Дезмънд О’Грейди
Празненство на открито

Виктор Нотън бе измил зъбите си, изпил чаша чай и постоял под душа, като пускаше ту гореща, ту студена вода в продължение на десет минути, преди главата му да се избистри и да може да разбере, че алкохолът не бе единствената причина да се чувствува така зле при събуждането си.

Докато обуваше панталона и обличаше ризата си, той се съсредоточи върху причината за киселото си настроение. Включи електрическата самобръсначка и докато се преструваше, че разглежда брадата си, се огледа добре в огледалото. Очите му го гледаха като от снимка, докато му стана ясно, че не може да определи какво е изражението им, а след това спря безучастно погледа си на своята черна коса, пригладена назад след душа и без следи от посивяване; на набразденото си, загоряло лице; на правилния си нос и уста. Лицето му бе тясно и приятелите му го наричаха Индианеца — Червенокожия индианец. Джаки също го наричаше Индианеца и понякога му ставаше смешно от това, но не и тази сутрин — Индианеца, ловеца. Но колкото и да се вглеждаше в лицето си, това нямаше да му помогне, защото то не се различаваше много от вида си през другите сутрини. Докато самобръсначката се плъзгаше по страните му, той се замисли дали и приятелите му виждаха онези безизразни черти, които отразяваше огледалото — та лицето му спокойно можеше да мине и за маска.

След като се избръсна гладко, прииска му се да хапне нещо, защото не можеше да се заеме с онова, което му предстоеше, на гладен стомах. Не му се щеше да буди Джаки, затова наряза на парчета един банан в чиния, покри го с овесени ядки и като извади млякото от хладилника, заля всичко с него. Глътна първата лъжица от кашата в чинията и се запъти към всекидневната.

От стената срещу вратата го гледаше бизонската глава без очи. Нотън прекоси стаята и отвори прозорците, които гледаха към градината пред къщата. Когато се обърна да погледне остатъците след снощното гостуване, почувствува слънцето на кръста си. Беше топло за единадесет и половина. Трябваше да се разчисти, преди да е станало горещо. „Ще оправя тази бъркотия по-късно“ каза си той, като си мислеше, че ако гостите снощи се бяха държали по-кротко, нямаше да има нужда да се жертвува тази сутрин.

Щом довърши закуската си, огледа отново мястото на действието от предишната вечер. Бе разговарял с гости в кухнята в продължение на двайсет минути, преди да се върне във всекидневната, така че не знаеше колко бе продължило представлението на Джаки. Когато я видя, се закова на място, застинал с чаша бира в ръка в момента, когато чу скептичните думи на Морисън: „Всичко е на мястото си освен зеленото око на малкия жълтеникав бог!“

При вида на Джаки, балансираща върху един от новите столове, Виктор изстина. Защото в лявата си ръка тя държеше кленовата кутия, в която той пазеше очите. Тя поставяше едно от лисичите очи в празната очна кухина на бизонската глава, за удивление и забавление на всички гости, но особено за да достави удоволствие на Морисън. Обзе го налудничавото желание да я повали с удар на пода и той се втурна в стаята, като се развика: „Джаки, какво правиш, дявол да го вземе?“, но още докато започваше, разбра, че вече е много късно.

Гостите се извърнаха при странния му пронизителен глас и някои дори започнаха да му обясняват, но млъкнаха бързо, когато видяха изражението на лицето му. В този момент, толкова различен от бурното веселие на цялата вечер, Джаки, запазила равновесие до едноокия бизон, го бе погледнала със злоба и изненада, а очите на Морисън се местеха от единия към другия, като че ли преценяваше слабостите и достойнствата на някой клиент.

