Линдъл Хадоу
Хотел „Космополитън“

Харти Къртис надникна в офиса под стълбите.

— Здрасти, Мам. Мислех си, че може да те интересува — Уайнър пак се е насмукал.

Беше три часът в понеделник следобед. В три и десет Мама подаде телеграма на гишето в пощата:

Градско бюро за обслужващ персонал. Пратете заместник-барман тазвечерния експрес. Хотел „Космополитън“, Съдърн Крос.

В четири часа тя качи Уайнър на влака за Калгърлий с чек за петдесет лири в джоба. После се върна в „Космополитън“ и пое бара от Харти.

Харти се облегна от другата страна на тезгяха, плъзна обратно трите шилинга, с които Мама му беше платила, и натопил рехавите си червеникавокафяви мустаци в бирата, успяваше да й спести необходимостта да разказва какво се е случило с Уайнър — история, която трябваше да бъде разказана, защото посетителите задаваха въпроси.

— Здрасти, Мам. Едно със сода. Уайнър днеска не е ли на работа?

— Уайнър се насмука и Мама го изпрати за Калгърлий. Нямаше как. Започне ли веднъж…

Уайнър работеше в „Космополитън“, откакто бе дошъл в града след Галиполи^[1] още в 1915-а. В онези дни над вратата висеше името на стария Гръбстейк Рийди, въпреки че Мама, наричана тогава мис Картър — най-сръчната барманка, която някога се е хващала за шест месеца на мините, вършеше повечето от работата. Жената на стария Гръбстейк беше дама и не можеше да си цапа ръцете с парцала за тезгях, нито дори просто да подаде бутилка уиски; седеше в своята стая на горния етаж, шиеше си красиви дрехи и раждаше по едно бебе всяка година. Тя винаги бе „красавицата на бала“ в Съдърн Крос — с нейните меки черни къдрици и възхитителни форми — и старият Гръбстейк знаеше това много добре. Той работеше в кръчмата от изгрев-слънце до полунощ, за да я облича в коприни, атлази и моарѐ антик; и какви тоалети имаше — най-елегантните на мините, а в същност и по цялото крайбрежие, и когато в неделни дни отиваше с колата на черква заедно със стария Гръбстейк, нямаше мъж, по-горд от него. А след като се върнеха отново в кръчмата, тя сядаше в стаята на горния етаж и свиреше на пианото, докато Гръбстейк и помощницата му приемаха стока в затворения бар.

Един ден обаче той закара тази своя изискана съпруга заедно с трите най-малки деца на железопътната гара и те заминаха да прекарат лятото край морето. Мисис Рийди остана там при другите четири деца, които живееха в пансиона на манастира и се учеха да бъдат дами, каквато беше тя, и джентълмени, какъвто не беше баща им, докато коледната ваканция свърши; но дори и тогава майка им не се върна при стария Гръбстейк в „Космополитън“, както очакваше той.

— Не, мистър Рийди — каза тя, когато той отиде при нея, за да разбере какво се е случило, — няма да се върна. Мисля, че ще е по-разумно да остана в Котслоу. Децата трябва да имат свой истински дом… в края на краищата тези груби миньори… езикът… и климатът… и образованието на децата. Искам Лио да стане лекар, Мери може да учи за медицинска сестра, а близнаците трябва да станат адвокати…

— И откъде ще се вземат всички тези пари, мисис Рийди, скъпа, това можеш ли да ми кажеш?

Мисис Рийди знаеше, че „Космополитън“ е доходно предприятие и му го каза. Така че старият Гръбстейк се върна в Съдърн Крос, заключи стаята за шиене и настани в съседното помещение мис Картър, барманката. В онези дни тя работеше като слугиня, като истинска слугиня, горката стара Майчица. Тогава тя бе още момиче — слаба и червенокоса, но чевръста, с остър език и ум като бръснач. Миньорите от Солт Хил и Марвъл Вейл се отклоняваха от пътя си и, както много други хора от околността, изминаваха по няколко мили само за да похарчат парите си в нейния бар, да чуят новите клюки от нея и да й разкажат това, което самите те бяха научили. Въпреки всичко приходите от стария „Космополитън“ не бяха достатъчни, за да направят от седемте деца на Гръбстейк долу на крайбрежието дами и господа, затова не след дълго Мама, която тогава все още бе мис Картър, му заяви, че само даването на пари взаем на други хора за разработване на нови участъци земя тук и там не е достатъчно и защо самият той не се включи в минния бизнес? Така че той се включи. И прекарваше цялото си време в „Спининг Джини“, докато Мама се занимаваше с кръчмата.

