Ярослав Вайс
Наздраве!

Ярек се пресегна през масата и с ръка пресече пътя на тънкия светлозелен лазерен лъч, който струеше покрай стената с отворите.

— Какво жжжелаете — избоботи мрежата на репродуктора, вграден в пулта. Предната половина на пулта беше керамична, но имитираше дърво, отзад се плъзгаше конвейер от пластмаса, подобна на гума. Конвейерът беше почти разкъсан.

Ярек почна да тършува из джобовете си. Хартийката, проклетата хартийка, на която беше записал какво трябва да купи! Ева му беше диктувала набързо през вратата на банята (той през това време закусваше), а после на два пъти му извика още нещо. И като за проклетия край него се мотаеше Крул. Крул, който на вечеринките в завода, щом видеше, че Ярек възнамерява да се измъкне по английски маниер, не пропускаше да подхвърли нещо за мъжете под чехъл и за мъжката еманципация. Лесно му е на него, разведен е. Накрая Ева беше поръчала слънчев филтър, него го е запомнил и също го записа, но дявол знае къде е пъхнал хартийката.

— Какво жжжелаете? — търпеливо повтори репродукторът, точно както беше програмиран: да предлага услугите си на всеки тридесет секунди.

Най-после! Ярек измърмори набързо единния си номер и прочете първата поръчка от списъка.

— Предпазен лак за кожа. Туристическа опаковка.

Над отвора мигна диод: „ДА“. И тутакси се появи високо синьо флаконче с пулверизатор. Металната ръка го остави отвън на конвейера и флакончето се понесе надясно към машината за опаковане.

— Протеинова храна за рибки. Крушка от шестдесет свещи с регулатор на изразходваната енергия. Запаметяващи блокове за кухненския компютър Матес 200, цял кашон. Хибриден алабаш — четири порции — четеше Ярек, като всеки път изчакваше да мигне LED-ът^[1], да се появи това, което беше поръчал, и механичната ръка да се прибере отново в отвора.

— Тоалетна хартия. Последният брой на „Гатанки и кръстословици“. Олио. Витаминна паста — семейна опаковка. Два комплекта ски-вакса за естествен сняг. Литър безхолестериново мляко. Да се вземат децата.

Светна червен диод — „НЕ“. Конвейерът рязко спря и кутията с безхолестериновото мляко се преобърна.

— Поправка — каза Ярек, — последната поръчка невалидна. Предпазител за регулатора на консумираната топлинна енергия. Подправка спрей за синтетични кренвирши.

Отново червена светлина и рязко спиране на конвейера.

— Подправка спрей за синтетични кренвирши в момента нямаме на склад — избоботи репродукторът. — Ще я намерите в достатъчно количество в цех номер двеста и тринадесет на улица „Хайровски“ — първата вдясно след площад „Екологическо равновесие“, мммоля.

— Дамски слънчев филтър — каза Янек. — Това е всичко.

— Благодаря — избоботи репродукторът. — Освободете мястото за следващия клиент, мммоля. Довиждане, моля.

Ремаркето на велосипеда му се напълни. Ярек внимателно опипа най-горните пакети в пирамидата, намести ги добре, за да не изгуби някой, и после по черната спирала спусна ремаркето в гаража. Беше паркирал в третия бокс от края. Пъхна скобата на теглича в ушенцето на задния калник, прехвърли крак през рамката и бавно потегли към изхода.

Пред противодимната порта на преходната камера се спря и съобщи единния си номер в крушовидния микрофон. От теленото кошче на кормилото взе дихателната маска, надяна я и когато двете крила на портата се отвориха, излезе на улицата.

На китката му избръмча ръчният телефон. Включи го в слушалките на маската.

— Всичко ли взе? — попита Ева.

— Разбира се, гълъбче — каза той снизходително, — само подправка спрей за кренвирши нямаше. Казаха ми, че мога да я намеря на „Хайровски“. Тъкмо отивам там.

