Карл Май
Наследниците на Винету (7)

3. „Тъмнокосата“

Бях определил следващия ден за преглед на изкопаните документи, ала за съжаление се видях измамен в надеждите си. Още седяхме при сутрешното кафе, когато в южния край на поляната се появи фигурата на един индианец и се насочи към нас. Беше снощният винету. Той се обърна само към Младия орел. Нас останалите не удостои и с поглед. Заговори на матерния си език, не на английски.

— Идват конници — доложи.

— Откъде? — попита нашият млад приятел.

— Между северозапад и запад.

— Колко?

— Голям отряд. Не можеха да се преброят. Бяха още твърде далеч.

— В такъв случай ела пак веднага щом е възможно да бъде определен броят им!

Винету се отдалечи, но още може би след десет минути се върна и осведоми:

— Ездачи и ездачки са. Двадесет мъже и четири пъти по десет скуав с много багаж на мулетата след тях.

— Колко са отдалечени оттук? — запита Младия орел.

— До четвърт час ще достигнат Нъгит Тсил.

— Могат да дойдат. Наблюдавайте ги, но без да им се показвате. Това са скуав на сиусите, които отиват към Маунт Винету. Кои са мъжете, засега още не знам. Оттук ние ще яздим към Деклилто. Не мисля, че ще се нуждая още веднъж от твоята помощ.

Винету си тръгна, без да е изрекъл и една сричка извън това, което му повеляваше дългът. Това се казваше дисциплина! Когато нашият стар, добър Паперман узна кои са очакваните изпадна във вълнение, което поиска наистина да скрие, ала не съумя. Братя Ентърз се почувстваха неуверени. Те попитаха дали не бива да се оттеглят.

— Сега вие сте част от нас и ще останете при нас — отговорих аз. — Как се казвам, трябва да се премълчи.

С това нещата бяха уредени. Аз и Херцле очаквахме приближаващите с голям интерес, макар да бях принуден за съжаление да се откажа засега от прегледа на ръкописите.

Минаваше четвърт час подир друг. Тези хора не си даваха зор да бързат. Най-сетне, след повече от час, чухме още отдалеч данданията, която вдигаха. Идваха пеша. Заради наличните стръмни места конете бяха оставени в подножието на планината. Ние бяхме забелязани още преди да са се измъкнали измежду дърветата. Заключихме го от обстоятелството, че високите им гласове внезапно бяха замлъкнали. След това видяхме да се появява един много дълъг и много сух човек, който се насочи към нас с особена клатушкаща се походка. Не беше облечен по индиански, а носеше много елегантен костюм на янки, с много бяла, необикновено висока яка и също така бели, бляскави маншети. На гърдите му се перчеше голяма перлена игла, а по пръстите му блестяха диаманти и разни други скъпоценни камъни. Ръцете му бяха големи, много големи, стъпалата — също, а носът… о, какъв нос! Той можеше да произхожда единствено от някоя надарена с великански нос индианска майка и някой още по-надарен в това отношение арменски баща, като е бил изшмиргелен после от двете страни до такава степен, че останал само тънкият преграден хрущял. На фона на този нос лишените от мигли, нахални очички се явяваха прекалено малки. Лицето беше тясно. Главата наподобяваше тази на птица, но по никой начин някой дързък орел, а само един огромночовков тукан.

Та този мъж приближи клатейки се, спря пред нас, без да поздрави, огледа ни един след друг като някакви неодушевени предмети или хора без всякаква стойност, които са длъжни да понесат това, и после запита:

— Кои сте?

Гласът му звучеше остро и хапливо. Хора с такива гласове обикновено са безсърдечни и безогледни. Той естествено не получи отговор, ето защо повтори въпроса:

— Кои сте? Длъжен съм да го знам!

На мен и Херцле и през ум не минаваше да разговаряме с него, на Младия орел — още по-малко. Двамата Ентърз нямаха причини да излизат на преден план, и ето как в крайна сметка Паперман бе този, който взе думата:

— Длъжен сте да го знаете? Длъжен? Хайде бе, наистина ли? И кой ви принуждава?

— Принуждава? — запита мъжът удивен. — Тук не става дума за принуда. Аз искам!

— А-а, искате! Това действително е нещо друго! Е, ами искайте си тогава! Любопитен съм докъде ще я докарате с това ваше искане!

— Точно дотам, докъдето именно искам! Ако пък ви скимне да ми отговаряте с глупости, имаме средства подръка да ви принудим да бъдете сериозни!

Всички ние останалите седяхме. Само Паперман бе стоял прав при идването на непознатия. Той закрачи сега бавно към него, изтъпанчи се важно отпреде му и запита:

— Да принудите? Нас да принудите? Да не би вие? Човека, правещ подобни изявления, ще трябва все пак да огледам малко по-обстойно!

Той го улови за ръцете, завъртя го надясно, наляво, сетне на цял оборот, разтърси го, от което всичките му кокали се разлюляха, и каза накрая:

— Хмм! Странно! Иначе не съм все пак толкова тъп! Ама тоя тип не мога да го разбера. Вие не сте чистокръвен индианец, а само наполовина? Тъй ли е?

Запитаният поиска да избухне, ала старият уестман го разтърси повторно и предупреди:

— Стой! Никакви грубости и оскърбления! Няма да го изтърпя! Онзи, който се мъкне при нас, без да поздрави, кани се да ни принуждава, разпитва, както му дойде на ума, той е, първо, невъзпитан човек и второ, безподобно говедо. Тук е нашето лагерно място. Според законите на прерията то принадлежи на нас, докато го напуснем. Ние бяхме тук преди вас. Тук ние сме си у дома. Който прекрачи нашия дом трябва най-учтиво да поздрави и да се представи кой е и какво иска. Разбрано? Та кажете ми сега най-първо името си! Ама живо! Аз не се шегувам! А такива птици, каквато сте вие, имам навика много бързо да приучавам вярно да пеят!

Той все още го държеше здраво за ръцете, така здраво, че непознатият кривеше лице от болка и загубил важността си, отговори:

— Тогава пуснете ме поне, де! Името ми е Окихтшинча. При бледоликите се казвам Антоний Пейпър!

— Антоний Пейпър и Окихтшинча? Прекрасно! И не сте чистокръвен индианец, а?

— Не.

— А само наполовина, мелез?

— Да.

— Майка ви беше индианка?

— Да.

— От кое племе?

— Сиу.

— А баща ви?

— Той дошъл от Обетованата земя отвъд океана и по произход беше арменец.

— Жалко, много жалко!

— Как тъй!

— Така ми е жал за Обетованата земя дето е оставила да й се изплъзне честта да ви роди! Дойдат ли насам, арменците са все търговци. Сигур и вие, а?

— Аз съм банкер! — отвърна непознатият високомерно. — А сега ме пуснете! И кажете и вие кой сте!

— Ще стане и тая работа. Аз съм стар, добре известен прериен скитник и се казвам Паперман, Макш Паперман, ясно? Между другото имам специалния занаят груби хора да правя учтиви и глупави хора — умни. Не сте сам, нали? Спътниците ви се таят там сред дърветата?

— Да.

— При това са жени? Сиуски жени, които са се запътили към Маунт Винету?

— Да. Откъде го знаете?

— Моя си работа. Кои са мъжете с тях?

— Господата от комитета с прислугата си и водачите.

— Какъв е тоя комитет?

— Комитетът за построяване паметника на един… — Той спря по средата. Сети се, че нали не биваше бели да бъдат посвещавани в нещата. Ето защо продължи: — Питайте тях самите! Аз не съм упълномощен да давам информация за целите на този комитет! И ме пуснете най-сетне!

Паперман го раздруса още веднъж порядъчно, после го освободи и каза:

— Върнете се тогава при тях и им кажете името ми! Особено на дамите! Сред тях има няколко, които ще се съгласят с мен, че трябваше да бъда поздравен!

Мистър Антоний Пейпър се закандилка отново по поляната и изчезна отсреща сред дърветата. Индианското му име Окихтшинча на сиуски означава нещо като „Хлапето“. Следователно от юношеството си насам той явно не се бе прославил прекалено с мъжки дела и качества. Той беше касиерът на „Комитета по паметника на Винету“. Ще си спомните навярно, че точно той и връзката му с Олд Шуърхенд още от самото начало не ми се бе сторила като заслужаваща доверие. Днес го видях за пръв път и впечатлението, което ми бе направил, бе малко благоприятно. Херцле си помисли същото.

— Мелез! — рече тя. — Все още ли си на мнение, че хората със смесена кръв най-често наследяват само лошите качества на своите родители?

— Да, най-често. Но погледни! Хората идват!

