Карл Май
Наследниците на Винету (6)

2. Кланът на Ангела-хранител

В резултат събитията от днешния ден ние разговаряхме изключително за Винету и неговите апачи. Аз разказах няколко особено характерни епизода от съвместните ни преживелици. Паперман разправи по какъв начин се бе запознал с него, а Младия орел обрисува различните характерности на влиянието, което той и след своята смърт оказваше върху индианците, особено върху апачите и техните сродни племена. Херцле използва случая да зададе един въпрос, тегнещ на сърцето й още от краткия ни престой при езерото Кануби. Младият апач току-що бе говорил за срещата с красивата Ашта и ето какво попита моята жена:

— Видях звездата на нейната дреха и я виждам тук и при вас. Каква е тази работа със звездата? И каква е тази работа с „винету“ и „винетах“? Или нямате право да казвате? Някаква тайна ли е?

Той затвори за кратко време очи. После ги отвори отново и отговори:

— Не е тайна. Всеки може да го чуе. Да, ние желаем дори цял свят да я узнае и да прави същото като нас. Но точно тук ли трябва да говоря и точно сега?

При тези думи погледът му плъзна към двамата Ентърз. Разбрах го и отвърнах:

— Защо не? Няма никаква пречка.

— Така да бъде!

Той затвори наново очи и се замисли. Сетне започна:

— Бих искал да можех да говоря на езика на апачите, защото този език представлява одеянието, с което е влязло в сърцето ми това, за което ще разкажа. Езикът на бледоликите се дипли грозно около тази фигура в моята душа.

Все още държеше очите си затворени. Сега ги отвори и продължи:

— Далеч, далеч оттук в далнините имало една страна с името Джинистан. Тя е позната само на нас, червените мъже, не и на белите.

Можете да си представите изненадата ми, когато чух това име и тези думи от неговата уста. Херцле се почувства по същия начин. Тя сграбчи рязко ръката ми, сякаш се нуждаеше от някаква опора, за да не изтърси, че по отношение нашата неосведоменост той страшно много се заблуждава.

— Джинистан? — попитах аз. — Тази дума от езика на апачите ли е?

— Не, а от друг, напълно непознат тук език. Преди хиляди, хиляди години Америка била свързана с Азия. Във високия Север имало мост между двата континента. Този мост сега е разкъсан и се е разпаднал на отделни острови. По онова време, значи преди хиляди години, дошли при нашите деди по моста велики, прекрасни хора, развити телом и духом като исполини, и донесли поздрав от тяхната владетелка, царица Маримех.

Херцле отново стисна тайно ръката ми. И тя като мен разбираше, че се има предвид нашата Марах Дуримех. Младия орел продължи:

— Нейните пратеници имали да връчат скъпоценни дарове. Тя им била забранила да приемат ответни подаръци, тъй като дар, на който трябва да се отвръща, не е дар, а изнудвачество. Пратениците на Маримех разказали за високо разположеното царство Джинистан. В него имало един-единствен закон, който се наричал „Законът на Ангела-хранител“. Ето защо Джинистан бил наричан още „Страната на Ангела-хранител“. Сиреч всеки поданик трябвало тайно да бъде един неизвестен ангел-хранител за друг поданик. Онзи, който решавал да бъде ангел-хранител на собствения си враг, бивал считан за герой, тъй като бил победил самия себе си. Това допаднало на нашите прадеди, понеже и те били благородни хора като жителите на континента Азия. Те помолили пратениците на царица Маримех да им съдействат за въвеждането на този закон тук, в Америка. Тези на драго сърце изявили готовност. Сторили каквото били помолени и потеглили после към дома.

— Дошли ли отново? — попита Херцле.

— Тези същите — не, но други. След всяко поколение идвало ново пратеничество, за да донесе дарове и провери дали законът все още действа в тази част на земята. Така минали няколко хилядолетия. Небето живеело на земята. Раят стоял широко отворен. Нямало разлика вече между ангели и хора, защото всеки човек бил ангел, а именно ангел-хранител за някой друг. И ето че веднъж пратеничеството не се явило, следващото, последващото — също. Мостът между Азия и Америка се бил срутил. Само подпорните стълбове стояли още — острови, около които бушувало едно диво море.

— Ако не се лъжа, те си стоят и до днес — подхвърли Паперман. — Мисля, че ги наричат Алеути.

— Така е — кимна Херцле. — Вие, мистър Паперман, сте един добър географ!