— Ако има опашка, недей да чакаш. Главното е, че си взел филтъра. Като си помисля колко неща трябва да помъкнем и че там изобщо няма Еса…

Късо съединение в енергийната мрежа бе блокирало през лятото три радиуса на Еса — електронната снабдителна апаратура — и градът трябваше цял ден да се грижи сам за себе си. Мнозина по-лабилни хора и досега не се бяха опомнили. Ева също.

— Само че днес Еса беше наред, гълъбче. Ще се отбия само за спрея, ще взема децата и бегом у дома.

— Децата! Ярек, зарежи спрея! Върви направо за децата, нали знаеш, колкото по-рано отидеш, толкова по-добре. Там не обичат, когато някой пристигне в последния момент.

— Не се бой, гълъбче!

Той караше бавно по задръстената улица и си проправяше път вляво към средния поток, за да се отклони на площад „Екологическо равновесие“. Улицата започваше да се изкачва. Премести лостчето на втора.

В задното колело нещо заплашително изскриптя. „Трябва ми нова скоростна кутия — помисли си той, — най-добре «Уран», с дванадесет скорости. Страшно я хвалят! А наред ли ти е велосипедът, светът ти се вижда по-хубав.“

До него издрънча звънец. Уплаши се, че е пресякъл пътя на някой друг велосипедист, днес никак няма да е приятно да падне на мокрия, студен асфалт.

— Здравей — чу се приглушен глас изпод нечия маска.

Вдигна глава. Беше Крул. Днес той непрекъснато му се мотае из пътя. Позна го по очуканата „еска“, модел отпреди две години, и по оранжевия филтър и двете сини ивици на дихателната маска. „Оранжевите с две сини ивици са много ценни — твърдеше Крул, — предпазват дори от алергия към водорасли и йодни изпарения, които се срещат рядко.“ Светлосинята маска на Ярек не беше нищо особено, тя предпазваше от обикновени ексхалации и широк спектър от полени на плевели, които предизвикват най-честите видове сенна хрема.

Крул почука на филтъра си. Това означаваше: „Включи слушалките!“ Точно сега Ярек нямаше особено желание.

— Ама че време! — викна му веднага Крул. Неговата бодрост беше кошмарна. — Спомняш ли си изобщо кога за последен път валя сняг? Старото златно време, когато настъпваха големи студове?

— Аз не го обичах много — каза Ярек. — Трудно се караше велосипед. Вечно падах.

— Защото не си имал гуми с гвоздеи. Гвоздеите бяха най-подходящи. Но трябваше много да се внимава — да не налетиш на някого или да не те спипат полицаите.

Само не ми разправяй, че ти харесват тия парникови зими, дето се заредиха напоследък.

— Ако ми потрябва зима, ще ида при нея.

— А няма ли да дойдеш с мен на чашка? — Крул посочи фосфоресциращата фирма на една от сградите пред тях. „Оазис“ — гласеше тя и до надписа бе изобразена чаша с високо столче, от която излизаха мехурчета. И за да не се усъмни някой в качеството на напитката, мехурчетата бяха маркирани O² и O³.

— Да, ама утре заминавам със семейството си на планина. А трябва да взема и децата.

— За малко да забравя, че си в отпуск! Все пак ще дойдеш с мен на чашка, нали?

Той даде знак с ръка, че ще завие към тротоара; допотопната му бракма нямаше мигачи.

— Обещах на Ева да й помогна. И трябва да ида навреме за децата.

— Хайде бе! Нали не искаш да си помисля, че се боиш от жена си! Да не си под чехъл?

— Добре, но само по една — каза бързо Ярек и звънна на блондинката със зелен филтър (срещу домашен прах, а може би и срещу алергия към хранителни продукти), която завиваше наляво, без мигач. — Внимание, мадам!

Седнаха на малката масичка до вратата. През лошо уплътнената преходна камера проникваше слаб мирис. Ярек притвори очи и се замисли. Ясно, амоняк със слаб примес на сярна киселина.

Крул пресече с ръка лазерния лъч.

— Какво ще жжжелаете? — прозвуча над масата.

— Осемдесет и две нула шест петнадесет върху, а не е тридесет и три петдесет и шест — каза Крул. — Дайте ми два рома. С кислород и витамин B¹².