— Откъде ги взе? — бе попитал той, а гласът му бе така дрезгав, като че ли бе викал часове наред. За щастие отново започна предишната глъчка. Взела ги бе от кабинета му, разбира се. Той нямаше намерение да зададе този въпрос, а по-скоро да я попита: „Защо си ги взела?“

Това беше колекция от животински очи, камъчета, топчета и всичко друго, подходящо за поставяне в очните кухини на бизона вместо истинските очи, които Виктор бе извадил още преди няколко години. Тогава бе поставил лисичите очи, но след известно време не можеше да понася и тях и ги бе заместил с овчи очи, после с топчета. Това бе продължило, докато колекцията му се изчерпи, а след това той започна отново с лисичите очи, без повече да поставя истинските очи на бизона. Това бе нещо, за което никога не говореше с Джаки. В началото тя бе любопитна и готова да се шегува с него, а после започна да се преструва, че това не й прави впечатление. Тя знаеше, че не трябва да предлага да снемат въобще бизонската глава от стената.

Не му убягна яростната наслада, изписана по лицето на Джаки, докато разкриваше тайната му пред Морисън. А и Морисън очевидно изпитваше удоволствие от станалото. Джаки отдавна настояваше да покани Морисън у тях и му казваше, че го очаква светкавично повишение в службата, щом Морисън се запознае с нея. Но като нов помощник-счетоводител в рекламната агенция на Морисън, Виктор нямаше близък контакт с него и се чувствуваше неловко в компанията му.

Ако зависеше от него, той не би го поканил, но бе помислил, че въпреки всичко от идеята на Джаки може да излезе нещо. Джаки проявяваше голям интерес към репутацията на Морисън като ловец, към военните му подвизи, към качествата му като бизнесмен. В нейните очи той изглеждаше също като Виктор, но за разлика от него — преуспял в живота, а Виктор се дразнеше от това, че не можеше да разкаже на жена си по-непривлекателните истории за шефа си, като например онези за съмнителните му сделки и за женкарството му.

Беше решил да не й разказва тези истории по ред причини, някои от които не можеше да изреди дори сам пред себе си, но това бе оставило непокътната картината, в която Морисън се открояваше като възхитителен авантюрист, а той наистина умееше великолепно да играе тази роля, особено пред дамска публика. Още в началото на гостуването си Морисън ги бе поканил — чрез Джаки — на празненството на открито, което щеше да се състои в градината му на следващия ден, но това бе, преди Джаки да се изложи така.

Морисън си тръгна почти веднага след тази сцена, но повтори поканата си пред Джаки, с думите, че ще очаква с нетърпение да се види с нея — и с Виктор, добави той с малко закъснение, като че ли допълнително се бе сетил за това. „Да, Морисън няма да се види с нея — каза си Виктор — и това е съвсем сигурно — тя няма да му гостува.“

Свали пушката от стената и се запъти на пръсти към банята, където държеше патроните. Напълни я и после, пак на пръсти, се прокрадна в спалнята. Джаки се бе свила сред омотаните чаршафи на леглото, а едната й ръка лежеше на възглавницата. Не бе свалила грима си и изкуственият цвят на заспалото й лице я караше да изглежда много по-възрастна от своите тридесет и девет години. Изведнъж тя се размърда и Нотън отстъпи тихо назад от вратата, за да не я събуди. Но тя продължи да спи дълбоко, легнала по гръб и с полуотворена уста.

Той се измъкна по коридора и излезе в градината зад къщата. В далечния ъгъл се бе проснала, заспала под учудващо топлото слънце, жертвата — черно-бялата котка, която бе при тях от три месеца.

Виктор легна по корем, нагласи приклада на рамото си, като правеше всичко съвсем внимателно, за да не позволи да бъде обхванат от мисли и чувства. Насочи пушката към котката, но после я сведе. Не можеше да стреля по нея, докато спеше; извика й два-три пъти безрезултатно, преди да събере няколко камъчета, с които започна да я замерва.

Тя се изправи замаяно и направи няколко стъпки към Виктор. Когато жълтите очи се насочиха право към него, той гръмна.