— О, това абсолютно нищо не означава — засмя се той. — Когато ходех на училище, отвъд в Германия, ние познавахме Алеутите и Беринговия проток по-добре от собствените си градове и улици!

— Минали много, много поколения, без да пристигне някое пратеничество — продължи Младия орел. — Връзката останала прекъсната.

— Не са ли опитали да я установят наново? — попита жена ми.

Запитаният се усмихна печално.

— От наша страна не било предприето нищо в това отношение — отговори. — Нали сме си червенокожи! Индианци! Искали сме да бъдем щастливи и блажени, но без усилия и напрежения. Считали сме го за наше си право. Едно извоювано щастие за нас било прекалена тегоба. Смятали сме, че трябва да го имаме на по-лека цена. Представа сме нямали, че Великия, Всезнаещ Маниту ни подлагал на изпитание, че преустановяването на пратеничеството било организирано от него, за да ни разтърси и подтикне към дейност. Нашите деди обаче не се и помръдвали, оставали си все така да подпират стените. Не хранели благодарност към закона на Джинистан. Нямали никакво ответно дело за Маниту, за царица Маримех, за съхранение на своя рай, блаженството, щастието си. Това са големите, непростими грехове на нашите деди, чиито последици трябва да понасяме и до ден-днешен.

Себюлън простена тихо:

— Дедите… дедите… бащите!

— Мълчи и не смущавай! — помоли брат му. Младият апач продължи:

— На закона на Джинистан липсвала възродителната досега от поколение на поколение родна сила. Той станал слаб, влиянието му се изгубило. Ангелите отново станали хора. Небето напуснало земята. Раят изчезнал. Любовта погинала. Започнали отново да управляват омразата, завистта, егоизмът. Едно велико царство, с един такъв велик закон, започнало да се клатушка. Една велика нация, почиваща и култивирана върху един такъв велик закон, загубила тези свои устои, тези подпорни стълбове. Тя рухвала, бавно наистина, бавно, със столетия, но сигурно. Владетелите станали деспоти, патриарсите — тирани. Ако в началото бил налице само законът на любовта, сега управлявал единствено законът на насилието. Онова, което преди благославяло, сега проклинало. Което преди имало общ стремеж, сега упорито се отбягвало, единственото възможно спасение като че се криело в пестника на силата, безпощадната строгост. И те дошли — потисниците, наставниците, деспотите. Управлявали с желязна ръка, ала само в продължение на няколко столетия. Всеки натиск, също тираничният натиск, предизвиква противонатиск, поражда топлина, създава вътрешна топлинна енергия, която се стреми да се освободи навън. Този натиск само увеличил мощта на задържаната вода, докато бреговете повече не можели да противостоят. Тежестта на изминалите хилядолетия започнала да действа. За по-ясно онагледяване на този исторически факт ще си послужа с един географски пример. Горното езеро напирало към езерото Мичиган, това към езерото Хурон, а то към езерото Ери. От тази чудовищна тежест дори скалните брегове трябвало да се разрушат. И те се разрушили! Образувала се Ниагара. Първо реката, после водопадът, където червената раса се разпръсвала на атоми и продължава да се разпръсва, ако от бездната на това сгромолясване не се възвиси някоя велика, спасителна идея, притежаваща скритата мощ да събере прашинките, капките, талазите, водите и в бъдещето Онтарио да ги върне в единство. Тази картина за вас е чужда и непозната…

— Позната ни е — вметна бързо Херцле. — Тя е сформирана дори в нас самите, без чужда намеса. Ние често, често сме говорили за нея — вкъщи и Тук в страната. За последен път при самата Ниагара с Атъбаска и Алгонка, вождовете на…

— С Атъбаска? — подскочи в радостна изненада Младия орел.

— Да.

— И с Алгонка?

— И с него. Те бяха заедно.

— Били са заедно, заедно! — извика той. — Единият е направил трудното, далечно пътуване до другия! После двамата са дошли при Ниагара — великата, разтърсваща картина на нашето минало и настояще. И после… после… Знаете ли накъде възнамеряваха да се отправят те оттам?

— Към Маунт Винету.

— Вярно ли е това? Знаете ли го наистина и със сигурност, мисис Бъртън?

— Наистина и със сигурност! — увери Херцле.

Той събра ръце, вдигна поглед нагоре, сякаш искаше да се помоли, и произнесе с дълбока, дълбока вътрешна радост:

— Към Маунт Винету! Спасена… спасена… спасена!

