Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Сумерки, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 51 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2010)
Окончателна корекция
sir_Ivanhoe (2010)

Издание:

Дмитрий Глуховски. Здрач

Руска. Първо издание

Водещ редактор: Наталия Петрова

Редактор: Димитър Методиев

Коректор: Кремена Бойнова

Технически редактор: Божидар Стоянов

Предпечатна подготовка: Мирослав Стоянов

Формат 60/90/16. Печатни коли 20,5

Сиела софт енд паблишинг АД

ISBN: 978-954-28-0328-7

Печатна база СИЕЛА

История

  1. — Добавяне

El Templo de la Memoria[1]

 

Въпрос с повишена трудност: къде в Москва се намира улица „Ицамна“?

Разсъждавайки разумно, в този град нямат място булеварди, площади и улици, наречени в чест на боговете на маите. Обаче бележката с адреса „ул. «Ицамна» 23“ беше в ръцете ми и мен там ме очакваха. От това доколко бързо ще успея да намеря тази улица, зависеше нещо много по-важно от моята собствена съдба.

Глупаво е да се смята, че на картите и в автомобилните атласи на Москва са означени всички съществуващи улички и сгради: тайни места тук има предостатъчно. Обаче надеждата да открия улицата с име на главния от боговете на маите не ме напускаше и аз продължавах да пълзя с лупата по огромната топографска карта на града.

Бележката с адреса беше единствената следа в ръцете ми. Естествено, първата ми работа беше да изпълня молбата на клиента ми и колкото се може по-бързо да преведа последната глава на съчинението на Каса дел Лагарто; след това трябваше да я върна на загадъчното старче. Можех, разбира се, просто да оставя превода в старата библиотека — там, където бях намерил папката, но на мен ми трябваше в края на краищата лично да се срещна с този човек и да чуя обяснението му. Освен всичко друго той — за първи път — се бе обърнал към мен направо; това доказваше, че между нас действително се е установила известна особена връзка и имах право да разчитам на неговата откровеност.

Той ме караше да бързам. Аз също разбирах, че времето свършва. Но можех ли нещо да променя? Едва ли е възможно да предотвратя или поне да задържа прииждащия Апокалипсис, като правя превод на криптоисторически документ, за което не се е досетил даже нито един свръхчовек от американското кино. Пък и индианските пророци не са и споменали за бъдещето на мисията, за чиято роля бих могъл да претендирам аз, ако не ми се беше счупила пишещата машина. Определено бях безнадежден. И все пак този път аз твърдо знаех, че назад път няма и бях готов да вървя до самия край.

„Намери го“, „още не е късно“… Ако не беше толкова абсурдно това предположение, бих решил, че става дума да се намери самия бог на маите, който е на смъртно легло. Обаче при това положение трябваше най-малкото да се лети до Мексико, пък аз дори нямах международен паспорт. Кой тогава? Да ми разтълкува тези думи можеше само един човек — подписалият се „ЮК“ старец, който ме въвлече в тази фантастична интрига. Какво между другото можеха да означават тези букви? Явно началото на думата „Юкатан“…

Значи, все пак улица „Ицамна“. Улицата, която я нямаше на нито една московска карта, план, телефонен указател и атласа за автолюбители. Изгубих около два часа, за да се убедя в това.

Тогава, уморен от мяркащите се пред очите ми синьо-бели преплетени линии на улици и булеварди, реших да подхвана работата от другия край. Може би, ако преведа последната глава, клиентът сам ще ме намери, както ме намираше досега?

 

 

След като се напълних с кафе така, че сърцето ми започна да се спъва, аз четири часа, без да мръдна, превеждах и преписвах на чисто последната глава. Предишната глава, иззета от Набатчиков, можех да възстановя само приблизително, тъй като, докато я четях, си правех само бележки за превода, разчитайки после да се върна към оригинала още веднъж и да подготвя финалния вариант.

Едва ли можеше да се надявам на милосърдието на майора и на желанието му да ми помогне. Не ми беше ясно защо той досега все още не се бе появил да ми иска сметка за даване на неверни показания по повод местонахождението на бюро „Акаб Цин“. Нали се канеше с щурм да превзема това опасно бюро в течение на няколко часа след нашата среща? Явно, че земетресението бе объркало плановете му. Но скоро той сигурно ще дойде на себе си и ще започне да ми досажда, така че ми е скъпа всяка минута, която мога да отделя за работа.