Това продължи много години и хората започнаха да я наричат „Мама Рийди“, забравяйки, че е просто барманка. Докато една буца пръст удари стария Гръбстейк зад ухото и истинската мисис Гръбстейк пристигна в Съдърн Крос заедно с Лио и близнаците и му направи великолепно погребение, а в това време Мама се грижеше с помощта на Уайнър чекмеджето на касата да звъни, използвайки по най-добрия възможен начин церемонията и клюките около завещанието. Всички бяха научили, че старият Гръбстейк е оставил мината на жена си, а също така и половин дял от кръчмата, като другата половина беше за Мама. И градът се чудеше как ще постъпи тя.

А Мама се държеше така, сякаш наистина бе просто барманка. „Да, мисис Гръбстейк“ или: „Не, мисис Гръбстейк“, докато, след един приличен интервал от два дена, цялото семейство отпътува обратно за своята красива къща край морето, оставяйки Мама да се грижи за работите в „Космополитън“. Мама и Уайнър. Той се беше върнал от Галиполи и вече се чувстваше на бара така, сякаш се е родил там.

Обслужването на един бар си има своите тънкости. Човек или притежава талант за тази работа, или не. Уайнър го притежаваше, но само за бара. За салона с масите са необходими други качества. На бара трябва да си бърз и да знаеш триковете на занаята, за да извадиш печалбата, без клиентът да разбере, че си го минал. Трябва да познаваш вкуса на посетителите, трябва да можеш да говориш за неща, които интересуват човека от другата страна, но най-важното е да знаеш кога да говориш и кога — не. Ако някой влезе в кръчмата рано следобед, когато вътре сте само ти и мухите по прозореца, и ако те почерпи едно уиски, е, той явно иска да ти разкаже нещо и това е очевидно като буца злато, оголена от дъжда. Но ако дойде с двама приятели малко преди да е станало време за затваряне, тогава казваш само: „Добър вечер, момчета. Едно със сода и две чисти? Благодаря.“ После забърсваш тезгяха, подреждаш рафта и не си навираш носа в техния разговор. Но ако те въвлекат в него… е, тогава трябва да си дадеш вид, че този разговор е най-интересното нещо в целия Съдърн Крос, и когато се наложи да се отдалечиш от техния край на тезгяха, за да сервираш на някой друг посетител, трябва да се правиш, че ти е страшно неприятно да се откъснеш от тях.

Така вървят нещата на бара. Но това не е в стила на Уайнър. Ни най-малко дори. Той не е устроен по този начин. Още от момента, когато дойде за първи път в „Космополитън“, Уайнър въртеше бара по свой начин. Бавно и уверено, и „ваша си работа дали ще идвате, или не“. И непрекъснато се оплакваше за нещо. Ако не за времето — за стомаха си, ако не за мухите — за праха. Оплакваше се непрекъснато. Но той беше тук толкова отдавна, че се бе превърнал в неотделима част от интериора; подобно на автомата за лимонада, изправен върху тезгяха. Хората казваха: „Като минаваш през Крос, влез да видиш какво прави старият Уайнър.“ Той е една от местните забележителности, ако разбирате какво искам да кажа.

Да, но веднъж на всеки две-три години старият Уайнър се напива жестоко. И то най-неочаквано. Месеци наред не слага капка в уста и ако някой, който не го познава, се развика, той му казва: „Може да запаля една цигара.“ Тези, които го познават, никога не го черпят. Един ден обаче започва да пие. И, повярвайте ми, целият Съдърн Крос не може да удържи стария Уайнър, когато наистина му се пие. Спомням си, че веднъж се бе озовал в един прясно изкопан гроб в гробищата; друг път се беше изтърсил на дъното на някаква кариера. Така е със стария Уайнър — способен е сам да си докара на главата повече беди, отколкото могат да си създадат двама товарачи на торф, единият от които работи с лявата, а другият — с дясната ръка.

Така че Мама знае какво да прави в такива случаи. Качва го на влака и още преди да се е събудил, той е вече в Калгърлий с жаждата и чека си. А когато е готов да се върне в къщи, след като е изчерпал гостоприемството на града на Пади Ханан, старият Уайнър телеграфира на Мама за пътните пари и се прибира. И можете да ми вярвате, че няма да погледне алкохол с години.

