Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
…počkejte, kde jsem to skončil…, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2010 г.)

Издание:

Ярослав Вайс. Кутията на Пандора

Разкази. Първо издание.

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна, 1988

Съставители: Светослав Славчев, Злата Куфнерова

Превод от чешки: Матилда Бераха-Теофилова

Редактор: Невена Захариева

Редактор на издателството: Гергана Калчева-Донева

Библиотечно оформление: Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Тонка Костадинова

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Енчева

 

Чешка, I издание

 

Дадена за набор на 24.11.1988 г.

Подписана за печат на 13.IX.1988 г.

Излязла от печат: месец октомври 1988 г.

Формат 70×100/32. Изд. №2156. Цена 1,50 лв.

Печ. коли 16. Изд. коли 10.36. УИК 11.28

ЕКП 95364 5627-40–88

ДП „Георги Димитров“, София

 

Jaroslav Veis

Experiment pro třetí planetu. Mladá fronta, 1976

Pandořina skříňka. Mlada fronta. 1979

Moře času. Mladá fronta. 1986

История

  1. — Добавяне (сканиране, разпознаване и корекция: NomaD)

… о, не, госпожице, с мен не бива така да бързате, нали знаете, през зимата навърших сто двадесет и две, паметта ми вече не е същата като на младини, когато бях на петдесет, вярно, че всичко си спомням, но трябва да карам бавничко и поред, иначе ще се объркам и няма да знам кое беше първо и кое след това, тъй че почакайте, всъщност докъде бях стигнал…

… аха, до Нобеловата награда. Да, тогава тъкмо започвах, при Хорама, вие сигурно няма да знаете това име, но в края на двайсетото столетие той беше много известен, поне между генетиците. Той пръв описа генетичния код, пръв се зае да синтезира гени и после пръв разви блестящо всичко това. Тъкмо му бяха поверили нов огромен институт с още по-големи възможности, финансови фондове и сред другите реквизити там се озовах и аз, направо от университета. Не че бях някакво светило, в никакъв случай, по-скоро бях такъв един прилежничък и всичко стана съвсем случайно. Но случайностите са важни и в науката и понякога, какво да се прави, без най-обикновен късмет както прословутите деветдесет и девет процента труд, така и задължителният процент талант не струват пет пари. Ако можехте да попитате стария Флеминг, той сигурно щеше да потвърди, ама на това не му е мястото тук, чакайте, докъде бях стигнал…

… да, сетих се, така че успях някак да довърша дипломната си работа, а това продължи три години — известно време наблюдавах превръщането на поповите лъжички в жаби, ала винаги, преди да стигна до някакво обобщение, на милите попови лъжички им опадваха опашчиците и трябваше да чакам до следващата пролет за нов експериментален материал — та, с една дума, постъпих в института и всъщност само гледах какво става там, когато веднъж шефът на лабораторията, в която работех, такава една важна птица, ме дръпна настрана и ми рече, момче, имам за вас едно гешефтче, не е кой знае какво, но ще падне суха пара, ако потръгне, ще ми дадете десет процента, полага се за посредничеството, какво ще кажете. И после взе да ми разправя за своя шурей, който държал бензиностанцийка със съвсем малък сервиз, нищо особено — дванайсет механика и две чистачки, и че той, шуреят де, постоянно си имал неприятности с екологическия надзор, понеже след автомобилите на асфалта оставали бензинови дъги и мазни петна, а и отработеното масло било голяма гадост. Та дали не бих могъл да измисля някоя дяволия, която по естествен път да ликвидира всичко това. Ама, госпожице, и ония женоря от екологическия надзор бяха наистина опасни, от тях винаги ми прилошаваше, та взех, че се съгласих не само защото бях млад и ми трябваха мангизи, тъкмо се бях оженил, но и заради тях, за да им погодя номер и главно — на моята тъща, тя беше по-страшна от взвод дяволи и също работеше при екологическите ченгета, ама това е друга работа, чакайте, докъде бях стигнал…