Май съседът от седмия етаж имаше електрическа пишеща машина. Не можех да чакам да върнат от работилницата „Олимпията“; надявам се старата дружка да ми прости тази малка изневяра. Боговете знаят, че давайки я за ремонт, аз изобщо не се опитвах под предлог за кратка хоспитализация да я пъхна в старчески дом.

Нашият асансьор, когото при подземните трусове го удари инсулт, така си и остана парализиран между четвъртия и петия етаж; така че, преди да почукам на съседите, трябваше да преодолея осем стълбищни крила. Бяха пуснали тока само преди двайсет минути и цялото семейство се бе събрало в кухнята, където телевизорът се давеше от прекален изблик на емоции.

В столицата при земетресението бяха загинали повече от хиляда души, още толкова засега се смятаха за безследно изчезнали. След три-четири дни, както обикновено, ще се откажат да ги търсят и при разрушените сгради ще пратят тежка строителна техника, която ще превърне срутените постройки в братски могили, но засега властите се зарекоха, че ще направят всичко за спасяването на всеки човешки живот.

Ето, повдигайки десетметрова желязна греда, от случайно образувалото се укритие изваждат разплакано малко момиченце. Такива чудеса ще има само две или три в целия изплашен град, но те ще дадат нови сили на хилядите хора, които яростно разгребват руините на своите домове с разранени пръсти и звънят до скъсване в щабовете на министерството на извънредните ситуации. Какво може да бъде по-страшно и мъчително от надеждата?

Сега — болниците; така си е прието в телевизията. Ридаещи като бебета старци, смръщено мълчащи деца със старчески очи, бинтове, бинтове, бинтове… Трябва ни кръв за преливане, много кръв. Море от кръв…

И това е само Москва, а освен това има и Питер, и Екатеринбург, и Сочи, и Махачкала, и Владивосток. Има освен това и наполовина залетия от наводнението Ню Йорк и десетки хиляди граждани, объркано щуращи се при евакуацията и затова останали в своите домове с дробове, пълни със солена вода. И Токио с повалените стоетажни кули, затиснали цели квартали; и сивите квадратчета на покривите с черните точки на изплували хора — всичко, което е останало от потъналия в бездната японски град Кобе. И омазаните с пот и кръв индийци, за които четвърт милион смлени от катаклизъма мъртви тела след няколко дни ще се превърнат в извор на неизбежни епидемии и ще предизвикат милиони жертви.

Прекрачил прага на кухнята на съседите, стоях десет, двайсет минути — скован, залепил поглед в екрана, страхувах се да помръдна и не се осмелявах да заговоря за идиотската пишеща машина. И едва когато блокът на новините, посветен на Армагедона, наближи края си, аз отлепих устни.

— Сергей Андреевич, вие май имахте една пишеща машина, нали?…

„Нов обрат в делото за груповото убийство в московския район Бибирево“ — безцеремонно ме прекъсна телевизорът.

Кадри от мястото на събитието: хора в милиционерска униформа внимателно стъпват по заления със засъхваща кръв под; санитари слагат върху носилки изстиналите трупове с необичайни одеяния: нещо ярко, май украсено с птичи пера; в едър план — ръка със скъп швейцарски часовник, после въргаляща се на пода чудновата маска, извикваща в паметта илюстрации от книгата на Ягониел.

„Личността на някои от жертвите е установена“ — на екрана се появяват снимки на усмихнати хора; по същия начин е трудно да се подбере подходяща снимка за некролог и гравиране върху надгробен паметник… В трима от тях разпознавам служители на „Акаб Цин“ — младото момиче с късо подстригана коса, елегантната брюнетка и плейбоят като от корица на лъскаво списание. Боже, Боже… Мен сякаш самия ме покрива, оглушава ме тежка океанска вълна… „На Нова година ние не работим заради ритуалите.“ Що за сатанински церемонии са правели на покрива на бибиревския многоетажен блок? Нима са се съгласили доброволно да идат на заколение или някой се е намесил в обредите им? И ако Набатчиков не ме е излъгал, изтръгвайки признание от мен, за какво са им потрябвали копията на моите преводи?