Така че, докато Харти разказваше тази история, Мама обслужваше посетителите, а наконтената барманка вътре в салона флиртуваше с младия банков чиновник. Посред нощ експресът мина през града и остави новия барман, изпратен от бюрото в Пърт. В шест часа на следващата сутрин той получи ключовете от Мама, която остана много изненадана и беше все още с ролки на главата. Последва такова страхотно търкане и чистене, миене и лъскане, че когато в девет часа стана време за работа, на бара цареше такава идеална чистота, че Малъки Джоунс, който спеше на стъпалото пред вратата (или поне така се говореше), не посмя да прекрачи прага. В десет, когато дойде да отвори салона, барманката направи сцена заради праха за лъскане „Брасо“ и пастата за линолеум, които липсваха от шкафчето, където си държеше препаратите за миене. Да не говорим за чистите бродирани покривчици върху рафтовете и кърпите за чаши. Мама каза: „Не се ядосвай за такива дреболии.“ Тя искаше да види как той се справя с клиентите, което, както обясни на момичето, е най-важното нещо за един барман, нали? Това, а също така и печалбата.

Да, Харолд се справяше добре с посетителите. Те, изглежда, нямаха нищо против къдравата му коса, тънките бакенбарди или пък розовите му ръце с добре поддържани нокти; всички клиенти обаче гледаха с широко отворени очи чистите му колосани бели сака и се смееха на шегите му. Дори бяха чули младият Булър Смийд да намеква, че няма да е лошо Харолд да запише няколко от тях, за да може и старият Уайнър да ги използва. А Алън Синия от склада на „Шел“ мислеше, че не би било зле Уайнър да научи от Харолд как се налива бирата, вместо да пробутва чашите с четири пръста пяна отгоре. С една дума, Харолд имаше голям успех и Мама каза на барманката, че не би имала нищо против, ако Уайнър остане в Калгърлий още седмица или две. Една истинска почивка щяла да му се отрази добре; щом ще почива, поне да го прави като хората.

Точно тогава пристигна младият Гейвин. Единият от близнаците на Гръбстейк — онзи, когото мисис Гръбстейк бе успяла да направи адвокат. В същност той не беше млад, но Мама го помнеше още като малко момченце, което все се опитваше да надникне в бара, а неговата изтънчена майка не му позволяваше. Сега той бе станал малко досаден и не чак толкова малко надут и не можеше да скрие раздразнението, което изпитваше, когато чуваше хората да наричат старата барманка „мисис Рийди“ или дори „Мама“. Той старателно я наричаше „мис Картър“, което в края на краищата беше истинското й име, въпреки и независимо от незаконната връзка, съществувала между нея и баща му толкова дълго време. Беше му неприятно да я поздрави за начина, по който бе управлявала „Космополитън“ през всичките тези години, извличайки печалба за семейство Гръбстейк; не й каза дори едно „благодаря“. Вместо да изпрати отчета в Пърт, местният финансов инспектор го даде на Гейвин, който огледа хотела и на другия ден каза на Мама:

— Вижте какво, мис Картър, утре се връщам в града. Преди да замина обаче, бих искал да обсъдя с вас някои промени.

А Мама отвърна: „Много жалко, че вече си отивате…“ (Както винаги, тя си оставаше дипломат, въпреки че същата тази сутрин готвачът беше заявил: „Или тоя дългонос адвокат, или аз! Колко порции излизат от това парче месо? И се прави, че не знае за скитниците, дето идват тука за милостиня. Или той, или аз!“)

Все пак Мама каза на адвоката:

— Много жалко, че вече си отивате. И какви промени предлагате?

— Първо, от известно време насам си мисля, че би трябвало да модернизираме „Космополитън“.

Мама се усмихна. Беше чувала това толкова пъти. Всяко посещение на член от семейството неизменно завършваше с плачливото: „Трябва да модернизираме стария «Космополитън»!“ И никога нищо не правеха. Така че Мама каза:

— Да, идеята не е лоша.

А Гейвин, смутен, разбра, че тя знае, че никога нищо няма да бъде променено.

— Освен това и персоналът…

Това изненада Мама.

— Персоналът?