— Какво е спасено, какво? — попита моята любознателна съпруга, Клара, не Клерхен.

Той се поколеба с отговора, но все пак го даде, сядайки бавно на земята:

— Великата идея, която трябва да се възвиси от бездната на Ниагара, е спасена.

— Значи тя е вече налице? Вече е намерена?

— Не е необходимо да бъде намирана. Тя си беше налице отдавна, от преди хилядолетия. Беше увлечена в провала, в сгромолясването, във въртопите на Ниагара. Но тя не бе раздробена, смляна, смазана като нас и тъкмо когато изглеждаше завинаги погълната от водите, изплава чиста, ясна и великолепна като чудо, за да бъде уловена и здраво задържана от потомците на тези, които някога са сметнали, че не си заслужава труда да я вземат под дълговечна закрила, нея, гостенката от Джинистан.

Той говореше с красива, мила екзалтация. Виждаше се, че с всичките си мисли е вътре в нещата. И любопитната Клара стана отново Клерхен, даже Херцле, когато възкликна възторжено като него:

— Зная какво искате да кажете! Известна ми е тази велика, спасителна идея!

— Това е почти невъзможно — възрази той.

— О, не, о, не! Ние я познаваме тази идея вероятно още преди, много преди вас! Та вие имате предвид закона на Джинистан, нищо друго — всеки човек трябва да е ангел за някой друг! Имам ли право?

Дълбоко, но радостно изумление плъзна по лицето му. Той извика:

— Наистина, наистина, вие ме разбрахте! Как е възможно, мисис Бъртън?

— Защото ние, както вече казах, познаваме също като вас този закон — отговори тя. — И защото — внимавайте какво ще ви кажа — знаем за Джинистан и царица Маримех, макар да твърдите, че те са известни само на червените, не и на белите.

Той не знаеше най-напред какво да каже. Погледна ме въпросително:

— Тя е права — потвърдих. — Ние знаем дори истинското име на царицата. Тя не се казва Маримех, а Марах Дуримех. Петте срички с времето са се свили до три.

— Щом вие го казвате, вие самите, длъжен съм да повярвам — отвърна той. — Колко ме радва това, колко ме радва! Вие знаете за царицата, известен ви е Джинистан, познавате също великия, чудно прост и все пак всеобхватен закон на тази страна. В такъв случай вие ще ни бъдете от много по-голяма и ефикасна помощ, отколкото Атъбаска и Алгонка, които също вече познавате! Знаят ли те кои сте?

— Не. Аз премълчах. Ние бяхме мисис и мистър Бъртън, нищо повече.

Неговото иначе толкова сериозно лице буквално засия.

— Как ме радва и това, как ме радва! — каза той. — Каква изненада, когато ви разпознаят! Какво дълбоко, красиво и ощастливяващо въздействие върху Тателах Сатах, моят обичан учител, когато разбере, че Олд Шетърхенд няма различни намерения от неговите! Вие сте желан, но и очакван с боязън, мистър Бъртън!

— Защо с боязън?

— Защото Тателах Сатах ви приема за по-повърхностен! Защото се опасява, че ще одобрите планирания паметник, това парадно дело на повърхностни и късогледи философи. Вашият глас тежи много, той го знае, знаем го и ние всички. Произнесе ли се той в полза на самохвалците, то вместо жадуваното възраждане ни очаква пълно унищожение. Душата на нашата нация, на нашата раса, се пробуди. Тя се протяга, размърдва се. Иска да почувства крайниците си като нещо единно, като нещо съпринадлежащо, като едно голямо цяло. Всички разсъдливи хора се стремят към това блажено, обещаващо сила чувство за единство. Но вижте сиусите, ютите, кайовите, команчите! Те посегнаха към оръжията — не срещу белите, а срещу себе си, срещу собствената си душа. Те са готови да стъпчат и завинаги да унищожат тази едва разбудила се душа. Защо?

Вече възнамерявах да отговоря на въпроса, ала Херцле побърза да ме превари:

— Защото Олд Шуърхенд, Апаначка, техните синове и техните съмишленици накърняват напълно справедливото национално чувство на тези племена с намерението си да окажат на вожда на апачите една безпримерно екзалтирана почит, която не му подобава.

Той метна един удивен, да, кажи-речи стъписан поглед първо към нея, после към мен.