Едва метисът бе назовал там отсреща името на Паперман и чухме радостния вик на един женски глас, веднага след което се появиха две женски фигури и тръгнаха с бързи крачки насам по поляната. Едната беше Ашта, която бяхме видели при езерото Кануби, другата вероятно нейната майка. Останалите лейди ги следваха пешком, зад тях мъжете с по-бавни, достойни крачки.

Всички ние се изправихме.

— Съвсем ми прималя! — оплака се Паперман.

Той се облегна на най-близкото дърво. Но неговите стари, добри, верни, честни очи стояха широко отворени и бяха отправени с блажен израз към двете приближаващи жени.

Веднага се познаваше, че те бяха майка и дъщеря, така поразително си приличаха — не само по отношение чертите на лицето, но и по походката, държането, маниерите на движение и изразяването. Към това се добавяше и фактът, че бяха напълно еднакво облечени. Изобщо всичките четиридесет индианки си хармонираха в тоалета. И всички те носеха звездата на „Кланът Винету“.

Ашта се казваха и двете. Идваха ръка за ръка. Майката беше някъде към петдесетте, ала все още красива, и то с онази красота, в която душата има не по-малко участие от тялото.

— Ето го! — каза дъщерята, посочвайки Паперман. — А онзи там е Младия орел, за когото също ти разказах.

Но майката не обърна внимание на индианеца, а само на стария уестман. Тя освободи ръката на дъщеря си, спря за миг, остави погледа си да се плъзне по него и заговори:

— Да, той е, любимият, добрият, скромният! Приближи съвсем до него, сграбчи ръцете му, дигна своите красиви, тъмни, ала ясни очи към лицето му и запита:

— Защо не дойдохте? Защо непрекъснато ни отбягвахте? Ужасно е да се отхвърля благодарността на сърцата, които имат честно отношение.

Тя вдигна ръце, притегли го към себе си и го целуна по челото и двете страни. Тогава той не съумя да се сдържи повече. Избухна в шумно хлипане, обърна се и се отдалечи с бързи крачки в гората.

— Тук някои май се целуваха! — чу се да прозвучава остър и хаплив глас.

Беше метисът, който стоеше при другите мъже зад жените. Всички погледи се отправиха към него.

— Що за думи! — извика Ашта, дъщерята. — Той ще се кае за тях!

Тя вдигна заплашително ръка и се устреми гневно към него.

— Ашта! — разнесе се гласът на майката. — Не го докосвай! Той е мръсен!

Дъщерята забави крачки и се върна при майка си. Тя я хвана отново за ръка и каза така, че всички да чуят:

— Ела, да отидем да потърсим другия, приятеля, спасителя, защото той стои по-високо, хиляди пъти по-високо от оня, който дръзна да се подиграе с благодарността!

Двете се отдалечиха в посоката, в която Паперман бе напуснал мястото. Аз бях на мнение, че между нас и новодошлите ще настъпи кратко конфузно положение, което непременно трябваше да бъде преодоляно, ала се заблуждавах. Мистър Антоний Пейпър или по-точно мистър Окихтшинча изглежда притежаваше дебела кожа, през която току-що чутите назидателни слова не бяха в състояние да проникнат. Той даде вид сякаш въобще не се бе случило нищо и веднага се захвана за големите приказки, като се обърна към стоящите до него джентълмени, облечени до един по индиански, макар да им личеше, че вече не им е мястото в прерията или девствената гора:

— Говорителят на лагеруващата тук компания за съжаление се отдалечи. Така че той не може да ни каже кои са останалите. Въпреки това ние веднага ще го узнаем! Той тръгна към нас.

— Нещастник! — обади се Херцле. — Дали пък няма да се лепне за теб?

— И начаса ще се отлепи! — изхилих се аз развеселен. Опасението й се оказа основателно. Човекът се обърна към мен. Всичко живо гледаше към него, очаквайки с любопитство неговите въпроси и моите отговори.

— Мистър Паперман сметна за по-добре да се оттегли — поде той, — така че сега ще питам вас. Как е името ви?

— Казвам се Бъртън — отговорих.

— А лейди там до вас?

— Е моята жена.

— Двамата джентълмени, които стоят зад вас?

— Са братя Ентърз. Мистър Хариман Ентърз и мистър Себюлън Ентърз.

Младия орел той не видя, понеже онзи стоеше встрани. Продължи разпита си:

— Откъде идвате?

— От изток.

— Накъде се каните да вървите?

— На запад.

— Не говорете така тъпо! Та нали тъкмо това е Запада, където сега се намирате! И като съм питал веднъж, значи искам да знам имена и селища, а не смахнати фрази, от които човек нищо не може да разбере!

Още не беше се изразил напълно и получи от мен такава плесница, че се извъртя наполовина около себе си и рухна после на земята. След това се обърна надясно:

— Нека лейди ме извинят, че вмъкнатото тук прозвуча като от гората, ама нали сме тъкмо в гората! А наляво добавих:

— Моля някой от останалите джентълмени да продължи разговора с мен. Мистър Пейпър вероятно ще се откаже.

— Да се откажа? — провикна се оня, докато се съвземаше на земята. — Не ми и хрумва! Аз бях ударен… ударен! Това изисква наказание… незабавно наказание!

Той подири трескаво из джобовете си най-напред един елегантен нож — така нареченото безопасно острие, което отвори предпазливо, да не би самият да се пореже. После се появи на бял свят малък, изящен салонен револвер, на който той сне предпазителя, и го запъна. След тези тържествени приготовления поиска да се залови пак с мен. Последицата щеше да е само един още по-голям позор, ала не се стигна дотам, понеже един от джентълмените го избута настрана и каза:

— Приберете си оръжията, мистър Пейпър! С хора, действащи с груба сила, се разговаря иначе! — Той пристъпи с любезна усмивка две крачки към мен, направи един още по-любезен поклон и започна:

— Бихме желали да ви се представим, мистър Бъртън. Аз съм агент, агент по какво ли не, и се казвам Ивнинг. Тук стои мистър Бел, Саймън Бел, професор по философия. А тук виждате Едуард Самър, който е също професор, по-точно професор по класическа филология. Това задоволява ли ви? — Личеше му, че очаква да ми направи изключително голямо впечатление, и аз с готовност признавам, че двамата професори до този момент се радваха на дълбокото ми уважение, макар още да не ги бях виждал. Така че на драго сърце бях готов да се покажа максимално вежлив и по всякакъв начин да им бъда в услуга, толкова повече че тези четирима мъже заедно с Олд Шуърхенд бездруго представляваха комитета, в чиито ръце бе съдбата на планирания паметник на Винету. И тъй, поклоних се също така любезно и отвърнах:

— Чувствам се поласкан от запознанството с толкова високопоставени мъже на науката и съм готов да го докажа, изявявайки готовност да ви услужа, ако мога.

— Много ми е приятно, много приятно! Веднага ще ви предоставя възможност да приведете това доказателство. Ние дойдохме да огледаме това място във връзка с една много важна работа. Смятахме, че няма да заварим никого тук. Вашето присъствие ни смущава.

Както безкрайно учтиво бе казаното, така и безкрайно безцеремонно бе то. Погледнах двамата професори и не отговорих веднага.

— Нали ме разбрахте? — попита онзи.

— Естествено — отвърнах. — Беше достатъчно ясно все пак.

— Е?

— Желаете да се отдалечим?

— Да.

— Ние всички?

— Всички!

— Колко надалеч?

— Що за въпрос! Според мен се разбира от само себе си, че не десет, двадесет или петдесет крачки! Вие трябва да се махнете оттук, напълно да се махнете, махнете, махнете!

— И господа професорите ли желаят същото?

Господата потвърдиха много категорично, а пък агентът добави пояснително:

— Вие изглежда сте човек на грубата сила извън всяка мяра. Нашата работа обаче е толкова деликатна, фина и дискретна, че вие не сте подходящ за нас, на което и място да се намираме.

— Осъзнавам го, мистър Ивнинг, наистина го осъзнавам. Така че ще напуснем мястото.

— Не само привидно?

— Не.

— И кога?

— Веднага. Моля само за толкова време, колкото ще ни е необходимо да съберем палатката и оседлаем конете.

— Разрешаваме ви на драго сърце. Виждам, че сте по-разумен, отколкото си мислехме!

Аз се отправих с жена си към палатката и помолих двамата Ентърз да ни помогнат.

— Колко жалко! Много жалко! — оплака се тихо Херцле. — Да сме принудени да напуснем по такъв начин това свято за нас място!

Виждах, че бе на път да се разплаче.

— Бъди спокойна, съкровище! — помолих. — На връщане ще минем пак оттук и сигурно по друг начин и с друг съпровод!

