Дмитрий Глуховски
Здрач (7)

La Advertencia^[1]

 

— Защо питате? — в този момент едва ли бих могъл да кажа по-голяма глупост, но думите изскочиха сами.

— Питам ви, защото преди два часа ни донесоха нова поръчка — някакви книжа на испански. Вече бях започнала да звъня на всичките ни постоянни преводачи, но преди празниците никой не иска да я поеме. Половината заминали, другите — заети. При това испанистите ни не са толкова много, основната маса от документацията е на английски — без изобщо да се учуди, започна да ми обяснява момичето.

— Аз… А какви са книжата? — вълнението, което не успях да скрия, все пак я накара да повдигне веждичката си: едва ли болшинството работещи за тях преводачи изпадат в такова състояние при получаването на нова поръчка.

— Нещо свързано с прокарването на пътища, така каза клиентът. Явно техническо. Самата аз не съм го гледала, политиката на нашата компания забранява преглеждането на превежданата документация — докато казваше тази заучена фраза, тя се усмихна с пластмасова усмивка, каквато имат някои фриволни манекени на бутиковите витрини.

— Ааа, техническо… — отвърнах аз не по-рано от половин минута.

Моето мигновено разочарование отстъпи място на искреното облекчение. Бих излъгал обаче, ако кажех, че в този миг надеждата да се сдобия със следващата част от превода не трепна неспокойно някъде вътре в мен. Кръвта ме блъсна в главата, като ме оглуши и ослепи, и макар да кимах със съгласие в такт с поясненията й, смисълът им стигна до съзнанието ми с известно закъснение.

— Не сте ли работили досега със специализирана лексика?

Фирмената учтива заинтересованост в гласа й почти напълно скриваше едва забележимите нотки на недоверие; тя се владееше майсторски, бях възхитен. Изящната й главица се наклони на една страна под прецизно обмислен ъгъл и бретонът й се люшна леко и покри лукаво гледащото ме око. И даже ако приемех за женско лукавство стъкления блясък на протезите й, подобни на онези, които слагат на пълнените чучела препараторите, изражението на лицето й бе изпълнено толкова съвършено, не че можех да не му се възхитя.

— Не… Работил съм — сепнах се аз в края на краищата.

— Знаете ли, всъщност… — тя кръстоса ръце на гърдите си и едва забележимо сви устни; аз тъкмо вече щях да махна с ръка, очаквайки отказ, но тук маската й още веднъж показа лека пукнатина — този път вероятно заради това, че тя погрешно изтълкува възхитения израз на лицето ми. — … постарайте се да изпълните работата оперативно, ще видим как ще се справите — криво съши тя към началото на фразата друг завършек и утвърдително тръсна бретона си, после се приближи до стелажите с подредени еднакви черни пластмасови папки, свали една и ми я подаде.

Подписах се на специална бланка, попитах за заплащането (то се оказа с една степен по-високо от очакванията ми) и радостно се усмихнах на служителката. Позорният ми фалит бе отсрочен. С помощта на огромните испанско-руски речници, с които се бях сдобил поради известните причини, аз се канех да видя сметката на тази поръчка колкото се може по-бързо; новогодишната елха, пресните продукти и подаръците за поостарелите ми университетски колеги започнаха отново да придобиват реален вид. Бях й признателен за това, че моята Нова година този път можеше поне горе-долу да заприлича на истински празник. Но как да изразя благодарността си на това целулоидно момиче? Да й обещая до края на дните си да бърша прахта от нея и да й сменям батериите?

— Благодаря ви… Много ви благодаря. Наистина — без да откъсвам поглед от нея, започнах да отстъпвам заднишком, но се спънах в прага и политнах към пода, без да изпусна папката.

— Внимавайте! — ахна тя уплашено и скочи, притича и ми помогна да стана.

— Ударихте ли се?

Като се стараех да не поглеждам към нейната страна, за да не види пламналото ми лице, аз неловко се отскубнах, измърморих нещо за довиждане и се спуснах към изхода.

— Пазете се! — извика момичето след мен.

Това беше последното, което чух, преди блестящите вратички на асансьора да се затворят след мен.

 

 

По пътя към метрото аз отново и отново, хапейки устни, си преповтарях наум сцената с нелепото ми падане, неловкия разговор и размесвах леката и някак си приятна физическа болка със сърбящото страдание от собствената си нищожност. Моите непохватни опити за общуване с момичетата почти винаги ме съсипваха така.