— Как го казахте, мисис Бъртън? — попита. — Нарекохте тази почит безпримерно екзалтирана?

— Да, това сторих! — отговори Херцле.

— И че тази чест не му подобава?

— Поддържам и това!

— И вие обичате нашия Винету, мисис Бъртън? И вие го почитате?

Беше станал много сериозен. Създаваше впечатление, сякаш лицето му е изваяно от мрамор. Същата сериозност проявяваше и моята жена. Тя отвърна:

— Обичам го и го уважавам като никого другиго, изключвайки моя мъж!

— И все пак говорите за екзалтация и незаслуженост?

Той се изправи бавно от мястото си. Херцле стори същото. Усещането за голямата важност на настоящия миг не им позволи да останат седнали. Аз също се надигнах от земята. Имах не само същото чувство, ами нещо дори ми подсказваше, като че в този миг ще се вземе някакво предварително решение, от което зависят много и големи неща. Бях три пъти по-възрастен от този млад мъж, ала и през ум не ми минаваше да се чувствам и три пъти по-умен. В негово лице за мен се персонифицираше не само зараждащото се движение, квалифицирано като „Млади индианци“, а съдбата и бъдещето на цялата индианска раса. Той е бил в продължение на четири години при белите и както изглежда бе постигнал необикновени успехи. Познаваше Атъбаска и Алгонка. Кореспондираше с прославения Вакон. Беше ученик и, както предполагах, любимец на Тателах Сатах, значи приемник на моя Винету в сърцето и душата на най-великия медицинман на всички червени нации. Тук трябваше да бъда скромен. Трябваше да се пазя от самонадценяване. Въпреки младостта си духовно той ми бе напълно равностоен. Ето защо освободих жена си от разговора и отговорих вместо нея:

— Тъкмо защото го обичаме и уважаваме по този начин, не бива и не можем да търпим, да го направят за посмешище пред бъдните поколения. Колкото и висок монумент да му издигнат, в действителност той стои още по-високо! Който му издига видим паметник, той следователно не го възнася, а принудително го снижава. Позори го, вместо да му отдава почит. Винету не беше нито учен или човек на изкуството, нито пълководец или крал. Той не притежаваше нито една обществена заслуга. За какво тогава монумент? И с каква цел така небивало екстравагантен и свързан с такива големи разходи? Така небивало крещящ? С какво е заслужил нашият несравним, благороден приятел едно такова оскърбление, такава обида? Наистина не бе омаловажаване, когато заявих, че той не беше учен, човек на изкуството, пълководец или крал, защото той беше повече от всичко това — той беше ЧОВЕК! Той беше БЛАГОРОДЕН ЧОВЕК! И той беше първият индианец, в когото душата на неговата раса се пробуди от смъртния си сън. В него тя отново се роди. Ето защо той беше само душа и искаше да бъде само душа! И ето защо той трябва да бъде само душа и да остане душа! По дяволите следователно всички монументи! Той живее в нашите сърца и трябва да съхрани това жилище. Който вярва, че ще може да го изтръгне от сърцата ни и да го погребе в метал или камък, той ще си има работа с нас! Разбрахте ли? Той трябва да живее и да остане да живее — в мен, в нас, във вас, в своя народ, в… душата на своя народ, която в него стигна до ново осъзнаване, до съзнанието, че за една обречена на гибел нация великият закон на Джинистан е единственият път да се спаси от тази гибел. Той много добре можеше да се представя като герой, пълководец, но се отказа, защото осъзна, че това само би ускорило края. Той съветваше за мир и където и да отидеше носеше и раздаваше само мир. Той беше ангел за своите! Беше ангел за всеки срещнат, бил той приятел или враг! Когато душата на неговия народ се пробуди в него, тя по необходимост се пробуди към осъзнаването на онзи ангелски закон, в чиито последни дни някога е заспала. Следователно Винету душевно бе непосредствен приемник на последния велик, древноиндиански владетел, при когото са дошли пратениците на царица Маримех, за да не се появят повече. Схванахте ли това, вие, неговите червени братя? Осъзнахте ли, че на никой народ не е позволено да остане дете? Че вие някога сте били деца и сте били тласнати към гибелта само защото не сте искали да престанете да бъдете деца? Схванахте ли, че сте заспали като деца, за да се събудите като мъже след мъчителните ниагарски сънища? Схванахте ли какво означава да станеш мъж? Личност, която умее да работи и действа със собствена енергия, без да допуска да се занимава със себе си? Личност, която знае своите цели и се стреми към тях, без да се отклонява встрани? Схванахте ли как трябва да изкупите вината, че стотици малки и все по-смаляващи се индиански нации и нацийки от хилядолетия воюват и се унищожават помежду си? Че бе милионнократно самоубийство онова, към което се бяхте запътили? Че кръвожадността на белите и жаждата им за завоевания на чужди земи бе само една възпитателна пръчка в ръката на великия, мъдър Маниту, чиито удари трябваше да ви пробудят от летаргията? Че само с любов бихте могли да изкупите онова, което сте прегрешили в омразата? Че небето на вашите деди е изгубено, докато всеки червен мъж е дявол за своя брат? И че това небе ще се сведе към земята само когато всеки червен мъж се стреми да бъде ангел за своите братя, както е било по времето, в което царица Маримех още не е била принудена да ви изостави?