… ясно, залових се за работа, всъщност не беше никак сложно, трябваше само да поизменя вида на бактериите, за които тъкмо се канех да измисля метод да произвеждат нещо извънредно важно, най-вероятно някакви хормони, те тогава бяха тъкмо на мода. Та захванах се аз със своите коли, знаете ли, ние тогава така им викахме, всъщност те всичките бяха мутация на бактериите на Ешерихиа коли, учех ги да си похапват с удоволствие бензин и масло. И може би защото не беше нищо важно, само частпром, страшно ми вървеше, с една дума, след два месеца вече бях готов, получих нов чудесен вид бактерии, жадни за всичко, което по някакъв начин беше свързано с нафтата. Напълних една тумбеста стъкленица, завих я в тънка хартия и я занесох на бензинджията. Той я взе, претегли я с ръка и после, без да мигне, я отнесе отзад в стаичката и се върна с бутилка. Вие на мен бутилка, вика ми, и аз на вас бутилка, тая напитка вие не я знаете, нея почти никой не я знае, и така си беше, никога преди това не бях пил толкова силно нещо, правили то от истински сливи, вие, госпожице, всъщност не знаете какво е това сливи, приличаха на сини яйца, зрееха наесен по дърветата и вкусът им беше като на „Конфитюрин“, а може би и още по-хубав, ама аз пак се отклонявам, чакайте, докъде бях стигнал…

… да, ясно, точно когато работите вървяха най-добре, след няколко седмици, спомням си го като да е било вчера, седя си аз и гледам околийските телевизионни новини и не щеш ли, на екрана се появява мъж, който изтегля от резервоара на автомобила си златисто гъсто желе, а мене сякаш ме удари гръм! Това бяха моите бактерии! Говорителят дрънкаше нещо за негодниците, дето с тая нова и непозната гадост напоследък развалят бензина на някои собственици на коли в града, но аз не изчаках да свърши и хукнах право при бензинджията. И той си призна, преди да съм го попитал: няколко дни след като му бях оставил бактериите, взел, че цръкнал от тях в цистерната на един конкурент, който имал бензиностанция и сервиз през три улици, тъкмо когато му докарали нови запаси. Исках само да му погодя малък номер — каза ми, — какво пък, можех ли да допусна, че ще стане така? Сега резервоарите на половината град са пълни с това златно желе! А на всичко отгоре малко преди това го били глобили от екологическия надзор, понеже цялата улица около помпата била изпоплескана със златното желе. Глобата е дреболия, уверявах го аз, но ако бактериите се разнесат по света — а те това и ще направят — и някой открие, че сте виновен вие, хората ще ви замерват с ключовете от колите, които вече няма да им служат за нищо, и ще ви пречукат с лостовете на скоростите, които ще изтръгнат в яда си. От мъка човекът изнесе от стаичката нова бутилка с оная напитка, дето я имал от дядо си, и я изпихме заедно. Оттогава вече никога не съм слагал в уста такова нещо. И ще ви кажа, че е за добро, щото на другия ден главата ме болеше от нея повече, отколкото от цялата беда, факт, вие, госпожице, дори не знаете що е това етанол, но си има причина, дето престанаха да го пият, ама аз пак се отклонявам, чакайте, докъде бях стигнал…

… аха, до бедата. След седмица бензинът се бе превърнал в желе навред наоколо, след още една седмица — в половината свят, а после настана онова, дето сигурно го знаете от историята като Годината на златния мор. Изведнъж всичкият бензин, мазут, масло, петрол, всичките запаси от нефт и природен газ се превърнаха в златно желе. Трупаше се на цели грамади, които се тресяха накъдето и да погледнеш, но най-лошото беше, че не можеха никъде да го откарат, щото камионите не вървяха, а млекарските електромобили ги бяха конфискували за болнични линейки. Правителствата си подаваха оставката, арабските шейхове почнаха да търсят камили в зоологическите градини, а директорът на Лувъра разреши в залата с античните амфори да подредят изложба за развитието на газовите лампи. Хората вървяха пеша, а в Англия, където тогава все още си пазеха като резерват кралския дворец с първоначалните му наематели, престолонаследникът беше уличен, че се кани да отстъпи правото на короната си срещу едно шотландско пони. Но това е вече друго, чакайте, докъде бях стигнал…