А ето го и самият майор, загледан покрай камерата, с неочаквано сух, казионен език дава разяснения на репортера. Стопкадър върху лицето на следователя…

„Току-що получихме новината, че разследващият делото Пьотр Набатчиков е обявен за издирване. По съобщение от пресслужбата на ГУВД на град Москва има всички основания да се опасяваме за живота му. Засега не е ясно свързано ли е изчезването на майор Набатчиков с последното дело, което той води.“

Протегнах ръка в търсене на стол и без да питам, си налях вода от чешмата. Ама че глупак! Казвах му, какви ти сектанти… Горкият…

— Зле ли ви е, Дмитрий Алексеевич? — притесни се съседът.

— Ами май нищо хубаво няма… Всъщност исках да питам за пишещата машина — едва изрекох, като пресуших чашата и си налях още.

— Какво всъщност се каните да пишете? — вече покачен до антресола се поинтересува той.

— Завещанието си — опитах се да се пошегувам, но Сергей Андреевич с разбиране кимна.

* * *

Почеркът ми се стори, че прилича на онзи, с който Набатчиков записваше в тефтера си моите признания и аз с известна доза облекчение реших, че с майора не се е случило нищо лошо.

Посланието беше пъхнато под вратата ми; вероятно донеслият го — възможно е това да е самият Набатчиков — е дошъл точно в момента, докато аз съм бил при съседите. Никой не му е отворил и той е оставил бележка:

„Ако искате да получите онова, което ви взеха, елате днес в два часа след полунощ на булевард «Н. В. Гогол»“.

В този миг мислите ми бяха единствено в конфискуваната глава, чийто превод трябваше да представя колкото се може по-бързо; то нищо друго не ми бяха и взимали. Малко ме караше да съм нащрек това, че доброжелателят, сякаш избягал от детективски роман, бе пожелал да остане анонимен. Обаче почеркът, ще се повторя, ми се стори познат, а за да си върна отнетия оригинал, бях готов към доста по-сериозни жертви от нощното поклонение пред паметника на автора на „Вий“.

Затова, след като преработих превода на заключителната част от ръкописа на Луис Каса дел Лагарто, едва дочаках настъпването на определения за среща час.

 

 

Въпреки късния час на две-три места на „Арбат“ продължаваха да работят спасителите при ослепителната светлина на прожекторите. Обаче булевардите сякаш се намираха на територията на друга държава: тук беше съвсем пусто и се кълбеше такава гъста мъгла, като че ли върху земята бе легнал буреносен облак.

Москва е градът, където почти никога не се стъмва. Блестят неоновите реклами, не жалят сили и софитите за нощно осветление, в които с удоволствие позират, преживявайки през нощта второто си рождение, дори най-мърлявите и неугледни московски сгради. Вечно реещата се над града мараня, която е смес от изпаренията на стотиците заводи и милионите хора, попива в себе си това пазарно сияние и започва да излъчва собствена белезникаво фосфоресцираща светлина.

Но булевардите през онази нощ бяха сякаш покрити с калпак; тук цареше гъст, задушен сумрак. Фенерите светеха един през десет, превръщайки мъгливата алея във верига от отдалечаващи се, просветващи с млечна светлина топки, обрасли с голи клони на мъртви дървета. Още докато се приближавах до покрития със студена влага, вкаменен писател, аз вече съжалих, че се поддадох на изкушението и дойдох на срещата.

Влизането в булевардите беше спряно заради купчините от срутени постройки; за цялото това време не мина нито една кола. Прозорците на сградите наоколо бяха тотално черни, сякаш им бяха забранили да гледат към булеварда. Тук явно още не бяха успели да пуснат тока, успокоявах аз себе си, но ставаше лошо: ако се случеше с мен нещо сега, никой дори няма и да забележи.

Нервно се огледах: никой. Може да е просто нечия шега? Следствен експеримент? Запромъквах се дебнешком бавно напред. В бележката не се посочваше точно къде именно се определя срещата, така че ще се наложи да преодолея цялото разстояние от „Н. В. Гогол“ до „Кропоткинская“…

Алеята беше пуста. Към края й, когато вече наближавах търговските палатки до метрото, аз ускорих крачка, за да се убедя, че са ме преметнали. Може би точно в този момент, възползвайки се от отсъствието ми, злосторници проникват в жилището ми, за да похитят последната глава на дневника! Рязко се обърнах, за да затичам към къщи, и тогава видях…

… На трийсетина крачки зад гърба ми в пашкула от светлина се чернееше странна фигура. На пръв поглед човешка, тя неприятно дразнеше окото с неестествените си свивки на ръцете и краката, със сгърчената си осанка, с безводно увисналата глава. В същото време в силуета се провиждаше нещо неуловимо познато…

Съществото направи крачка към мен: с рязко движение се вдигна нагоре коляното, разтърси се тазът и с някаква необяснима въздушност то се пренесе на почти половин метър напред, потопи се в сянката. Оттам, сякаш за да ме ободри, то ми кимна: главата поривисто се отметна назад и отново падна на гърдите му.

