Орлин Василев
Магията на баба Вуна

По океаните и моретата може да има и по-големи раци, но вкусни като раците от нашата Мътница надали има.

Мътница не е голяма река. Това дори не е река, а рекичка. През лятото биволите едва могат да овъргалят гърбовете си в тинята на вира под моста на шосето. И все пак Мътница е царство на раците. Те най-много се намират в туфестите върбови коренчета, които се плакнат във водата като червеникави бради. Напипаш ли в подмола такава туфа, не я отминавай. Пребарай я грижливо отвън, после заври пръсти между коренчетата и ще усетиш как раците висят на гроздове по тях.

Бих могъл надълго да ви разправям как се ловят направо раци с ръце или с жабешко месо, привързано на пръчка. Бих ви обяснил изтънко в какви заоблени дупки се крият ония, големите рачища, дето пляскат опашки като китове, а щипките им режат кожата като ножици. Бих ви научил как се вари в опушено котле рачешка чорба, как се пече рачи гръб, как се смуче рачи крак и как се бели рача опашка, но думата ми сега е за друга история.

Почнах с раците, защото и бедата почна от тях.

Тръгнахме един ден по Мътница с цялата наша вярна-сговорна дружина раци да ловим. Ха тук раци, ха там раци — увлякохме се и не видяхме кога над планината плъзна черен облак. След малко заръси ситен дъждец. Ей го че и ветрец студен подухна. Зъбите ни вече тракаха, но ние все още не излизахме от водата. Надпреварвахме се кой повече раци ще хване.

Аз успях да наловя в кошницата цели четиридесет и седем рака, но се простудих от дъжда, от вятъра и студената вода.

Щом стигнах в къщи, острите щипци на треската ме пипнаха. Мятах се по леглото и бълнувах несвързано. Стори ми се по едно време, че дворът ни се изпълни от цяло стадо раци. Ами какви? — Големи като слонове. Вместо хоботи имаха по една дълга желязна щипка.

Мама се върти около леглото ми, слага натопени с оцет кърпи по челото ми, а щом я погледнех — виждах я с четири глави.

Протегна тя ръка да поднесе канчето с водица до напуканите ми устни, ето че й ръката се превръща в рача опашка — черна и назъбена. Почвам да пищя, да крия глава под възглавницата.

Проклета болест, ви казвам!

— Мятай се сега! — чувам аз гласа на мама. — Да видиш как се кисне по цял ден в студената вода.

Гласът й дудне като вода в рачи подмол: „Ду-ду-ду…“

— Трябва да викнем доктора — рече по едно време тя на съседката Мария, която беше донесла паничка с пресен оцет.

— Ами! — възпротиви се съседката. — Какво ти разбират докторите? Само ще си даваш парите. Я да викнеш ти баба Вуна Баячката. Ще му пребае тя край Лековното кладенче и ще го дигне на крак. Па и по-евтинко ще е…

— Недей, Марийо, да си не изпусна нещо детето, че после! — не отстъпваше мама.

— Слушай ме ти мене! — настояваше Мария.

— Аз по-добре зная. Нали кога беше болен Личко, стринкиният Галункин Личко, тя го вдигна. Седи си тука, аз ей-сегинка ще ида да я викна. Ти чакай…

Когато Мария се върна с бабичката, силният огън на треската вече беше попреминал.

— Хе-хе-хе… — присви баба Вуна още от прага беззъбата си уста. — Пенчо ли е болен? Хе-хе-хе… Така му се пада, че оня ден, както беше подгонил патетата по водата, ако не беше наш Маринчо… хе-пе… до крак щеше да ги изтрепе с ваджишкия си ластик.

— Ох, бабо Вуне, остави се, изгоря ми момченцето от тая пуста треска! — заплака майка ми.

— Не плачи, дъще — успокои я бабичката, като сложи грубата си длан на челото ми. — Приготви бързо една сребърна пара̀, напълни бялото котле с винце и ми дай една чиста ризка да го преоблека край Лековното кладенче.

— Че тая ризка, дето е на него сега, е съвсем нова и чиста — обясни майка ми. — Преди половин час го преобличах.

— Тая риза вече не е добра. Болестта се е свила в нея. Дай ти една чиста ризичка. Нали е за здравето на детето, какво се стискаш така? Тая ризка, дето е на него сега, ще я закопая край Лековното кладенче, та и болестта да закопаем с нея. Хайде, Пенчо, ставай! — извърна се бабата пак към мене. — Ставай да те излекувам, та пак да ми гониш патетата.

— Къде ще ме водят? — запитах аз уплашено.

— За раци ще те водят! — ядоса се мама и побърза да приготви всичко, каквото беше поръчала бабичката.