В тази пустиня на самоунижение и любителско самобичуване вестникарската будка ми се стори оазисът на забвението от арабските приказки. Да се отвлека от своето нещастие с чуждото нещастие, като препокрия неприятните преживявания с изрезки от списания и вестници — ето какво ми трябваше. „Московский комсомолец“ подхождаше за тази цел идеално.

Заглавието, набрано с огромни букви, съобщаваше, че броят на жертвите от ураганите в САЩ и страните от Централна Америка вече е стигнал стотици хиляди. В Гватемала и Никарагуа заедно с тайфуните са се излели проливни дъждове, които са абсолютно необичайни за този сезон. От бреговете си са излезли най-големите реки в региона, гигантски свличания са погребали под милиони тонове пръст десетки селища. Сили и средства за разчистване на свлачищата властите нямат, надежда да се намерят оцелели също няма, затова е взето решение да се прекратят спасителните работи, затрупаните села да се обявят за братски могили и да се изоставят. Стотици населени пунктове се оказват напълно откъснати от цивилизацията, а какво е станало с жителите им, на властите изобщо не е известно.

Съединените щати не са успели да се съвземат от предишните удари на стихиите, когато върху бреговете са връхлетели нови урагани. Правителството е взело решение в пострадалите райони да се струпат части на националната гвардия от цялата страна, но вече е било късно: в наводнения Ню Орлиънс и разрушения Хюстън са започнали епидемии, които правят масовата евакуация на оцелелите практически невъзможна.

С известно безпокойство прочетох още веднъж названията на районите, пострадали от тайфуни и наводнения. Колкото и странно да е, но познати имена от книгата на Ягониел и от проучената из основи страница на географския атлас, сред тях нямаше. Разярената природа засега бе подминала Юкатан.

В рубриката „Спешно за броя“ този път не забелязах нищо интересно. Разтворен, вестникът пъстрееше с материали от светската хроника; между репортажите от поредната помпозна сватба на отказващата да признае възрастта си поп дива и скръбния материал за десетгодишнината от смъртта на някоя си актриса от Кукления театър Валентина Кнорозова (известна на сцената с моминската си фамилия Анисимова), волно се разпростираше обширната статия за награждаването на победителите в Третата ежегодна национална олимпиада по криптография и лингвистика. Медалите на наградените бе връчил лично президентът на Русия, тържествената церемония се бе състояла в Мраморната зала на Кремъл в присъствието на множество представители на пресата и хайлайфа.

В статията се цитираше част от обръщението на президента към победителите на Олимпиадата: „За никого не е тайна, че в днешния свят именно знанията, информацията са едно от главните достояния на всеки народ, на всяка страна. Ние с вас имаме съдбата да живеем в сложно време, когато нашите научни, интелектуални разработки могат да попаднат в ръцете на определени сили — както на Запад, така и на Изток, и ние трябва да ги защитаваме. При това именно лингвистиката ни позволява по-добре да разбираме не само езиците, но и манталитета на другите народи, с всеки от които се стремим да поддържаме добросъседски и партньорски отношения. Убеден съм, че уменията да се зашифрова и разшифрова информация днес са ключови за успеха на нашата страна на световната арена. Ще ви открия една малка тайна: на мнозина финалисти от тази Олимпиада, дори на онези, които днес не са на тази сцена, вече са предложени добри работни позиции във водещи предприятия от национално значение…“

Изглежда аз бях единственият читател, който не разбираше важността на това събитие. Трябваше да слизам и без никакво съжаление запратих вестника в коша за боклук до турникетите.

 

 

Сипах си чай, седнах на бюрото и сложих пред себе си черната пластмасова папка с поръчката, после свалих вече наредените по рафтовете испански речници. По тази папка човек можеше доста точно да си представи моите нови работодатели: тя беше също така акуратна и коректно безлична, както и цялата фирма. По краищата папката се затваряше с две закопчалки, върху лицевата страна точно в центъра бе залепен етикет с номера на поръчката. Ето в такива агенции сигурно се носят за превод договорите за доставка на оръжие, устави на тайни дружества и допълнителните условия, с които се решава съдбата на многомилиардни сделки. Ако ще пътят, чието прокарване се обсъжда в поверените ми документи, да бъде поредното околовръстно трасе или дори усъвършенствана версия на Транссибирската магистрала — окото ми няма да мигне, помислих си аз. Какво друго би могло да се очаква от такава папка?

Щракнах закопчалките и я отворих.

Моментално я затворих и я заключих с двете закопчалки, поех си дълбоко дъх, разтърках очи и отново надникнах вътре. Те, разбира се, нямаха никакво намерение да изчезват някъде. Нямаше гръм, навън все така беше ден: не се случваше нищо, което би ме накарало да се усъмня в реалността на видяното. Те наистина бяха вътре и спокойно чакаха кога ще престана с истерията си и най-сетне ще ги извадя от тясната папка — десетина изписани отгоре до долу пожълтели от времето листове, а на най-горния с титулни букви стоеше: „Capítulo V“.