 

— Виж, някой те вика — каза Крул. — Гривната ти святка.

„Ева“ — усети се веднага Ярек. Съвсем беше забравил, че когато влязоха в „Оазис“, изключи звуковия сигнал на телефона. Децата, трябваше да вземе децата!

Навън вече беше тъмно.

Той натисна копчето на ръчния телефон.

— Да, гълъбче — каза неуверено. — Аз съм.

— Ярек, къде се шляеш? Прибирате ли се вече? Тук съм като на тръни!

— Идвам си, гълъбче.

— Как са момчетата? Дай ми ги на телефона. Виктор. Бенямин, здравейте, тук е мама!

Ярек се смути и преглътна на сухо.

— Не са при мен, Ева — дойде му спасителна мисъл. — В гардеробната са. Една добра госпожица им помага да се облекат. След миг тръгваме, гълъбче.

— Ярек, ти си пил! Аз познавам. Пил ли си нещо?

— Стига глупости, какво ще пия? Само се отбих с Крул на кафе.

— Да не си полудял, Ярек? Утре сутринта заминаваме, не сме приготвили багажа, а ти спокойно си ходиш по кръчмите! Ти наистина си ужасен!

— Успокой се, гълъбче! И аз не те ругая. Ще взема момчетата и след няколко минути съм у дома. Почти целият ми път е по нанадолнище. Чакай ни, гълъбче.

Преди тя да успее да възрази нещо, Ярек изключи гривната.

— Голям гаф! — каза той на Крул. — Забравих, че трябва да взема децата.

— Не биваше да поръчваш втория рунд — сви рамене Крул. — А и срещу третия не възрази. Здравата я загази. Виж какво, да дойда ли с теб и да обясня на твоето гълъбче?

— Тя наистина ще ти се зарадва — каза с понатежал език Ярек и влезе в преходната камера. Интензивният дъх на амоняк му напомни, че не си е сложил маската. Напъха главата си в нея и натисна педалите.

Когато стигна до ниската сграда сред парка от устойчиви дървесни видове, светеха само два прозореца на партера. Останалите бяха тъмни. За миг сърцето му спря, после заби още по-бързо. „Може би момчетата ме чакат при портиера — мина му през ума. — Или тук са разбрали, че ще дойда по-късно, и вече са ги облекли. Или пък им е позвънила Ева.“

Натисна дръжката — портичката беше отключена. Бързо изтича до вратата на преходната камера и почука. През матовото стъкло видя силуета на някакъв човек, който дори не помръдна. Отново почука.

— Какво има? — обади се отвътре старчески глас. После издрънча ключ и се появи лице без маска. — Какъв е тоя шум?

Ярек се пъхна вътре.

— Идвам да си взема децата — каза.

— Най-напред си свалете маската — каза старикът с ключовете. — Щото така не ви разбирам.

Ярек свали маската си.

— Идвам да си взема децата — каза отново.

— Нямате късмет, млади човече. Късно е. Всички си отидоха.

— Но това не е възможно. А дежурните? Трябваше да си взема децата, беше уговорено.

— Аз съм дежурен. Другите си отидоха. Да не мислите, че заради вас ще киснат тук цяла нощ, докато благоволите да дойдете? И тези хора имат право на почивка.

— Не може ли нещо да се направи? — опита Ярек. — Например да позвъните на някого, за да ми ги даде.

— На кого да позвъня, господине? Елате утре, може да ги вземете сутринта. Щом като е уговорено.

— Само че ние утре сутринта заминаваме на планина. Разбирате ли, искахме да вземем децата с нас, на чист въздух, получих карта за пояса над три хиляди метра!

— О-хо, на тази височина още не съм бил — каза старецът. — Как е там?

— Не зная — сви рамене Ярек. — И аз още не съм ходил… А както изглежда, няма и да ида. Ако не заминем сутринта, картата пропада.

— Да… — поклати глава старецът. — Да бяхте помислили навреме. Ами че бива ли да оставите децата за последния момент? Какъв ти последен… вече е късно!