Дълъг, дълъг тезис бях развил. Но от писмото на Винету бе видно, че от днес неговият пулс биеше заедно с моя, и ето как на устните ми идваха мисли и думи, които иначе може би щях да затая. Младия орел стоеше пред мен, сякаш погледът му искаше да попие всяка дума, излизаща от устата ми. Виждах, че се удивлява, и че това удивление растеше. Едва бях изрекъл последната дума и прозвуча смаяният му въпрос:

— Кажете, мистър Бъртън, наистина ли още не сте бил при Тателах Сатах?

— Никога — отговорих.

— Какво сте прочел от неговата голяма сбирка книги?

— Нищо. Не съм виждал ни една-единствена книга, камо ли чел.

— Странно, извънредно странно! Не бихте могъл и от Винету да ги имате!

— Кое?

— Мислите, които току-що облякохте в думи.

— Всеки човек си има свой собствен мисловен свят. Аз не крада от други светове. Въпросите, които ви поставих, също са мои. Свободен сте да отговорите или не.

— Ще отговоря на драго сърце. Не само със слова, а и с дела. Вие ме попитахте дали сме схванали. Може би не всичко, но навярно повечето. Ето къде е доказателството.

Той посочи дванадесетлъчевата звезда на гърдите си и продължи:

— Мисис Бъртън желае да знае какво означава това и аз отговарям: Ние сме готови да изкупим миналото. Ние не искаме да мразим, а да обичаме. Да престанем да бъдем дяволи за нашите братя и да се стараем да станем достойни за изгубения Рай. Накратко казано законът на Джинистан отново да бъде валиден при нас. Искаме да бъдем сплотени, да не се стремим към разединение. Искаме да се прегърнем така плътно, че никоя сила да не се вмъкне, вклини помежду ни. Ние нямаме господар, който да ни заповядва; ние самите си заповядваме. Тази идея дойде от Тателах Сатах, Учителя. Аз бях първият, провъзгласен за „винету“. Скоро станахме десет, двадесет, петдесет, сто, сега броим вече хиляди.

— Защо си дадохте точно името Винету?

— Та има ли по-добро? Винету не е ли образец в изпълнението на всички наши повели и задължения? Не изпълняваше ли той всички тези повели, без да е задължен да го прави? И най-главното, не са ли станали имената Винету и Олд Шетърхенд пословица за червената раса? Символ на приятелството, човеколюбието, отзивчивостта, жертвоготовността дори в смъртта? Къде думата, че някой е бил ангел-хранител за друг, е по-вярна, отколкото при тях? Това, което сторихме, не е нищо особено. Основахме клан, един нов клан, каквито при червените мъже е имало много, има и днес. Всеки член е длъжен да бъде ангел-хранител за някой друг член, през целия живот, до смъртта. Следователно можехме да наречем този клан „Кланът на Ангела-хранител“, ние обаче го нарекохме „Кланът Винету“, защото така звучи по-скромно и по-практично. По този начин нацелихме вярното и почетохме същевременно спомена за най-добрия и обичан главатар на всички времена и всички апачески племена. Но ние не искаме да се отклоняваме от истината. Не искаме да прекаляваме. Нека това бъде единственият паметник, който му издига червената раса. Няма по-добър и по-истински. Един паметник от злато или мрамор, с исполински размери, на господстващ планински връх, гледащ далеч над страна и народ, би било лъжа, би било парадиране. Парадиране и лъжа за нас, но не за Винету. Той никога не е лъгал и е бил скромен. В тази правдивост и скромност трябва да приличаме ние на него. Той трябва да стане наша душа, да бъде наша душа. Така ще стои по-високо и от най-високата кота на Скалистите планини! И тогава ще е по-голям от колосалната статуя, която искат да му издигнат малките хора! Аз съм щастлив да чуя, че Олд Шетърхенд е на същото мнение. И желая Тателах Сатах да го узнае възможно по-скоро. Позволявате ли да му го предам по пратеник?

