Дъглас Адамс
Ресторант „На края на Вселената“ (22)

Глава XXI

Долу, на сухата червена повърхност на планетата Какрафон, насред огромната Ръдлидска пустиня, сценичните техници изпробваха озвучителната уредба.

По-точно казано, озвучителната уредба се намираше на пустинята, но не и техниците. Те се бяха оттеглили в безопасност на един от грамадните командни кораби на Бедствен район, който висеше в орбита на около четиристотин мили над повърхността на планетата, и оттам изпробваха озвучителната уредба. Никой, който се намираше в радиус от пет мили от силозите с високоговорители, не би могъл да оцелее при настройването на уредбата.

Ако Артър Дент се намираше в радиус от пет мили от силозите с високоговорители, то последната му мисъл, преди да издъхне, щеше да бъде, че както по размери, така и по вид звукоусилвателните конструкции силно напомняха на Манхатън. Стърчащите от силозите гроздове от неутронни фазови говорители се извисяваха чудовищно на фона на небето и скриваха от погледа струпаните един връз друг плутонови реактори и сеизмични усилватели зад тях.

Заровени дълбоко в бетонни бункери под града от високоговорители, се намираха инструментите, които музикантите щяха да програмират от своя кораб: огромната фотонна Аджуитара, бас детонаторът и мега гръмкият комплект ударни инструменти.

Щеше да бъде шумен спектакъл. На борда на грамадния команден кораб цареше трескаво оживление и възбуда. Лимузината на Хотблек Десиато — просто една попова лъжичка до него — бе пристигнала и скачена към него и в момента превозваха блаженопочившия господин надолу по високия сводест коридор, за да се срещне с медиума, който щеше да приема неговите психични импулси и да ги предава на клавиатурата на Аджуитарата.

Въпреки огромните разходи по пътуването им от Максимегалон бяха докарани един лекар, един логик и един ихтиолог, за да вразумят главния солист на състава, който се бе заключил в банята с цял флакон приспивателно и отказваше да излезе, докато не му приведат неопровержими доказателства, че не е риба. Басистът обстрелваше с картечница спалнята си, а барабаниста изобщо го нямаше на борда.

В резултат на предприетите трескави разследвания се установи, че се намира на един от плажовете на Сантрагинус V на повече от сто светлинни години оттука, където, твърдеше той, се чувства щастлив от половин час насам с новия си приятел — едно малко кръгло камъче.

Менажерът на състава беше напълно доволен. Това означаваше, че за седемдесети път по време на това турне на тимпаните ще бъде робот следователно чинелите ще бият в такт.

Субетерът гъмжеше от разговорите на техниците, които изпробваха каналите на говорителите, и тъкмо този шум се препредаваше във вътрешността на черния кораб. Зашеметените му обитатели лежаха долепени до стената в дъното на кабината и слушаха гласовете по говорителите.

— Окей, включвам девети канал — каза нечий глас, — изпробва се петнайсети канал…

На кораба се разнесе отново умопомрачителният тътен.

— Канал петнайсет A в изправност — обади се друг глас.

Намеси се и трети глас.

— Черният кораб е в готовност — каза той. — Изглежда много добре. Ще се получи красив сблъсък със Слънцето. Чува ли ме компютърът на сцената?

— Чувам ви — отговори гласът на компютъра.

— Вземи под контрол черния кораб.

— Черният кораб е програмиран да се движи по фиксираната траектория. Чака сигнал.

— Двайсети канал проба, проба.

Зейфод с един скок прекоси кабината и започна да върти вълните на субетерния радиопредавател, докато поредният умопобъркващ грохот се стовари върху тях. Той стоеше и трепереше.

— Какво — каза Трилиън с тих, едва доловим глас, — какво означава това, какъв сблъсък със Слънцето?

— Това означава — каза Марвин, — че корабът ще се сблъска със Слънцето. Сблъсък със Слънцето. Какво по-ясно от това? Какво друго може да се очаква, щом откраднахте предназначения за тази цел кораб на Хотблек Десиато?

— Откъде знаеш — попита Зейфод с глас, който щеше да накара дори един снежен гущер от Вега да потрепери от студ, — че това е корабът на Хотблек Десиато?

— Много просто — отговори Марвин. — Аз му го паркирах.

— Тогава защо… не… ни… каза!

— Ти каза, че искаш силни усещания, приключения и фантастични преживявания.

— Но това е ужасно — каза Артър съвсем не на място в настъпилата пауза.

— И аз това казах — съгласи се Марвин.

По друга вълна субетерният радиопредавател предаваше някаква редовна програма, която сега звучеше в кабината.

