Васил Попов
Корените (43) (Хроника на едно село)

Битие

Трябва да излизам по-често на нов ред, рече си Генерала, като отбелязваше номера на следващата страница.

„Царевицата прибрахме. По-рано пиша, не усещам клавишите, а сега ръцете ми треперят от сърпа, дето рязахме царевицата. Че да се върна на котката…

— Каква котка? — запита Горския.

— Дачовата — рече баба Неделя. — Ще подивее, ама няма да се махне от Дачовата къща.

— Ще се махне — обадих се аз. — Ще тръгне да си търси еша.

— Няма, Генерале — каза баба Неделя. — То кучето господар не сменя, а котката — къщата.

И продължи да плете. Въртеше куките — три насам, едно нагоре, две натам — от сума ти време е заплела. Викам, какво плетеш, бабо Недельо, а тя — терлички. Що вълна имах, всичката ще я изплета. А за какво ти са тез терлички, питам. За бебетата. Извика ме с пръст, отхлупи капака на стария си сандък. Вътре стара премяна, кадифен контош с кожички, цариградски чехли със сребърни върхове, турски пищов. Отмахна тя старата премяна, отмахна и новата, беше я надиплила, отмахна пищова…

А реката, много земя бе изяла реката — яде земя и плюе камъни. Върбите клюмнали, съвсем се навели над леглото й, сякаш старци търсят нещо, а го не видят. Тя, водата, не че я няма съвсем, ами малко.

— Тя сега водата лесно се изпарява — каза Спас.

— Как лесно?

— Полюсът се измества — рече Спас и посочи картата.

— А ние се приближаваме към екватора.

— Е, чак пък към екватора.

— Истина бе, Генерале, един професор казал — той хвърли клечката, дето си чистеше зъбите, — няма шега. По полюса ще започнат да се топят ледовете, а океаните и моретата ще се вдигнат нагоре със седемдесе санти. Я изчисли колко вода прави това. Сума ти нещо.

— Какво ще изчислявам, Спасе! Значи в океаните се вдига, а при нас — спада?

— Спада я — рече той, — ами тя, водата, при нас за едно ли е? Язовири, заводи, помпи. Казват, Дунава целия го изпомпали вече.

Увлече се той и допълни, че както е тръгнало, ще слезем ние на екватора и току-виж по нас палми и смокини покарали, портокали ще берем.

— Ех, Генерале — въздъхна Спас с премрежени очи, — да ме питаш мене, правичката да ти кажа — не орехи, ами смокини ми се отглеждат. Че не само смокини, ами и маслини. Представяш ли си да имам аз едно стотина дръвчета маслинови!

— Представям си — рекох аз. — Ами ти, Спасе, хиляда години ли смяташ да живееш?

Той се засмя. Неудобно й става на усмивката на устата му, ама се засмя:

— Има едни мушички, Генерале, сигур ги знаеш — живеят те само един ден. Едни такива белички, прозрачни, ще речеш, не са мушички, ами дантела някаква, най-фина.

Живеят те само един ден — той показа единия си пръст, после го сви. — Един, ама човешки ден.

— Защо човешки?

— Защото за нас е един, а за мушичките може да е хиляда си техни години!

— Спасе, че ти да не си мушичка? — нервирах се аз.

— Не знам какво съм — рече Генерала. — Ти знаеш ли какво си?

Какво да му кажа. Мълчах.

— Не знаеш и ти — продължи той, — никой не знае. Едно време, по фашистко беше, помниш много добре, на закуска в казармата ни карат да четем молитва. Другите се молят, кръстят, а аз си мълча и не се кръстя. Иде фелът — кръсти се, вика, че… Няма, викам, госин фел. Нейсе, мина молитвата, закуската, вика ме той.

— Защо не се кръстиш бе?

— На кого да се кръстя, госин фел?

— На бога бе, как на кого?

— Че къде е богът, викам, госин фел?

Почервеня той, пипа се за шашката, гледам, носът му се издува.

— Значи, вика, ти в бога не вярваш, тъй ли?

— Не вярвам, госин фел, тъй вярно!

Десет дена арест. Извадиха ме от ареста. Иде поручикът.

— Е, сега, пита, вярваш ли в бога?

— Съвсем не, госин поручик!