Скочих от стола си и се спуснах да обикалям овалната маса за хранене от карелска бреза, сложена насред стаята.

Това изобщо не можеше да бъде и въпреки всичко дневникът на конкистадора сам ме намери, макар да се стараех с всички сили да се отърва от него. Дали е случайност? По своя воля ли се бях спрял именно на тази преводаческа фирма, разлиствайки тефтера си? В този момент, когато вече описвах трийсетия кръг около жално поскърцващата маса, дори идеята за всеобщ заговор, в който бях оплетен изкусно, не ми се струваше смешна и глупава. Все по-малко вярвах в съвпадения и с все по-укрепваща увереност се стараех да намеря невидимите за чуждото око, замаскирани като обикновени ежедневни събития, брънки на зловещата верига, която ме приковаваше към тази странна история.

После, изморен, отново седнах зад бюрото си и ми стигаше само един поглед, хвърлен върху листовете на дневника, за да стихне щормът, бушуващ в мозъка ми, а на хоризонта да блесне изгряващото слънце. Какво значение има дали са ми пробутали тези листове или те са се оказали там по каприз на теорията на вероятностите? Възможно е един от тях да може да даде отговорите на всички въпроси, които ме занимаваха толкова време. Нима сега ще се откажа от възможността да ги притежавам единствено заради моите параноични опасения?

Ръцете ми все още малко трепереха; отпих глътка изстинал чай, отместих чашата по-далеч, за да не плисна случайно върху скъпоценните листове, и потънах в четене.

„Че като останах само с един водач, от когото сега зависеше съдбата ми и съдбата на всички, които се намираха под мое командване хора, аз реших да не се отлъчвам от него, докато не завърши, за слава на Господа, нашият поход.

Че когато напуснахме този лагер, където се обрече на вечни страдания в ада Ернан Гонсалес, като се самоуби, ние свихме малко на изток и взехме да навлизаме все по-навътре в тези гори, през които пътища не бяха прокарани и нямаше даже пътечка, и че Хуан Начи Коком ни водеше, като отгатваше пътя изключително по звездите и по други белези, достъпни нему, но скрити за очите на испанците.

Че въпреки тегобите, които трябваше да понася отрядът, войниците бяха в прекрасно разположение на духа, и че за това имаше две причини: първо, всички бяха безмерно радостни, че страшните блата, в които погинаха Ривас, Ферер и другите, вече бяха зад гърба ни; второ, че сред войниците се носеха слухове, че истинската цел на нашия поход е имане, скрито в подземието на храмова пирамида; че настоятелят ни е изпратил натам единствено за да извадим това имане и да го предадем на краля и Светата Църква, ала четвърт от съкровището се полага на оногова, който го намери; говореха и че оцелелите ще си поделят този дял помежду си по справедливост, макар на благородните сеньори по право да се полага три пъти повече, отколкото на простите войници, но трета част от уж полагащото се на офицерите ще стигне, за да забогатеят извънмерно.

Че изброяваха даже и какви именно богатства са скрити в лоното на съкровените пирамиди: сред тях различни украшения и отлети изцяло от злато статуи на индиански богове, и редки камъни. Че самият аз бях доста удивен от такива подробности, но колкото и да се старах, не успях да разузная кой пуска тези слухове; на мен самия за такова нещо отец Де Ланда нищо не ми бе говорил, по тази причина не можех да им вярвам, макар и да ми се щеше.

Че, когато питах за скритите богатства Хуан Начи Коком, той ми отвръщаше, че за съкровище нищо не му е известно, но никога не ми даде всички искани от мене обяснения, като с това ме караше да подозирам, че сплетните за имането може да се окажат правдиви.

Че, размишлявайки за неговите думи и постъпки, аз постепенно се уверих в това, че Начи Коком знае за съкровищата къде-къде повече, отколкото казва, а е възможно и да се страхува да ни заведе до имането. Че тогава си спомних аз и за неговия обесил се другар и попитах индианеца направо, дали затова Ернан Гонсалес е взел живота си, за да ни попречи да се доберем до златото и да го употребим в слава на краля, Светата Църква и за собствено обогатяване.