— … и времето е чудесно за концерта днес следобед. Намирам се тук, пред сцената — излъга репортерът, — насред Ръдлитската пустиня и с помощта на супербиноптичния си бинокъл едва успявам да обхвана огромната публика, тръпнеща в очакване, чак до хоризонта около мен. Зад мен се извисяват като стръмни канари високоговорителните кули. Високо над мен Слънцето си грее и дори не знае какво ще го цапардоса. Активистите от движението за опазване на околната среда обаче знаят какво ще го цапардоса, те твърдят, че концертът ще причини земетресения, приливни вълни, урагани, непоправими щети на атмосферата и други подобни ужасии, каквито природозащитниците постоянно предричат. Но току-що получих едно съобщение, че представител на „Бедствен район“ се срещнал с активисти от движението днес по обяд и ги застрелял до един, тъй че сега нищо не пречи на…

Зейфод го изключи. Обърна се към Форд.

— Знаеш ли какво си мисля? — каза той.

— Мисля, че знам — отвърна Форд.

— Кажи ми какво мислиш, че си мисля.

— Мисля, че си мислиш, че е време да се махаме от този кораб.

— Мисля, че си прав — каза Зейфод.

— Мисля, че и ти си прав — каза Форд.

— Как? — попита Артър.

— Тихо! — каза Форд и Зейфод. — Мислим.

— Значи това е краят — каза Артър, — ще се мре.

— Престани, моля ти се, да повтаряш едно и също — каза Форд.

На това място си струва да изложим отново теориите, които Форд бе изградил още при първите си срещи с човешките същества, за да си обясни техния странен навик постоянно да казват и да повтарят най-най-очевидни неща, като например: „Днес денят е много хубав“, „Много си порасъл“ или „Значи това е краят, ще се мре.“

Първата му теория беше, че ако човешките същества не мърдат устните си постоянно, устата им навярно се слепват.

След неколкомесечни наблюдения той си изгради втора теория, която се състоеше в следното: „Ако не мърдат постоянно устните си, мозъците на човешките същества започват да работят.“

Всъщност втората му теория важи почти напълно за акъломалския народ на планетата Какрафон.

Едно време акъломалците предизвикваха голямо негодувание и недоверие сред съседните народи, защото бяха една от най-просветените, културни и преди всичко тихи цивилизации в Галактиката.

Като наказание за това си държание, което се възприемаше като израз на оскърбително самодоволство и предизвикателство, Галактическият трибунал ги осъди да страдат от онази най-жестока от всички социални болести — телепатията. В резултат на това, за да не допуснат и най-незначителната мисъл, която минава през главите им, да се предаде на всеки, който се намира в радиус от пет мили, сега те са принудени да говорят много високо и непрекъснато за времето, за своите малки болки и страдания, за мача днес следобед и за това, как изведнъж Какрафон стана толкова шумно място.

Другият метод, който използват, за да прикрият временно своите мисли, е да бъдат домакини на концерт на „Бедствен район“.

Времето за концерта беше идеално разчетено.

Корабът трябваше да започне полета си към Слънцето преди началото на концерта, за да се блъсне в него шест минути и тридесет и седем секунди преди финалния акорд на песента, за която бе предназначен, така че светлината от слънчевите изригвания да успее навреме да достигне Какрафон.

Полетът на кораба продължаваше вече няколко минути, когато Форд Префект приключи с претърсването на останалите помещения на черния кораб. Втурна се обратно в кабината.

Слънцето на Какрафон изглеждаше застрашително голямо върху визиоекрана и ослепително белият ад от свързващи се водородни ядра нарастваше всеки миг, докато корабът се носеше напред, пренебрегвайки ударите и ритниците, които Зейфод сипеше върху приборното табло. Върху лицата на Артър и Трилиън бе изписано онова застинало изражение, присъщо на зайците, попаднали в лъча на фаровете, които си мислят, че най-удачният начин да се справят с приближаващите светлини, е да не свалят очи от тях. Зейфод извърна обезумял поглед от него.

— Форд — попита той, — с колко спасителни капсули разполагаме?

— Николко — отговори Форд.

Зейфод изломоти:

— Ама ти преброи ли ги? — изрева той.

— Два пъти — каза Форд. — А ти успя ли да се свържеш със сценичните работници по радиото?

— Да — отговори Зейфод кисело. — Казах им, че на борда има сума народ, а те казаха да им пратя много здраве.

Форд се опули.

— Ти не им ли каза кой си?

— Ами да. Казаха, че са много поласкани. Споменаха и нещо за някаква ресторантска сметка и за изпълнителите на моето завещание.

Форд изблъска грубо Артър и се надвеси над приборното табло.

— Нищо ли не функционира? — попита той яростно.

— Всичко е блокирало.

— Дай да го строшим този автопилот.

— Първо го открий. Никаква връзка с него.

За миг настъпи хладно мълчание.

Артър се клатушкаше насам-натам в дъното на кабината. Изведнъж спря.

— Впрочем — каза той — какво означава ТЕЛЕПОРТИЧНА?

Мина още една минута.

Съвсем бавно останалите се извърнаха към него.

— Може би не му е сега времето да питам — каза Артър, — но се сетих, че одеве споменахте подобна дума и поставям сега въпроса само защото…

— Къде — каза Форд задъхано — пише телепортична?