Изстрелът раздра тишината на утрото и когато започна да заглъхва, се чу писък. Виктор се обърна и видя Джаки на стъпалото на задната врата, притиснала устата си с ръка. Глупаво бе да използува такава пушка за котката — беше я разкъсал на парчета.

Отново чу Джаки — все едно, че бе поела много дълбоко дъх и накрая я бе заболяло. От много години насам за пръв път я виждаше почти разплакана, викът й много приличаше на вопъл. Нещо в нея се бе пречупило; докато се изправяше, Нотън усети изведнъж, че настроението му се повиши.

Той не си бе дал сметка защо се бе събудил с неприятното съзнание, че днес трябва да убие котката — нещо, което отлагаше в продължение на три седмици въпреки настойчивите молби на Джаки. Едва сега почти осъзна, че това е станало наложително поради снощната случка и че го беше свършил непохватно и по принуда, като бе използувал пушка със смешно голям калибър. В края на краищата не се готвеше да убива бизон.

Но докато сипваше чашка „Пимз“^[1] за Джаки, която седеше на верандата, той не се самоупрекваше: видя, че стрелбата я бе разтърсила и сега, колкото и да е чудно, тя можеше да го слуша. Като гледаше колко дълбоко е развълнувана Джаки, той разбра, че именно това е попречило да го втресе.

Когато й подаде чашата, Джаки гледаше втренчено към мястото на кръвопролитието и докато той говореше, тя притискаше челото си към стъклото на верандата, но Виктор бе уверен, че възприема думите му.

Стана му ясно, че може да говори за очите. На Джаки винаги й се бе искало да вярва, че той е голям ловец. В началото той я насърчаваше да вярва в тази лъжа, а по-късно се боеше да я отрече, защото тя толкова много се осланяше на образа му като ловец — всичко у нея се градеше именно на това: интересът й към излетите, желанието й да участвува в ловни експедиции, търсенето на приятели сред онези, които имаха пари и наистина пътуваха, за да ловуват.

Той й описа последното си отиване на лов по време на войната. Заедно с приятелите си от военния лагер „Катерина“ той бе тръгнал на лов за бизони — един съвсем безопасен спорт, тъй като младите животни бяха толкова кротки и опитомени, че човек можеше да се приближи на около двадесет ярда от тях, преди те да се отдалечат. Избраната от него жертва го бе гледала дълго с доверчиви очи, докато той се спря на двадесет и пет ярда от младото добиче и стреля. Именно тези очи го гледаха като живи, когато препарираната глава бе окачена в хола — или по-скоро, когато холът бе изграден около главата на бизона.

След тази своя изповед той беше сигурен, че най-после е успял да убие бизона, въпреки че Джаки го гледаше така, като че ли не само бе шокирана, но и потресена. Но когато Виктор започна обичайното неделно миене на колата, той бе убеден, че тя го е разбрала и че ще приеме неговата гледна точка.

Обядваха с остатъците от вечерта, а после той я попита, колкото можеше по-небрежно, дали тя иска да се поразходят с колата. Джаки му отговори утвърдително също така небрежно и той разбра, че е спечелил. Обичайната им неделна разходка щеше да ги забави твърде много, за да могат да отидат на градинското празненство у Морисън, а това бе най-сериозното изпитание.

Ако Джаки възприемеше неговата гледна точка, тя щеше да разбере, че това празненство ще трябва да мине без тях. Той можеше лесно да измисли някакво извинение за пред Морисън утре, а през седмицата щеше отново да започне да си търси работа другаде.

Скоро колата им се включи в дългата редица автомобили, които се измъкваха от Мелбърн, за да се отправят на път, без самите те да знаят накъде. Виктор преливаше от блаженство, все още на границата между стария си живот, който бе отхвърлил, и новия, чиито трудности още не беше изпитал. Почувствува някакъв нов прилив на нежност към Джаки и съжали, че не й е вярвал достатъчно, за да й каже всичко още преди. Пренесе се мислено в новия живот, който щяха да поведат заедно: можеше да запазят колата, която винаги малко ги излагаше на тяхната улица, но нямаше да прави впечатление в Камбъруел или Брайтън. Трябваше да запазят всички неща, купени на изплащане, но не би имало нужда да се обвързват с повече ипотеки само защото приятелите им могат да си позволят да следват най-новата мода, а те не могат.

