Джон Ланг
Барингтън ^[0]

Преди няколко години се запознах с една дама в напреднала възраст, чийто съпруг отдавна, още през 1799 година, заемал официален пост в гражданската и военната йерархия на колонията Нов Южен Уелс. Тя ми разказа много анекдоти за прочути личности, които, по думите на един от тях, били „напуснали своето отечество за негово добро“. С повечето, ако не и с всички тези знаменитости въпросната възрастна дама бе имала личен контакт.

— Една сутрин — започна тя — седях в гостната с двете си малки деца, които днес са вече мъже на средна възраст с големи семейства, когато ми бе съобщено, че е пристигнал някакъв господин. Дадох нареждане да го поканят да влезе и щом се появи на вратата на стаята, аз станах от стола и го поздравих с поклон, който той ми върна по възможно най-изящния и учтив начин. Облеклото му беше изискано, а маниерите му издаваха човек, който се е движил във висшите кръгове на обществото. Няколко дни преди това от Англия беше пристигнал кораб с пътници и аз предположих, че посетителят е един от тях. Поканих го да седне. Той се настани на един стол срещу мене и веднага започна разговор, като за първа тема избра изключителната горещина на деня, а за втора — здравия вид на моите очарователни дечица, както любезно ги нарече. Независимо от приятното чувство, с което като всяка майка слушах похвали за децата си, в маниерите на непознатия се долавяше толкова финес, във всичките му думи имаше такава явна искреност, съчетана с такова великолепно изящество на израза, че аз неволно си помислих колко ценна придобивка можеше да бъде той в списъка на нашите познати, в случай че имаше намерение да остане в Сидней, вместо да се установи във вътрешността на колонията.

Изразих съжалението си, че майорът (моят съпруг) отсъствува от къщи, но споменах, че го очаквам в един часа — времето, в което обядвахме, — и продължих, изказвайки надежда, че нашият посетител би приел да остане и да сподели обеда ни. С очарователна усмивка (в която по-късно открих повече смисъл, отколкото бях забелязала в момента) той даде израз на опасенията си, че ще трябва да се лиши от удоволствието да седне на нашата гостоприемна трапеза, но че с мое позволение би останал да изчака до уговорения час, който тогава вече наближаваше. Подновихме разговора и той повика децата при себе си. Те веднага се подчиниха, при все че бяха твърде стеснителни. Това ме убеди, че непознатият е човек със сърдечен и благороден характер. Той взе децата, сложи ги на коленете си и започна да им разказва приказка (очевидно измислена и импровизирана от самия него), в която те се заслушаха с дълбоко внимание. В същност и аз самата не можех да не изпитвам интерес към разказа му — толкова въображение имаше в хрумванията му и толкова поетичен беше неговият език.

Приказката свърши, непознатият сложи децата отново на килима и се доближи до масата, върху която в порцеланова ваза имаше букет цветя. Той изрази възхищението си от цветята и се впусна в цяла лекция върху тяхното отглеждане. Слушах го с напрегнато внимание — така задълбочени бяха всичките му разсъждения. Останахме прави до масата най-малко десетина минути, като през цялото време малчуганите се държаха за полата ми и постоянно ме принуждаваха да ги моля да не вдигат шум.

Стана един часът, но майора го нямаше. Получих все пак бележка от него, написана с молив на парче хартия. Щели да го задържат при губернатора до два и половина.

Отново настоях пред обаятелния непознат да се присъедини към обеда, който беше вече сервиран в съседната стая, и отново, със същата подкупваща усмивка, той отклони поканата. Тъй като ми се стори, че се готви да си тръгва, аз му протегнах ръка, но за мое голямо удивление той отстъпи назад, поклони се ниско, обаче отказа да я поеме.