— Ами ето тука — рече Артър, посочвайки към една черна кутия в задната част на кабината, — точно под думата АВАРИЙНА, над думата СИСТЕМА и до надписа НЕ РАБОТИ.

В хаоса, който моментално настъпи, единственото разумно действие беше това на Форд Префект, който се хвърли през кабината към малката черна кутия, която Артър бе посочил, и многократно натисна единственото малко черно копче върху нея.

До кутията се отвори една плъзгаща се врата, висока шест фута, и разкри квадратна ниша, която приличаше на помещение за баня с много душове, намерило ново предназначение в живота като склад за непотребни електроматериали. От тавана висяха най-различни кабели, една купчина изоставени детайли лежеше пръсната на пода, а програмното табло се бе провесило от отвора в стената, в който е трябвало да бъде поставено.

Един младши счетоводител на „Бедствен район“, посетил веднъж корабостроителницата, където се монтираше този кораб, бе поставил пред главния инженер въпроса, защо, по дяволите, инсталират един толкова скъп телепорт в кораб, който ще извърши един-единствен полет, при това непилотиран. Главният инженер бе пояснил, че телепортът се предлага с десетпроцентова отстъпка от цената, а счетоводителят бе пояснил, че това не променя нещата; инженерът бе пояснил, че той е най-хубавият, най-мощният и най-модерният на света. А счетоводителят бе пояснил, че за нищо на света не би го взел; инженерът бе пояснил, че на хората все пак ще им се налага да влизат и да излизат от кораба, а счетоводителят бе пояснил, че корабът си има чудесна врата за тази цел; инженерът бе пояснил, че счетоводителят може да отиде и да си блъсне главата в стената, а счетоводителят бе пояснил на инженера, че това, което лети към него от лявата му страна, е юмрук. След като приключиха с поясненията, работата върху телепорта бе преустановена, но накрая все пак го включиха незабелязано в сметката на петорна цена.

— Да ви вземат чортовете — изсумтя Зейфод, докато той и Форд се опитваха да се оправят в лабиринта от кабели.

След малко Форд му каза да се дръпне назад, пусна една монета в телепорта и врътна един ключ върху висящото командно табло. Светна една лампичка, монетата изтрака и изчезна.

— Това поне работи — каза Форд. — Но за жалост липсва насочваща система. А един телепорт за прехвърляне на материя без програмно устройство за насочване може да те изпрати… Ами навсякъде.

Слънцето на Какрафон приемаше застрашителни размери върху екрана.

— Много важно — каза Зейфод, — ще отидем там, където отидем.

— И — добави Форд — освен това му липсва автотелепорт. Не можем всички да заминем. Някой трябва да остане, за да го управлява.

Мина един, изпълнен с тържественост миг. Слънцето приемаше все по-застрашителни размери.

— Хей, Марвин — извика Зейфод ведро, — как си, момчето ми?

— Предполагам, че много зле — промърмори Марвин.

 

 

След няколко мига концертът на Какрафон достигна неочакван финал.

Черният кораб с единствения си печален пътник се гмурна по разписание в ядрената пещ на Слънцето. Мощни слънчеви изригвания стрелнаха огнени езици на милиони мили в Космоса, изпълвайки с възторг — а в отделни случаи помитайки — дузината-две хелиосърфисти, които кръжаха близо до повърхността на Слънцето в очакване на този момент.

Минути преди светлината от изригванията да достигне Какрафон, бучащата пустиня се пропука по минаващата през нея сеизмична линия. Една голяма и, дотогава неизвестна подземна река, течаща дълбоко под повърхността, бликна над повърхността, за да бъде последвана след секунди от изригването на милиони тонове вряща лава, която се издигна на стотици фута във въздуха и мигновено изпари реката, както над, така и под повърхността, предизвиквайки експлозия, която проехтя в другия край на света и се върна обратно.

Онези — малцина на брой, които видяха случилото се и оцеляха, се кълнат, че цялата пустиня от сто хиляди квадратни мили се издигнала във въздуха като дебела цяла миля палачинка, преобърнала се и отново паднала долу. Точно в този момент слънчевата радиация от изригванията проникнала през облаците изпарена вода и засегнала земята.

След години стоте хиляди квадратни мили пустиня се покри с гъст килим от цветя. Съставът на атмосферата около планетата се промени, макар и едва доловимо. Слънцето не грееше така жестоко през лятото, студът не щипеше така безмилостно през зимата, приятен дъждец често оросяваше земята и постепенно пустинният свят на Какрафон се превърна в рай. Дори телепатичните способности, с които бе прокълнат народът на Какрафон, завинаги изчезнаха от силната експлозия.

Говорител на Бедствен район — същият, който разстреля природозащитниците — по-късно заяви, че се е получил „страхотен номер“.

Много хора с вълнение обсъждаха целебните свойства на музиката. Неколцина скептично настроени учени подложиха на по-внимателен анализ документите и фактите във връзка с тези събития и заявиха, че са открили съвсем слаби следи от обширно, изкуствено създадено Невероятностно поле, което се придвижва към тях от един недалечен район на Галактиката.