Че водачът упорстваше, макар че го заплашвах с меч, и държеше на своето, твърдейки, че нито златото, нито камъните са му важни и той няма да вземе да подлага на опасности своя живот нито за да намери това имане и да го присвои, нито за да го защити от посегателствата на Короната и Църквата. И после, след дълги съмнения, които аз не взех да прекъсвам, като реших, че той се кани да ми открие нещо важно, каза ми този Хуан Начи Коком, че се заблуждавам, като смятам мелеза Гонсалес за грешник и самоубиец.

И че повече за смъртта на Ернан Гонсалес той не каза нито дума; и че да бия Начи Коком, за да узная правдата, аз не започнах, като се боях да загубя доверието му, което се надявах да заслужа заради изпълнението на своето дело.“

Превежданият от мен дневник понякога ми се струваше като безкрайна стълба, която води в дълбоко тъмно мазе. На всяко стъпало са издълбани думи, разказващи определена част от завладяваща история, написана така, че като прочетеш поредната глава, попадаш в плен на собственото си любопитство. Фенерът стига само за крачка напред, и трябва да слезеш още едно ниво по-ниско, за да разбереш разгадаването на ребуса, видян на предишното стъпало. Играта май е построена честно: по-долното стъпало отговаря на въпросите на горното, обаче полученият отговор сам се превръща в нова главоблъсканица, която не можеш да решиш, ако не слезеш още една крачка по-надолу. От парченцата мозайка се подрежда пано; детайлите стават все повече, но докато не ги събереш всичките, не можеш да схванеш смисъла на картината. Налага се да вървиш по-нататък, все по-ниско и по-ниско, обръщаш се — входът, откъдето си влязъл в подземието, вече не се вижда, а какво те очаква в края на спускането ти, пък и има ли го, не знаеш. Остава само да осветяваш по едно стъпало надолу, да разчетеш написаното на него, и внимателно да стъпваш по-нататък.

Първите три, погълнати от мен страници, сякаш помагаха да се разбере онова, което се е случило в предишните глави. И така, да отхвърля моите предположения за легендарните съкровища, стаени в изгубените в селвата старинни храмове, беше рано. Вероятно самият автор на дневника е допускал такава възможност и по-преди, но да я спомене на хартия е решил едва в пета глава — може би защото скоро след това догадките му са получили потвърждение?

Получи продължението си и историята с обесилия се водач. Както конкистадорът, съставил отчета за своята експедиция, и аз засега не можех да зная казал ли е истината Хуан Начи Коком, отказвайки да се съгласи, че Ернан Гонсалес е самоубиец. Заподозрях го в опита на такава страшна цена да спаси от разграбване наследството на своя народ, щом прочетох за смъртта му. Ами ако в действителност някой просто хладнокръвно е отстранил Гонсалес? Кой нормален човек би решил да се лиши от водача си, когато вече е навлязъл в самото сърце на селвата?

Ако не се лъжа, в предишната глава върху нещастния Гонсалес се бе нахвърлил вторият офицер Васко де Агилар. Авторът на дневника споменаваше за тази случка само между другото, но на мен и това ми стигаше. Преди да продължа четенето, трябваше да се върна към онези събития.

Запалих лампата в стаята (докато разчитах първите три страници, навън вече се бе стъмнило), отворих вратата и като шляпах с чехлите си, излязох в коридора. Пликът с книгите си стоеше непипнат на същото място до шахтата за боклук, където го бях оставил. Явно никой от съседите не се бе полакомил за солидния том с трудовете на Ягониел, само от вида на който несведущият човек от скука получава скомина, а да изхвърлят на боклука такова издание не им е дало сърце.

Е, да, изпитването на силата на волята ми се провали, но да размишлявам по този въпрос, застанал пред боклукчийската шахта, нямах намерение: имах си и по-важна работа. Огледах се, кой знае защо на всички страни и зашляпах обратно вкъщи, като заключих външната врата два пъти. После отидох в кухнята и, като тръснах плика, за да махна насъбралия се прах, започнах да изваждам върху масата собствените забранени съкровища.

И двете книги с лентички за отбелязване на нужните ми страници, брошурите с ярки корици, речниче с исторически термини и остарели думи, което също съм пъхнал в яда си — в плика имаше всичко, освен копията на написаните на пишеща машина страници с превода на първите три глави. Озадачен, аз отново ги прехвърлих книга по книга, после разлистих Ягониел и Кюмерлинг — безрезултатно. Край шахтата освен моя плик с книгите нищо не се въргаляше; отделна купчинка листа бих забелязал веднага. Преводът беше изчезнал и дори нямаше смисъл да се опитвам да отгатна кога може да се е случило това: за дните, изминали от моето отричане от маите, аз нито веднъж не бях пипал плика.

