Дъглас Адамс
Пътеводител на галактическия стопаджия (17)

Глава XVI

Артър се събуди от шума на някаква караница и отиде на мостика. Форд размахваше бурно ръце.

— Ти си луд, Зейфод — говореше той. — Магратеа е един мит, вълшебна приказка, която родителите разказват на децата си, ако искат да станат икономисти, когато пораснат, тя е…

— Тя е тук и в момента се намираме в орбита около нея — упорстваше Зейфод.

— Слушай, ти можеш да си кръжиш в каквато искаш орбита — каза Форд, — но този кораб…

— Компютър! — кресна Зейфод.

— О, не…

— Привет на всички! Тук е Еди, вашият бордови компютър. Имам чудесно настроение, момчета, и ви уверявам, че ще ми доставите огромно удоволствие, каквато и програма да ми зададете.

Артър погледна Трилиън въпросително. Тя му направи знак да влезе, но да не си отваря устата.

— Компютър — каза Зейфод, — повтори каква е траекторията ни в момента.

— С удоволствие, друже — избърбори той, — понастоящем обикаляме на триста мили от легендарната планета Магратеа.

— Това нищо не доказва — каза Форд. — Не бих повярвал на този компютър дори ако ми каже колко тежа.

— Разбира се, че мога да го направя — каза компютърът разпалено и изчатка още книжни лентички. — Дори мога да изчисля личностните ти проблеми с точност до десетия знак, ако това ще ти е от полза.

Трилиън реши да се намеси.

— Зейфод — каза тя, — всеки момент ще излезем над светлата част на планетата — и добави, — която и да е тя.

— Хей, какво искаш да кажеш с това? Магратеа е точно там, където предсказах, че ще бъде, нали така?

— Да, виждам, че там има някаква планета. С никого не споря, но чисто и просто не бих могла да различа Магратеа от която и да е друга грамада студени скали. Зазорява се, ако нямате нищо против.

— Окей, окей — измърмори Зейфод, — нека поне очите ни се порадват малко. Компютър!

— Привет вам! Какво мога да…

— Просто млъкни и ни дай да видим планетата. Екраните се изпълниха с някаква тъмна, безлична маса — планетата, която продължаваше да се търкаля под тях.

Известно време наблюдаваха в мълчание, но Зейфод бе прекалено възбуден, за да се сдържа.

— В момента се движим над обгърнатата с нощ половина… — каза той с приглушен глас. Планетата продължи да се търкаля.

— Намираме се на триста мили над повърхността на планетата… — продължи той.

Опитваше се да придаде малко тържественост на този велик според него миг. Магратеа! Скептичната реакция на Форд го бе подразнила. Магратеа!

— След няколко секунди — продължи той — би трябвало да видим… ето го!

Това бе наистина внушителна гледка. Дори и най-закоравелият междузвезден скиталец не би могъл да не трепне при вида на тази величествена със своя драматизъм картина — изгрев, наблюдаван от космоса, а бинарният изгрев е едно от чудесата на Галактиката.

Непрогледната тъма внезапно бе прорязана от острия връх на ослепителен лъч светлина. Тя бавно запълзя нагоре и взе да се разстила встрани, образувайки тънко, извито като дъга острие. След няколко секунди се появиха двете слънца — две пламнали кълба, които с бели огнени езици зализаха черния ръб на хоризонта. Бързоструйни ручейчета от багри потекоха по рехавата атмосфера под тях.

— Пожарът на изгрева…! — задъхано рече Зейфод. — Слънцата близнаци Сулианис и Раам…!

— Бог знае как им викат — обади се тихо Форд.

— Сулианис и Раам! — настоя Зейфод.

Слънцата пламтяха в смолисточерното пространство, а над мостика се носеше тиха зловеща музика — Марвин си тананикаше саркастично, защото човешките същества му бяха страшно омразни.

Докато наблюдаваше играта на светлините, вътре в себе си Форд изгаряше от възбуда, която идваше единствено от факта, че вижда нова, непозната планета — на него и това му стигаше. Затова го дразнеше желанието на Зейфод да придаде на гледката някаква абсурдна фантастичност, за да може да й се наслади. Всички тези глупости за Магратеа бяха чиста детинщина. Не е ли достатъчно да видиш, че една градина е красива, без да е необходимо да вярваш, че в нея има феи.