— Но трябва ли пък да стане така? Та трябва ли непременно да отстъпим? Точно на тези хора да отстъпим? Нямаме ли много по-голямо право от тях да сме тук? И не е ли може би слабост от твоя страна?

— Напротив, победа.

— В такъв случай бих желала да те помоля да го докажеш!

— Съвсем не е нужно, ти ще го съзнаеш от само себе си, и то още преди да тръгнем. Тук ние дадохме първото значително сражение за нашия идеал. Ще те помоля да побързаш, доколкото е възможно с опаковането!

Опаковането тръгна доста по-бързо, отколкото си мислехме. Господата от комитета имаха добрината да ни предоставят няколко от своите handes на помощ, така че тъкмо бяхме готови за потегляне, когато Ашта-майка и Ашта-дъщеря се завърнаха от гората с Паперман. Те идваха ръка за ръка — той в средата, воден от двете страни от майката и дъщерята. Неговото старо, мило лице сияеше с израза на дълбока, чиста, свещена радост. Виждайки мулетата натоварени, нас да стоим при конете, а Младия орел вече седящ на седлото, той възкликна удивено:

— Каква е тая работа? Да не би да се каните да тръгвате?

— Да, тръгваме — отговорих. — Качвайте се!

— Невъзможно! Аз обещах да остана!

— Тогава останете! Човек трябва да спазва думата си! Ние пък обещахме да напуснем Нъгит Тсил, и то веднага.

— На кого?

— На джентълмените там.

Посочих господата от комитета.

— Били сме твърде брутални! — прибави Хариман Ентърз, давайки воля на гнева си.

— Не достатъчно деликатни, фини, дискретни! — допълни Себюлън. — Та са на мнение, че мистър Бъртън не е подходящ за мястото, на което се намират!

— Та това е една направо безсрамна грубиянщина! — кипна Паперман. — Мистър Бъртън е джентълмен, какъвто тук сред нас навярно никой…

— Стига! — прекъснах го аз. — Кому сте обещал да останете?

— На тези две лейди.

— Колко да останете?

— Не бе казано. Но определено се имаше предвид поне до утре. Ние имаме толкова много да си разказваме! Наистина ли трябва да тръгвате, наистина?

— Да, непременно! Вие, разбира се, можете да останете и утре да тръгнете след нас!

— Каквоо? Да ви оставя сами, вас и мисис Бъртън? Че тогава бих бил най-големият негодяй, който може да съществува! Не, не! Ще яздя с вас! Ще помоля лейди да ми върнат думата! Те ще го сторят, сигурно, сигурно! Защото им обещавам скоро, много скоро пак да се видим!

Той им целуна ръце по мечешки, но с трогателна нежност, и се запъти към вече оседланото си муле. Тогава майката изпъна ръст и запита с висок, извисяващ се над целия плац глас:

— Какво се е случило тук? Искам да го знам, аз, жената на Вакон, неподкупният, който отказа да стане член на този комитет! Кой ще ми каже, кой?

— Ще ти каже онзи, който идва там — отговори дъщеря й, посочвайки Младия орел, който бе подкарал коня си с танцуващи стъпки към мястото, където стояха двете.

Стигайки до тях, той извика с надалеч чуващ се глас:

— Аз съм винету от племето на апачите. Връщам се от селищата на бледоликите у дома, към местата на моите деди. Наричат ме Младия орел…

— Младия орел… Младия орел… Младия орел! — зашушука се от уста на уста.

Хората знаеха името, макар неговият носител да бе още толкова млад на години. Той продължи:

— Заявявам от името на всички винету от племето на апачите, че този комитет не е достоен да разреши големия въпрос, пред чието решение сме застанали! Ударът по лицето бе напълно заслужен и единствено правилният отговор, който можеше да има! Получи го не само Антоний Пейпър, а целият комитет. Аз казах. Хоуг!

Той дигна коня на задните крака, за да напусне мястото.

— И ти ли искаш да тръгваш? — попита Ашта.

— И аз ли? Преди всичко аз! Но ние пак ще се видим — отговори той.

Тези два въпроса и отговорите бяха изречени не на английски, а на апачески. Майката добави с по-тих тон:

— Ти си любимец на Вакон, моя съпруг. Ще видиш и него на Маунт Винету. Може би още преди дните на изложбата ще отидеш при Тателах Сатах?

— Надявам се.

— Тогава му кажи, че Ашта, жената на Вакон и дъщерята на най-великия медицинман на сенеките, стои с всички жени на червената раса на негова страна в борбата срещу безразсъдството.

— Благодаря ти от негово име. Но как стана тъй, че въпреки това яздите с този комитет на безразсъдството?

— Случайността ни събра с тях. Те се лепнаха за нас, макар да не го желаехме. Искат да узнаят какво ще се съвещаваме и решим на нашия кампмитинг на Маунт Винету. Ние не им казваме. А на теб предоставяме нашия приятел и спасител и те молим да бдиш над него. Кой е бледоликият, който се намира при теб със своята скуав?

— Паперман не ви ли каза?

— Не. попитахме го, ала той премълча. Но изглежда много уважава тези двамата, много.

Аз бях толкова близо с коня си до тях, че слушах думите им. Майката смяташе, че аз, белият, не я разбирам. Младия орел ми метна въпросителен поглед. Много му се искаше да каже на двете жени кой съм. Дадох му разрешение с клепачи. Тогава той подтикна коня си още една крачка към тях и произнесе:

— Ако този бял и неговата скуав не бива да узнаят какво говорите с мен, ще трябва да приказвате по-тихо.

— Защо?

— Той разбира езика на апачите.

Тя се стресна.

— Ама в такъв случай той вече ни е разбрал! — прошушна бързо и смутено.

— Действително, и то всяка дума. Но ти няма защо да се плашиш. Той е приятел на Винету, а също и твой, ваш. Не иска засега още да се знае името му, но ако обещаете да мълчите, ще ви го назова.

— Ще мълчим!

— Е добре, той е Олд Шетърхенд.

— Олд Шет…! — От изненада не можа да изговори напълно името. Пребледня за миг. После толкова повече се изчерви от възвърналата се в лицето вълна кръв. — Вярно ли е това?… Вярно ли е?

— Да, вярно той е — увери Младия орел.

— Най-добрият, най-истинският, най-верният приятел и брат на нашия Винету! За първи път в живота си го виждам! О, да можех… да бих могла!

Тя не изговори напълно и това изречение. Плесна с ръце и погледна безпомощно нагоре към мен. А дъщеря й пристъпи към мен и преди да съм съумял да попреча, целуна ремъка на стремето ми. Също така бързо притегли до устните си подгъва на полата на Херцле.

— А това е неговата скуав… неговата скуав! — продължи майката. — О, да не бях обещала да мълча! Бих ликувала от радост, ликувала, ликувала!

Тогава Херцле скочи от коня, прегърна я, целуна я по устата и страните и каза на английски:

— Аз не разбирам какво говорите, ала го чета по очите и устните ви. Обичам ви и двете! Поздравявам ви! Ние отново ще се видим, скоро, скоро! Сега обаче трябва да тръгваме!

Тя даде същата трикратна целувка на дъщерята както на Майката и се качи после отново на коня. Аз подадох ръка на двете мили, красиви индианки и заговорих:

— Вакон, неуморният изследовател и откривател, стои високо в моя дух и още по-високо в душата ми, защото това е душата на неговата нация, която той търси. Радвам се да чуя, че ще мога да го видя на Маунт Винету. И съм горд да срещна още днес неговата скуав и неговата дъщеря. Но най-вече съм щастлив да знам, че ние сме съюзници. Мястото на споменът за Винету е в сърцата на нашите мъже и жени, в душите на нашите народи, а не на голите, ветровити ридове на една самохвална публична гласност. Моля ви да не казвате, че сте ме срещнали тук. Ние пак ще се видим! В подходящото време на подходящото място!

Подкарахме конете — с вежлив поздрав към жените, но без поглед към мъжете. Заспускахме се бавно по същите стръмни склонове, по които се бяхме изкачили. Долу видяхме конете на тези, които ни бяха прогонили; те не ни интересуваха. После, когато пътят стана равен и излязохме от гората, можехме да развием по-голяма бързина и да ускорим ездата.