И аз самият исках да се приближа към него, но кишата от полустопения сняг, тънко размазана по черния асфалт, се бе превърнала в истински плаващи пясъци: краката ми залепваха за нея и отказваха да ме слушат. Зловещата тъмна фигура беше почти неподвижна — само леко се поклащаше, като залюляна от вятъра, и изобщо не проявяваше враждебност. Обаче ужасът, който изпитвах само като я погледнех, не отстъпваше на онова, което се наложи да преживея, когато се борех с напиращия да влезе в дома ми голем.

Ръката на създанието, която безжизнено висеше покрай туловището, изведнъж излетя нагоре и като описа полукръг, отново увисна безсилно; това движение се повтори отново и отново — докато не разбрах, че то ме вика към себе си. Сведох очи и вдишах дълбоко, като се опитах да опразня главата си, и се накарах да направя двайсетина вдървени крачки напред.

Погледнах го отново и като не издържах, започнах да се кръстя: макар душата ми да бе пълна с разбъркана смес от научен атеизъм и суеверия на маите, ръцете ми сами започнаха да правят този защитен знак; явно се беше намесила прословутата генетична памет.

Все пак това беше човек.

През разкъсаната му куртка видях чернеещата на гърдите му кошмарна рана. Главата му бе увиснала на една страна, но когато се реших да откъсна поглед от земята, тя потрепери и се повдигна, срещайки очите ми.

Това беше Набатчиков, безнадеждно мъртъв, но по непостижим начин държащ се на крака. Незрящите очи оставаха отворени, но бяха подбелени чак до челото; върху устните и ноздрите се бе спекла кървава пяна. Едната от неестествено извитите ръце притискаше към хълбока злощастната чанта от изкуствена кожа. Коленете на горкия майор бяха подвити, а цялото тяло тежко бе надвиснало напред — поза, противоречаща на всякакви представи за устройството на опорно-двигателната система на човека. Поза, в която не бе възможно да стоиш прав, освен ако не е…

О, Боже…

Онова, което бях взел отначало за сребристи преливания на мъглата, бяха проблясващи в светлината на фенерите, едва забележими нишки, тръгващи от лактите, китките, коленете, петите, таза, раменете и темето на мъртвия майор и точещи се някъде нагоре. Именно на тези нишки и висеше изкорменото му тяло и именно те го движеха като огромна марионетка. Който и да беше чудовищният кукловод, той така си и остана инкогнито за мен: да погледна нагоре не се осмелих…

В ужас се дръпнах назад, но преди да успея да побягна, мъртвецът изхвърли ръка напред и на асфалта се пльосна чантата му. Той ми я даваше… Връщаше ми онова, което ми бе отнето, както и обещаваше пъхнатата под вратата бележка. Не дойдох ли тук именно затова?

Набатчиков тактично направи крачка назад. Без да преставам да се кръстя, вдигнах чантата от асфалта и като се хлъзнах и едва не се стоварих в кишата, се спуснах да бягам от това проклето място. Едва когато се отдалечих на около двеста крачки, аз забавих ход и се обърнах. Горкият майор стоеше пак там, където го оставих и с някакво необикновено живо движение печално ми махаше с ръка…

* * *

През онази вечер аз за първи път в последните години се напих много. Бутилката шотландско уиски, която държах като запас за особени случаи, се оказа, както никога, много на място. Едва когато я опустоших наполовина, аз събрах достатъчно смелост, за да погледна в чантата на убития. Извадих оттам заветните листове, а останалото пуснах в шахтата за боклук, пиянски молейки обречената на скитания душа на майора да ми прости за станалото. За това, че оставям улики, които ме правят главен заподозрян за отстраняването на Набатчиков, аз не мислех. Пък и не е ли все едно, щом като Вселената се търкаля към пъклото…

После май дълго ридах, крещях нещо гневно през прозореца, заканвах се на мрачното и безмълвно небе, пих и шампанско с уискито… Но листовете от дневника и направената част от превода не посмях да пипам. Най-накрая съм потънал в сън на пода на банята, където преди това повръщах.

