Чудомир
Пресни новини

Полковник Бакларов бе преместен от столицата за началник-гарнизон в един провинциален град. Според заповедта той трябваше да предаде службата на заместника си и в понеделник незабавно да тръгне за новото си местоназначение. Тъй се знаеше от близките му, с които се беше сбогувал даже. Не знам какво се случи обаче, но в последния момент предаването се усложни, забави се и заминаването в този ден стана невъзможно. Със съгласието на по-висшето началство то се отложи за сряда.

На излизане от работа в понеделник по обед полковник Бакларов срещна група приятели, с които също се бе сбогувал вече. Изненадани приятно, че остава още някой ден, отбиха се в близкия аперитив да се почерпят. Поръча един, повтори друг, от трети наляха още по едно, занизаха се спомени, благопожелания, занизаха се поръчките, докато неусетно часът стана три. Разплатиха се, сбогуваха се пак и полковникът, като си купи току-що излезлия следпразничен вестник „Пресни новини“, закрачи бързо към къщи.

Щом влезе, жена му го посрещна сърдито в салона:

— Хубаво, много хубаво правиш! Да те чакаме толкова време гладни, а ти да скиташ кой знае къде!

Свикнал като стар боевак, полковникът не обърна внимание на тази незначителна престрелка, извади вестника, седна на широкия удобен стол и като рече отсечено:

— Яжте! Аз не съм гладен — започна да чете.

— Тъй, тъй — занарежда пак жена му, — ти нямаш дом, нямаш близки, няма кой да ти сготви и да те посрещне, та си тръгнал по ресторанти. Прилича ти, много ти прилича. Ти тук при нас го правиш, а като заминеш, кой знай къде ще скиташ и кога ще се прибираш в квартирата си.

Полковник Бакларов си четеше спокойно. Само левият му мустак потрепваше от време на време, сякаш искаше да пропъди някоя досадна муха. Прегледа внимателно първата страница, хвърли бегъл поглед на втората и като се зачете в началото на третата, започна гърлено да се смее.

Жена му продължи с по-голямо ожесточение:

— Смей се, смей, но туй, дето го нареди, няма да го бъде! Аз да съм останела с децата тук до края на учебната година, а той сам да идел, за да гуляе по цели нощи. Да имаш да вземаш! Отсега почвам да събирам багажа и ще дойдем с тебе всички. Всички ще дойдем, тъй да знаеш!

Полковникът все още се кискаше, забил нос във вестника. Най-после дигна глава, погледна жена си и рече.

— Ще дойдеш, ама си закъсняла. И ти, и децата, че и аз даже съм закъснял.

И като й подаде вестника, посочи й с пръст едно антрефиле. Жена му го грабна и още от първите редове очите й се ококориха. С едри букви на първата колона от трета страница редакторът на в. „Пресни новини“, който беше научил, че полковникът трябва да пристигне в гр. X. в понеделник, и не знаеше, че заповедта е отменена, собственоръчно бе измудрил следната новина:

Едно мило посрещане

(По телефона от нашия специален кореспондент)

Днес с бързия влак от София пристигна в града ни новият началник на гарнизона полковник Бакларов. На гарата бяха излезли да го посрещнат войскови части начело с военната музика, официални лица, учащи и маса граждани. Държаха приветствени речи досегашният началник-гарнизон, кметът, околийският управител, председателят на запасните подофицери, есперантистите и пр. С няколко топли и възторжени думи полковникът благодари за оказаната му чест, след което всички се отправиха към военния клуб, където за скъпия гост бе приготвена гала-вечеря.

— Виждаш ли, виждаш ли — подхвана полковникът, като гледаше учудената си жена. — Виждаш ли как ме тачат и уважават хората, какви тържества и банкети ми устройват, как с музика и песни ме посрещат три дена преди да съм пристигнал, а ти, че съм закъснял малко с приятели, ще ме изядеш с шинела и ботушите заедно. Че случва се бе, жена, всичко се случва в живота. Ще позакъснея някога, ще се позабавя малко, човек съм най-после, не съм вестникарско антрефиле!