След като веднъж вече бяхме напуснали Нъгит Тсил, трябваше да стигнем възможно по-скоро следващата ни цел — Деклилто, тъй като по-голямата част от разстоянието се намираше на вражеска земя. Старите кръвожадни времена, слава Богу, бяха отминали, ала царящата тогава омраза не бе мъртва, тя живееше и до днес. Това много ясно се подразбираше от писмата, които бях получил от Токайхун, вождът на команчите ракуро, и от Тангуа, най-старият вожд на кайовите. Пътят ни водеше през териториите на тези две племена и аз много добре осъзнавах, че ако не и истинско лекомислие, то все пак определено подхващах едно рисковано дело, като прекосявах тъкмо тези лоши земи с моята жена, на която всевъзможните опасности не бяха, разбира се, по силите. Съвестта ми не бе чиста, ала аз се пазех да й го кажа.

Тя нямаше и понятие за тези мои мисли. Беше изцяло непредубедена. Да, нещо повече, беше даже много ведра. Докато летяхме в чудесен галоп един до друг по равната земя, тя ми мяташе от време на време по един кос, таен поглед, който аз все пак много добре забелязвах. Разбирах погледите й. Тя не можеше да търпи неправда дори когато тази неправда не се криеше в някоя постъпка, а само в някоя мисъл. Това трябваше да излезе наяве. Тя трябваше да се изповяда. Иначе то нямаше да я остави на мира. И сега я мъчеше нещо, от което искаше да се отърве. Затова и тези погледи. Накрая, когато отново ме погледна така изпитателно, аз се взрях право в лицето й и подканих усмихнато:

— Хайде, давай, изплюй камъчето!

— Кое?

— Признанието!

— Признанието? И какво би трябвало да призная?

— Нещо си.

— Но какво?

— Надявам се от теб да го узная!

— Тъй ли? Чуй, какво би си помислил за един брак, в който бедната, нещастна жена никога не бива да поглежда своя мъж, понеже при всеки поглед, който му отправя, той си мисли, че има да му прави някакво признание?

— Мнението ми гласи, че тази бедна, нещастна жена е много щастливо омъжена, защото има мъж, който я познава и прозира!

— Хм! Който обаче въпреки това не знае какво има да му изповяда и признае, след като винаги казва само: „Надявам се от теб да го узная!“ за съжаление в този сегашен, едничък случай най-сетне и ти веднъж си прав, че трябва да те помоля за прошка. Аз не бях съгласна с теб. Макар и само тайничко, но все пак.

— Не си била съгласна? В какво отношение?

— Щях с най-голямо удоволствие да остана там горе. Не ми се искаше да се махна. Наистина смятах, че е слабост от твоя страна да им правиш място.

— Но сега?

— Е, да, но сега! Ти имаш право! Ако бяхме останали, това само щеше да създаде неприязън от едната и другата страна. Значи по-скоро поражение, отколкото победа. А и за един спокоен преглед на изровените ръкописи нямаше да може и да се помисли. Сега обаче сме свободни, без кавги и разправии, озлобеност и… както каза, първото голямо сражение е спечелено.

— Съзнаваш ли го?

— Но, разбира се, с най-голямо удоволствие! По-възрастната Ашта, жената на Вакон, ми хареса. Тя е с характер, жена на място. Нито един от онези комитетски членове не се доближава духовно до нея. Тя наистина не е на път за Маунт Винету, за да държи там речи за равни права на жените! Тя знае какво иска! Но не го каза, ето кое особено ми хареса! Оставяйки се да те изгонят, ти спечели в нейно лице един неоценим помощник.

— Да — засмях се весело, — предстои амазонско сражение между нея и комитета! Любопитен съм за развитието, което ние, разбира се, няма да посрещнем само като зрители, а ще вземем в него най-дейно участие. Чухме, че Киктахан Шонка е неумолим враг на Вакон. Предполагам, че Вакон ще тръгне към Маунт Винету начело на младите сиуси също както Киктахан Шонка води старите сиуси към Тъмната вода. Две враждебни течения на едно и също племе, които ще се сблъскат на чужда територия! Колко късогледо! Точно затова е тръгнала към загиване червената раса! И на това трябва да се попречи! Значи отново си съгласна с мен?

— Напълно. Къде ще лагеруваме тази вечер?

— Край Норд форк на Ред Ривър. Утре ще стигнем до Солт форк на същата река, където навремето се намираше селището на кайовите. Сега вече не е така. Въпреки това ще избегнем мястото, за да сме сторили всичко възможно да не срещнем някой.

Стана, както казах. Привечер достигнахме Северния ръкав на Червената река и направихме бивак край водите му. Интересни неща узнахме при разговора ни там от Паперман. По време на беседата си с двете Ашти, той заключил от няколко изявления на майката, че касиерът Антоний Пейпър се домогвал до ръката на дъщерята. Бил най-безцеремонно отрязан и сега използвал всяка възможност да си отмъсти.

Докато старият разказваше, аз наблюдавах Младия орел. Той даваше вид, сякаш изобщо не го слуша. Не обелваше нито дума, нито пък трепваше някой мускул на лицето му. Но тъкмо тази неподвижност говореше по-ясно, отколкото би могъл да го каже откритият гняв.

Местността, през която яздехме напоследък, беше пуста и безводна. Никакво дърво, никакъв храст, никакъв стрък трева не радваше окото. Имаше само камънак и скали, нищо повече. Равен до този момент, теренът сега започна бавно да се изкачва. Беше вече пладне, ала ние не спряхме да се нахраним или отдъхнем, понеже липсваше вода, на която можехме да разчитаме едва когато достигнехме по-нависоко. И тогава видяхме далеч пред нас един ездач — бил е скрит зад едно малко възвишение и сега излезе бавно, за да язди насреща ни. Беше ни наблюдавал от скривалището си. Защо не бе останал скрит? Защо излезе още сега? Та нали изобщо не би могъл да ни разпознае. Един опитен воин би изчакал, докато се приближим повече. Да не би причината да се криеше само в това, че старите опасни времена бяха отминали и вече не бе необходимо човек да бъде предпазлив както по-рано?

Беше индианец. Той насочи коня си с бавни крачки към нас и после спря, за да ни остави да приближим, фигурата му в никой случай не беше висока, плещеста и мускулеста. Би могъл по-скоро да се нарече дребен, отколкото едър. Облеклото му бе изработено от пъстър пуеблоски плат. Под изплетената от влакна на агаве шапка тъмната, дълга коса се стичаше по гърба. В пояса си носеше нож, а на ремък — лека пушка. Конят му не беше някоя обикновена кранта, а стойката на ездача би могла да се окачестви като горда, бих казал дори, по индиански благородна. Лицето, както се подразбира от само себе си — напълно безбрадо, сякаш ми се струваше познато. Само не знаех още защо и откъде. То имаше меки линии и по-светъл нюанс от обичайния за индианците. А погледът на кротките, сериозни, открити очи почти напомняше този на сестрата на Винету Ншочи… ах, тогава от един път се сетих, знаех вече къде съм виждал този индианец! И в същия миг бях и аз разпознат от него. Случайно яздех на края на нашата малка група. Ето защо очите му ме срещнаха най-напоследък. Те се разшириха с израз на радостна изненада. Страните видимо се зачервиха, почти като при някоя девойка, на която възбуденият пулс е изтласкал кръвта в лицето. Той поиска наистина да го скрие, ала не съумя да се справи, докато по мен положително не можа да разбере дали съм си го спомнил. Аз успях да се овладея, но той — не. Та нали аз бях мъж, а той…? И сега знаех защо той така против всяка мъжка предпазливост не бе останал скрит, а бе яздил срещу нас! Изглеждаше кажи-речи смутен и забрави да ни заговори. Ето защо думата взе яздещият начело Паперман. Той спря коня си и каза:

— Ние поздравяваме нашия червен брат. Това ли е верният път за Виконтемини? Запитаният отговори:

— Аз съм от племето на кайовите. Виконтемини е сиуска дума, но аз я зная. Да, този е верният път към езерото. Нататък ли искат да отидат моите братя?

— Да.

— В такъв случай ги предупреждавам.

— За какво?

— Виконтемини означава „Водата на смъртта“. Яздите ли нататък, то езерото действително може да стане за вас вода на смъртта.

Паперман беше питал на своя повален индианско-английско-испански език. Отговорът му бе даден на един доста добър английски. Гласът на кайова звучеше като гласът на жена, стараеща се да говори плътно като мъж.

— Защо ни заплашваш със смърт? — поиска да знае старият ловец.

— Аз не ви заплашвам, а предупреждавам — отвърна червенокожият.

— Двете неща са равнозначни, стига само да знаем причината!

— Причини от рода на тази не са нещо тривиално. Човек ги споделя само с добри приятели.

— Ние сме твои приятели!

— Това го казваш ти, но аз не те познавам.

— Тогава знай кои сме. Аз се казвам Макш Паперман и в продължение на четирийсет години вече съм известен като скитник из Запада. Тези двама джентълмени тук се казват Хариман и Себюлън Ентърз. Третият джентълмен там отзад е мистър Бъртън, а лейди тук е мисис Бъртън, неговата жена. Нашият млад червен брат тук до мен пък е син на апачите и се нарича Младия орел.

Кайовът ни изгледа в последователността, в която бяхме изброени, с остри, изпитателни очи. Само при мен свали поглед. При моята жена го стори, сякаш се канеше да я прониже. После приближи коня си към Младия орел и заговори:

— При нас се носят приказки за един Млад орел на апачите, който бил от племето на Винету и дори негов сродник. Ти ли си този?

— Аз — отговори нашият спътник.

— Бил си получил това име още като момче, защото си вързал един волен боен орел и си го принудил да те понесе по въздуха от високото, недосегаемо гнездо до земята. Вярно ли е?

— Вярно е.

— Тогава ти подавам ръка. Виждам на гърдите ти звездата на винету. Аз също съм винету, но засега имам причина само малцина да го знаят. Погледни тук! Доверяваш ли ми се?

Той повдигна ревера на якето си и тогава се показа една дванадесетлъчева звезда.

— Доверявам ти се! — увери Младия орел.

— В такъв случай позволи да бъда ваш водач! Аз ви очаквах.

— Ти…? Нас…? — попита апачът. — Невъзможно!

— Не само е възможно, но е истина. Повярвай ми!

Младия орел като че се канеше да се разколебае. Един член от неприятелските кайови! Звездата можеше да има само цел да прикрие зли намерения! Получих един кос, въпросителен поглед и с едно утвърдително примигване дадох таен отговор. Тогава Младия орел реши:

— Да, бъди наш водач!

Той поиска да продължи разговора, ала не се стигна дотам, защото Себюлън Ентърз отправи бързия, съвсем неочакван въпрос към кайова:

— Сиусите там ли са вече?

— Какви сиуси? — попита онзи.

— Които са предвождани от стария главатар Киктахан Шонка и възнамеряват да отидат до Виконтемини. А ютите с техния предводител Тусага Сарич?

От лицето на нашия нов познат изчезна приветливият израз; погледът му стана остър и той запита:

— Познавате ли тези двама вождове?

— Да — отговори Себюлън.

— Чух, че сте братя?

— Такива сме.

— Киктахан Шонка ви е пратил към Виконтемини?

— Да.

— Тогава побързайте час по-скоро да стигнете! Вас ви очакват. Обадете се на Пида, вождът на кайовите, синът на стария, прочут вожд Тангуа! Той ще ви отведе при Киктахан Шонка и Тусага Сарич.

— Да побързаме ли трябва? Защо?

— Не зная. Не ми бе казано.

— Но какво ще стане с вас? Кога и къде ще се срещнем отново?

Въпросът бе отправен към жена ми. Отговорих аз:

— Не се грижете за нас! Ако ви обещая сега, че ще се срещнем в уреченото време и на съответното място, то ще сдържа думата си, както я удържах по отношение на Тринидад. Така че продължете спокойно ездата си! Можете да се осланяте на всяка дума, казана от този кайова тук.

— И тая Виконтемини действително е Тъмната вода, в която загинал татко?

— Да. В моята книга вие сте чели описанието на мястото. Ще го познаете веднага.

— Но ние не знаем пътя. Колко дълго още ще яздите с нас?

Кайовът побърза да отговори вместо мен:

— Оттук нататък ще яздите сами. Другите ще се отклонят от досегашното ви направление. Така иска Киктахан Шонка и вие трябва да му се подчините! За пътя си не е нужно да се безпокоите. Той върви все направо. Щом стигнете в близост до езерото, ще се натъкнете на постове, които ще ви отведат при Пида.

Той го каза с тон, който не търпеше възражение. Двамата Ентърз се подчиниха. Изглеждаше, като че ни напускат с неохота, макар да бяха подготвени за една раздяла с нас, тъй като трябваше да ни предадат на враговете. Когато се намериха извън слуховия обсег, кайовът се обърна към Младия орел:

— Познава ли брат ми тези двама мъже?

— Ние ги познаваме много добре — кимна той.

— Знаете ли, че са ваши врагове?

— Да.

— Че трябва да ви предадат на Киктахан Шонка?

— Знаем и това.

— И въпреки всичко яздите с тях? Уф, уф! Точно както някога при Винету или Олд Шетърхенд! По-добре в самата опасност, отколкото само до нейната периферия.

При тези думи той плъзна топъл поглед към мен. После продължи:

— Но защо ги придружавате до езерото, където ви заплашва гибел? Да не би само за да ги разобличите и накажете? Не! Имали сте и други, много по-важни причини. Мога ли да ги отгатна?

— Стори го!

— Вие искате да подслушате срещата на кайовите и команчите със сиусите и ютите. Имам ли право?

— Моят червен брат изглежда мисли много проницателно!

Кайовът се засмя и каза:

— Пида, приятелят на Олд Шетърхенд, мисли още по-проницателно!

— Ти да не би да си негов пратеник? По негова заръка ли действаш?

Кайовът дигна красивите си, честни очи към мен и отговори:

— Не! Той нищо не знае за това, което върша. Той е вожд на своето племе и син на своя баща. Значи трябва да бъде ваш враг. Само че той обича Олд Шетърхенд и го почита, както не почита никого другиго. Ето защо желае в сърцето си Олд Шетърхенд да победи и сега, както винаги е побеждавал, но не с оръжия, а с любов и помирение. Той не иска да знае какво върша, така че аз правя каквото съм си наумил, без да го питам. Ще ви поведа към най-доброто място, което може да съществува за вас и намеренията ви.

— Не към Водата на смъртта?

— О, напротив! Но по околен път, за да не ви видят. По него ще стигнем не само до Водата на смъртта, но и до Домът на смъртта. Боите ли се от духове?

— Само живите са за страх, не и мъртвите. Аз никога не съм слушал за някакъв Дом на смъртта. Къде се намира той?

— Край езерото. До скоро не беше известен. Открит бе едва преди две години. Намериха го пълен с кости от прастари времена, безброй тотеми, вампуми и други свети неща. Всичко това бе подреждано в продължение на няколко седмици. После беше изпушен калюметът на тайната и никой няма право вече да пристъпва неговия праг. Който се осмели въпреки това да приближи мястото на брега, водещо към Дома, ще бъде умъртвен от духовете на умрелите.

— И ти все пак се каниш да се осмелиш?

— Да.

— Какъв кураж!

Не се разбра Младия орел сериозно ли изрече този възглас, или иронично. Кайовът сведе поглед, после вдигна бързо глава и отговори усмихнато:

— Сам не бих го сторил, но с вас не може нищо да ми се случи. Знам го така добре, сякаш съм го чул от устата на Великия, добър Маниту. Вие не ме познавате. Навярно храните недоверие към мен. Но при все това аз ви моля да ме последвате! Не мога да ви предложа друга гаранция, освен най-много да ви запитам: Познавате ли Колма Пуши?

— Да.

— Тя е моя приятелка. А познавате ли и Ашта, скуав на Вакон, най-прочутия мъж на дакотските племена?

— Нея също.

— Ние живеем далеч едни от други, ала често общуваме със специални пратеници. Надявам се в най-близко време да се видя лично с двете, въпреки враждата, царяща между нашите народи. Имате ли ми сега доверие?

Трогателно бе това усилие да ни вдъхне крехка увереност. Кой знае какво рискуваше, за да ни бъде в услуга! И той изглежда въобще не подозираше, че наричайки тези две жени свои приятелки, самият се класифицира като жена. Аз отговорих:

— Ние ти имаме доверие. Имахме го още от мига, в който те видяхме. Така че, води ни! Ние ще те следваме.

— Хайде тогава!

Двамата Ентърз вече се бяха отдалечили на голямо разстояние. Ние следвахме на първо време бавно дирите им, та да не могат да видят на коя страна ще яздим и едва когато изчезнаха на хоризонта се отклонихме от досегашното направление, понеже за да отидем към Домът на смъртта не биваше да се стремим по права линия към езерото, а трябваше да го заобиколим. Кайовът яздеше начело, а Паперман се придържаше към страната му — навярно за да го разпитва и опознае. Чух го да се осведомява най-напред откъде онзи познава братя Ентърз.

— Не ги познавам — гласеше отговорът. — Но Киктахан Шонка изпрати вестител да съобщи за тяхното пристигане. По този пратеник той ни извести, че ще пристигнат двама бледолики, които били братя и се били задължили да предадат на сиусите Олд Шетърхенд, неговата скуав, един бял ловец, половината лице на когото било синьо, и Младия орел на апачите. Тези четирима бяха обречени на сигурна смърт. Ето защо аз потеглих да ги спася. Отдалечих се на половин ден езда от езерото и застанах на такова място, край което непременно трябваше да минат, щом дойдат. Чаках вчера и днес. И ето че ви видях да се появявате. Броят отговаряше — един индианец, четирима бели мъже и една бяла скуав. Препуснах към вас и реших преди всичко друго да ви разделя от двамата опасни братя. Това стана.

— Значи мислите, че мистър Бъртън е Олд Шетърхенд?

— Да. Заблуждавам ли се?

— Попитайте самия него!

— Не е необходимо. Ако не беше той, вие веднага щяхте да ми отговорите с „не“. Информацията, която не ми дадохте, следователно е достатъчно ясна.

По-нататък не чух нищо, понеже двамата предни ездачи ускориха хода на конете си. Но пък Херцле се обади:

— И тъй, с твоето инкогнито е свършено!

— Все още не — отговорих.

— Мислиш ли, че този кайова ще мълчи?

— Ако желая, да.

— Значи той ти харесва?

— Определено!

— На мен също. Знаеш ли, у него има нещо откровено и същевременно нещо меланхолично. Вярно, от почти всяко индианско око наднича една тиха меланхолия, ала в случая тя изпъква двойно по-явно. Струва ти се, сякаш този мъж носи в себе си някаква дълбока, постоянна горест. Да можеше да му се помогне!… Не си ли го мислиш?

— Хмм! Моето сърце с удоволствие би помогнало, разбира се, на всички хора само че не е толкова лесно да се добереш до душевната мъка, а ти знаеш колко са мълчаливи индианците. .

— О, що се отнася до това, нали ме познаваш! Поискам ли веднъж нещо да узная, със сигурност ще го измъкна!

— Да, за съжаление, за съжаление!

— Даже от индианци!

— Сигурно, сигурно! Познавам те! Ти го извличаш с въпросите си, без значение дали хората изглеждат бели, червени, жълти, зелени или сини! Но този тук ще мълчи.

— Мислиш ли?

— Да. Нищо няма да ти каже!

— Хм! Да се обзаложим ли?

— Аз никога не се обзалагам. Знаеш го добре.

— Какво ще ми платиш, ако още утре заран познавам неговата мъка?

— Ти какво искаш?

— Още веднъж петдесет марки за нашата радебойлска болница!

— Дете, не ми ставай прекалено скъпа! — възкликнах уплашено. — Колко ще пратиш всъщност, ако утре заранта не си узнала нищо?

— Двойно, сиреч глоба сто марки!

— Доста прилично наистина, да, дори щедро! От този облог болницата значи би могла само да спечели. Но откъде ще вземеш стоте марки?

— От моя кредит при теб!

— Благодаря, благодаря! За басове не кредитирам аз нито пфениг. Опитай тая работа с Паперман там! Може би ще ти се удаде да го заинтересуваш с твоята болница!

— Бедният дявол! Нито в хотела, нито върху хотела има нещо негово! Така сигурно ще каже, а? Впрочем ще те помоля да го отделиш от кайова.

— Защо?

— Защото отсега аз се зачислявам към него!

— Нима? Веднага ли искаш да започнеш с проучването си?

— Да. Непременно трябва да узная какво има на сърцето си този индианец. Помисли си, би могло да му се помогне! И тъй, моля те да отзовеш Паперман от него!

Сторих го с тайно задоволство, защото ми бе от ясно по-ясно, че и кайовът храни сърдечното желание да се доближи до моята жена и възможно по-основно да я разпита. От този момент двамата останаха заедно през целия следобед. Те изпитваха видимо удоволствие един от друг. А и аз нямах причина да им преча. Теренът се изкачваше все по-високо и по-високо. Видимо се приближавахме към планините, сред които бе разположена Тъмната вода. Привечер видяхме странично от нас линията на гората, която възвести за езерото. Там бяхме лагерували навремето вечерта, преди да стигнем на сутринта до водата. Днес поехме по завой около гората и езерото, преминахме една широка, но не дълбока рекичка, представляваща оттока на водния басейн, напоихме конете и после се насочихме между стръмни скали по нагорнището на един обрасъл с гъста гора хълм, на който се намираше мястото на днешната ни цел. До Домът на смъртта днес не стигнахме — беше твърде късно, така се бе смрачило, че трябваше да побързаме да разпънем палатката преди пълната тъмнилка и да изградим от камъни място за огън, за да не бъдат пламъците видими за други. Впрочем кайовът ни увери, че тук горе сме били напълно гарантирани срещу подслушване. Необходимо били само едно кратко спускане, за да се достигне Домът на смъртта, ала надолнището било толкова стръмно, че не бивало да се рискува по вечерния здрач. Принудени сме били да изчакаме с тая работа до утре сутринта. Долу край езерото лагерували — отделно едни от други — кайовите и команчите. Сиусите и ютите още не били дошли, но се очаквали всеки момент.

Докато Младия орел се грижеше за конете, аз издигнах с Паперман палатката. Старият скитник се намираше в лошо настроение. Кашляше и ръмжеше на себе си, сякаш искаше нещо да каже, пък не можеше да го подхване. Ето защо го запитах направо какво му е.

— Какво ще ми е! — отговори той, но така, че единствено аз да го чуя. — Яд ме е!

— На какво?

— И не му вярвам!

— На кого?

— На кайова!

— Защо?

— И още питате? Нима нищо не виждате, нищичко? Нямате ли и самият очи?

— За какво?

— За какво? Странни въпроси! На какво? На кого? Защо? За какво? И на такива разпокъсани срички човек трябва да може да даде разбираем отговор! Знаете ли колко време мина, откак се натъкнахме на тоя кайова?

— Близо шест часа… — Правилно! И какво правеше той през тия шест часа?

— Водеше ни насам.

— Не това имах предвид. То си му беше в задълженията. Той обаче стори нещо, което хич, ама хич не беше негов дълг! Да, да, хич! Не ви ли е яд и вас на това?

— Мен ли? Не ми е известно нещо, на което да би трябвало да се ядосам!

— Тъй ли? Наистина? Нищо, нищичко? Нищо ли е това, дето тоя индианец в продължение на шест пълни часа яздеше непрестанно до вашата лейди и в такава степен я бе обсебил в разговор, че тя ни уши, ни очи имаше за другите хора, включително и за вас самия? Нищо ли е наистина това?

Ето какво било! Той ревнуваше от кайова! Беше обикнал моята жена, много я беше обикнал и когато тя побеседваше по път с него четвърт или половин час, това го правеше него, стария, самотен човек, щастлив. От това щастие днес той се беше лишил. Аз обаче дадох вид, че хабер си нямам за нещата, и отговорих:

— Да, действително е нищо. През цялото това време нямаше нищо важно, което да е трябвало да обсъдя с жена си. Така че не виждам каква причина би трябвало да ме принуди да прекъсна разговора й с нашия нов приятел.

— Приятел? Приятел ли го наричате? Хмм!

— Не е ли?

— Не! Човек трябва да бъде предпазлив. Аз се казвам Макш Паперман и съм стар, печен тип. Преди да нарека някого свой приятел, имам навика да го изпитвам в продължение на дни, седмици и месеци! А и вие обикновено иначе сте толкова предпазлив, по-предпазлив и от мен. Днес обаче сте направо като променен или подменен. Аз ви предупреждавам! Имам добро намерение! Моля ви да вземете думите ми под внимание! Ще имате ли добрината?

— Да. Двамата не бива пак да говорят помежду си в продължение на шест часа.

— Много право, много право! Намирам го за много разумно от ваша страна. След като говорите по тоя начин, захвърлям гнева си и започвам отново да се хиля. Вярвате ли, че тук наистина сме в безопасност? Няма от какво да се боим?

— В пълна безопасност.

— Все пак е лудост да имате такова доверие на тоя червенокож!

— Заблуждавате се. Аз му се доверявам, защото имам доверие в себе си. Не слушам него, а единствено себе си. Но и при вас не можеше да става и дума за недоверие!

— Е, да, изпървом! Ама тези брътвежи ми се сториха подозрителни. Според мен той подпитваше мисис Бъртън и сега ще разкаже на кайовите и команчите там долу какво е чул!

— От това не се опасявам. Пък и той не е долу при тях.

— Well! Аз ще внимавам! Нищо няма да ми се изплъзне! Аз не се оставям да ме измамят!

С това работата засега бе приключена. Когато след храна попитах Херцле малко иронично дали й се е удало да проникне в тайната на индианеца, тя отговори:

— За съжаление още не. Той я премълча.

— Ама ти говори все пак с него кажи-речи шест часа! На това мълчание ли му викаш, или премълчаване?

— Човек може да говори, без да плещи. Ние не говорихме за личната, малка мъка, а за голямата, възвишена мъка на цялата червена раса. Той мисли много правилно и чувства нещата в дълбочина. Аз го обикнах, много го обикнах!

— Охо!

— Да, наистина! И ми се случи нещо, което трябва да ти призная.

— Ново признание, а?

— За жалост, за жалост! Не го проумявам! Когато той заговори така мило и топло за своята нация, когато така прочувствено се оплака, че ние белите смятаме червените за малоценни, красивите му и честни очи овлажняха и в мен се породи нещо, което сякаш ме подтикваше да го целуна по челото и страните и да подсуша с ръце сълзите му. Ето какво трябваше да ти кажа. И повтарям, не го проумявам!

— Стига само аз да го проумявам, Херцле — отговорих.

— И ти го проумяваш?

— Да.

— И ми прощаваш греховете?

— На драго сърце. Утре ще продължим да говорим по въпроса. Ти може би си узнала къде е разположено сега селището на кайовите, в което навремето трябваше да бъда измъчван до смърт?

— Да. Тогава се е намирало на Солт форк на Ред Ривър. Сега обаче лежи далеч на запад оттам, пак край една малка рекичка, чието име ми убягна от паметта. Той веднага те познал, като те видял днес.

— Нима? В такъв случай значи не ме вижда за пръв път?

— Не. Познава те от някога. Бил е в селото, когато са те Довели. Присъствал, когато ти вързали ръцете и краката за коловете. Той ми разказа всичко така подробно, както не съм го знаела от самия теб.

— Не спомена ли той за стария Сус-Хомаша, който даваше мило и драго, за да ме спаси?

— Да. Сус-Хомаша имал две дъщери. Едната била жената на младия вожд Пида. Техният брак бил извънредно щастлив и такъв бил и до днес. Тя била нападната от Сантър и повалена в несвяст с удар по главата. Хората я сметнали за мъртва. Отишли да доведат теб. И до ден днешен се твърдяло, че ти си й спасил живота. Ето защо и до днес Пида ти бил приятел с непоклатима благодарност. Представи си, жена му била тук с него!

— Долу при езерото? При кайовите?

— Да. Когато се разбрало, че и Олд Шетърхенд бил поканен на Маунт Винету, тя не могла да се сдържи. Поискала отново да види своя спасител. И въобще изглежда положението на нещата при жените на кайовите е аналогично с това при скуав на сиусите. Те също са се сдружили и смятат да се съвещават с тях. Не са останали по селата, но къде се намират, това още не съм узнала.

— Забравяш същинската тема. Нали говореше за дъщерите на стария Сус-Хомаша. Една е жената на Пида. Другата…

Херцле бързо вметна:

— Да, да, другата, тя се казвала Коко Ото. Тя искала и трябвало да стане твоя скуав, за да те спаси по този начин. Ти обаче си я отхвърлил. Въпреки всичко тя е била достатъчно благородна да те подпомогне в бягството. Все още те обичала. Останала неомъжена. Никога нямало да я докосне мъж и всичките тези години, лежащи между тогава и сега, тя употребила възпоминанието за теб и Винету да се свети и при кайовите, а идеалите за благородната човечност, миролюбието и любовта към ближния да израснат и се уголемяват у тях. Нищо по-заветно не желаела, освен да отиде на Маунт Винету и да може да те види там. Но ти не трябвало да я разпознаеш. Тя междувременно била остаряла, а навярно при това и погрозняла. Надявала се да я видиш, ала без да знаеш коя е. Тя изпратила кайова да ни предупреди и доведе тук. Можели сме да разчитаме на него. Той щял да се държи така, сякаш не е от своето племе, а щял изцяло да принадлежи на нас и да изпълнява всяко наше желание, което се съвместява с неговата любов към родината и индианската чест. Радваш ли се?

— Да, чистосърдечно! И твоята собствена радост ще се удвои когато опознаеш по-отблизо този верен мъж. Ще те помоля днес да си легнем навреме. Възможно е утре да бъде един изпълнен със събития ден, който ще изисква от нас възстановени сили.

Тя се съгласи. Оттегли се в палатката си, а и ние останалите си легнахме да спим. При други обстоятелства щях да разпределя стражата за през нощта, но тъй като знаех кой е кайовът и че мога да му се доверя, не счетох за нужно да вземам предохранителни мерки. Нашият стар Паперман обаче беше на друго мнение за него. Той се излегна в негова близост, за да го надзирава през нощта. Нямах причина да му попреча.

На утрото не се събудих от само себе си, а бях разбуден, и то тъкмо от Паперман. Той изглеждаше възбуден и заговори със зачервено лице:

— Извинявайте, мистър Бъртън, че ви наруших съня! Случиха се неща, страхотни неща, които налагаха незабавно да ви събудя!

— Какви? — попитах, скачайки мигновено.

— Нещо ужасно! Нещо ужасно!

— Е, какво? Казвайте бързо!

— Така бързо, както искате, не мога. Трябва по-напред да ви подготвя.

— Не е нужно! Давайте само!

— Нужно е! Даже много! Ако не ви подготвя преди туй, ще се изтърсите от страх като някой пън, който вече никой не може да дигне.

— Аз! От страх?

— Както казах, от страх!

— Само аз? Не и вие?

— Не, аз не! Макар и аз да се уплаших! Така се уплаших, сякаш тя е моя жена, а не ваша!

— А-а! Значи нещата касаят жена ми?

— Да! Естествено! Жена ви!

— Слава Богу!

Поех си дълбоко дъх. Старият, честен ловец изглеждаше така, като че наистина става дума за някое фатално, вече непоправимо събитие. Може би даже за събитие, което би осуетило добрите ни планове. Затова и на мен, иначе толкова спокойния, бе всял нещо като страх. Но след като заговори за Херцле, тутакси се успокоих.

— Слава Богу? — попита. — Хич няма защо да благодарите на Бога!

— Някакво нещастие ли й се е случило?

— Хмм, както го възприеме човек! На нея може би не, но на вас! Ще заудряте с ръце и крака!

— Не ми се вярва.

— Охо! Вярно, че никога не съм бил женен, ама мога да си представя все пак какво ще му е на някой, комуто се случи нещо такова. Аз бих разкъсал типа на парчета!

— Кой тип?

— Кой? Значи все още нищо не подозирате?

— Нищо! Съвсем нищичко!

— В такъв случай наистина трябва да ви кажа! Ама обещайте по-напред да не припадате!

— Добре! И тъй, няма да припадам!

— И няма да се нахвърлите веднага, особено върху мен!

— Това също, няма да се нахвърлям!

— Well, тогава ще рискувам. Та слушайте!

Наместо да пристъпи по-близо до мен, както прави човек при поверителни съобщения, той отстъпи две крачки назад.

— Тя ви е невярна!

— Коя?

— Ама че въпрос! Жена ви естествено! Херцлето, както я наричате, когато разговаряте с нея на немски!

— Слава Богу! — повторих аз. — Сега изцяло ми олекна на сърцето! Мислех си, че кой знае каква беда имате да ми изповядате!

— По дяволите! Умът ми не го побира! Казвам му аз на тоя мъж, че жена му му е изменила, а той на два пъти ми крещи „Слава Богу!“. И с цялата си сериозност уверява как му било олекнало на сърцето! Да го схване, кой може! Аз не!

И пристъпвайки отново по-близо до мен, той продължи с най-сериозен тон:

— Аз също я обикнах, много я обикнах тая ваша Херцле. Уважавах я и я почитах. Считах я за най-добрата, най-милата, най-разумната и най-прекрасната жена в целия свят. За нея бях готов в огън и вода да скоча. Стария си живот да дам, десет пъти, сто пъти, хиляда пъти! Това вече отмина, изцяло отмина! За нея няма да ми мине през ум и в пламъка на клечка кибрит, в кафяна лъжичка вода да скоча. Тя не е достойна за това! Такъв мъж да има, такъв мъж! И въпреки това да му изневери! И то с какъв, с какъв само!

— И какъв пък?

— Не се ли досещате?

— Не.

— Да, понятно! То наистина хич не си е и за сещане. Де поне аз да бях този! Или някой друг бял! Но да ви измени с някакъв си червенокож, това е прекалено! Това чисто и просто е долно!

— Червенокож ли казахте? Младия орел все още лежи на мястото си, но кайовът вече не е тук, дигнал се е. Него сигурно имате предвид?

— Да, него! Жена ви се отдалечи именно с него!

— И това е всичко?

— Не, следва още много, твърде много. Да ви го разправям ли?

— Да, моля!