… хм, сетих се, това беше истински цирк, можете ли да си представите как се потях от страх, че ще ме открият и ще си получа заслуженото, смятах, че ще ме пратят на Луната или още по-надалеч, а на всичкото отгоре оня, нафуканият, дето ми пробута тоя долнопробен частпром, се правеше, че нищо не знае, и не ми обръщаше внимание, но и аз не исках някой да ме свързва с него или с шурея му. Взех, че се затворих в лабораторията и почнах да работя бясно, та чак пушек се вдигаше, мутирах каквото ми падне, експериментирах като подивяло стадо генетици и все мислех и мислех, та чак главата ме цепеше. И може би тъкмо страхът стана причината изведнъж някъде към есента да открия каквото търсех. Получих други бактерии, просто превъзходни, само че зелени, които можеха да правят нещо чудесно: разлагаха водата на водород и кислород. Тъкмо това ми трябваше, госпожице, в резервоара на автомобила, който нямаше с какво да се движи, се наливаше съвсем обикновена вода, прибавяха се няколко капки бактерии, а те за половин ден образуваха зелено желе, което смучеше водата като гъба и колата хвърчеше като същински змей, дори конските й сили се увеличиха с една трета и трябваше незабавно да се подсилват спирачките, та тия болиди[1], в каквито се бяха превърнали дотогавашните таратайки, да могат изобщо да се спират, но на това не му е мястото тук, чакайте, докъде бях стигнал…

… аха, тогава се вдигнах и бегом при шефа на лабораторията, измъкнахме се от бедата, викам, какво ти викам — ревях като дванадесетцилиндров мотор с откъснат ауспух, а той ми се усмихна и нищо не рече, само ме накара още веднъж да му повторя ясно всичко, а после взе и обяви, че той е разрешил целия проблем и е открил това, на което после почнаха да му викат Великото водно чудо, сигурно си го спомняте от историята, госпожице, и, разбира се, той получи Нобеловата награда, същата година никой друг не можеше да я получи, сляха наградите за химия и физика и обмисляха дали да не прибавят и наградата за икономика, а аз гледах като теле железница, нищо не разбирах, но знаех, че трябва да си мълча, щото на врата ми ще увисне цялата бензинова афера, нали грамадите със златно желе все още се тресяха навсякъде, където и да погледнеш, така че свих рамене и всъщност бях доволен, че всичко свърши по този начин, и може би и занапред щях да се заема да измисля нещо полезно, но веднъж оня, важната птица — той, разбира се, вече беше шеф и на Хорама, — дойде при мен в лабораторията, застана до вратата и ми рече с противния си глас: младежо, за да знаете, че съм джентълмен и никога не забравям обещанията си, от идущия месец ви увеличавам заплатата с две стотачки. А аз, госпожице, изведнъж не издържах, просто ме хванаха нервите и грабнах първото нещо, дето ми беше подръка — оказа се старата петриева паничка със златно желе от първите бактерии, — и я запратих по него. Той понечи да се дръпне, но не успя и златното желе се разля по бялата му престилка и главно по широката му вратовръзка от облъчен полигел, който тогава беше на мода, и преди да офейка, видях как бактериите взеха да се впиват във вратовръзката и да превръщат мекия полигел в твърда броня, какво да ви разправям, госпожице, това стана основата на суперстабила, най-здравата и най-устойчивата материя, създавана някога от човечеството, нали си го спомняте от историята: свърши ерата на металите — се казва оттогава — и настана векът на суперстабила. Естествено бе за подобно нещо оня да получи втора Нобелова, само година след първата, а отгоре на това и толкова други награди, че като се накичеше с всичките медали, дзънкаше като генерален щаб, качен на въртележка. И, разбира се, не можех на никого да обяснявам, че всичко съм го направил аз, а не той. Хич и не посмях! Но това вече е друга работа, чакайте, докъде бях стигнал…

… аха, сетих се, накратко, вие, госпожице, се учудвате, че съм се отказал от науката и работя тук като гид в музея? Да — а изложбата „Пътищата на модерните биотехнологии“, за която питахте, е на втория етаж, моля.

Бележки

[1] Бързи спортни коли. Б.пр.

Край
Читателите на „… Чакайте, докъде бях стигнал…“ са прочели и: