Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Сумерки, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 51 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2010)
Окончателна корекция
sir_Ivanhoe (2010)

Издание:

Дмитрий Глуховски. Здрач

Руска. Първо издание

Водещ редактор: Наталия Петрова

Редактор: Димитър Методиев

Коректор: Кремена Бойнова

Технически редактор: Божидар Стоянов

Предпечатна подготовка: Мирослав Стоянов

Формат 60/90/16. Печатни коли 20,5

Сиела софт енд паблишинг АД

ISBN: 978-954-28-0328-7

Печатна база СИЕЛА

История

  1. — Добавяне

La Obsesión[1]

 

Нима милицията все пак е затворила бюрото, както се опасяваше служителят? Следователите са разбрали, че той нещо крие, заподозрели са го в съучастничество и са го арестували, а на агенцията са й взели лиценза или каквото там имат преводаческите фирми? Просто са я затворили, за да го притиснат? Може би той изобщо не е бил никакъв служител, а собственикът на агенцията? Какво друго би могло да се случи с нея и главното, защо е трябвало да запечатват офиса?

През прашните двойни стъкла не можеше да се види нищо. Обиколих, като се озъртах крадешком, цялата двуетажна сграда, в която се помещаваше бюрото, за да мога на всеки прозорец да застана на пръсти и да се опитам да видя какво става вътре. На обратната страна на сградата открих малка желязна врата — явно, черен вход. Тя бе също така пломбирана и облепена с милиционерски печати.

На няколко крачки от нея имаше вход към мазе, превърнато в заведение. На тенекиения покрив, който защитаваше от дъжда десетте стъпала и входа, бе сложена табела с надпис „Шашлична на Цомпантли. Кавказка и мексиканска кухня“. От открехнатата врата върху стълбите падаше тесен клин бледа светлина и се носеха небесни аромати, от които на мен веднага ми се разигра фантазията, взискателно ме сви стомахът и устата ми се напълни със слюнка.

Дори не знаех, че в тази постройка има още нещо освен преводаческата кантора. Влязох в ролята на смелия детектив, вдигнах яката на палтото си и заслизах надолу по стълбите. Трудно е да се каже какво ме подгони повече — изследователското любопитство или неочаквано разигралия се глад.

Седнах на една масичка и колкото се може по-приветливо кимнах на спретнатата светлокоса сервитьорка със синя престилка и тривиално памучно боне, и се зарових в менюто. Названията на блюдата ласкаеха окото, а цените не разваляха приятното впечатление. За всеки случай проверих съдържанието на портмонето си и поръчах фасул, един шиш овнешки шашлик и тапас[2].

Съчетанието безспорно беше малко странно, но ми се беше случвало да съчетавам и суши с борш, затова не взех да се правя на ценител на истинските тапас, оскърбен от съседството им със сациви[3].

Когато се заех с великолепно приготвеното мезе (в Испания така и не отидох, затова не можех да сравня поднесената ми репродукция на тапас с оригинала) и оглеждайки се наоколо, пристъпих към планирането на по-нататъшните си действия.

Посетители в заведението почти нямаше — само на една отдалечена масичка дремеше пълен мустакат мъж с кожено яке. Имах обяснение: мъртъв час, когато обядът е свършил, а до вечерята остава още доста време и из заведенията се мотаят единствено безделници като мен. Вечер сигурно тук не може да се разминеш. Интериорът е приятен и спокоен: стените са облицовани с байцвано дърво, под ниския таван — лампи във вид на старинни улични фенери, сервитьорките са учтиви, менюто е съставено толкова примамливо, че ти се ще непременно да опиташ всяко блюдо. Още час-два и тук ще нахълтат освободилите се от работа костюмирани хора и през врявата и дрънченето на вилици и ножове набелязания от мен разговор с персонала на заведението, ще стане съвсем не такъв, какъвто би ми се искало.

Когато сервитьорката ми донесе фасула, аз хвърлих поглед към баджа на гърдите й и попитах:

— Кажете ми, Лена, какво е станало с вашите съседи? — и врътнах глава нататък, накъдето ми се стори, че се намира моето бюро за преводи.

Момичето замря, като гледаше безсмислено с огромните си сиви очи, заобиколени от удвоени с черен туш мигли и учудено се втренчи в мен. Помислих, че тя е решила, че се интересувам от съседите й вкъщи или току-виж, че съм неин таен обожател, затова побързах да уточня:

— Говоря за преводаческото бюро, знаете го, което откъм уличката в тази сграда — за да отхвърля всички съмнения, аз посочих пода.

Тя стисна устнички и с подозрение присви очи. Като се стараех да изглеждам безгрижно, взех с вилицата си малко салата и се опитах да я лапна, но ръката ми подло трепна и парчето се пльокна на масата. Понечих да взема салфетката, но сервитьорката се оказа по-пъргава. Докато тя бършеше масата, аз, обръщайки се към игривата опашчица от боядисаните в платинен цвят коси на врата й, пелтечех:

— Аз просто работя за тях… Като преводач. Бях болен почти две седмици, днес се почувствах по-добре, идвам, а то затворено и запечатано. Не знаете ли какво е станало? Кога ще отворят?

— А вие вестници не четете ли? В „Московский комсомолец“ половината от рубриката „Спешно за броя“ предишния четвъртък пишеше за това — като спря да бърше, каза тя. — Ние дори специално го изрязахме, искате ли да го видите?

Малкото хартиено квадратче, където криминалният репортер описваше историята на моята кантора, беше цялото омърляно от ръцете, които са го пипали, и покрито с мазни петна. Явно не съм аз единственият, който се интересуваше от тази история, и на сервитьорките вече им е омръзнало да я разказват по десет пъти на ден. За да не се откъсват от работата си, те просто бутаха в ръцете на поредния любопитен клиент вестникарската изрезка.

„Московските убийци са започнали да крадат труповете“ — многообещаващо гласеше заглавието. Именно заради такива статии през последните десет години престанах да чета този любим в юношеството ми вестник.

„Зверско убийство и ограбване е извършено в сряда в бюрото за преводи «Азбука» на «Староконюшеная» улица. Неизвестните престъпници проникнали в офиса на фирма «Азбука», предполага се, че са неутрализирали намиращия се там служител И. П. Семьонов и са ограбили бюрото. Злосторниците вероятно са действали по сигнал и са търсели пари и документи. От офиса са изчезнали доста книжа и сейфът, в който се е съхранявал седмичният оборот на фирмата. Офисната техника престъпниците не са взели.

Основната загадка за следствието си остава това, къде убийците са дянали тялото на И. П. Семьонов. В смъртта му милицията не се съмнява: на пода е открита голямо количество кръв от същата група на Семьонов. Според мнението на съдебната експертиза, такава кръвозагуба определено говори за смърт. Самият труп обаче на мястото на престъплението не е открит. Водещите следствието от Московската криминална милиция смятат, че крадците са могли да го вземат със себе си и да го закопаят впоследствие в подмосковните гори или да го хвърлят в река Москва. Но за какво им е трябвало да го правят, милицията засега не може да каже.“

— Че те тука ще ти напишат ли истината? — насмешливо попита хриплив женски глас зад гърба ми.

Стреснах се и се обърнах. Зад мен, опирайки се на дългия прът на парцала за миене, стоеше чистачката — жена на около петдесет със слабо зло лице и прошарени тъмни коси.

— Истината ли? — задавих се със салатата и оставих вилицата.

— Истината, истината… Че всички врати били заключени отвътре и ключът е стърчал в ключалката от вътрешната страна, че там кървища е имало поне пет литра, сякаш са го разпорили целия, а трупът после са го влачили по офиса поне пет метра нанякъде: следата се точи, точи, а после се прекъсва изведнъж… И че сега клиенти са ни само милицията и журналистите — злобно завърши тя.

— Ами вие откъде знаете?

— Нали ви казвам, докато ровеха из офиса, всички идваха при нас да обядват. Ония, дето са с висок чин, разбира се, мълчаха, а виж, младичките милиционери, които пазеха — не можеха да се сдържат… Ето, Ленка все я ухажваше един, та й разправи всякакви неща. Нали, Лена?

Сервитьорката, която току-що ми донесе блюдото с шашлика и пържените картофи, кимна в съгласие, но нищо не каза.

— Така че… Наздраве — заключи чистачката и като дрънчеше с кофата, изчезна по дългия коридор.

Десетина минути аз замислено ровех с вилицата в парченцата превъзходно опечено, сочно месо и ту ги сгребвах на купчинки, ту отново изравнявах по чинията пържените картофи. Да се накарам да ги сдъвча и да ги глътна, не можех: достатъчно беше да поднеса към устата си парченце шашлик и главата ми се замайваше, а в гърлото ми бе заседнало нещо противно.

Поне пет литра е изтекло, повтарях си аз наум. „Сякаш са го разпорили… Вратите са били заключени отвътре.“ „Така ми го каза, че не можех да не го послушам… Така страшно го каза.“ Кървава следа пет метра. Накъде? Защо? Боже, какво значение има накъде? Най-важното е — кой? Именно — „Кой?“, понеже отговорът на въпроса „Защо?“ на мен ми се струваше, че го зная, макар че да повярвам на такова нещо и дори само да си помисля не исках.

Две тайнствени изчезвания подред изключваха възможността за случайно съвпадение. Миналия път, по време на разговора със служителя, аз се опитвах да се вразумя, да се успокоя, доказвайки си, че за мен историята, в която се оказах забъркан, не представлява никаква опасност. Испанистът е блъснат от кола? А защо не си е заключил вратата, като е излязъл на пазар? И защо е взел със себе си папката с превода? Без да заключа, аз ходя само до шахтата за боклук на етажа: Москва е опасен град, достатъчно е да прочетеш рубриката „Спешно за броя“, за да почувстваш непреодолимо желание да си сложиш двойна стоманена врата и да не си показваш носа навън, след като се стъмни. Случилото се повече приличаше на отвличане, при това испанистът е трябвало доброволно да отвори на гостите си и покорно да тръгне с тях, без да се опитва дори да се съпротивлява и без да заключи вратата.

Но ако станалото с моя предшественик е така нееднозначно и ужасно, то съдбата, застигнала нещастния служител от бюрото, действително ме караше да потръпвам. Та на него му е било известно още нещо, нещо такова, което той не се е осмелил да каже нито на следователите, нито на мен, вероятно опасявайки се, че ще го сметнат за луд и че даже аз само ще се изсмея на признанието му. Може би, ако всичко бе казал честно на милицията, те биха го охранявали… Или щяха да го затворят в психиатрична лечебница, прекъснах аз себе си. Поне лудницата е закрито заведение, да проникнат в нея за престъпниците е доста по-сложно и кой знае, той можеше да е още жив. Малко вероятно е, настояваше вътрешният ми събеседник: злосторниците, които просто не използват вратите и прозорците, едва ли ще се притеснят от охраната и от оградата на специалната клиника.

— Не ви ли харесва? — обидено попита сервитьорката, като сочеше отдавна изстиналия шашлик.

Замислен, аз само мрачно поклатих глава и тя въздъхна, сигурно притеснена за бакшиша си.

— Той винаги обядваше тук — от средата на собствения си мислен диалог, като изведнъж реши да го озвучи, каза сервитьорката.

— Кой?

— Иля… Семьонов. Когото са убили… — Лена подсмръкна. — Той беше толкова добър, весел. Все се шегуваше, винаги оставяше рестото.

Аз кимнах, като се опитвах да си представя как този неприятен надут очилатко с вечно зализан перчем можеше да флиртува с момичета. Искаше ми се да кажа нещо остро, но навреме си дръпнах юздите, като си напомних, че и при мен с жените не всичко върви гладко.

— Онази вечер той дойде да вечеря, запомних, защото никога друг път не е идвал толкова късно, само през обедната почивка. Нали беше женен, винаги си вечеряше вкъщи… Приказвахме си понякога, когато излизах да пуша — сякаш оправдавайки се, добави тя.

— И какво през онази вечер? — опитах се меко да върна мислите й в нужната ми посока.

— Каза, че имал много работа и ще остане до късно. Имал някакви сложни преводи, трябвало да рови много из речника и затова закъснял.

— Нима самият той е превеждал? — учудих се аз. — Струваше ми се, че е само така — по административната част.

— Не знам — сви рамене момичето. — Аз, когато си тръгвах, вече беше съвсем късно, един и половина през нощта, тъкмо онази вечер аз заключвах, та при него още светеше. Да ви дам ли сметката или ще пиете кафе?

Откровението й секна така внезапно, както се бе отприщило. Поръчах си кафе, разчитайки, че ще успея да я разприказвам, но щом го донесе, сервитьорката веднага се отдалечи. Димящото еспресо аз кой знае защо дълго разбърквах със сребърната чаена лъжичка, слушайки как тя прозвънва в стените на чашата, после наведнъж изпих студената и вече невкусна черна кашица и поисках сметката.

Щедрият бакшиш я накара да се усмихне.

— А какво значи наименованието ви? — попитах я аз, надявайки се да разпръсна гробовното настроение, което съпътстваше края на разговора ни.

— Цомпантли? Сега ще питам собственика. Рубен Ашотович! Мустакатият шишко на далечната масичка се сепна и сънено погледна сервитьорката.

— Тука питат какво означава Цомпантли? Това е нещо по вашему, нали? Или е на грузински?

— Нищо не означава — разтегляйки гласните в характерен изговор, флегматично се обади той. — Думата е хубава…

 

 

Вървях към къщи, дълбоко замислен. Започваше да ми се струва, че случайно съм се озовал в „окото“ на урагана: неведоми и неизмерими сили рушат всичко наоколо, изтръгват из корен вековни дървета, отнасят нанякъде хора — но в самата среда на това буйство е мъртва тишина. Макар че, възможно е именно аз, без да разбера, да съм предизвикал този вихър, мен той не ме засегна. Засега…

Най-вероятно ми се струваше това, че аз, със свойствения ми късмет, съм се намерил в самия пъкъл на разгръщата се детективска история, чиито всички действащи лица преследват някакви безценни книжни антиквариати. Маниаци букинисти, наемници, работещи за големи аукционни къщи, криминална милиция, озовали се не навреме и не на място филолози испанисти и служители на преводачески фирми… Би излязла чудесна детска приключенска книга, а още по-добре — комикс. Опитах се да дръпна ъгълчетата на устата си към ушите, като си казвах, че се получава просто комична ситуация. Нищо не се получи. На мен наистина ми беше чоглаво.

Съдбата ме пази от изкушения, помислих си изведнъж. Да имах поне най-малката възможност да се добера до продължението на дневника на конкистадора, без дори секунда колебание отново бих се захванал с превода му. Кой знае каква участ би ме очаквала в този случай, но едва ли бих размишлявал за нея, без да разбера и напиша на руски какво е станало с отряда на конкистадорите в Capítulo V. Но невидима ръка ме бе спряла на крачка от пропастта, към която аз сляпо вървях, обърна ме и ме насочи към обратната посока — към нормалния, обичаен живот. Спокоен, посредствен, сив, отдавна вече дотегнал ми, празен, безсмислен живот. Към живота. Трябваше ли да й бъда признателен за това?

Така или иначе, избор не ми бяха оставили. Аз продължавах да крача като курдисан в тази посока, накъдето ме бяха насочили. Да завия самостоятелно наникъде не можех; в такова положение остава единствено да му търсиш преимуществата.

 

 

Обаче да се успокоя и да забравя за моята експедиция в горите на Юкатан успях далеч не веднага. Първото нещо, когато се прибрах вкъщи, беше да седна с книгата на Е. Ягониел, подслаждайки си изучаването на бита на индианците маи с вишнево сладко.

„При маите била приета официалната и задължителна астрология — твърдеше Ягониел. — В зависимост от деня на раждането за всяко дете се е съставял специален календар, предсказващ бъдещите събития на живота му. Този календар съдържал отговорите на всички въпроси: кога човек ще започне работа, кога ще се ожени, кога ще го сполети нещастие, кога ще умре. Календарът бил винаги с него, пеели го на децата вместо приспивна песен, вкоренявал се в съзнанието му и го съпровождал цял живот. Всеки знаел наизуст своя личен хороскоп и това знание го успокоявало, помагало му открие мястото си в света и да разбере на какъв етап от пътя си се намира.

Такава система действала практически безпогрешно, защото жреците астролози сами помагали на предсказанията да се сбъдват. Ако хороскопът обещавал на някой юноша да срещне възлюбената си в определен ден на определено място, съществувал и друг хороскоп, който предписва на някое момиче в същия ден да се яви на това място и също й обещава среща с нейния избраник, който й е определен. Според някои данни по същия начин са се предсказвали и предопределяли и крупни сделки, такива като покупка и продажба на къщи, и даже сбивания, чиито участници знаели за предстоящия бой предварително. Има изследователи, които смятат, че войните, които са водели помежду си различните народности на Юкатан, принадлежащи към тази вяра и култура, също са били описани в своеобразни «летописи на бъдещето». Болшинството народи маи били войнствени и перспективата за въоръжен конфликт никак не ги е смущавала. Те дори не са разглеждали възможността да се обърнат срещу съдбата и да се откажат от предписаните сражения. Броят на падналите в битка врагове също е бил предсказан от хороскопа и ако загивали по-малко, винаги оставала възможността да се приближи реалността към пророчествата, като се принесат в жертва пленници.

Това пристрастие на маите към предсказанията им позволявало да преодолеят страха пред бъдещето, страха от смъртта и изпълвало с увереност в себе си всеки човек и цели народи. Обаче в десети век от н.е. то си направило с цялата им цивилизация доста лоша шега, която, предвид недостатъчната научна обоснованост на тази хипотеза, ние тук няма да я обсъждаме.“

Умело разпалил въображението ми и тутакси ловко скривайки белия заек на тайното знание обратно в своята магическа шапка, Ягониел с елегантен реверанс благодареше на читателя си за вниманието и без каквото и да било угризение на съвестта преминаваше към въпросите за възпитанието на децата, към което уж и се отнасяше този странен пасаж.

 

 

През тази нощ и на следващия ден с мен ставаше нещо невъобразимо: колкото по-добре разбирах, че моето приключение е към края си, с толкова повече настървение прелиствах Кюмерлинг, препрочитах брошурите, пълзях с лупата по щатите Кампече и Петен, и мислех, мислех… Тревожната камбана ми звънна вечерта на следващия ден, когато, след като се навечерях, седнах да слушам по радиото новините, за да се поотвлека от вече превърналото се във фикс-идея желание да разгадая смисъла на описаната в дневника експедиция.

„Небивали разрушения и човешки жертви причини ураганът «Симона», връхлетял преди три дни атлантическия бряг на САЩ“ — говореше дикторът. Инстинктивно увеличих звука — сигурно защото вече самият аз се усещах като попаднал в епицентъра на тайфуна.

„Напълно са разрушени градовете Ню Орлиънс, Хюстън и Далас. Болшинството населени пунктове в щатите Мисисипи, Луизиана и Тексас са в руини. Особено много е пострадала столицата на джаза: девет десети от Ню Орлиънс са под вода, американската армия и националната гвардия не са в състояние да се справят с евакуацията на оцелелите. Броят на загиналите, по предварителни данни, може да е десетки хиляди, но кметът на Ню Орлиънс Рей Нагин смята, че тази цифра е най-скромната от възможните. Градът е разположен в низина, затова десетметровите вълни, които носеше със себе си ураганът, с лекота са преодолели загражденията и са довели до най-голямото наводнение в историята на града. Положението се усложнява от това, че водата е скъсала дигите на каналите към езерото Понтчартейн, което е на възвишение. Всички опити на военно-инженерните части поне някак да укрепят язовирните стени не водят доникъде. В града цари анархия. Всички оръжейни магазини са разграбени, заради лошата организация на спасителните операции хуманитарната помощ пристига в Ню Орлиънс с голямо закъснение и не стига за всички. Оцелелите мародерстват и ограбват магазините. Десантните подразделения, прехвърлени в града с транспортните вертолети «Чинук», се сблъскват с бандите мародери и понасят тежки загуби.

В Хюстън и Далас «Симона» достигна максималната си сила — сега това е ураган от най-високата, пета категория на опасност. Милионите жители на двата града, опитващи се да се евакуират навътре в континента, са се озовали в капан. Пътищата са блокирани заради многочислени катастрофи, транспортните артерии на Тексас са задръстени от многокилометрови опашки. Току-що дойде съобщението, че пътят на «Симона» от Хюстън към Далас на няколко мили съвпада с магистралата. Точният брой на жертвите засега не е известен, но може да се изчислява с хиляди.

Освен това, ураганът сериозно е повредил или напълно разрушил многобройните нефтени платформи, разположени в Мексиканския залив, а също така е нанесъл многомилиардни загуби на нефтопреработвателните предприятия в Хюстън и Далас. В резултат на това цената за барел нефт на световните пазари рязко е скочила и е прехвърлила психологическата бариера от деветдесет и три щатски долара.

«Симона» е подминала крайбрежните мексикански градове Веракрус, Сиудад Ермоса и Сиудат Мадеро, които преди седмица бяха почти изтрити от лицето на земята от друг ураган — «Исабел». Правителството на Мексико обаче не разрешава на жителите да се завърнат в домовете си, опасявайки се от нови удари на стихията.“

 

 

Репортажът напомняше някакъв апокалиптичен роман и аз седях, зяпнал и втренчен в радиото. Трябва си призная, че понякога все пак се разкайвах, че нямам телевизор. Ето и сега — зловещите и вероятно незабравими кадри от разрушения Ню Орлиънс се налагаше да ги предоставя на фантазията си.

Водещият превключи на новините от горещите точки на Африка, а аз се заех разсеяно да въртя колелцето на настройката в търсене на нещо по-увлекателно. И то не закъсня.

Моето радио, както вече бях отбелязал, е от седемдесетте и лови само УКВ диапазона. На лицевата му страна, през целия му корпус, има остъклена скала на честотите, многото цифри при които са обозначени и названията на градовете — от тях се излъчва на съответните вълни. Във всеки случай през седемдесетте беше именно така. И така, при едната чертичка пише „Берлин“, при друга — „Париж“, при трета — „Буенос Айрес“. (Кой знае защо ми се струва, че внимателно въртейки копчето и вслушвайки се в едва пробиващия шумовете глас на аржентинския диктор, бащите ни много по-осезателно са чувствали колко по-тесен и малък е нашият свят, отколкото ние можем да усетим това, гледайки телевизия в пряко предаване новини от Латинска Америка.)

На около четири милиметра от Буенос Айрес и недалеч от Мексико неясното мърморене на испанските журналисти и виенето на радиовълните изведнъж се смени с пълна тишина, която се нарушаваше само от лекото електрическо припукване.

Но щом хванах набразденото копче на регулатора, за да се впусна в своите безцелни търсения, изведнъж еклив баритон изрече:

„Буенос диас, драги другари, и добре дошли в радиопредаването «Светът на маите». В днешното ни предаване ще можете да чуете последните вести в областта на политиката, обществения, религиозния и културния живот на индианците маи. И така, главната новина на първия ден Чуен четвърто число на месец Кумху: държавата Мани-Тугук-Шиу обяви война на своя най-близък съсед, княжество Кочвах. Дипломатите смятат за неизбежна намесата в този конфликт на държавата Сотута, която е свързана с Кочвах с договор за взаимна отбрана. Освен това в предаването ни: в град Канпеч нараства междуетническото напрежение, след като мексиканските наемници к’анули принесоха в жертва на своя бог на царевицата Шипе Тотек две местни деца. А сега — подробностите…“

На това място в радиото нещо яростно засъска, като че ли в тиган с вряло масло някой е сипал вода. Машинално се опитах да настроя радиото, но от вълнение врътнах копчето прекалено много и целият ефир отново запълниха съскащите латиноамериканци. Напразно се опитвах да върна стрелката на скалата в изходно положение: на два милиметра от Мексико и на четири от Буенос Айрес радиото ловеше само монотонния шум на разбиващите се ултракъси вълни, които се плискаха върху опустошените от урагана брегове на Мексиканския залив.

 

 

Щракнах копчето за изключване и отворих бюфета за аптечката. Планът ми бе прост: да изпия двойна доза успокоително и да легна да спя. Пред очите ми се свиваха и разширяваха кръговете на дъгата, а сърцето ми тежеше като паве и ме теглеше надолу. За първи път си помислих, че историята, която ми се случва, може да ми струва недопустимо скъпо и за приятно гъделичкащия съзнанието ми вдигнат адреналин от моите малки приключения ще ми се наложи да платя с разсъдъка си. Вече ми се налагаше.