Бой, бой, ама тогава биеха, Генерале, яката биеха. Още десет дена арест, вярваш ли в бога, твойта мама, съвсем не — и ме пратиха в черната рота. — Спас се изпъчи тъй, че костите му изпукаха.

— Та, Генерале, никой не знае какво е, защото не се е виждал.

— Как тъй не се е виждал?

— Ами тъй, извънка. Ти виждал ли си се извънка, Генерале?

— Значи не вярваш в човека? — запитах аз, разбрах го накъде бие.

— Защо да вярвам — ухили се той, — като не съм го виждал! Хора съм виждал много, ама човека, виж, него не съм. Затуй не му вярвам много и на годините. Ей го, луноходът, крачи си той, пристъпва по месечината, а колко прави един негов ден? Колко наши дни прави?

— Луноходът е машина, Спасе. Човекът я е създал.

— Ами човекът? — примигва той с едно око. — Ами човекът, кой го е създал него?

Какво да му река? Понякога си мисля, че Спас е побъркан, че и Горския се е побъркал, че и аз. Добре де, ако съм побъркан, ще взема ли да пиша и да кажа нещо? Кой се е виждал извънка, откъде ще се погледне и ще рече — ей на, видях се, туй съм аз!

— Едно време ме караха да вярвам в бога — продължи Спас, — а сега ме карат да вярвам в човека. За тоя човек два пъти на лагер са ме пращали, Генерале…

— За какво ти са тез терлички, питам.

— За бебетата — рече баба Неделя.

Извика ме с пръст, отхлупи капака на стария си сандък. Вътре старата премяна, кадифен контош с кожички, цариградски чехли със сребърни върхове, турски пищов. Отмахна тя старата премяна, отмахна и новата, беше я надиплила, отмахна пищова и отдолу — целият сандък пълен с плетени терлички. Седнах аз до сандъка и както тогаз при ореха, когато гледах как спят по пладня уморените жени в сянката и при мене беше Босьо, с празния бъкел, ми се прииска пак да спре времето. Жените никога да не се събудят, аз да съм на камъка, а Босьо да си е при мене с празния бъкел, да си мълчим ние завинаги. И сега баба Неделя да е отмахнала капака, в сандъка — терличките, и аз да съм седнал и да мълча завинаги…

— Виж какво, Генерале — обади се Спас. — По-рано тоз твоят човек свещи е палил, сега телевизия пали.

— Че защо да не пали? — ядосах се пак. — Страх те е, викам, Спасе. Страх те е тебе от човека!

— Страх ме е — призна той. — Щом човекът става бог, тя страшна работа! Оня бог е нищо в сравнение с него.

— Защо?

— Заради лакомията, Генерале. Ти човека само го пусни, речи му, че всичко е позволено, и ела го виж! И земята ще изяде, и месечината, и целия космос. Че и той ще му е малко.

Сега пък аз се засмях.

— Себе си ли имаш предвид? Малко ти бяха седем къщи, че сега ламтиш и за къщата на Жегъла.

Окото му не мигна. При другите хора окото е прозорче, всичко може да се види в него, а при Спаса — врата, желязна врата, заключена със седем катинара…

Отдавна баба Неделя бе захлупила сандъка и сега седеше на него като котка с подвити крака, а аз вече се чудех какво ще напиша после за терличките и за бебетата.

— Чу ли? — обади се баба Неделя.

— Какво да чуя?

— Ами, бебето. Не чу ли как проплака?

— Туй беше котката — намеси се Горския. Не мога да разбера как се намеси, като тогаз не беше при нас, ама се намеси.

— Коя котка? — запита баба Неделя.

— Коя! Дачовата! — измърмори Горския. — Ще подивее, ама няма да се махне от Дачовата къща.

— Ще се махне — обадих се аз. — Ще тръгне да си търси еша.

— Няма, Генерале — рече баба Неделя. — То кучето господар не сменя, а котката — къщата.