Е, какво? Единственото, което да е предизвикало любопитството на съседите ми да са моите доста неудачни преводачески упражнения, от които един лаик все едно нищо не би разбрал? Но кой е казал, че преводът е попаднал у съседите ми? Подчинявайки се на моментния импулс, аз се приближих до вратата, проверих ключалката и за всеки случай подръпнах дръжката. След това се измих със студена вода и се върнах в стаята. Даже ако преводът на Втора, Трета и Четвърта глава беше загубен, можех засега да се осланям на паметта си: те се бяха запечатали в нея задълго, колкото и да се стараех да ги забравя.

„Че на следния ден нашия отряд го застигна беда: привечер трима от всеки четирима войници, а освен тях още и сеньор Васко де Агилар, почувстваха леко неразположение, за което по онова време само двамина споменаха на глас, ала останалите им се присмяха, укорявайки ги в слабост на духа и липса на мъжество, с които войните трябва да понасят подобни несгоди.

Че още същата нощ състоянието и на онези, които посмяха да се оплачат, че не са добре, и на другите, които бяха сметнали своето неразположение за недостойно за внимание, им стана доста зле. Че всички горяха, а с това ги избиваше и обилна пот и голяма слабост в крайниците усещаха. И че брат Хоакин, изпълняващ задълженията на лечител в болницата в Мани, определи у всички, които се поболяха, блатна треска (la fiebre), ала не успя да каже каква е била причината й.

Че признаците на този недъг, който ни попречи няколко дни да се движим напред и вкара в гроба най-добрите и храбри наши войници, бяха следните: всички имаха огън, който изгаряше тялото и замътняваше разсъдъка, и тежест в гърдите, която не им даваше да дишат свободно, от което всички заболели и денем, и нощем ни уверяваха, че се задушават, и напрегнато хриптяха.

Че нито аз, нито водачът Хуан Начи Коком, нито брат Хоакин бяхме споходени от тази болест и се чувствахме превъзходно, макар и да се намирахме постоянно край заболелите и да ядяхме с тях от едни съдини, и да пиехме от същите манерки. Че треската така и не повали също и няколко други войници; и че колкото и да си блъсках главата, не можех да проумея защо едни се разболяха, а други не.

Че някои от заболелите по тая причина решиха, че техните си другари се опитват да ги отровят, желаейки чрез такъв заговор да отстранят излишните участници на бъдещото делене на съкровищата, които уж ни предстояло да намерим в изоставените храмове. И че се отказваха занапред от вода и храна, опасявайки се от нов опит за покушение, и убеждаваха и онези болни, които не вярваха на това, да правят и те така. И че по такъв начин много усложниха излекуването си, и предизвикаха гнева на брат Хоакин и неговите помагачи, които се опитваха да им помогнат да оздравеят и да закрепнат.

Че другите взеха да обвиняват в тази напаст последния, останал с нас водач и имаше такива сред здравите, които им повярваха и настояваха индианецът да бъде подложен на мъчения и да разберат от него истината дали той не е предизвикал недъга на нещастниците. Към тия принадлежеше и Васко де Агилар, който, бидейки човек необикновено силен и крепък, единствен можа да понесе страшната болест на крака, обаче тя беше замъглила разума му. И че Васко де Агилар се мяташе като ранен бивол из лагера, като търсеше индианеца и се кълнеше в Дева Мария, че собственоръчно ще си разчисти сметките с него заради неговите смъртоносни магии.

Че брат Хоакин постъпи мъдро и лекуваше болните така: правеше им кръвопускане и слагаше на горещите им чела мокри дрипели. Че кръвопускането им помагаше отначало по чудесен начин, но ползата от него продължаваше не дълго. И че когато водачът Хуан Начи Коком предложи на брат Хоакин своята помощ и изнамери в гората някои треви, които трябваше да се дават на заболелите за облекчаване на страданията им и изцеляването им, онзи го прогони да се маха, като го заплаши още, че ще каже за това на останалите.

Че по тази причина Хуан Начи Коком ме помоли да го взема под моето лично покровителство и да не го давам на войниците. И че като се вслушах в него и се боях да не загубя последния ни водач, който можеше да ни върне обратно в Мани, аз направих така, и го скрих, и го пазех, докато Васко де Агилар не отслабна дотолкова, че престана да буйства. Че самият аз в участието на Хуан Начи Коком в отравянето на войниците не вярвах, понеже, ако той беше отровител, лесно можеше да се скрие от направеното в горите, като ни остави сами и с това ни обрече на вярна погибел.