Последните панически мисли се мятаха в главата ми като обезумели рибки в разбъркан аквариум. Сънотворното замрази разклатената в него емулсия, тя се сгъсти и рибките на мислите ми затънаха в желето на медикаментозното затъпяване. После светлината угасна.

Забравата обаче не ми донесе онази почивка от проклетите индианци, която жадувах с цялата си душа. Маите ме преследваха и ако психоаналитиците са прави и в сънищата ни със символи ни се съобщават нашите тревоги, то в моя случай този знак дори нямаше нужда от разшифровка. Пробивах си път през джунглата, опитвайки се да избягам от подгонилите ме меднокожи войни с пълна бойна украса с цветовете на войната. Те изоставаха само с десетина крачки и не ме напускаше чувството, че нищо не им струва да ме настигнат, че могат да го направят всеки миг, но така си играят с мен, както котката с уловената мишка.

После аз се подхлъзнах и десетки ръце едновременно ме хванаха, обездвижиха, вързаха, тържествуващо издигнаха безсилния пашкул, в който се бях превърнал, над главите си, а след това грубо ме повлякоха обратно към онова, от което се опитвах да избягам. Скоро го видях — широк плосък камък с издълбани каналчета, които се насочваха от центъра към краищата, потъмнели от вечно струящите по тях ручейчета кръв.

Насила наляха в устата ми от груба глинена чаша някаква зловонна течност и от нея пред очите ми се спусна кървавочервена мъгла, а ушите ми сякаш бяха натъпкани с дебел слой вата, през която звуците проникваха със закъснение и изкривени. И на мен, общо взето, ми беше все едно, когато няколко двойки силни ръце властно разстлаха безчувственото ми тяло върху олтара и Наком издигна над сърцето ми ръка с изострен кремък.

Но в този миг в мозъка ми се мярна мълниеносното осъзнаване, че всичко това става с мен съвсем не наужким, че кремъкът след част от секундата ще се стовари върху гърдите ми, ребрата ми ще изхрущят, ще бликне кръв и убиецът в маска на божество ще изтръгне моето горещо сърце, ще изтръгне от мен живота.

С отчаяно усилие, с каквото се гърчат в конвулсии поразените от тетанус, аз се отскубнах от ръцете на жреците и паднах от камъка — на студения паркет. Равномерно тиктакаше часовникът, като с всяко завъртане на зъбчатите колелца ме връщаше малко по малко в моя свят, и сенките на Чаките, тълпящи се край леглото ми, неохотно отстъпваха назад, в тъмнината.

Беше пет и половина сутринта; ясно разбирах, че повече няма да посмея да заспя. След като се измих и пийнах чай, се облякох по-топло и излязох навън. Нужно ми беше да проветря мозъка си и нищо не подхождаше по-добре за тази цел от нощната разходка по мразовитата декемврийска Москва.

 

 

Тротоарите и пътищата бяха застлани с бели чаршафи. Дори не бях забелязал кога е започнала зимата в града: сега при нас, в Юкатан, сигурно е най-голямата горещина, а през последните седмици, дали съм на Арбат, на „Садовое колцо“ или вкъщи, където и да погледнех, наоколо се простираше безкрайната селва.

Огромните снежинки тихо планираха надолу, като скриваха под себе си мокрия асфалт, преравяната от десетки поколения строители кафява московска пръст, фасовете, хартийките, купчинките кучешки изпражнения, падналите листа, придавайки на целия мой безумен град несвойствените му спокойствие и тържественост.

Редките коли караха непривично бавно, сякаш шофьорите им са се оказали под властта на тази магия и се страхуваха да не я нарушат. Излязох на „Новий Арбат“ и закрачих накъдето ми видят очите, като се любувах на снежната феерия и се стараех да не мисля за нищо. Преживявах един от онези редки моменти, когато с цялото си тяло, с всяка клетка усещах, че съществувам в действителност, че аз съм някак по детски ненаужким.

Снегът припокри и страховете ми, и сънуваните кошмари, и моето обсебване от ужасните конкистадори. Започнах да забравям, че всичките последни дни не мислех за нищо друго, освен за обичаите на отдавна изродените или изтребени народи, за тайни с почти петстотингодишна давност, за хора, от които не е останала и шепа прах, и за изгубилите смисъл интриги, които те се плели. За това, че вчера със собствените си уши чух добре поставения дикторски глас, който от радиото ми разказваше на руски език за последните събития, случили се преди три четвърти хилядолетие. За това, че моето увлечение по маите и историята на Конкистата незабелязано за мен се бяха превърнали във фикс-идея, като че ли тръгнал на екскурзионна разходка по тропическата гора, аз се бях отделил от групата, бях се загубил и ето вече месец и повече бродя сред блатата, лианите и сапотиловите дървета.

