Дъглас Адамс
Ресторант „На края на Вселената“ (12)

Глава XI

Шеметната бездна на абсолютното прозрение пресъздава картината на цялата Вселена въз основа на принципа, наречен анализ на екстраполирана материя.

Ето накратко същината на този принцип: тъй като всяка частица материя във Вселената се влияе по един или друг начин от всички останали частици материя във Вселената, на теория е възможно да се екстраполира цялото мироздание — всички слънца, всички планети, орбитите им, състава им, тяхната икономическа и социална история — от, да речем, едно малко парченце плодова торта.

Човекът, който изобрети Шеметната бездна на абсолютното прозрение, стори това главно за да ядоса жена си.

Трин Трагула — така се казваше той — беше един мечтател, мислител, умозрителен философ или според думите на жена му идиот.

И тя непрестанно го тормозеше заради това, че прекарва несъразмерно голяма част от времето си в съзерцаване на всемира, в размишления върху механиката на безопасната игла или в правене на спектографични анализи на парченца плодова торта.

— Имай поне малко чувство за мяра! — все му натякваше тя, понякога по тридесет и осем пъти на ден.

Ето защо той построи Шеметната бездна на абсолютното прозрение — просто за да и даде да се разбере.

И в единия край на устройството включи цялата Вселена, екстраполирана от едно парченце плодова торта, а в другия — жена си. И когато натисна копчето, в един миг тя видя цялата безкрайност на всемира и какво представлява самата тя в съотношение с него.

За ужас на Трин Трагула шокът от преживяното напълно разстрои нейния разум, но затова пък с удовлетворение установи, че най-категорично е доказал следното: ако човек желае да оцелее във Вселена с такива размери, то той не може да си позволи лукса да има чувство за мяра.

Вратата на Бездната рязко се отвори.

Безтелесният дух на Гаргравар отправи тъжен взор към нея. Бе започнал да изпитва някаква странна симпатия към Зейфод Бийблброкс. Очевидно бе човек с най-различни качества, макар и в по-голямата си част отрицателни.

Очакваше и той като всички останали да се измъкне, залитайки от кабината.

Ала той излезе с бодра крачка.

— Привет! — рече Зейфод.

— Бийблброкс… — прошепна изуменият дух на Гаргравар.

— Бихте ли ми дали нещо за пиене? — каза Зейфод.

— Вие… вие… нали бяхте в Бездната? — заекна Гаргравар.

— Видяхте ме да влизам, приятел.

— И тя работеше?

— Разбира се.

— И вие видяхте цялата безкрайност на всемира?

— Разбира се. Много кокетно местенце, трябва да призная.

Духът на Гаргравар се олюля от учудване. Ако и тялото му беше тука, щеше да се свлече тежко на стола със зинала уста.

— И с очите си видяхте — каза Гаргравар — какво представлявате в сравнение с него?

— О, да, да.

— Но… какво изпитахте?

Зейфод сви доволно рамене.

— Просто се потвърди нещо, което винаги съм знаел. Аз наистина съм един велик, знаменит човек. Нали ти казах бе, душа, че аз съм Зейфод Бийблброкс?

Погледът му премина по машинариите, които захранваха Бездната с енергия, и изведнъж се спря, силно заинтригуван.

Дишането му се учести.

— Хей — изрече той, — онова там наистина ли е парче торта?

Измъкна парченцето сладкиш от сензорите, с които бе облепено.

— Ако започна да ви обяснявам каква нужда изпитвам от това — каза той лакомо, — няма да ми остане време да го изям.

И го изяде.