Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- [не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Евелина Александрова, 1984 (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- moosehead (2010)
Издание:
Австралийски разкази
Първо и второ издание
Съставител: Георги Папанчев
Редактор: Невяна Николова, Марта Симидчиева
Художник: Димитър Тошев
Коректор: Наталия Кацарова
ДИ „Народна култура“, 1984
История
- — Добавяне (сканиране, разпознаване и корекция: moosehead)
Баща ми говореше няколко туземни диалекта, а един владееше отлично. Спомням си как веднъж превеждаше, застанал между двама мъже, един туземец и един чужденец, които не можеха да се разберат помежду си. Той говореше и келтски като роден език. Вечер, когато се събирахме на разговор в къщи, ни обясняваше разликите между местния диалект, келтски и английски. Спомням си, че казваше нещо, което от никого преди това не бях чувала, а именно че при бързото изтребване на туземците, преди да се породи някакъв интерес към тях, естественото богатство и поезия на аборигенските езици, създадени от обичаите и практиката, изчезнали, а останал само голият скелет на структурата и ограничен речников състав. Тоест съществува речников фонд от аборигенски думи и изрази, но не нещо живо, родено от всекидневната практика, подбирано и оформяно в продължение на векове. Към това би могло да се прибави, че в резултат на изтребването на по-старите мъже и жени, преки наследници на миналото, не само с неговите традиции, но и с езика на тези традиции, само по-малко образованите (в най-добрия смисъл на думата) останали, за да продължат наследеното от векове. Освен това сигурно е, че вместо интелектуалци, способни да развиват идеи и да ги обясняват дори на белия човек, цялата енергия на първобитното съзнание трябвало да се насочи към проблема за спасението от смъртта и непосредствените нужди на просъществуването. Туземците се намирали горе-долу в същото положение, в което би се оказал Сидней, ако неговият университет, библиотеки, колежи и училища бяха разрушени. Защото очевидно е, че там, където няма писменост[1], тоест няма литература, изразена с помощта на знаците, а изтреблението на хора е толкова голямо, че племенната устна приемственост практически е сведена до минимум, всичко освен скелета на езика заедно с непреводимото богатство от живи значения, родени от случая, неизбежно се губи. Веднъж изгубено, няма кой да го поеме и продължи. Аборигените не са имали Розетски камък[2], нито паметници, които да ни разкажат тяхната история или да й дадат цялостно тълкуване. Можем от вкаменелости да възстановим физическата форма и облик, но колкото и усърдни да сме, всички, освен най-незначителните останки от туземната „литература“, се губят безвъзвратно. Само онази част от езика, която е свързана с предметите и се използва във връзка с тях, със сигурност може да бъде възстановена. С други думи, за да илюстрираме казаното по друг начин или да направим паралел с вече дадения пример — ако целият Сидней, с изключение на Кемпърдаун[3], беше заличен, практически нищо от това, което този град означава и съдържа даже като религиозни обичаи, да оставим настрана поезията и легендите, няма да бъде запазено за учените, философите и критиците на бъдещето. Ние пишем на хартия, метал и камък. Аборигенът пишел и си служел с нетрайни материали. И когато го погубвахме в горските пожари, заедно с него изгаряхме и знанията му, и вековната му история.
Във връзка с племенната реч баща ми винаги казваше, че макар да се различава по структура от келтския, тя все пак е по-близо до него, отколкото до английския език главно поради това, че думите и изразите са с преносно значение и че имат по-тясно или по-широко приложение според целите. Например постигало се живо описание чрез аналогии, като езикът бил по свой начин поетичен. Наистина, именно „поетичен“ беше думата, която баща ми използваше. И докато говореше, той разясняваше и илюстрираше с примери това, което искаше да каже. Женските и момински имена например почти винаги били свързани с красивото, нежното, женственото; докато мъжките били свързани със силното, смелото, бързото, с ловното умение и т.н. В потвърждение на това, мисля, Бейздоу[4] споменава в книгата си, че красиви и изящни имена се давали на деца, за да могат да станат като името. Това само по себе си говори за проява на природен идеализъм и туземен манталитет, тъй като названията трябвало да помагат, а не да пречат на характерите на притежателите им. Моето детско име, дадено ми от туземците, означаваше „Малкото нежно бяло цвете“. Името на моята бавачка (тъй като майка ми не можеше да овладее езика, я нарече Хлоя) означаваше „Тя има яркостта на звезда“; или, както баща ми го видоизмени — „Тя е ярка като звезда или звездоподобна“. Той казваше, че това отговаря на нашата дума „Стела“. Флора беше една от трите жени, които се грижеха за домакинството ни. Името й на местен език означаваше „Тя е красива като букет цветя“. И поради това майка ми я нарече Флора.