Просто вървях, наслаждавайки се на студа, на особеното удоволствие от приятното поскърцване на снежната корица под краката ми и изцяло съсредоточен върху продължението на синджира от дирите, които оставяха върху снега обувките ми. Да следя отпечатъците да са достатъчно дълбоки и през тях да се вижда чернотата на асфалта, и освен това да се старая разстоянието между тях да е еднакво… Именно такива прости безсмислени действия помагат по-добре да изтръскаш от главата си всякакъв, насъбрал се там боклук.

 

 

И точно в този момент, когато бях готов да си помисля, че снегът и утринната Москва са ми помогнали да се излекувам от обсебването, откъснах поглед от снега, вдигнах очи и ми стана лошо: право пред мен се извисяваше храмова пирамида на маите.

Тя беше почти същата като на рисунките в книгата на Ягониел или на снимките, направени в джунглите от британски изследователи с коркови шлемове и отпечатани в „Тайните“ на Кюмерлинг. Но рисунките бяха схематични, а снимките — черно-бели и при това доста лошо качество. Да видя съвсем истинска стъпаловидна пирамида с квадратен отвор за вход по средата и с надстройка с жертвеник, разположен на предпоследната платформа, да я видя сега в моя роден град — беше невероятно странно и страшно. Краката ми се подкосиха и аз се стоварих на колене в снега, без да мога да откъсна очи от тази постройка.

Тя не беше голяма, не като Храмът на магьосника или Пирамидата на Гнома в Ушмал, но сходството на линиите беше несъмнено. Същите пропорции, също така римувани форми, същата сурова, аскетична и при това пълна с достойнство, чужда на нашата архитектура красота — простичка, но не примитивна.

В пирамидата нямаше нищо илюзорно, за разлика от радиопредаването „Светът на маите“ тя не чакаше да изчезне, стига само да се отвлека с нещо друго. Напразно се щипех, извръщах се и после косо й хвърлях поглед отново, надявайки се и едновременно страхувайки се, че за онова време, докато я следях, тя ще успее да се стопи в мръсния московски въздух. Но пирамидата си стоеше на мястото, тя изглеждаше непоколебимо реална, сякаш наистина е стояла тук дълги векове, а никой не й е обръщал внимание. Че какво странно има — индианска пирамида в центъра на Москва?

Какво пък, нека окончателно да съм полудял; от това също трябва да умееш да се възползваш. Докато пирамидата не се е стопила с първите лъчи на слънцето, имах уникалната възможност и в цветове да си представя всичко онова, което съм чел в книгите за маите.

Започнах бързо да нахвърлям върху платното онова, което виждах пред себе си, ескизите от спомените от прочетеното, за да ги погледна само веднъж, да ги смачкам, да ги отхвърля и жадно, страхувайки се, че няма да успея, да се захвана със следващия.

Ето на пирамидата се изкачват върховните жреци: тежки, охранени тела, лъщят от мас, тържествени одеяния, вместо лица — маски на богове и чудовища, в разрезите мътно блестят вече всичко виделите и на този, а и на онзи свят, и затова преситени очи.

Ето в основата на пирамидата робите строят погребална камера, в която след смъртта ще бъде положено балсамираното и увито в най-тънки савани тяло на управника. В същото това помещение ще донесат неговите любими украшения, скъпоценни вещи; след това ще доведат на заколение неговите наложници и слуги; а след това камерата ще бъде запечатана за стотици, а може би и за хиляди години, докато разхитителите на гробници или същите онези британски учени с ударите на ломовете не събудят древния цар и неговата свита.

Ето, четирима Чаки влачат нагоре вързан пленник…

Застанал на колене, аз гледах призрака на ритуалната пирамида, странстващ през времето и пространството и по неведом начин озовала се сега в Москва; и до най-малки подробности си спомнях своят лепкав нощен кошмар. Щом като тя е можела да попадне тук, защо да не могат да проникнат в нашия свят и жреците от моите сънища, съсипан си помислих аз. Затова, когато на рамото ми легна нечия тежка ръка, аз просто покорно отпуснах глава, слушайки, как тъканта на реалността, още съвсем неотдавна такава здрава, с глухо пращене се цепи по шевовете…

— Гражданино, зле ли ви е? — чу се съчувствен мъжки глас.

— Ми той просто се е натряскал, другарю капитан — резонно отбеляза друг.

— Ти, Филипенко, недей така. Тук, пред Мавзолея, нощем какво ли не съм видял… Станете, гражданино, станете. Добре ли сте?

 

 

По пътя за вкъщи аз си дадох дума, че моят роман с Юкатан е завършен веднъж завинаги. Не знаех да плача ли, или да се смея, аз ту се спирах на място, като търках със сняг изпотеното си лице, ту, подгонен от срама, изтичвах неколкостотин метра, докато не почнех да се задъхвам.

Панталона си прострях върху радиатора в банята и неговите издути мокри колене ми напомняха за моя позор пред Мавзолея всеки път, когато влизах.

След като пийнах чай и събрах решителност, аз наслагах в найлонов плик книгите на Ягониел и Кюмерлинг, хвърлих там и всички идиотски брошури, и даже (вярно, че след няколко минути колебание) внимателно пъхнах написаните на машина листове с превода на главите на дневника. После излязох с торбата в коридора и тръгнах към шахтата за боклук.