Те преминаха Фънтрий Гъли и започнаха да се изкачват по възвишенията Данденонг, когато Джаки запротестира: „Само не пак там“ — и той сви към плажа. Замисли се колко много щеше да му допадне един тих живот — щеше да бъде напълно щастлив да се грижи за някоя градинка и да остави на другите безсмислената надпревара.

Джаки започна да му предава разказа на семейство Мъсгроув за европейското им пътешествие. Те се прехласвали колко възхитително било това или онова и от начина, по който ги имитираше Джаки, си личеше завистта й. Нотънови бяха единственото семейство от техния кръг, които не бяха пътували поне веднъж до Европа, а как можеха да си го позволят със заплата като неговата? Беше по-добре Джаки да приеме това като факт и да се опита да си намери приятели, на които да не завижда, че пътуват по света на всеки две-три години.

— Да похарчиш толкова много пари само за да се шляеш като турист шест месеца — каза Виктор.

— Може да пътуваме по най-евтиния начин, без да разберат другите — отвърна Джаки. — Това ще ни даде възможност да намерим за какво да говорим.

Какво ли имаше пред вид тя? Нима очакваше от него да уреди и пътуването на изплащане?

— Не съм забелязал Тед Мъсгроув да е станал по-интересен събеседник от това — възрази й кисело той.

— Но поне не стои като статуя.

— Сигурно ти е много приятно да го слушаш как ломоти за Бомбай или Бангкок.

— Наскоро му предстои да замине на ски в Япония.

Виктор напълно загуби самообладание:

— Морисън е бил навсякъде поне по пет пъти и казва, че знае къде му е най-добре — изтърси той и веднага съжали, че бе споменал Морисън и неговите подвизи.

— Всички знаят, че тук е най-добре, но важното е човек просто да е извършил това проклето пътуване — отвърна Джаки с тон, който обезпокои Виктор.

Той прекрати разговора на тази тема и продължи да кара мълчаливо. Нима и в новия им дом тя щеше да се измъчва просто защото не са осъществили проклетото пътуване до Европа? Той познаваше Джаки и се боеше, че ще бъде така — тя бе свикнала да получава онова, което иска. Но трябваше да започнат да живеят според чергата си, иначе той щеше да побелее от грижи.

След като намери място между колите, насочени към морския бряг, той паркира, отпусна ръцете си на волана и си отдъхна: празненството на открито, което даваше Морисън, вече сигурно бе започнало. Вместо да излязат от колата, те просто останаха да седят на местата си и виждаха, че и от двете им страни възрастни двойки седяха също така мълчаливо в колите си.

От малкото възвишение на Пойнт Ормънд морският бряг се простираше далеч под тях до Порт Мелбърн и навсякъде, докъдето стигаше окото, се виждаха плътно паркирани коли, подредени като богомолци в църква.

Виктор погледна отражението на Джаки в огледалото за обратно виждане. Будното й лице, красиво въпреки дълбоките бръчки, имаше отегченото и сприхаво изражение, което той се страхуваше, че ще открие изписано на него. Дали щеше да поиска да повлекат и бизонската глава със себе си, когато се преместеха? Не, трябваше да бъде твърд, това трябваше да бъде пълно скъсване с миналото и тон щеше да продаде и главата заедно с къщата.

От своето леко извисено място те гледаха надолу към вълните, които се разбиваха кротко, щом достигнеха до плажа. Това беше единственото движение по цялото широко пространство на залива.

Джаки се размърда неспокойно и Виктор забеляза черния цвят на панталоните й. „Прилепнали са твърде плътно по тялото й“ — помисли си той. А и лакът й за нокти беше твърде ярък — време беше да разбере, че вече наближава четиридесетте.