Гейвин каза:

— Зная, че персоналът винаги си е бил ваша грижа, мис Картър, и никога не съм се намесвал, но сега ми се струва, че е време да направим промяна. Онзи тип… старият барман…

— Уайнър? На времето ви правеше хвърчилата…

— Да, Уайнър. Много подходящо име.^[2]

Гейвин, изглежда, не харесваше поведението на Уайнър. Виж, Харолд, ето това беше барман, истински барман, идеалният служител. Харолд бе човекът, който подхождаше за кръчмата на семейство Гръбстейк.

— Той е способен младеж с добри обноски, мис Картър. Разбира си от работата. Как беше печалбата миналата седмица?

— Горе-долу достатъчно като за нов човек. Следващата седмица ще си проличи по-добре.

— Всичко ще бъде наред. Във всеки случай, когато онзи старец се върне, дайте му време да си събере багажа и се отървете от него. Това — като начало.

Тя можеше да го гледа — него, градския адвокат — с тези хитри стари очи, събрали в себе си искрите на една невзривена насмешка, можеше да знае куп тайни за баща му, безнравствения Гръбстейк Рийди, можеше да притежава половината от „Космополитън“, можеше да бъде наричана „Мама Рийди“, можеше да се подсмихва за промените, но Гейвин щеше да остане непреклонен по въпроса за Уайнър.

— И без това се задържа тук прекалено дълго. Такива като него започват да си въобразяват, че са собственици на заведението.

Мама се усмихна. Може би тя също се беше задържала тук прекалено дълго?

Същата вечер, след като затвориха в единадесет, те прибраха парите от касата, заключиха баровете и офиса, запалиха нощното осветление навън и мъждукащата светлина в страничния салон, написаха номерата на свободните стаи върху таблото и се разотидоха да спят. Към три часа се чу дрънчене и трясък и всички се втурнаха надолу — Мама, с ролките на главата, и Гейвин, не чак толкова надут, тъй като долните му зъби бяха все още в чашата над умивалника. В бара намериха Харолд, способния барман. Беше успял да си направи ключ и опустошаваше грога. Изглежда, човекът бе от кротките пиячи. След като го измъкнаха от купчината счупени бутилки и още на следващия ден го изпратиха с влака, направиха бърза проверка на наличността в бара и много неща се изясниха.

При него стоката беше налице, а печалбата — наравно с най-високите печалби при Уайнър. Това, което Мама откри върху най-горния рафт на бара в салона с масите, не засягаше никого.

Харолд знаеше, че в неделни дни барманката и новият банков чиновник излизат на разходка с колата. Беше забелязал, че тя не проверява както трябва най-горния рафт… само преброяваше бутилките, протегнала шия отдолу. Не си правеше труда да се качи горе и да ги разклати, за да се увери, че са пълни с това, с което би трябвало да са пълни. Мама не се тревожеше много, защото това не пречеше на клиентите да се чувствуват добре и да се трупат около бара като мухи на мед. Харолд бе решил, че ако проверката на наличната стока се прави по такъв начин, то и водата би свършила идеална работа. Той изпразваше бутилките с джин, уиски и бренди от най-горния рафт и нощем изпиваше съдържанието им в стаята си заедно със своите приятели; продаваше каквото не можеше да изпие и си слагаше парите в джоба. Бутилките напълваше с джинджифилова лимонада и вода и внимателно слагаше капачките на местата им. Когато на банковия чиновник му омръзне да излиза на разходка с барманката в неделни дни, тя ще се захване да почисти бара и може да се накани да се качи и до най-горния рафт. Но по това време Уайнър вече ще се е върнал, а Харолд ще бъде отново в Пърт, с добър атестат на временен барман в джоба си.

Такъв беше неговият план, но той не можа да се осъществи, защото в тъмнината към три часа през нощта Харолд се спъна в рогозката от кокосови влакна; не му платиха дори билета за връщане.

Следващия понеделник Харти Къртис надникна в офиса под стълбите.

— Здрасти, Мам — каза той, като бършеше ръце в престилката, която току-що бе свалил. — Мислех си, че може да те интересува — Уайнър се върна.

Откъм бара се чу мърморенето на Уайнър:

— Кой, по дяволите, се е мотал из бара? Нищо не си е на мястото. Ще ми трябват седмици да го подредя. А? К’во искаш? Бира? Бирата свърши, ясно?

Мама и Харти се усмихнаха щастливо и нещата в „Космополитън“ тръгнаха постарому.