— На драго сърце. Но кой ще бъде пратеникът? — попитах.

— Никой от нас. Аз ще го повикам.

Той даде гръб на огъня, обърна се на юг, сложи длани около устата си и извика трите срички „Ви… не… ту!“ — невисоко, но разнасящо се надалеч.

— Ви… не… ту! — прозвуча обратно.

— Ехото ли беше? — попита Херцле.

— Не — отговори Младия орел. — Един винету.

Беше нощ. Звездите блестяха. На тяхната светлина след кратко време видяхме да приближава към огъня една фигура — бавно, с уверена крачка, без припряност. Носеше същите кожени дрехи, както някога Винету. Косата беше вдигната в кичур и се спускаше после далеч надолу по гърба. Оръжие човекът не носеше. Той спря безмълвно пред нас. Светлината на огъня падна върху лицето му. Видяхме, че бе мъж на може би четиридесетгодишна възраст.

— Ти ли си пазителят на Нъгит Тсил? — попита Младия орел.

— Аз — отговори другият.

— Изпрати веднага човек при Тателах Сатах. Нареди да му каже, че Младия орел се е върнал и е изпълнил мисията си. Нареди по-нататък да му каже, че е дошъл и Олд Шетърхенд и е намерил посмъртния архив на Винету. И нареди да му каже, че в борбата за паметника може да разчита на Олд Шетърхенд като на себе си!

От само себе си се разбира, че това бе казано на езика на апачите. Младия орел поздрави после с движение на ръката и мъжът се отдалечи, без да каже повече нито дума.

— Колко необикновено! — пророни Херцле.

— Не необикновено, напротив, много лесно обяснимо — отвърна той. — При Тателах Сатах, значи на Маунт Винету, вие ще се запознаете с организацията на нашия клан и няма да откриете нито следа от необикновеност.

— Не можем ли още сега да научим нещо по-подробно? — попита тя.

— Аз се завръщам в родината и следователно няма да съм достоверен осведомител. Вярно, аз и отдалеч поддържах връзка с Маунт Винету, но само по отношение най-важните и общи неща. Самият аз не съм достатъчно осведомен, за да дам информация.

До този момент двамата Ентърз се бяха държали напълно мълчаливо. Така, че останахме изненадани, когато Хариман се обади:

— Въпреки това тази кауза е безкрайно интересна за мен! Мога ли поне да узная дали имат право и бели да стават членове на „Кланът Винету“?

Запитаният отговори:

— Първоначално той бе основан само за индианци, ала да се изключват белите би било против неговата фундаментална идея. Ние желаем любовта към ближния, към която се стремим, да обедини не само нас, а цялото човечество.

— Биха ли могли да ни забранят да учредим за нас един отделен „Клан Винету“ ?

— Никой няма правото на подобна възбрана.

— Може ли всеки член да избира онзи, когото иска да закриля?

— Не. Той трябва да съобщи своите желания и ако е възможно ще се вземат под внимание. Но ако всеки е свободен да си избира повереник, то скоро мнозина биха имали многобройни закрилници, докато други не биха притежавали нито един. Не е заслуга да закриляш онзи, когото обичаш. Но да станеш ангел за някой омразен или презрян човек, това е по-трудният, по-стръмен път нагоре към благородната, истинска човечност.

— А знае ли се открито закрилникът и неговият повереник?

— Не. Това е тайна. Нито даже закриляният знае своя закрилник.

— Дори и по-късно?

— Напротив! По-точно след неговата смърт. Двамата биват регистрирани. И всеки закрилник носи името на своето протеже от вътрешната страна на звездата върху гърдите си. Когато се отдели звездата след неговата смърт, се вижда чий ангел е бил.

— Well! Това ще се види и при мен!

— При теб? — попита брат му слисан.

— Да, при мен! — отговори Хариман с много категоричен тон.

Тогава Себюлън се изсмя и запита:

— Да не би и ти да си някой винету, по-точно някой предрешен такъв?