— Ето как стана: Аз бях бесен на тоя тип, защото целия следобед вчера той непрекъснато търталясваше с нея. Вече ви казах, че това възбуди подозрението ми. Предположих, че подпитва ловко жена ви, за да ни предаде после всички нас на индианците там долу. Реших да го наблюдавам и го сторих. Цяла нощ не мигнах. На сутринта той се събуди много рано. Жена ви излезе от палатката си. Тя има навика сутрин и вечер да се моли, вече го знам. И никога не го прави в палатката, а под открито небе. При това отива настрани, за да не я виждат. Така и днес. Когато се отдалечи, кайовът стана и я последва. Това ми се стори подозрително. Изчаках да мине малко време и тъй като нито тя, нито той се върна, промъкнах се след тях. И какво мислите видях?

— Е, какво?

— Те седяха на един камък!

— Повече нищо?

— Един до друг!

— Повече нищо?

Той ме погледна сащисано и продължи с повишен тон:

— В задушевна прегръдка!

— Повече нищо?

Тогава той ми се сопна:

— Мляскаха човки!

— Повече нищо?

— Червенокожият даде на вашето Херцле една целувка! — кресна ми оня.

— Повече нищо?

— И Херцлето ви го целуна пак! — изрева ми в лицето.

— Повече нищо? Повече нищичко? — попитах аз много дружелюбно и кротко.

Той се отдръпна тогава от мен, плесна ръце и се завайка:

— Помислих си го! Сега бедата е тук! Ако и в друг облик от онзи, който си представях! Той не припадна, не се нахвърли, но пък му мръдна чивията от страх! Превъртял е, напълно превъртял! Нищо друго не казва, освен само „повече нищо“ и пак „повече нищо“!

— О, мога да кажа и нещо друго — засмях се аз. — Те още ли си седят там… на камъка?

— Надявам се!

— Какво? Надявате се?

— Да! Надявам се даже много! За да мога да ги изоблича! За да ги изненадаме с вас!

— Тогава нека го сторим!

— Наистина ли?

— Да, и то веднага!

— Елате в такъв случай! Аз ще ви водя!

— Почакайте само още няколко мига! Трябва преди туй да ви кажа, че не се каня да постъпя с тоя кайова така строго, както вероятно очаквате. В последните дни ние не един и два пъти говорихме за кайовите. Знаете ли какво преживях при тях, когато бях за последен път там?

— Да. Всеки го знае. А и вашата жена по път ми го разправи подробно още един път. Трябвало да ви измъчват до смърт и само благодарение дъщерята на някакъв прочут воин, който се казвал Едно перо, сте отървал кожата.

— Правилно! Тази дъщеря се казваше Како Ото. На нея дължа живота си.

— Да не би заради нея да се тъкмите да простите на тоя кайова, дето ви отмъкна жената с измама?

— Да.

— Чуйте! Тая работа така не става! Това би било слабост, непростима слабост!

— Аз бих го оспорил. Сега да вървим!

— Значи наистина нищо не възнамерявате да му сторите, наистина нищичко?

— Нищичко!

— Нито на жена си?

— Не.

Тогава той избухна:

— Хер…! Мистър Бъртън! Трябва да ви кажа, че… че… че имам една молба, една много голяма молба.

— Каква?

— Позволете поне на мен да пипна тоя червенокож нехранимайко за параболата и да му изплющя една дузина шамари!

— Ще ви достави ли това удоволствие?

— Голямо, направо огромно!

— Сторете го тогава!

— Нямате нищо против?

— Абсолютно нищо. Налагайте го, колкото си щете здравата!

— При това положение аз извиквам сега: Слава Богу! Ще бъдат плесници, подобни на които вече няма и да има! Хайде да вървим! Бързо, бързо!

Той закрачи напред и аз го последвах. Поведе ме през храсталака към една малка полянка, на която обаче не стъпи веднага, а спря между двата последни храста, посочи през тях и каза тихо:

— Погледнете там! Още си седят! Как ви харесва тая работа?

Херцле седеше с кайова на един нисък скален къс, представляващ много удобна седалка. Тя беше обгърнала с дясната ръка рамото му, а с лявата държеше здраво неговите две. Той беше малко по-дребен от нея. Главата му бе облегната нежно на нейната страна. Паперман ме погледна, сякаш очакваше някакво могъщо гневно изригване. Аз обаче се усмихнах.

— Вие се хилите? — попита той тихо наистина, но пък много настойчиво. — Питам ви с цялата си сериозност, как го намирате това?

— Малко нещо интимно, повече нищо — отговорих.

— Малко нещо интимно…! Повече нищо…! — повтори. — Е, аз го намирам за далеч повече от интимно от страна на тоя негодяй; намирам го за престъпно! И тъй като ми позволихте да му друсна една дузина плесници, то нито миг повече няма да чакам! Внимавайте значи! Ще се започне! Веднага… веднага!

Той се промуши между двата храста и се отправи устремно към двойката. Аз го последвах със същата бързина. Двамата се изправиха още щом ни съгледаха. Паперман изглежда се канеше да изпълни своя наказателен акт, без думица да каже. Той пипна кайова с лявата ръка за гърдите и замахна с дясната за удар. Аз се пресегнах бързо, стиснах здраво ръката му и казах:

— По-полека, драги приятелю! Нека имаме предвид предписанията, валидни за всеки джентълмен при подобни ситуации!

— Какви предписания? — попита, мъчейки се да измъкне ръката си от мен.

— Когато двама джентълмени имат намерението да се зашлевят един-друг, те безусловно са длъжни преди туй да се представят един на друг!

— В случая това не е нужно, защото ние бездруго вече се знаем. Тоя червен обесник, когото вие наричате джентълмен, знае, че аз съм Макш Паперман, а аз знам, че той не е никакъв джентълмен, а един рафиниран червен мошеник. Ето защо мога…

— Но името му още не сте зачел. Този червен джентълмен всъщност е лейди и се нарича, доколкото зная, Како Ото. Тъй! Сега удряйте!

Освободих ръката му. Но той не я помръдна. Зяпна ме безмълвно в лицето, сякаш бе онемял.

— Ка… ко… о… то? — запита накрая занесено. — Не… джентълмен… а лейди!

— Точно така, както казах!

— Значи не друга, а дъщерята на Едно перо, която някога ви спасила живота?

— Да, същата!

Тогава той си пое дълбоко, дълбоко дъх, направи една безкрайно отчаяна физиономия и се провикна:

— Всички добри духове! Това само на мен може да се случи, на мен, дето се казвам Макш Паперман! О, това злощастно име, това злощастно име! Къде се е чуло някога, когато някой поиска да зашлеви друг, да се окаже, че тоя друг е лейди! И тъкмо когато изпитвах блаженството да замахна ей тъй от сърце, трябваше да ми се случи това, точно на мен! Изложих се за всички времена! Напускам! Ставам невидим! Изчезвам!

Той се обърна и хукна. Но, стигнал до шубраците, спря за миг и викна назад:

— Ама, мистър Бъртън, това хич не беше приятелски номер от ваша страна!

— Как тъй? — попитах.

— Можехте да ми го спестите тоя позор! Необходимо бе само да ми кажете, че тази лейди не е мъж, а жена!

— Нямах право да ви издам тайната. А и не премълчах, че кайовът заслужава доверие. Това бе достатъчно. Защо не ми повярвахте?

— Защото съм магаре! Едно комплектно магаре! С всичко възможно, което принадлежи на едно истинско магаре! Аз овцата!

Сега той се изгуби. Како Ото стоеше със сведени очи пред мен. Страните й се бяха зачервили силно от смущение. Аз я притеглих към себе си, целунах я по челото и казах на матерния й език:

— Благодаря ти! Мислех за теб, докато отново те видях. Искаш ли да ни бъдеш сестра? На нас двамата?

— С каква радост! На теб и на нея! — отговори тя. После се отдалечи дълбоко развълнувана.

Херцле ме попита най-напред защо бил замахнал за удар Паперман. Няколко думи стигаха да навлезе в същината. Сетне се сети, че не й бях съобщил кой беше в действителност кайовът. Но ако го бях сторил, чудесната изненада на днешното утро щеше да бъде загубена. После се върнахме при палатката, където стъкнах един малък огън, за да приготви кафето. За него се появиха Паперман и Како Ото. Двамата се стараеха да изглеждат възможно по-безразлични. Но старият, доблестен уестман беше взел направената грешка твърде присърце. Той току хвърляше някой кос поглед към индианката. Внезапно посегна към ръката й, придърпа я до устните си и изръмжа разкаяно:

— И такова нещо се канех аз да зашлевя! Не съм ли самият достоен за шамари?

С това случаят между двамата бе уреден; те станаха най-добрите приятели…