Горския се запиля нанякъде, а тя отново се заслуша и аз се запитах дали баба Неделя има уши, защото никога не съм я виждал без шамията. Лицето й в сянка, а отдолу зеленото сияние на вечно младите й очи. Щом беше оплела толкоз много терлички за бебетата, значи ги беше чула. Цял живот беше бабувала и повивала бебета. И Горския, и Спаса, и мене беше повивала, и за нея ние бяхме все още бебета, и другите бяха — тия, дето измряха или се изселиха по чужбина, по градовете и в Рисен.“

Генерала спря да пише, очите го боляха от взиране, през редовете бе искал да види себе си и другите някак тъй, извънка. Ръцете го боляха, макар че си беше превързал и двете китки. Чу той стъпки и сърцето му трепна. Реши, че Босьо се е върнал и ей сега ще се появи на вратата. Почака, но стъпките нито се приближаваха, нито се отдалечаваха. Няма да се върне, рече си Генерала, нито другите ще се върнат и нищо не се е връщало в тоя живот, само ако седна отново да пиша, тогаз ще се появят наново и Босьо, и другите, защото Босьо си е в безсловесността, а аз съм в словото, а с него всичко можеш да върнеш.

Стана той да си свари кафе и докато държеше кафеника и чакаше каймака да се вдигне, отново чу стъпките, но сега не им обърна внимание. Стъпки, рече си той, плясък на криле, или въздишки — всичко лети. И ние летим заедно със старата грешна земя, въртим се, нямаме покой. И лейтенант Рогачев лети, дето го бях наказал на маневрите в Хасково, само че защо тогаз го запитах кой номер ботуши носи, а той вика, трийсет и осми, другарю полковник. Кафето щеше да кипне и Генерала отмести кафеника. Докато сърбаше, хвърли поглед на последния лист, който стърчеше на машината, до половината написан, и на другия, преди него. Тоя път Генерала чу стъпките на словото заедно с човешките стъпки, с плясъка на криле и въздишките. И отново тръгна с тях.

„Ела — рече ми баба Неделя, — ела да видиш нещо, Генерале!

Поведе ме тя, влязохме в тъмната влажна изба. По сандъците бяха накачулени стари прашни козяци, в празната, изстъргана нощва лежаха гребалката и ситото, торби за овес висяха по пироните, все още пълни с овес, сякаш конете ей сега щяха да се върнат и да напъхат главите си в торбите, и аз се извърнах към светналия отвор на вратата, ама конете ги нямаше. Брей, рекох си, Генерале, пак искаш да видиш какво има извънка, а баба Неделя ме улови за ръката и помъкна още по-навътре. Отмести една празна бъчва с дървени обръчи, отмахна чергите, старите хамути и едно седло и аз пак се извърнах да видя конете, дето щеше да им сложи хамутите и седлото, но конете ги нямаше. Ритна тя седлото, то скръцна, но не се отмести, а от тавана се посипа прах и един голям бял паяк увисна, чак до носа ми спря, погледна ме и веднага се изкачи наново по паяжината. Баба Неделя измъкна нещо дълго, изкара го на светло — ивицата от вратата беше стигнала до втория дирек, — беше прост дървен ковчег, дъските малко пропити от влагата, главичките на пироните поръждясали.

— Видиш ли, Генерале? — рече баба Неделя, като отхлупи капака.

— Виждам — рекох аз.

— Тоз е моят ковчег — добави тя. — Накарах Дачо да ми го скове, преди да замине за Рисен. Да го знаеш къде е.

Мълчах и гледах празния ковчег.

— Чуваш ли, Генерале?

— Чувам, бабо Недельо. А защо ми го показваш?

— Нали ти рекох, да го знаеш къде е.

— Бабо Недельо — казах аз. — Ти никога няма да умреш.

Извърна се тя, светлината намаля от зеленото сияние на очите й. Засмя се. Стори ми се, че конете вече бяха влезли и хрупаха овеса в торбите. Виждали ли сте как светят очите на конете на тъмно? Стават синкавочервени.

Баба Неделя нищо не каза, и аз мълчах. Двамата излязохме, тя тури мандалото, а аз не можех да се отърва от чувството, че конете останаха в избата, с глави в торбите. Сега, като пиша, ги чувам как изцвилват леко, как баба Неделя туря мандалото, как изкачваме с нея четирите стъпала. До камъните черно котле, а в котлето натопена китка цветя, невени и димитровчета, а Дачовата котка стъпила на стобора отсреща, и пътя надолу, и Дачовия мост-люлейник над дерето, и по пътя облаче прах, а от облачето излиза черен автомобил.

Спря автомобилът и от него излезе Спас, ухилен до уши. Потупа ламарината отпред, тъй както се тупа кон по шията, преди да му нахлузиш торбата с овеса или след като си я свалил.