Всички смятаха Флора за необикновено красива: имаше добре оформени черти и хубави очи, каквито в същност имаха всички млади жени. Беше висока около метър и осемдесет, тъй като гладът още не беше оказал влияние върху ръста на аборигените. Обноските й излъчваха красота като лъскавата и кожа, беше жизнена като млад туземец и музикална, пееше хубаво и можеше да рисува необикновено добре. И всичко това без да общува с белите, разбира се, тъй като аз бях единственото бяло дете, което беше виждала, а майка ми — единствената бяла жена.
Баща ми никога не посещаваше и не позволяваше на подчинените си да посещават лагерите на туземците, без да поиска разрешение от вожда на племето, като разрешение се даваше само на изключително доверени хора; а баща ми бе познат сред аборигените с името „Справедливият човек“, „Човекът, който винаги държи на думата си“, и в друг вариант — „Човекът, който е приятел и на когото може да се вярва“. В същност, в племето уоръджъри го приемаха за „брат“. Тъй като считаха Флора за изключително умна, той попита дали може да заведе някой ден майка ми в лагера, за да види рисунките й и да я чуе как пее. След като се получи разрешение, вождът изпрати всички мъже и юноши на лов през деня, тъй като те не трябваше да знаят, че един „брат“ е разговарял със „сестрите“ му — баща ми трябваше да превежда на майка ми. Когато пристигнахме в лагера, той не се приближи към жените, а заговори отдалече. Най-възрастната жена излезе напред да чуе какво ще каже. Той каза, че тъй като майка ми иска да види как Флора рисува и да чуе как пее, ние сме дошли, за да я помолим да ни покаже какво може да прави.
След известно разискване убедиха Флора да излезе напред, като всички други жени останаха седнали и леко обърнати настрана от нас, така че да не могат да виждат, но с наострен слух, за да могат да чуват. След като изслуша няколко песни, майка ми реши, че Флора не пее мелодично и за нещастие го каза, като изразът на лицето й я издаваше. Баща ми обясни, че гамата не е като нашата и че само цигулка или арфа може да я възпроизведе. За да покаже какво значи истинско пеене, майка ми, която имаше прекрасен глас, изпя „Хубавите хълмове на Шотландия“[5]. Публиката я отхвърли: те казаха, че в песента няма птичи звук, че пеенето е много силно, че това е шум, а не песен.
Беше изпяла цивилизована песен, а те мислеха, че е по-лоша от тяхната! Майка ми остана страшно обидена.
След пеенето започна рисуването. Застанала на един крак, с другия Флора разчисти място на земята. След като го заглади, взе едно клонче, сложи го между пръстите на краката си и като го счупи на две, с крак започна да скицира каквото й кажехме. Нарисува седнало кенгуру, бягащо мъжко кенгуру, следвано от женската и две малки — едното от тях още непорасло. След това направи безупречна рисунка на опосум, свит на един клон. Върху рисунката се виждаха част от ствола на дърво, листа и в далечината — луна, кръгла като диня. Тя продължи да рисува и направи вълниста линия, която означаваше змия, а след това нарисува кукабара[6], пиуи[7], врана и нещо бодливо, каквото не бях виждала преди, но което се оказа ехидна. Най-накрая нарисува мъж и жена — мъжът беше прав отгоре до долу, а жената разширена в ханша. Всичко това направи с най-голяма бързина, без да поправи нито една линия.
Майка ми не хареса мъжа и жената и показа как трябва да бъдат нарисувани по нашия начин. Аборигените презрително казаха, че тези фигури не са мъже и жени, а само дрехи. А дрехите не могат да бъдат хора.
След това, заради мен, жените започнаха да имитират птици. Те привлякоха на дърветата кукабарите, враните, свраките и птиците пиуи, а от храстите около нас започнаха да пърхат по-малки птици. Жените хванаха една птица, която прелетя наблизо, и ми я дадоха, но аз не успях да я задържа и тя отлетя. Едва ли имаше местна птица, която те не имитираха. Ние не бихме могли да го направим: нашите гласни струни са пригодени за друг регистър, слухът ни не е свикнал с птичите звукове и техните необикновени интервали.
Повече никога не видях Флора, защото скоро от Сидней дойде тайно неофициално разрешение за „изтребление“. От този момент аборигените станаха бежанци.