Когато един мъж протегне ръката си на друг и тя не бъде приета, това е наистина неприятно. Но когато същото се случи на една жена! Кой би могъл да опише какво изпитах аз в този момент! Дори да беше наследникът на британския трон, пристигнал инкогнито в тази колония на заточение (а ако се съдеше по маниерите и думите му, непознатият би могъл да бъде такава знатна персона), при дадените обстоятелства той едва ли щеше да се отнесе към мен по този странен начин. Просто не знаех какво да мисля. Забелязал без съмнение как кръвта нахлува в лицето ми и явно схващайки какви мисли ми минават през ума, той заговори:

— Госпожо, страхувам се, че никога няма да ми простите своеволието, което вече си позволих. Но работата е там, че изведнъж ме обзе старата страст и не можах да устоя на изкушението да се уверя, че умението, което ме направи толкова забележителен в родината, не ме е напуснало и в тази страна на каторжници.

Вперих поглед в него, но не казах нищо.

— Госпожо — продължи той, — ако седна на една маса с вас или поема ръката, която ми направихте честта да ми подадете, тъй като не знаехте още онова, което се каня да ви разкрия сега, наказанието ми би било лишаване от свидетелството за условно освобождаване^[1], сто удара с камшик и работа в окови по пътищата. И без това аз вече изпитвам страх от гнева на господин майора, но храня надежда, че вие ще се опитате да го смекчите, дори ако се застъпите само като отплата за краткото забавление, което устроих на вашите прелестни деца.

— Значи, вие сте каторжник! — казах възмутено аз, посягайки към шнура на звънеца.

— Госпожо — отвърна той с такъв израз на лицето, който ме трогна въпреки възмущението ми, — изслушайте ме за момент.

— Един осъден престъпник! Как посмяхте да влезете в моята гостна, представяйки се за посетител? — попитах го аз, усещайки как гневът взима отново връх над всички останали чувства в мен.

— Господин майорът, госпожо — каза непознатият, — ми заръча да бъда в неговия дом в часа, когато се представих, като ми нареди да го почакам, ако при моето пристигане още не е дошъл. Господин майорът желае да узнае кое е лицето, което получи от мен диамантената огърлица, принадлежала някога на маркиза Дорингтън и станала мое притежание на един официален бал преди четири-пет години — официален бал, на който имах честта да присъствувам и аз. Но когато слугата, който отвори входната врата, ми съобщи, че господин майорът не е в къщи, но че вие, госпожо, сте тук, аз бях обзет от онази неукротима безочливост, която толкова често ме е отвеждала в салоните на аристокрацията в нашата страна, и сгрят от силното вино, от което бях пийнал достатъчно, за да ми вдъхне смелост, реших да стъпя още веднъж върху килима на една дама и да вляза в разговор с нея. Чувствувах, че господин майорът ще ми прости това своеволие, и затова помолих слугата да съобщи за пристигането на един господин. В същност, госпожо, аз ще поставя опрощаването на волностите, които си позволих в тази стая, като условие за даването на сведенията, необходими, за да бъде върнат на маркиза Дорингтън накитът, от който я лиших — този накит все още не е заложен и се намира под разпореждането на човек, който ще го връчи на приносителя на собственоръчно написано от мен писмо.

Отново запазих мълчание.

— Госпожо! — възкликна той не без известна възбуда и с явна гордост в гласа. — Аз съм не кой да е, а Барингтън, прочутият джебчия. Ето тази ръка внимателно измъкваше някога от дами с висок ранг и състояние скъпоценности, чиято обща стойност възлиза на повече от трийсет и пет хиляди лири, без да се броят онези, които държах у себе си под ключ, когато съдбата ми обърна гръб.

— Джебчията Барингтън! — Бях чувала толкова много за този човек и за неговите подвизи (макар и никога, разбира се, да не го бях виждала), че не можах да се стърпя да не го погледна с любопитство, а това неизбежно смекчи гнева ми към него.