Ярек бръкна в джоба на якето си. Извади малък златист флакон с мундщук.

— Пушите ли? — попита той стареца. Старецът впери поглед във флакона.

— Това май не е нашенско.

— От Непал е — каза Ярек. — Най-чист хималайски кислород. Донесе ми го шуреят. Работеше там като монтьор. Опитайте го.

Старецът с удоволствие пъхна мундщука между зъбите си и два пъти натисна бутона. После каза:

— Бива го!

— Опитайте пак. Наистина ли нищо не може да се направи? Например да позвъните на някого, който живее наблизо… Няма да бъде даром.

— Нищо не може да се направи. Освен да ви ги дам аз. Само че не бива, нямам тапия за това. Вземете — и той подаде на Ярек флакона.

— Моля ви — каза Ярек и отблъсна ръката му. — Задръжте го. Почти не е използван.

Старецът претегли флакона с ръка.

— Само да си нямам неприятности — рече той. — Дайте си единния номер. Знаете ли какво рискувам заради вас?

Ярек му подаде визитната си картичка с адреса и със своя и Евиния единен номер.

— У дома имам още един спрей, от Кавказ — каза той. — Като доведа децата, ще ви го донеса.

Старецът се обърна и бавно се дотътри до кафявата маса. Скри флакона в чекмеджето и после прилежно и на дълги паузи взе да набира кодовете на клавишите на компютъра, като всеки момент спираше и поглеждаше в тясна черна тетрадка. Ярек му вярваше напълно, че няма документ за това. И малко се страхуваше дали ще извади точно неговите деца.

После над масата светна екран. На него се появи прозрачен сандък, който бавно се плъзгаше по тесен коридор. В сандъка имаше две креватчета. Виктор лежеше горе, а по-малкият, Бенямин, под него.

— Сега температурата им е минус сто осемдесет и пет градуса — каза старецът. — За половин час ще достигнат нормалните трийсет и шест и шест.

Ярек кимна мълчаливо. Като омагьосан гледаше лицата на двете момчета. От лятото, когато ги оставиха тук за дълбоко замразяване, изобщо не се бяха променили. Дори бяха още загорели, макар че самият той отдавна бе избелял. Изведнъж си даде сметка колко ги обича.

— Кога ще ги върнете? — наруши тишината старецът подир дълго мълчание.

— След две седмици. През всичкото време ще бъдат на планина. На чист въздух.

— Ако питате мене, там ще им бъде по-добре, отколкото тук — старецът посочи с глава към екрана. — Вижте, вече се размърдаха.

Виктор седна. Бенямин още лежеше, но усилено триеше очи с малките си юмручета.

— Трябва ли да ида да ги взема? — попита Ярек.

— Спокойно! Ще пристигнат сами… — Старецът се наклони над клавишите и отново изчука нещо на тях. — Значи, след две седмици — попита отново за по-сигурно.

— Да.

— Все ви се чудя, що не я зарежете тая — рече старецът. — Постоянно да ти карате тук и да ги оставяте за хипотермия. Аз на ваше място щях да ги държа навън, да свикват. Казват, че много хора вече правели така. Плюят на разпоредбите и си оставят децата у дома.

— Не сте ли видели прогнозата за ексхалацията през тази година? — попита Ярек. — Двойно повече хлорни съединения. А и нивото на сулфатите също няма да спадне скоро. Нека момчетата да преживеят най-лошото тук, в хладилника. Нали човек го прави заради тях, не е ли така? Виж — на планина, на почивка, наистина има смисъл. Но в града?

— Е, както щете — каза старецът. — В края на краищата това си е ваша работа. — Той бръкна в чекмеджето, извади флакончето и с удоволствие го разгледа. — Не искате ли да си дръпнете за последен път? — попита той Ярек.

Ярек поклати глава.

Старецът пъхна мундщука между зъбите си.

— Наздраве! — прогъгна той и натисна бутона.

— Наздраве! — кимна Ярек.

Бележки

[1] LED — light-emiting diode — светоизлъчващ диод (англ.). Б.пр. ↑