Дойдох на себе си от това, че някой ми лижеше ръката. Едва приповдигнах подутите си клепачи и се опитах да потисна спазмите в стомаха си. Допълзях до края на ваната и близо пет минути се плисках със студена вода, докато не започнах поне малко да мисля. И вече тогава се обърнах.

Насред стаята приветливо биеше с опашка по пода моето куче. Следователно аз все още спях. Обаче какъв достоверен махмурлук! Всичко като в живота, даже вестибуларният ми апарат ме подвежда, когато се опитам да стана на крака.

Кучето ми бе доста развълнувано: нетърпеливо скимтеше, понечваше да скочи и да се хвърли към мен, но чакаше, кога ще му обърна внимание. И когато най-сетне го потупах по шията, то престана да се сдържа и като подскочи, се изхитри и ме лизна по носа. После изтича в коридора и се върна с каишката си в зъбите. Явно е сън, при това по обичайния сценарий; слава на боговете, че иначе след срещата с Набатчиков аз вече окончателно бях решил — през всички последни дни се опитвам да се измъкна изпод безкрайно горещата дебела завивка на кошмара, който от отчаяние приемам за действителност… Но не може да има сън в съня, нали? Нали?!

Да излизам повече от къщи определено не исках. Но кучето ме викаше на улицата толкова настойчиво, че ми се наложи да отстъпя. В края на краищата това е просто сън, пък и отдавна не го бях разхождал.

Сградите и улиците не бяха бутафорни, както често се случва в сънищата, само че следи от земетресението не виждах никъде. Наоколо бързаха по своите илюзорни дела сиви безлики хора, обичайните статисти от моите нощни сънища. Общо взето, нищо особено — сън като сън, само дето кучето пак се държеше странно.

Вместо, като му махна каишката, то да започне радостно да търчи наоколо, то умолително се вглеждаше в очите ми, захапваше за пеша палтото ми и ме теглеше нанякъде, изтичваше напред, показвайки ми нужната посока, после се връщаше и лаеше, укорявайки ме за моята несъобразителност.

То ме водеше на мястото, където по невероятен начин се преплитаха пулсиращите магически траектории на цялата история със старинната испанска книга: към бившата детска библиотека.

След като заобиколи постройката отзад, кучето като заковано замря пред много високи железни врати, вмъкнати между две стари жълти еднофамилни къщи, и високо залая. Ако то не ме беше довело тук, аз едва ли някога щях да обърна внимание на тези врати, които изглеждаха като вход за товарни коли към магазин или някакво държавно учреждение. Но нещо в тия врати не беше както трябва; вслушвайки се в кучешкия лай, аз чувствах, че в паметта ми неспокойно се въртят, пробуждайки се, смътни полузабравени образи. Нещо свързано с Диего де Ланда…

Случаят с иконома на манастира „Свети Архангел Михаил“ в Мани, събуден от скъсалите синджирите кучета, които го завели до тайните капища на маите в пещерите недалеч от параклиса! Именно с находката, направена от тези кучета, всъщност е и започнало всичко преди пет века, ако се вярва на Диего де Ланда. Какво беше намерило моето куче? Вратите бяха плътно затворени и здраво заключени, да надникна зад тях така и не успях. Обаче реших непременно да се върна тук сутринта и за да не забравя, се ухапах по ръката, като си оставих следа, за да си спомня: в сънищата изобщо се правят много неясни неща.

 

 

Да се събуждаш втори път на същото място, изпитвайки при това същите симптоми, от които уж вече си се отървал, беше още по-мъчително. Отново, но този път всичко беше наяве. Измъчваше ме нечовешка жажда, подът беше отвратително изцапан, а в главата ми сякаш имаше чугунена топка, подобна на онази прекатурваща се тежест, която слагат, за да уравновесят онези играчки-човечета, които се клатят, но не падат, само че с мен този забавен фокус се правеше точно наопаки.

Сините следи от зъбите на ръката ми напомниха за моите видения.

Първата ми мисъл беше плахата надежда, че сънища ще се окажат и двете ми нощни разходки: напил съм се вчера вечерта до безобразие и ето го резултатът. Обаче листовете на третата, предпоследна глава, наредени на спретната купчинка, ме очакваха на бюрото. Самото бюро, намиращо се насред разбърканата стая, беше предизвикателно подредено, като страхотно хитрата неутрална Швейцария в разорената от Втората световна война Европа.