— Значи докара москвича — рекох аз.

— Чиста работа, Генерале — рече Спас и ритна гордо предната гума. — Искаш ли да те повозя?

— Благодаря, Спасе. Ще се прибера, имам да дописвам няколко страници.

Рекох да си тръгна, а той ме улови за ръката.

— И за москвича напиши.

— Ще напиша.

— И за Черно море напиши — добави той, — дето ще ида да видя курорта Албена, и за Пловдив, дето на панаира ще ходя. Ех, Генерале, свят широк!

Свят широк, записах аз и се замислих — тогаз каква ще е разликата между москвича и ковчега, и между ламарината и конската шия, че каква ще е разликата между лакомията на Спаса и плясъка на нечии криле? И се замислих аз за битието човешко, за оная едничка дума, дето я търсеше и продължава да я търси моят приятел Босьо, оназ дума, дето казвала всичко. Как да кажеш всичко, като всичко няма, и ако един ден има, всичко ще свърши. Голяма армия е туй човечеството, голяма! А кой ще излезе отпреде й да поеме командването?

— Аз — рече Горския.

— Как ти? — сепнах се аз.

— Аз бе, Генерале — разпали се той. — Аз ги извадих и докарах с молотовката. Ще вадя картофи, докато мога, ами че тез картофи трябва да се извадят. Ти ще дойдеш ли?

— Да дойда, Горски, ама отдавна не съм вадил картофи.

Пък и да ти кажа право, ръцете ми треперят. Виж как съм ги вързал. А и на кого са му притрябвали тез картофи?

— Как на кого — намръщи се той, — на хората.

— Уф, Горски, кои хора бе?

Той се намръщи още повече, бръчката му потъна между веждите.

— Генерале, ти хората с «кои» ли ги мериш, а? Ликоманов вика «колко», а ти пък — «кои»!

— Добре, Горски — въздъхнах аз. — Ще дойда.

Усмихна се той, лицето му омекна. Беше съвсем изтънял, бузите му хлътнали, ама очите му светеха с предишния див и фанатичен блясък. Тръгнахме ние с него двамата, стъпките ни точни и отмерени, като войници вървим из полето. Тъй вървяхме и едно време с него, през затвора минахме, през Балкана преваляхме, и вече се бяхме върнали и сега слизахме в равното. И докато Спас прибираше москвича си в гаража, докато баба Неделя седеше на сандъка си с подвити като котка крака, докато Дачовата котка обикаляше и търсеше еша си или стопанина си, ние захванахме да разгърляме гнездата, земята да ровим, картофите да вадим. Като се върнахме привечер, Горския отиде да пали двайсет и двата стълба с луминесцентното осветление, да светят цяла нощ и отдалеч да се вижда, че в селото още има живот, а аз седнах на машината. Ръцете ми трепереха, пак ги вързах в китките, и като седнах да пиша, ми се струваше, че продължавам да вадя картофи.“

Генерала спря да пише. В утайката на кафето се бе удавила голяма зеленикава муха. Генерала стана, разкърши се, целият се беше схванал от ваденето на картофите и от писането. Вдигна ръце — трепереха те, но той ги сви в юмруци. Излезе навън. Месечината отдавна беше превалила Балкана и се запътваше към Ръта. Селото спеше, огряно от месечината и от двайсет и двата луминесцентни стълба.

— Ще се поразтъпча малко — рече си Генерала, — да се поразсея, да ми се прочисти главата и тогава мислите ще изскочат наново. Ще ги събера аз и отново ще седна при машината. И ще се заредят отново събития и случки, и пак ще се появят човешки лица и ще се чуят човешки гласове. И стъпки ще се чуят, не тия, дето нито приближават, нито се отдалечават. Ще се завърти пак световното колело и конете ще продължават да хрупат овеса в торбите в избата на баба Неделя, а куките й ще плетат терличките на бебетата, които ще тръгнат с тях от раждането към смъртта, към своя един ден или към своите хиляда години. И в празните къщи ще се върнат хората, и добитъкът ще се върне, и гласовете, и миризмите, и животът, и всичко ще започне отначало, защото в началото бе словото.

И Генерала тръгна, тръгна в бялата луминесцентна нощ към началото, към словото.