Че болшинството от заболелите от треската се споминаха, и можа да оживее само един от петима; че сред оцелелите беше и сеньор Васко де Агилар, когото тази зараза за пет дни превърна от могъщ мъж в неговата бледна сянка с жълтеничаво лице. Че разсъдъкът им се оправяше от болестта още по-бавно от телата им и още дълго виждаха те плашещи сънища, а наяве бяха недоверчиви и се бояха от всичко, като не забравяха и за своите предишни подозрения за отровителството; дяволската треска ги бе сломила.

Че в един от дните Хуан Начи Коком се осмели да ми каже, че знае причината на болестта, след което аз му наредих незабавно да ми съобщи всичко, което му е известно, като се надявах да помогна на болните да се изцелят; подчинявайки се, той приписа заразяването с болестта на същите онези мънички мушици, които ни мъчеха в бивака няколко дни по-рано, когато останахме да нощуваме при блатата.

Че са се опазили от недъга само тия от нас, които не се погнусиха от предложеното от индианците мазило, което вонеше гадно; останалите, които го пренебрегнаха, с това сами са се обрекли. И че аз попитах Хуан Начи Коком защо той и Ернан Гонсалес не предупредиха всички за тази опасност по-рано, и защо не е казал къде е коренът на болестта, когато тя вече започна да мори хората. И че по неговите думи те не взели да предупредят всички, защото нямали увереност в болестотворството на блатната гад, а мазилото би стигнало само за малцина. Че до нежеланието му да каже на страдащите причината за недъга им, той не посмял, смятайки, че тогава него непременно ще го обвинят в преднамерено погубване, както се беше случило и без признанията му.

Че като ме помоли да запазя тайната му, за спасението му от обезумелите от треската войници и преди всичко от Васко де Агилар, този индианец ми се отплати справедливо, като ми довери такова нещо, за което преди той самият и неговите съплеменници отказваха да говорят даже при заплахата от клада.“

Макар че ми се искаше да прекъсна четенето още при описанието на първите симптоми на тайнствената треска, поразила отряда, аз така и не можах да се откъсна от текста, докато не свърших с посветения й пасаж. Едва след това, като притворих клепачи, започнах да си спомням тази болест, която трябваше да преболедувам и аз. Температурата, която обезсили тялото ми и ме правеше на парцал и изстискваше до капка цялата пот, съперничещите си по правдоподобие с действителността кошмари, и слабостта, която ме лиши от воля, мускули и разум, и ги направи като памук и чужди…

Признаците са същите; а пък аз отдадох всичко на дъжда, който се изля върху мен, когато блуждаех в изтощение по арбатските улички. Обаче всъщност съм можел да си лепна заразата малко по-рано — заедно с целия отряд в блатата на Кампече. Аз поне можех да противопоставя на тази мнима простуда пет столетия развитие на медицинската наука, конските дози от свалящи температурата хапове и легловия режим. Останалите участници в експедицията е трябвало да се задоволят с безполезните кръвопускания, с влажните кърпи на компреса, който за броени секунди се загрява и престава да облекчава, и с тежкия влажен въздух на тропическата гора, който така трудно навлиза във вкостилата се гръд. Успях да преборя призрачната треска по-бързо и с по-малко последствия, обаче едва ли бих могъл да й се противопоставя, ако ми се бе случило да съм нахапан от блатни насекоми преди четиристотин и петдесет години.

Разсъждавайки така, аз вече напълно повярвах в това, че моята болест е била сянка от болестта в четената от мен книга; сянка, хвърлена в нашия свят, и дори не си задавах въпроса, как е възможно това. Дали се бях заразил, държейки в ръце листовете, върху които може да са останали изсушени и заспали за векове бацили? Чувал съм, че спорите, пренасящи антракс, попаднали в благоприятни условия, могат да чакат своя час десетки години; впрочем, не е изключено тук аз отново нещо да обърквам.

Или, за да успокоя своето ранено рацио, да допусна поне, че върху хора с лабилна психика като мен дневникът може да оказва известно… хипнотично въздействие? Във всеки случай трябва да събера смелост и все пак да призная, че си имам работа с не съвсем обичайна книга…

Дали съм направил своя избор съзнателно, когато стана ясно, че текстът ме принуждава да играя ва банк? Разбирах ли аз, че сред разноцветните жетони, сложени от мен върху сукното в тази хазартна игра, чиито правила не знаех, един означава здравомислие, друг — вяра в реалността на заобикалящия ни свят, трети — живот? Едва ли. Бях така увлечен от играта и възбуден от възможността за печалба, която ми обещаваше катарзис и просветление едновременно, че не се замислях за залога. И макар той да се повишаваше с всяка прочетена страница, аз вече не можех да спра.