Отварях и затварях не по-малко от три пъти железния капак кофа на тръбата, боядисана в унил сиво-зелен цвят, но така и не събрах кураж, да запратя в гърлото й всички мои съкровища. В главата ми кой знае защо се въртяха мисли за Диего де Ланда и неговото аутодафе и за книгите, които са изгаряли по площадите на германските градове нацистите. Сравнението беше, естествено, не в моя полза: застанал пред сметището с жалката си купчинка преводи на чужди мисли, аз никак не изглеждах като свободомислещ герой, още повече, че в ролята на инквизитор се подвизаваше моето alter ego.

В края на краищата внимателно оставих плика до тръбата. Не зная, може би разчитах, че ще го вземе някой любопитен съсед, а може би се надявах, че следващия път ще ми стигне смелостта все пак да го изхвърля в отворената паст на шахтата.

Нито на другия ден, нито след това някой пипна книгите; не се приближавах до тях и аз, горд с издръжливостта си и празнувайки постепенното прочистване на разсъдъка си от тропическите отрови. Сънищата за храмове, жреци и гонитби през селвата престанаха на третия ден. Към библиотеката не се приближавах на по-малко от един квартал разстояние и някъде след седмица вече съвсем престана да ме тегли натам. Бях се излекувал.

 

 

През това време до Нова година останаха само няколко дни, а пачката банкноти в кутията, скрита в гардероба, стремително се топеше. Моите планове за купуване на естествена елха, а може би и за поход по домовете на университетски приятели, се оказаха под заплаха. За съжаление, прекалено късно си дадох сметка за това, когато двете останали преводачески фирми, с които работех някога, вече бяха затворили за празниците.

След като дълго се рових в стария си тефтер, открих адреса на още едно бюро за преводи, където не бях си показвал носа вече сигурно пет години. Нямах друг избор: шансовете да се сдобия със случайна поръчка в агенция, където ме знаеха поне малко, ми се струваше за предпочитане пред някоя, избрана напосоки от телефонния указател неизвестна кантора. Намотах около врата си червения бодлив шал, сложих си вълнена плетена шапка и като се сурнах по стълбите, забързах към метрото.

Сградата, където се намираше нужната ми фирма, за годините, през които не бях идвал в нея, се бе преобразила напълно. Стъклопакети с огледални стъкла, прясна благородно жълта боя на стените, облицовани с гранит стъпала на входа и медни табелки с названията на компаниите, чиито офиси се помещаваха в сградата — нищо не напомняше онзи полуразрушен въшкарник, където се бе приютило по-рано бюрото „Толмач-Г“, а именно така, ако се вярваше на тефтера ми, се казваше то.

 

 

Това сакрално название аз не открих сред табелките, направени в консервативен дух, и се уплаших, че кантората, която беше, откровено казано, доста съмнителна, често задържаща хонорарите, е фалирала или се е преместила в някой далечен квартал като Митино. Обаче, когато внимателно прочетох табелките на фирмите, които наемаха там офиси, между консултантската компания „Kozine Assessemnts“ и някое си „ООД Максимов и партньори“, аз открих не отстъпващата им по размери и оформление табелка „Бюро за преводи «Акаб Цин»“.

Охранителят на входа записа паспортните ми данни и ми издаде синя хартийка за пропуск. С какво се занимаваше бюрото „Акаб Цин“ не ми се предполагаше дори. Новичкият хромиран асансьор с ласкаещ ухото звуков сигнал, като онези, които се чуват преди обявяването на поредния полет в международните летища, бавно разтвори вратите си на петия етаж. Офисните помещения на бюрото за преводи се намираха веднага вляво.

Както и трябваше да се очаква, „Акаб Цин“ с нищо не напомняше своя инфернален предшественик, нито даже моята предишна кантора. Строга и много стилна мебелировка, най-съвременно оборудване, превъзходно дресирани сътрудници с делови костюми и вратовръзки. Насреща ми стана и ми протегна ръка симпатична девойка с късо подстригана руса коса.

След като сконфузено обясних защо идвам, тя ме разпита за работните ми езици, предишни по-крупни поръчки, внимателно изслуша всичко, но после със съжаление поклати глава.

— Много съжалявам, но в момента никакви свободни английски текстове нямаме, френските също са взети всичките. Наминете пак след Нова година, възможно е да имаме други поръчки.

Просто нямаше какво да отговоря и само пораженчески кимнах. При това изглеждах очевидно унило, като топящ се снежен човек, защото тя изведнъж съчувствено се усмихна и с вид на спасител, който хвърля спасителен пояс на давещия се, каза:

— А как сте с испанския?

Бележки

[1] Фиксидеята (исп.)Б.пр.

[2] Тапас (мекс.) — разнообразни видове хапки, леко мезе — Б.пр.

[3] Сациви (груз.) — национално грузинско месно ястие със сос от орехи, оцет и др-_Б.пр._