на Лираел.

— Сега — изрече предпазливо Могет. Усещаше фрагмента от Унищожителя в тялото на Ник, и макар че по-голямата част от него се стремеше да се слее с останалата, знаеше, че трябва да внимава. Ала там, където липсваше сила, на помощ идваше хитростта. — Ще те взема и ще отидем да намерим наистина хубаво място, откъдето можем да наблюдаваме съединяването на полусферите.

При споменаването на полусферите, Ник усети изгаряща, остра болка в гърдите си. Да, те бяха наблизо, усещаше ги…

— Трябва да контролирам работата — изрече дрезгаво. Отново затвори очи и гледката на полусферите блесна в съзнанието му по-ярко от светкавица.

— Работата е свършена — успокои го Могет. Повдигна Ник и го хвана с неестествено силните си ръце, но внимаваше да не докосва гърдите му. Албиносът приличаше на мравка, повдигнала товар, по-голям от самата нея, на известно разстояние от тялото си. — Просто ще отидем някъде, за да можем да виждаме по-добре. Да видим полусферите, когато се съединят.

— Да виждаме по-добре — измърмори Ник. Това някак успокои болката в гърдите му, но и му даде възможност отново да мисли със собствения си мозък.

Отвори очи и видя зеления поглед на своя носач. Не можа да разгадае емоциите в него. Дали беше страх — или възбудено очакване?

— Трябва да го спрем! — изрече с хриптене и болката се върна с такава сила, че изпищя, а писъкът му бе заглушен от тътена. Могет приведе глава, когато Ник продължи шепнешком. — Мога дати покажа… ох… как да отвориш разпределителните табла… да прекъснеш главните кабели…

— Твърде късно е за това — каза Могет. Започна да върви между гръмоотводите, като се привеждаше и извиваше с предвидливост, която издаваше, че може да предскаже къде и кога ще удари светкавицата.

Отдолу, зад Могет и неговия товар, един от последните живи работници на Хедж свързваше главните кабели към подпорите, които придържаха полусферите върху железопътните платформи. Платформите бяха разположени на петдесет метра разстояние върху късата жп линия, а полусферите бяха поставени така, че плоските им дъна да са обърнати едно към друго и да стърчат над подпорите. Кабелите захранваха бронзовата рамка, подслонила всяка една полусфера. По нищо не личеше, че нещо ще съедини платформите — и полусферите, — но очевидно това беше целта.

Много от гръмоотводите бяха поразявани от светкавици и те вече захранваха полусферите с електричество. Около вагоните пращяха дълги сини искри, а Могет усещаше жадното поглъщане на енергия от Унищожителя и помръдването на древното същество в сребристия метал.

Албиносът започна да се движи по-бързо, но не с всички сили, за да не обезпокои фрагмента в тялото на Ник. Но младият мъж лежеше безмълвно в обятията му и част от съзнанието му се радваше, че е твърде късно да спре съединяването на полусферите, а друга част скърбеше, задето се е провалил.

Скоро се появиха видими доказателства, че Оранис се гърчи в оковите си. Светкавиците около самите полусфери спряха и започнаха да се придвижват навън, сякаш тласкани от невидима ръка. Вместо концентрирана поредица от удари в и около вагоните, светкавиците започнаха да поразяват все повече от гръмоотводите, осеяли склона. Освен това бурята донесе още светкавици. Ако преди върху малката площ около полусферите бяха падали по девет мълнии в минута, сега по склона падаха по деветдесет, а после по неколкостотин, докато бурята бучеше и трещеше, обхващайки целия Инкубатор за светкавици.

След няколко минути в центъра на бурята нямаше никакви светкавици. Ала отдолу, полусферите светеха с новооткрита енергия и всеки път, щом Могет погледнеше назад, виждаше мрачните сенки, гърчещи се дълбоко във вътрешността на сребристия метал. Във всяка полусфера сенките се движеха и затъмняваха страната, най-близка до другата, бунтувайки се срещу силата, която продължаваше да ги държи раздалечени.

Паднаха още светкавици, а тътенът на гръмотевиците разтърси земята. Полусферите светнаха още по-ярко, а сенките станаха по-тъмни. С писък на негодуващ метал, отдавна излезлите от употреба колела на вагоните започнаха да ги приближават един към друг.