Изпитах чувство на остър срам едновременно с гадене наново и се повлякох обратно в банята. Не можеше и да се мисли да сядам да работя в такова състояние. Най-доброто, което можех да направя, бе да изляза навън и да се поразведря, като заедно с това ще допълзя до библиотеката и ще огледам около нея. Кой знае, може пък вратите, до които ме заведе кучето, наистина да ги има?

Залитайки като чумав, аз бавно се влачех по „Арбат“. Улицата оживяваше, с поразителна скорост отръсквайки от себе си следите от земетресението: за една сутрин почти на всички пострадали сгради им израснаха строителни скелета, по които сновяха прилични на индианци гастарбайтери от Средна Азия. Много от зданията вече блестяха прясно боядисани: Москва, великата блудница, с всички сили се стараеше да скрие под дебелия слой грим следите от вчерашния побой.

Да си призная, когато заобикалях библиотеката, за да мина отзад, хич не се надявах да намеря онези сиви врати. Колко пъти вече се беше случвало кучето ми на сън да ме води до несъществуващи места, носеше ми несъществуващи предмети или ме убеждаваше, че ще остане живо и радостно, даже когато се събудя.

Но вратите си бяха тук. Високи около три метра, не по-малко, заключени здраво, а и с опъната бодлива тел отгоре. На едното крило бе сложен пътният знак „Влизането забранено“ и повече никакви знаци или надписи. С една дума — точно като в днешния сън.

Сигурно не по-малко от десет минути се мотах около вратата, като по всякакъв начин се опитвах да погледна вътре и предчувствайки, че ей сега ще излезе пазачът, а може и милиционер с автомат и с бронирана жилетка и ще ми поиска документите, които аз сякаш нарочно не си носех.

И едва после, вече мислено преживял бъдещия позор, просто се приближих, хванах двете крила и ги дръпнах към себе си. Те неочаквано меко поддадоха, откривайки тясна, но дълга пешеходна улица, продължаваща докъдето ти стига погледът. На близката към мен сграда се люлееше откъсната от единия гвоздей табелка: „ул. «Ицамна»“, а малко по-долу — номерът: „986“.

Внимателно притворих вратите и си поех дъх. После не издържах, отворих отново и отново погледнах. Улицата си беше на мястото и табелката си беше същата. В слепоочията ми лудо заблъска, а пред очите ми като вихър се завъртяха горящи снежинки. Намерих я. Аз я намерих!

* * *

Щурмоваци не ме очакваха в засада в моя вход; очевидно разследването за изчезването на майора закъсняваше. Обаче милицията можеше да се появи всяка секунда. Настъпи времето за решителни действия.

Заредих пишещата машина с чист лист, дръпнах валяка в началото и под звуците на бодрия марш, собствено съчинение, в пълна бойна готовност слязох на брега на Юкатан. Знаейки предварително как ще завършат приключенията на Каса дел Лагарто, аз можех да си позволя да се присмивам над неговите и над своите опасения, да се ядосвам на нашето безгрижие и да се поразявам от нашата слепота, която попречи да се разобличи предателският заговор в най-ранните му стадии. Заедно с него аз се стараех най-сетне да се насладя на упойващите аромати на тропическата гора, на звънливото пеене на удивителни шарени птици, да послушам край нощния огън войнишките разкази.

Нашето пътешествие идваше към своя край; то ме закали, превръщайки ме в друг човек, то разкри пред мен далечни страшни хоризонти, в точно съответствие с индианските предупреждения, награди ме и ме прокълна със знанието за скорошния Апокалипсис.

Разбирах, че в живота ми настъпва нов, може би заключителният, но най-важният етап. Със странната увереност, с каквато знаех за безвъзвратното изчезване на „Акаб Цин“, сега чувствах, че когато зад гърба ми се затворят сивите врати, много неща в този свят ще изгубят значение за мен, а срещата, която ме очаква там, на адрес ул. „Ицамна“ 23, ще стане най-важното събитие в моята съдба.

Като завърших работата, аз подших всички страници и събрах превода в изрядно напълнялата кафява папка. Взех си вана, изгладих най-хубавата си бяла риза и си облякох неносения вече много години костюм. Доизбих си махмурлука с остатъците от шампанското, огледах любимото си жилище, сбогувайки се с него, и загасих осветлението.

 

 

Навън отново беше тъмно; отношенията ми светлата част на денонощието определено не бяха добри. Не може да се каже, че не обичах слънцето, просто нашите ритми не съвпадат.