„Че когато нашите хора погиваха от тази проклета треска един след друг, ние спорихме как да постъпим с телата им. Че имаше сред нас такива, които искаха да ги опеем и погребем по християнски обичай; други пък казваха, че труповете трябва да бъдат изгорени, като по време на чума, за да се опазим от заразата. Че самият брат Хоакин, който ги лекуваше, не знаеше как да постъпи, понеже монахът в него искаше да бъдат опети нещастниците и да им се направи човешко погребение, а лечителят — телата да минат през огъня, за да се отбранят здравите.

Че някои от умиращите, като дойдеха в съзнание, ни заклеваха да не горим телата им, казвайки, че като постъпим така, ние ще отречем възкресението им след второто пришествие на Господа наш Иисуса Христа; обаче всяка вечер смъртта идваше за няколко от тях, и лекарят в душата на брат Хоакин надделя в края на краищата над свещеника. И че когато още един войник предаваше Богу дух, брат Хоакин го опяваше и после сам изгаряше тялото му, като плачеше и молеше Всевишния да му прости неговите велики прегрешения.

Че труповете бяха изгаряни настрана от лагера, за да не тревожим болните, ала когато вятърът духаше оттам, където правехме това, болните ги обземаше велико безпокойство, и мнозина от тях викаха и плачеха, молейки Господа да ги подмине тази страшна участ.

Че след седмица от нашия отряд останаха само девет човека, сред които сеньор Васко де Агилар, брат Хоакин, водачът Хуан Начи Коком и аз, а също така петима войници; останалите всички погинаха. И че един от войниците по име Хуанито Хименес питаше не е ли била треската знак, и не трябва ли да обърнем отряда и да се върнем назад, докато не сме предали Богу дух всичките, обаче него никой не го слушаше; някои още се надяваха да намерят имането, което сега при подялбата би било за всеки повече от достатъчно.

Че когато попитах водача дълъг път ли ни чака още, той отговори, че сега вече остава да минем не много, и че скоро трябва да се покаже онази пътека, по която можем да вървим къде-къде по-бързо.

Че Хуан Начи Коком вече се държеше близо до мене и никъде не се отделяше сам, и че ме напускаше само за да отиде на лов. Че по тази причина ние вървяхме отпред на отряда, тъй като той трябваше да показва пътя, а останалите вървяха отзад.

Че този мълчалив индианец от признателност започна да говори много с мене, като ми обясняваше живота в гората, разказвайки ми понякога удивителните и непонятни за испанеца легенди на своя народ, които въпреки, че беше учил в училището при манастира, ги знаеше много добре. И че веднъж, когато другите изостанаха от нас на голямо разстояние, той ме попита известно ли ми е, какво ми е известно за летописа на бъдещето.

Че това странно негово изразяване аз приех за грешка и го приписах на испанския му език, който, макар и да беше добър, понякога можеше да го подведе. Ала че, когато го поправих, Хуан Начи Коком не се поправи, ами настоя на своето и шепнешком ми довери, че за тях е и изпратен нашия отряд, а съвсем не за съкровища, които може и да ги няма в храма.

Че в този момент ни догони брат Хоакин и започна да разпитва индианеца за някои треви, които беше намерил, и за свойствата им, така че нашата тайна беседа беше прекъсната.“

През страницата, съдържаща няколкото последни абзаца, въпреки дебелината и придобития с векове цвят на хартията прозираше нещо тъмно, отпечатано или нарисувано на следващия лист. Като го взех за илюстрация, аз потиснах любопитството си и не избързах напред, за да го разгледам. Съсредоточен в превода, скоро забравих за провиждащия се през хартията неясен силует и затова изтърпях до края на страницата.

След като я обърнах на думите „беше прекъсната“, аз се втрещих: онова, което бях взел за гравюра или рисунка, се оказа кафеникаво петно с чудновата форма и зловещ вид. Не се съмнявах и за секунда: това беше кръв и съдейки по характерния ръждив оттенък, пролята съвсем наскоро.

Няколко пъти ми се бе налагало да наблюдавам такива петна как изсъхват постепенно върху тетрадките на квадратчета или на линии, когато в училище ми течеше кръв от носа. По повърхността на тези тетрадки се хлъзга дори, когато пишеш с химикалка, а падналите на тях яркочервени капки изстиват самотно, като бавно се обезцветяват според това, кога се задъхват и загиват еритроцитите. Цветът на тези капки върху листовете на квадратчета се разпределя неравномерно: под действието на силата на тежестта и векторите на молекулярно притегляне кръвта се събира в една точка от петното, където в крайна сметка, хартията ще бъде по-тъмна.