— Госпожо — продължи той, — казах ви вече, че копнеех да се уверя дали умението, докарало ми такава известност в Европа, не ме е напуснало в тази страна след петгодишна липса на практика. Мога най-добросъвестно да заявя, че съм все тъй съвършен в това изкуство и че допирът ми е все така лек и самообладанието все така непоклатимо, както по времето, когато седях на първи балкон в Друри Лейн^[2] или Ковънт Гардън^[3].

— Не ви разбирам, господин Барингтън — отвърнах аз. Не можех да престана да го наричам „господин“.

— Ей сега ще ме разберете, госпожо, само след миг. Къде са ключовете ви?

Опипах джоба си, където смятах, че трябва да бъдат, и открих, че бяха изчезнали.

— А вашият напръстник и кутията за моливи? А амонячната ви сол? Ето ги! — И той ги извади от джоба на дрехата си.

Гневът ми отново се надигна. Нима, помислих си аз, не беше нечувано своеволие от страна на един престъпник да упражнява умението си върху мен и да пъха ръката си в джоба на роклята ми? Но преди да успея да го помоля да напусне стаята и къщата, той проговори отново и щом чух гласа му и погледнах към лицето му, аз пак омекнах и бях принудена, макар и против волята си, да го изслушам.

— О, госпожо — въздъхна той, — как се променят често пъти съдбите на хората! Беше време, когато дамите се гордееха с това, че са били ограбени от Барингтън. Мнозина, които никога не бях обирал, разгласяваха, че съм го сторил, само и само да станат обект на разговори. Уви, човешката природа е толкова жалка и слаба, че някои хора не ги е грижа по какъв начин ще свържат своето име с името на някоя знаменитост. Тогава аз бях влиятелен, а не презрян. „Барингтън е задигнал диамантените ми обици!“ — възкликна веднъж старата графиня Кетълбанк, плясвайки с ръце. Твърдението на нейно благородие не беше вярно. Нейните диаманти бяха фалшиви и тя много добре знаеше това — по-късно се погрижих да й бъдат върнати. Не носехте ли чифт миниатюрни перли на ушите си тази сутрин, госпожо?

Вдигнах ръце към ушите си и открих, че обиците бяха изчезнали. Гневът ми отново се върна и аз казах:

— Как сте посмели, господине, да се докосвате с пръсти до моето лице?

— Давам ви най-тържествено дума и се заклевам в честта си, госпожо — отвърна той, слагайки ръка на сърцето си и покланяйки се дълбоко, — че не съм сторил нищо подобно! Ухото е онази част от човешкото тяло, която е най-чувствителна към чужд допир. Ако бях докоснал ухото ви, не бих могъл да се надявам тези перли да бъдат сега в джоба на жилетката ми. Единственото нещо, до което се допрях, бяха закопчалките, а обиците сами паднаха в дланта на лявата ми ръка. — Той ги остави на масата и отново ми отправи дълбок поклон.

— И кога ме лишихте от тях? — попитах аз.

— Докато говорех надълго и нашироко върху изкуството да се отглеждат цветя, вие на няколко пъти наклонихте главата си към своите прелестни дечица, отправяйки им нежни упреци да не ме прекъсват. Именно в един от тези моменти аз бързо свърших тази работа. Милите деца станаха неволни съучастници в моето престъпление — ако вие все още го считате за престъпление, след като проговорих и ви признах цялата истина, а именно че направих това не от корист, а само за да задоволя едно страстно любопитство. Тази операция беше не по-малко деликатна и трудна от коя да е друга в цялата ми професионална кариера.

В думите му имаше такава необикновена нотка на хумор и енергичност, че аз не можах да сдържа смеха си. Но за мое голямо облекчение прочутият крадец не се присъедини към смеха ми. Той ме гледаше с израз на крайно смирение и запази почтително мълчание, което много скоро бе нарушено от силно почукване на външната врата. Това беше майорът, който, спомняйки си изведнъж за уговорената среща с Барингтън, бе успял да се измъкне от губернаторството, за да го завари. Майорът изглеждаше твърде изненадан, че намира Барингтън в гостната ми, но беше толкова припрян и нервен, че не каза нищо по този въпрос.