Едва се свлякох от леглото. Баба Вуна мушна под престилката си чистата риза, взе сребърната пара̀ и котленцето с виното и ме поведе. Спуснахме се по пътя към реката, минахме мостчето и спряхме в полите на планината. Каменният й гребен беше се изгърбил високо в небето като огромна костенурка.

— Видиш ли Лековното кладенче? — запита ме баба Вуна.

— Виждам го — отвърнах аз. — Ей го там под корубестата бука.

— Ха така! — смигна бабичката. — Поеми си дъх и затичай нагоре. Аз ще вървя подир тебе. Ако тичаш, без да спираш, чак до кладенчето, ще ти дам три от най-новите въдици на дядо ти Герго.

— Ама от ония, средните, дето се ловят големите кленчета! — зарадвах се аз.

— От тях, от тях, баби! Зная аз от кои да ти дам. Три въдици, и то от средните!

Забравих и болестта, и раците, големи като слонове, надишах се с чистия балкански въздух и хукнах нагоре по стръмната пътека.

До кладенчето имаше само двеста-триста метра, но стръмно нанагорнище. Краката ми се разтрепераха, пот закапа от челото ми, от косата, от ушите, обля ме целия, но аз не спрях — тичах ли, тичах нагоре. Слънцето припичаше, сърцето ми туптеше, та се пръскаше, мократа риза залепна на гърба ми, но аз пак се довлякох с последни сили до голямата бука.

Приседнах на дънера, поисках да видя къде е баба Вуна, но цялата околност се залюля пред очите ми и се разтопи в някакви големи зелени кръгове. Притворих клепки и се отпуснах като пребит.

— Ха така, сине — чух гласа на бабичката до себе си. — Дай сега да ти преоблека чистата риза.

Бабичката смъкна мократа риза, затри гърба и гърдите ми с вълнената си престилка и ми облече сухата прана риза. После отмести един доста голям камък, сложи под него мократа риза и я похлупи с камъка.

— Болестта е останала в ризата — обясни ми тя. — Камъкът ще я похлупи и тя не може вече да влезе. Ей сега ще направим и един дяволски обръч около камъка. И да се измъкне от ризата, болестта не ще може да прескочи обръча.

Тя взе котленцето и почна да сипва в кръг около камъка капки от виното, като бъбреше непрекъснато някакви неразбрани тайнствени думи. Поръси, какво поръси, па току вдигна и засмука на бавни глътки останалото вино.

— Що изпи виното? — запитах недоверчиво аз.

— Ами че за здраве, сине, за твое здраве го изпих. Хайде, върви си сега. Нищо ти няма вече. Иди ме чакай до воденицата. Аз ще си почина малко и ще дойда да ти дам въдиците. Гледай само да не тичаш, та да не се изпотиш наново.

Заслизах надолу по пътечката. Слънцето грееше над главата ми, галеше пребледнялото ми лице и аз подскачах от камък на камък — лек като перце.

Магията на баба Вуна наистина прогони болестта — бях съвсем оздравял.

Защо и как бях оздравял, разбрах много по-късно, чак когато пораснах. Причината, разбира се, не се криеше в магията, а в изпотяването. Леката треска от простудата в реката е била почти преминала, когато нашата съседка доведе баба Вуна. Докато изкачих стръмнината до кладенчето, аз се изпотих и загрях. Това изпотяване и загряване премахна и последните прояви на обикновената треска.

А „магията“ с ризата научих още на другия ден, когато срещнах Маринчо, внука на баба Вуна. Пременил се беше хлапакът с моята риза, която баба му затрупа предния ден под камъка край кладенчето. Нищо не му рекох.

Ако разкажех как баба Вуна беше ни измамила, щях да стана за смях пред другарите си. Затичах до воденицата и викнах ядосано на бабичката:

— Бабо Вуне, защо си извадила ризата изпод камъка? Нали казваш, че болестта е в нея? Ами ако треската хване твоя Маринчо?

— А? Какво каеш? — сбръчка лице бабичката, като се преструваше на глуха.

— Ризата! Ризата! — викнах аз с пълна сила. — Моята риза! Защо си я дала на твоя Маринчо?

— Не чувам, сине-е, нищо не чувам — клатеше глава баба Вуна. — Стара съм вече, стара… За дядо си Герго ли питаш?

Виках, крясках, но бабичката не можа да чуе нито дума от въпросите ми.

Пък и що ли я питах, когато всичко беше съвсем ясно: за едно изпотяване врачката беше получила цяла-целеничка нова риза, една сребърна монета и пълно котле с вино…

Разбрах също така, че може да си пръв ловец на раци, но вярваш ли на бабешко лекуване — пак ще си глупак!