Добре, че за разликата от вчерашните булеварди, улица „Ицамна“ беше великолепно осветена. Съдейки по номера на последната сграда, предстоеше ми доста дълъг път. Поразително е, че такава дълга улица можеше да остава незабелязана от гражданите, макар да не е изключено, че определени категории московчани знаеха за нея много добре, както знаеха за съществуването на секретните линии на правителственото метро или за действащите ядрени реактори в чертите на града.

Сградите, които се точеха покрай разбития паваж, се срещаха най-разнообразни; непонятно беше дори как съжителстват на една и съща улица. Истински селски къщички от дървени греди, напасвани на кръст, почернели от времето. Старомосковски двуетажни еднофамилни къщи с бял кант на търговското съсловие. Груби бараки със стръмни покриви и с дълги редици много малки прозорчета. После изведнъж — колониални къщи, изрисувани с нетукашни ярки цветя, със сини рамки на прозорците, сякаш пренесени тук от кубински картички. И веднага — точно до тях — номенклатурни шестетажни монолити с четириметрови тавани. Каменната настилка под краката ми незабелязано премина в плътно наредени бетонови плочи, а те — в градски асфалт.

На улицата беше безлюдно, но много прозорци светеха и се виждаха човешки силуети. Изглеждаше така, като че ли съм попаднал в безкрайния театър на сенките и бродех от една сцена към друга. Във въздуха се носеше музика — от „Рио Рита“[2] и Утьосов — до Битълсите и съвременната естрада.

Да разглеждам къщите, да надничам през прозорците и да се вслушвам в смяната на мелодиите беше така увлекателно, че не забелязах как трицифрените номера на стените на сградите бяха се сменили с двуцифрени. Зданията постепенно се раздалечиха, откривайки отпред малък площад, на който се извисяваха постройки с познатата пирамидална форма.

Обаче огромната, прилична на древноримски дворец сграда с номер „23“ се оказа по-близо от загадъчните постройки в далечината. Прекрачвайки любопитството си, аз спрях пред вратите й — дървени, масивни и много високи, сякаш бяха направени не за хора, а за някакви демиурзи на бъдещето. Също такива бяха на съветските министерства и на станциите на метрото, проектирани в сталинската епоха.

Зад стъклото на вратата се виждаше картонена табелка с надпис „Входът за мемориалния музей на В. Анисимова е от другата страна на сградата“. Но аз натиснах дръжката и вратата се отвори.

 

 

Явно бях попаднал през задния вход в същия онзи „храм на паметта“ на починалата актриса, помпозно открит неотдавна от московските власти. По всяка вероятност строителството се е проточило прекалено дълго: въздухът в кънтящите безкрайни коридори лъхаше на мухъл. Миришеше не на боя и долари, както във всички амбициозни съвременни проекти, а на книжен прах и протрити тъкани като от театралните завеси и старите плюшени кресла. Може би това е миризмата на експонатите, казах си аз.

Светлината идваше само от висящите високо под тавана кристални полилеи, които горяха с четвърт от силата си и през един. В облицованите с гранит стени на всеки петдесет метра тъмнееха отворите на арки — там се намираха изложбените зали. Помпозни бронзирани табели до входа на всяка от тях представяха експозициите: „Първи крачки“, „Детската градина“, „Здравей, училище!“, „Гордостта на класа“ и така нататък.

После стигнах до истински кръстопът: наляво — коридор „Целият живот е театър“, напред — „Мама, татко и аз — задружно семейство!“. Десният проход бе ограден с абсолютно неуместна ограда с бодлива тел и огромни червени букви: „Опасност“.

Сега накъде?

Тогава, във вагона на метрото, преди момчето да заговори с мен, аз четох за този музей… И си спомням, че за един кратък миг ме озари убеждението — този музей, както и онази натрапчивост, с която в полезрението ми се появява тази актриса, всичко това е свързано по някакъв начин с мъжа й. Как му беше фамилията? Кнорозов? А се казва май Юрий. Да, Юрий Кнорозов. Името определено ми е познато. И инициалите…

Та ето значи защо съм тук!

Дали не трябва да срещна именно него?

И аз се втурнах по коридора с изложбите, разказващи за семейния живот на Валентина Анисимова. „Първа целувка“, „Лидочка“, „На сърце да е широко“… и ето, в края на краищата, търсеното — „Юра“. Погледнах вътре и ахнах.