— Не, но искам да стана.

— Я не бъди смешен! Мислиш ли, че теб, тъкмо теб, ще допуснат в качеството на първия бял?

— Не. Не си го въобразявам. Но въпреки това аз ще бъда винету. Каузата ми харесва извънредно много. Искам тя да стане моята. И щом като не мога да бъда червен винету, ще бъда бял!

— По кой начин?

— По най-простия, който може да съществува. Ще основа един клан за бели винету.

— Кога?

— Днес, тук, сега, веднага!

— Откачен тип!

При този възглас той направи едно пренебрежително, презрително движение с ръка. Хариман обаче не се остави да бъде забъркан. Той каза:

— Смей се, като искаш! И си се подигравай! Въпреки това аз ще го сторя! Длъжен съм, длъжен! А и ти навярно ще бъдеш заставен!

— Аз? Заставен? Не си го и мисля!

— Дали си го мислиш, или не, отделен въпрос. Аз също не си го помислих. То идва, без да го искаш. И когато е налице, трябва да му се подчиниш. И тъй, сега аз основавам един „Клан Винету“ за бели. Дали ще бъда първият и единствен член на този клан, това е в момента без значение. И дали по този начин ще стана за смях, това ми е безразлично. Но желая поне още един да встъпи и този един си ти, Себюлън!

— Не разчитай на мен, хич! — отговори онзи.

— Въпреки това разчитам и ти ще видиш, че си длъжен… длъжен! Мисис Бъртън, вие сте дама и предполагам имате прибори за шев у вас?

— Действително — отговори Херцле.

— Моля за игла и конец, здрав, черен конец! Също и ножица!

— Ще ги имате — каза тя и тръгна към палатката да донесе поисканите неща.

— А вие, мистър Бъртън, сте писател — обърна се той към мен. — Така че сигурно имате мастило и перо даже тук, толкова навътре из Запада?

— Пътните ми прибори за писане са тук — осведомих аз.

— В такъв случай дайте ми, моля, едно перо и няколко капки мастило! Хартия си имам.

— Жена ми ще ги донесе.

— Какво се тъкмиш да правиш с мастило и перо? — поиска да знае Себюлън.

— Да впиша името на лицето, което искам да закрилям.

— Глупости, истински глупости! Не мога ли поне да узная кое ще е това лице?

— Не! Никой не бива да го знае! Ти най-малко!

След като Херцле донесе желаните предмети, Хариман изряза от кожата на изядения днес заек една малка дванадесетлъчева звезда, от която остърга космите с помощта на острия си нож. После си изряза парченце хартия, сложи го на коляното и написа с бавни, старателни движения въпросното име. Сетне определи мястото на гърдите и се приготви да пришие звездата. Себюлън следеше всяко негово движение с нещо повече от любопитен поглед. Подигравателният израз на лицето му се редуваше с този на дълбока, страхлива напрегнатост. Хариман нямаше никаква сръчност в шиенето. Още при първите бодове шевът се разпори. Това се повтори. Той стана нетърпелив.

— Създава се впечатление, като че това не бива да стане, но аз ще го сторя все пак! — гневеше се той. Тогава жена ми попита:

— Не бихте ли позволили аз да пришия звездата? Навярно ще се справя по-лесно и по-бързо.

— Наистина ли искате, мисис Бъртън? Колко сте мила, колко сте мила! Да, ето ви дрехата, звездата, сгънатата хартия, която ще лежи под нея, ножицата, иглата и всичко! Но, моля, да не вземете да разгърнете листчето и да го прочетете!

Тя сложи на посоченото място хартийката и звездата върху нея и започна грижливо да изпълнява работата си. Дванадесетте лъча изискваха много, много бодове.

— Толкова големи старания нямаше да вложа наистина! — призна Хариман. И след известно време прибави, като че говореше на себе си: — Странна, много, много странна работа! Докато пишех името, имах усещането, сякаш си подписвам смъртната присъда. И същевременно ми бе все пак толкова леко и толкова добре!

Себюлън също следеше нещата. Той кажи-речи не отвръщаше поглед от моята жена. Но вниманието му бе насочено повече към лицето й, отколкото към работещата ръка. От време на време затваряше очи, сякаш нещо в него му причиняваше болка. И — какво беше всъщност това? — видях от челото му да се отделя капка, и после още една, и отново! Потеше ли се? Ръцете му трепваха машинално към заешката кожа. Той като че ли се съпротивяваше, но в крайна сметка я сграби. После взе ножицата и изряза — точно както преди малко брат му — една дванадесетлъчева звезда. Всичко това ставаше колебливо, неохотно, почти като в сън. Сетне смъкна козината, побутна плахо звездата към Херцле и помоли:

— Моля ви, мисис Бъртън, после и на мен!