Оттеглих се в коридора, откъдето можех да чувам целия им разговор.

— Виж какво, Барингтън — ядосано каза моят съпруг, — стига вече глупости. А що се отнася до твоето пълно или дори само частично помилване, засега не може и дума да става за такова нещо. Като ти издействувах свидетелство за условно освобождаване, аз направих всичко, каквото можех. Но като човек ти казвам и те предупреждавам, че ако не оправдаеш доверието ми, ще те лиша и от това, което вече съм ти дал. Пълно помилване! Как не! Да те оставя да се нахвърлиш отново върху английското общество? Министърът на колониите би отхвърлил тази идея с презрение и би смъмрил строго губернатора за такова предложение. Ти знаеш не по-зле от мен, че ако утре се завърнеш в Англия и имаш годишен доход пет хиляди лири, пак няма да можеш да удържиш пръстите си спокойни.

— В същност вие като че ли имате право, господин майор — каза знаменитият ни посетител.

— Значи, ще напишеш незабавно онова писмо?

— Ще го напиша. Но при едно условие.

— Пак ли условие?

— Да.

— Казвай какво е то! Поставяш толкова много условия, че започвам да се питам дали огърлицата изобщо ще излезе наяве. А ако не излезе, то…

— Не се ядосвайте, господин майор! Давам ви честната си дума, че…

— Ти и чест? Глупости! Единственото нещо, което ме интересува, е въпросната скъпоценност да бъде върната на своята собственица.

— И тя що бъде върната, при условие че вие няма да ми се обидите, че няма да се разсърдите страшно за онова, което сторих днес!

— А какво е то?

— Повикайте уважаемата си съпруга и нека тя свидетелствува както „за“, така и „против“ мен.

Съпругът ми отвори вратата на гостната и извика:

— Беси!

Щом се появих, Барингтън изложи случая — всичко, което беше станало — с най-големи и точни подробности. Нещо повече, той изигра цялата сцена по такъв начин, че я превърна в една малка, завършена комедия с действуващи лица той, аз и децата, като всички тези роли бяха представени с толкова хумор, че съпругът ми и аз на няколко пъти избухвахме в неудържим смях. А Барингтън дори не се усмихна. Той се преструваше, че гледа на малката драма с голяма сериозност и това я правеше още по-забавна.

След края на този спектакъл мъжът ми отново попита Барингтън:

— Ще напишеш ли това писмо без протакане?

— Да — отвърна той, — ще го напиша, защото виждам, че ми прощавате волността, която се изкуших да си позволя. — И като седна на масата, той написа:

Г. БАРИНГТЪН поднася своите почитания на г. … и го моли да предаде незабавно един запечатан пакет с надпис DN № 27 на приносителя на настоящата бележка. В случай че това искане не бъде изпълнено, г. Барингтън ще намери възможност не след дълго да обясни на г. … живущ в Сидней, Нов Южен Уелс, че той (г. …) е проявил нечувана дързост.

Една сутрин, четиринайсет месеца по-късно, мъжът ми получи писмо от един служител в министерството на колониите. Той плесна с ръце, извика „браво!“ и прочете следното:

Драги майоре,

Великият джебчия удържа думата си. Моята съпруга получи обратно своите брилянти. Направете каквото можете за Барингтън в колонията, но го следете зорко да не вземе да се върне и да сложи отново ръка на огърлицата.

Моят съпруг нареди да извикат Барингтън, за да го уведоми за резултата от неговото писмо, и използва случая да запита този знаменит човек дали няма и други ценности, които той би желал да върне на първоначалните им собственици.

— Благодаря, не! — беше отговорът. — Има наистина някои дреболии на сигурно съхранение в родината, но тъй като не се знае какво може да ни донесе бъдещето, бих предпочел те да останат засега под мое лично разпореждане.