— Полусферите се съединяват! — извика Могет и хукна по-бързо по склона, криволичейки между гръмоотводите, а тялото му беше прегърбено, за да предпази товара си от мощните енергии, които се сипеха навсякъде около тях.

В сърцето на Ник един малък метален къс започна да вибрира, усетил привличането на по-голямото цяло. В миг се придвижи към сърдечната стена, сякаш за да избухне сред кърваво сияние. Ала привличащата сила не беше достатъчно голяма и се намираше твърде далече. Вместо да изригне през костите и плътта, фрагментът от Унищожителя улови течението през една ярка артерия и започна да се връща по пътя, който беше проправил преди почти година.

Сам свали ръката си, когато една мъртва ръка падна с писъци, а златистият огън на Хартата разяде всяка част от тялото й. Олюлявайки се и гърчейки се, тя пропълзя зад две горящи дървета. Димът от огньовете се виеше в спирали, които наподобяваха ездачи, съпровождащи огромната пелена от мъгла, разстлана над върха на хребета.

— Ще ми се стрелите ми да го бяха направили — отбеляза сержант Еванс. Беше изстрелял няколко сребърни стрели в същата мъртва ръка, но те само я бяха забавили.

— Духът продължава да съществува — изрече мрачно Сам. — Само тялото вече не му върши работа.

Усещаше още много мъртви, които се катереха от другата страна на хребета, придвижвайки се с мъглата. Дотук Сам и войниците бяха успели да отблъснат първата атака. Но това бяха едва половин дузина мъртви ръце.

— Предполагам, че ни принуждават да останем на разстояние, докато се подготвят за основната атака — каза майор Грийн, като наклони назад каската си, за да избърше лъскавата пот от челото си.

— Така е — съгласи се Сам. Поколеба се, а после каза тихо: — Там има около сто мъртви ръце, и с всяка минута се появяват още.

Погледна назад към мястото, където покритото с ледена кора тяло на Лираел стоеше между скалите, а после и към обръча от войници. Редиците им бяха оредели в сравнение с преди. Мъртвите не бяха убили нито един, но поне дузина от тях просто бяха избягали, твърде уплашени, за да останат и да се бият. Майорът някак неохотно ги беше оставил да си отидат, мърморейки нещо за това как не може да ги застреля, след като цялата рота изобщо не би трябвало да е там.

— Само ако знаех какво става! — избухна Сам. — С Лираел и онези проклети от Хартата полусфери!

— Винаги е най-трудно да чакаш — каза майор Грийн. — Но не мисля, че ще чакаме дълго, така или иначе. Онази мъгла се спуска. След няколко минути ще се озовем в нея.

Сам отново погледна напред. Наистина, мъглата се движеше по-бързо, дългите й пипала пълзяха по склона, а основната част ги следваше отзад. В същото време усети как огромна вълна от мъртви залива целия хребет.

— Идват! — извика майорът. — Дръжте се, момчета!

Сам осъзна, че са твърде много, за да ги унищожи със заклинания на Хартата. За миг се поколеба, а после извади панфлейтите, които му беше дала Лираел, и ги поднесе към устата си. Макар вече да не беше бъдещ Абхорсен, се налагаше сега да изиграе тази роля пред лицето на нахлуващите мъртви.

После изгуби от поглед майора, изцяло погълнат от наближаващия враг и панфлейтите. Допря устни до Саранет, пое дълбоко въздух през носа — и засвири, а чистият, силен звук отекна сред гръмотевиците и всепоглъщащата мъгла.

Сам напрегна волята си заедно със звука и усети как се простира из бойното поле, обхващайки повече от петдесет мъртви ръце. Усети как спускането им надолу се забавя, как се борят с него, а духовете им се бунтуват, докато мъртвата плът се мъчи да продължи напред.

За миг улови всички в хватката си и мъртвите ръце спряха, застанали като мрачни статуи, обвити в мъгла. Стрелите се забиваха в тях и някои от по-близките войници се втурнаха напред, за да съсекат краката им или да прободат коленете им с щиковете си.

Ала духовете в мъртвата плът продължаваха да се борят и Сам разбра, че няма да вземе пълно надмощие. Остави Саранет да отеква из склона и премести устата си върху Ранна. Но се наложи отново да си поеме дъх и в този кратък миг песента на Саранет утихна, а волята му беше прекършена. Той изгуби контрол, а мъртвите от всички страни се размърдаха и за пореден път се втурнаха по склона, жадни за живот.