— Да я зашия? — попита тя.

— Да я зашиете — кимна онзи.

— С листче?

— Да, с листче и едно име. Сега ще го напиша.

— Значи все пак! Не ти ли казах? — извика Хариман.

— Мълчи! — сопна се брат му. — Не го правя, защото ти искаше, а защото аз искам! Аз също мога да закрилям! Ясно ли е?

— Но кого? — попита Хариман.

— Това си е моя тайна! Ти да не би да ми каза какво име си написал? Така че и ти няма да узнаеш какво ще напиша аз!

Той посегна към перото и хартията и се залови да пише. Касаеше се да напише само едно кратко име, значи няколко срички работа, ала той употреби по-дълго време. На няколко пъти прекъсва. Поемаше дълбоко, дълбоко дъх. Най-сетне бе готов, остави написаното да изсъхне, сгъна неколкократно хартията и я подаде на Херцле.

Това, което бяха сторили братята, строго погледнато никак не бе нещо необикновено. Някой друг на мое място навярно щеше да го окачестви като щуротия. И все пак на мен ми бе напълно невъзможно да се усмихна. Имах чувството, като че тук действаше някаква вътрешна принуда, на която нито единият, нито другият можеше да се противопостави.

Когато Херцле приключи с работата, братята облякоха саката си. Огледаха се един друг — първо сериозно, почти враждебно, после все по-приветливо и по-приветливо. Накрая Хариман се засмя; Себюлън обаче само се усмихна.

— Знаеш ли какво си сега? — попита Хариман.

— Един винету.

— Да. Но знаеш ли и какво означава това?

— Че съм ангел за онзи, когото искам да закрилям.

— О, не само това! Изобщо нямах предвид това, защото то се подразбира. Но ти носиш сега името на този, когото сме мразили, както всъщност никой човек не мрази, а само бестиите и Дявола!

— Ти, разбира се, също!

— Съвсем естествено! Но размисли ли, че с тази омраза е свършено? Че трябва да й се сложи край… трябва?

— Нищо, хич нищо не съм размислял! — кипна Себюлън. — Ще правя онова, което искам! Размислянето ми носи само чужда воля. Аз станах винету и…

— Не, още никакъв не сте станал — намеси се Младия орел. Това бе първият път, когато той заговаряше по своя воля Себюлън.

— Не? — запита онзи. — Още нещо ли липсва?

— Да.

— Какво?

— Клетвата.

— Клетвата? Трябва да се закълнем? Нещо трябва да се скрепи с клетва? Какво?

— Че до смъртта си ще останете верни на своите задължения като ангел-хранители. Червените мъже не се нуждаят от клетва. При тях е достатъчно ръкостискането, защото то е равносилно на свещена клетва.

— При нас също! — извика Хариман.

— Да, при нас също! — викна Себюлън.

— Тогава станете! — повели им той.

Те го сториха. Той също се изправи от мястото си.

— Подайте си ръцете! — нареди младият индианец. Подчиниха се. Тогава той приближи съвсем до тях, сложи ръце върху техните и подкани:

— Повторете след мен думите: „На нашите протежета верни до смърт!“

— На нашите протежета верни до смърт! — прозвуча в един глас от техните уста.

— Тази дума е нашата клетва! Изговорете го!

— Тази дума е нашата клетва! — прибавиха те.

— Така! Сега можете да твърдите, че сте станали винету. Защото не звездата, а волята го прави. И вие оповестихте тази воля. Аз съм свидетел. Дайте и на мен, свидетеля, ръцете си!

— Ето моята — каза Хариман, докато му я подаваше.

— Ето и моята — изрече Себюлън. Младият апач хвана и двете и каза:

— Осъзнавате ли важността на този миг?

Никой не отговори и той продължи:

— Каквото не знаете, знае го Маниту, и каквото не можете, той го може. Който закриля други, закриля себе си. Като си поставихте задачата да станете ангели за своите протежета, в действителност те станаха ваши ангели. Останете верни и на себе си, и на тях! Това е единствената благодарност, която желаят те от вас!…