Зад арката се ширна зала с невъобразими размери, с наредени стотици най-невероятни експонати, свързани с цивилизацията на маите. Тук имаше и макети на пирамидите на Тикал, и ушмалския Храм на Магьосника в миниатюра, десетки всевъзможни карти и многометрови стендове с посуда на маите, оръдия на труда, мечове, лъкове, копия… В специални остъклени саркофази с датчици за температура и влажност се съхраняваха нагънати на хармоника книги от кожа и дървесна кора. Покрай стените върху постаменти стояха фигури на индианци в цял ръст. Не можех да се отърва от усещането, че са препарирани, дотолкова истински изглеждаха. Войни в пълно бойно снаряжение, с татуировки и белези, жреци в пищни одежди, усмихнати деца с кученца в ръце, жени с домакинска покъщнина… Ограден със златни стълбчета с кадифени червени шнурове, в центъра на залата стоеше набразден древен олтар с четири канала за оттичане на кръвта.

Преминах цялото помещение, като разпознавах едва десета част от имената и названията, макар да си мислех, че вече съм добил доста знания по история на маите, след като бях проучил основно Ягониел, Кюмерлинг и ръкописа на Луис Каса дел Лагарто, да не говорим за популярните брошури. Но това, както стана ясно, беше далеч не всичко.

Зад високата, с две крила врата в края на залата започваше още една, също толкова просторна, озаглавена „Конкистата“. На входа посетителят бива посрещнат от две фигури на испански войници в кираси и огънати шлемове, с алебарди и аркебузи. Очите им подозрително блестяха и аз предпочетох колкото се може по-бързо да ги отмина. Едва ли не половината от едната стена заемаше гигантски портрет на Диего де Ланда — точно такъв, като при Ягониел. Право в очите от отсрещната стена злобно го гледаше Ернан Кортес.

Тук също имаше на какво да се възхити човек: представен бе и малък макет на параклиса в Мани с трогателно миниатюрно аутодафе, и батални сцени между конкистадорите и обградилите ги в засада индианци, и първото издание на книгата „Съобщение за делата на Юкатан“ с автор настоятелят на Исамалския манастир. Но сякаш чувствах, че трябва да вървя по-нататък.

Помещението, посветено на Конкистата, завършваше с една незабележима вратичка. До нея висяха указателни стрелки: „Дирекция“ и „Пантеон“. Стигнах до вратата с надпис „Директор“, натиснах безрезултатно дръжката и се върнах към кръстопътя. Оставаше пантеонът…

Този коридор изглеждаше по съвсем друг начин и повече приличаше на етаж в някакво учреждение или научен институт. Боядисани с бежова блажна боя стени, кабинети с табелки: „Ах-Кинчил“, „Болон-Цакаб“, „Ек Чуах“… На някои имаше по две или по три имена. Всички те бяха здраво заключени. Вървях покрай тях доста дълго, преброявайки не по-малко от сто, докато не стигнах до асансьорна врата. До носталгично прозрачното копче за повикване беше гравирано: „Ицамна“.

Асансьорът — стар, с две вътрешни дървени вратички, които се нагъваха на хармоника, изтрещя, когато влязох вътре, и гостоприемно запали слаба крушка под кръгла плафониера. Вътре имаше само един бутон и нито цифри, нито надписи. Е, и какво, затова пък не можеш да сбъркаш.

Когато асансьорът изщрака и запълзя нагоре, аз се опитах да пресметна колко етажа може да има сградата на музея. Някъде осем, най-много десет.

Минаха три, пет, двайсет минути, а асансьорът все се движеше нагоре и нагоре, скърцайки с ръждясалия си механизъм; лампата понякога угасваше, но после светваше пак и аз вече се уморих да броя минутите и да се учудвам, а той все се изкачваше и изкачваше — по-високо, по-високо…

После се разтърси и спря. Това стана толкова неочаквано, че се уплаших: да заседнеш някъде на нивото на връх Еверест би било сега доста неподходящо.

Опитах се да изляза — вратичките се отвориха; намерих се на покрита с фасове стълбищна площадка, постлана с малки кафяви плочки. Пред мен имаше скучна врата със залепена пластмасова табелка с вид на болнична — бяла с черни букви, такава, на която обикновено пише „Терапевт“ или „Очен лекар“.

 

 

На тази пишеше: „БОГ“.

Почуках.

Бележки

[1] Храмът на паметта (исп.)Б.пр.

[2] Популярна музикална комедия, САЩ, 1942 г. — Б.пр.