Подобно на всички други в колите, подредени край морския бряг, те наблюдаваха безмълвно как слънцето потъва в чашата, образувана от резервоарите на завода за газ в Порт Мелбърн. Когато то изчезна напълно, настъпи тежко униние — все едно, че бяха станали свидетели на смъртта на герой. Останките от облаци, които бяха уловили последните лъчи на слънцето, се стелеха като размазана кръв на фона на чезнещото небе. Лицата на хората, седнали в колите си, изглеждаха червени от последните отражения на залеза и Виктор почувствува, че му става необичайно горещо. Спусна стъклото на прозореца, за да поеме глътка въздух, като си мислеше, че ако главата му беше по-бистра, може би щеше да открие някакъв смисъл в гледката пред себе си.

— Какво искаш да правиш с главата? — попита той, свел поглед надолу към вълните.

— Нищо — отвърна Джаки.

— Нищо? — повтори той, за да не издаде облекчението, което изпитваше.

— А ти какво очакваше да направя — да я сваля от стената и да окача изкуствени цветя на мястото й? А какво ще кажа, когато следващия път ни дойдат гости, Индианецо?

Мислите и чувствата му бяха толкова объркани, че не успя да й каже, че вече бяха приключили с каненето на гости.

— Но тази сутрин.

— Тя бе само една проклета котка — каза твърдо Джаки, като вложи цялото си презрение в последната дума.

— А след това, когато ти разказах за това, как убих бизона и за очите. — Той съзнателно се отпусна, за да запази равния си тон. Но тя се смееше и както винаги това му напомняше за човек, който стремглаво се изкачва по вита стълба.

— И какво от това? — каза тя. — Това е било преди шестнадесет години.

Тя протегна ръка импулсивно, за да сграбчи неговата. Той я бе почувствувал като жестока, далечна и настроена враждебно към него, след като бе смутила блаженството му с приказките си за презокеанското пътуване, но сега усети убедителността на женствеността й.

— О, Вик — каза приласкаващо тя, — ти си невероятен. Преувеличаваш всичко. Но все пак трябва да продължиш да живееш.

Сега тя бе близка и напрежението му спадна.

— Защо седим тук, Индианецо? Чие погребение е това?

Моето, прииска му се да отговори. „Някои се нараняват по-лесно от други — помисли си той, — а някои помнят по-дълго.“ Светлината бързо се отцеждаше от небето и заливът започваше да се губи в тъмнината. Мракът ги изолираше в колата им и само брегът все още се виждаше.

Можеше да включи колата на скорост, да натисне газта и щяха да полетят надолу в залива. Това щеше да бъде бърз и ефектен край и тя щеше да моли за милост, когато разбере какво става.

Той трябваше да поеме инициативата:

— Може би все още ще успеем да отидем на празненството у Морисън — започна той, като съзнаваше, че най-после бе казал онова, което трябва.

— Да, веселбата сигурно тъкмо започва.

Бе очаквал този отговор и все пак му се искаше да не се бе съгласила с такава готовност. Включи на задна и измъкна колата, спирайки за миг, за да фиксира мислено белотата на кротките вълни, преди да включи на първа и да натисне газта. Белотата го наведе на една мисъл — жалко, че не се занимаваше с творческата страна на рекламата. Тогава би могъл да напредне наистина светкавично. Стигаше само една дума, за да предаде тази белота, да й вдъхне живот, и ето че се получаваше име на запазена марка, с която можеше да се продава сапун. Той бе намерил думата, тя бе достатъчно кратка, за да се събере върху опаковката — „Прибой“, да, точно това бе думата „Прибой“.

— Надявам се, че няма да направиш сцена като снощната, нали, Вик?

Нямаше нужда да отговаря. Разбира се, че нямаше да прави сцени, най-малко в дома на Морисън.

Бележки

[1] Фирмено название за алкохолно питие от джин и друга специална смес — Б.пр. ↑