Това отстъпление може да се окаже неуместно, но засега аз, стараейки се да уталожа изведнъж появилото се сърцебиене, разглеждах кървавата капка на следващата страница, и не можех да мисля за нищо друго. Цялото петно беше еднакво, равно оцветено. Старата хартия, без да се нагърчи, жадно бе попила кръвта, като напукала се от юлската суша земя, която колкото и да я поливаш, изпива цялата вода до капка.

За листовете на квадратчета и на линии е несвойствена такава вампирска жажда; конверсионните лами на постсъветската хартиена промишленост, из чиято утроба излизат стотици тонове ученически тетрадки, не умеят да вдъхнат живот на хартията. А виж, хартията на испанския дневник беше осезаемо жива…

 

 

Капката се намираше долу на незапълнената до края с текст страница — почти там, където на края на Capítulo II бе разположена рисунката на уродчето Чак; сигурно съм я взел за картинка и по тази причина. В капките, както и в облаците, може безкрайно да се откриват всевъзможни фигури, това го знае всеки, комуто някой психолог поне веднъж е пробутал своите коварни хартийки с тестове на Роршах^[2].

Това, което на един пациент му изглежда като пеперуда, на друг му се вижда като ядрена гъба, на трети — като сиамски близнаци в профил. Изобретението на Роршах е камертон за човешките души.

Моята, явно, е била доста разстроена. От една страна, аз прекрасно съзнавах, че кафявата капка на хартията е също толкова безсмислено петно, като разтеклия се туш на бланките с тестовете; от друга — линиите му еднозначно се оформяха в силует на някакво фантастично животно. Равномерно засъхналата кръв правеше рисунката два пъти по-страшна и невъзможна: тя не е била размазана, за да придобие кой знае защо такава прилика, тя сякаш сама е капнала така на хартията, която моментално е попила попадналата върху нея течност.

Не веднага забелязах издрасканите с молив браздички: всички следи от написаното бяха старателно изтрити с гумичка и при това петното покриваше по-голямата част от надписа. Изпод капката се провиждаше само част от буквата „й“ и не бих обърнах особено внимание, ако не бях се заел усърдно да изучавам контурите на капката. Без да съзнавам защо точно го правя, аз също взех молив и покрих петното с лек щрих. Конспиративният метод от моето детство си свърши работата: през косия моливен дъжд прозираха четири, написани на руски думи: „те вървят след мен“.

Колкото и удивително и глупаво да изглежда, но първото чувство, което възникна у мен, още преди тревогата, беше ревност. Значи аз не съм първият човек, четящ дневника на това място на пресичането на временната и пространствената плоскости? Значи ли това, че са ме лишили от привилегията за извънреден достъп до загадките на маите и от почетната длъжност на тълмач, на водач на неизвестния клиент по тропическите гори на Юкатан? Моливът изпука в ръката ми и се разпадна на две.

Когато дойдох на себе си, аз с недоумение се взрях в стиснатия и побелял от напрежението юмрук, пуснах парчетата молив, и в душата ми бавно започна да прониква страхът. Който и да бе превеждал отчета за експедицията преди мен, това е завършило зле за него. След него и аз се спусках все по-дълбоко в подземието на тази история и около мен вече беше съвършена тъмнина: някъде високо и далече зад гърба ми светлият квадрат на входа, който по-рано можеше да ме поободри, оставяйки ми възможността за бягство, вече не се виждаше.

Оставаше ми единствено да продължа спускането. От края на главата ме деляха само два абзаца, и нищо по-ужасно за онези минути, докато ги чета, не можеше да ме сполети.

„Че на следния ден се случи с нас добро нещо: отрядът ни излезе в окрайнината на гората, откъдето започваше от празно място превъзходен път, настлан с великолепен бял камък; подобни пътища ми се е случвало да видя и на други места, ала те непременно водеха нанякъде и всички бяха в лошо състояние, и бяха обрасли с шубрак. А този път изглеждаше направен само преди година или две и дърветата и храстите се бяха дръпнали от него, така че той дори имаше и ивици земя отстрани.

Че Хуан Начи Коком назова този път «сакб» и каза, че за индианците той е свещен и се нарича Пътят на съдбата. И че, преди нашият отряд да стъпи на него, ние трябва да знаем, че обратно връщане по него няма да има.“

Щом прочетох последните редове, се чу грохот, който в тишината на моето жилище прозвуча като гръмовен тътен. Някой възмутително силно и настойчиво чукаше на входната врата.

Машинално погледнах часовника.

Стрелките показваха два и половина през нощта.