Всички тези приказки за Магратеа бяха напълно непонятни за Артър. Промъкна се до Трилиън и я попита какво става.

— Знам само това, което ми каза Зейфод — прошепна тя. — Изглежда, легендата за Магратеа идва от дълбока древност и никой не вярва сериозно в нея. Нещо като Атлантида на Земята, само че магратеанците са произвеждали планети.

Артър мигаше срещу екраните с чувството, че му убягва нещо важно. Изведнъж се сети какво е то.

— Има ли чай на този кораб? — попита той. Под тях планетата продължаваше да се разстила, докато „Златно сърце“ се носеше вихрено по орбиталния си път. Слънцата се бяха вдигнали високо в черното небе, нямаше ги вече фойерверките на изгрева и при обикновената дневна светлина повърхността на планетата им се видя отблъскваща и сурова — сива, прашна и със съвсем слабоизразен релеф. Изглеждаше мъртва и студена като гробница. От време на време в далечината се задаваха и по-обещаващи форми — клисури, може би планини, а може би дори и градове, но като наближаваха, контурите им се разпадаха и размазваха и всичко се скриваше зад някаква беззрачна мъгла. Повърхността на планетата оставаше скрита зад мъглата на времето и на бавно подвижната разредена атмосфера, наслоявала се векове наред над нея.

Несъмнено беше много, много стара.

Форд бе обзет от моментно колебание, докато наблюдаваше движението на сивия пейзаж под тях. Безпокоеше го необятността на времето, усещаше го като присъствие. Прокашля се.

— Ами, дори и да допуснем, че това е…

— Разбира се, че е! — каза Зейфод.

— Ама не е! — продължи Форд. — Изобщо за какво ти е притрябвала тази планета? На нея няма нищо.

— Няма на повърхността — каза Зейфод.

— Добре, да допуснем, че има нещо. Но не ми се вярва да си дошъл чак дотук, за да се занимаваш с индустриална археология. Какво всъщност търсиш?

Една от главите на Зейфод се огледа. Другата също се огледа, за да види какво гледа първата, но тя не гледаше към нещо определено.

— Виждаш ли — каза Зейфод съвсем безгрижно, — дойдох тук отчасти от любопитство, отчасти от жажда за приключения, но най-вече заради парите и славата.

Форд го изгледа изпитателно. Остана с твърдото убеждение, че Зейфод няма ни най-малка представа какво прави тука.

— Знаете ли, тази планета никак не ми харесва — каза Трилиън, като потрепера.

— О, хич не й обръщай внимание — каза Зейфод. — При положение, че половината от богатствата на бившата галактическа империя са скрити нейде в недрата й, тя може да си позволи да изглежда непривлекателна.

„Дрън, дрън — помисли си Форд. — Дори ако допуснем, че това е родината на някаква древна, вече изчезнала цивилизация, дори ако допуснем още много крайно невероятни неща, изключено бе тук да се крият някакви безценни съкровища, които и днес да имат някаква стойност.“ Форд сви рамене.

— Мисля, че това е просто една мъртва планета — заяви той.

— Още малко и ще пукна от напрежение — каза Артър раздразнено.

Днес стресът и нервното напрежение представляват сериозен социален проблем по всички краища на Галактиката. С цел да избегнем по-нататъшното утежняване на положението, предварително ви разкриваме следните факти.

Въпросната планета наистина е легендарната Магратеа.

Унищожителното ракетно нападение, което не след дълго ще бъде предприето от една прастара автоматична отбранителна система, ще причини само счупването на три чаши за кафе и една клетка за мишки, натъртването на горната част на нечия ръка, както и ненавременното раждане и внезапната кончина на една ваза с петунии и един невинен кашалот.

С цел все пак да се запази отчасти чувството за неизвестност, засега ще оставим в тайна името на човека, чиято ръка пострада. Този факт спокойно може да послужи за източник на напрежението, тъй като е без всякакво значение.