Роджър Зелазни, Фред Саберхаген
Намотки (2)

2.

Тики-тик? Тики-тик…?

Тики-тик.

Нещо прещракваше. Нечуто. Някак някъде другаде.

Цъкатрак. Цък-трак. Щрака-так. Щра…

Завъртане. Напред и назад. Почивка. Пулс. Завой. Отново.

Голямата лъскава паница с азбучна супа се люшна пред мен. Фасада. Гмурнах се през нея натам, където невидима ръка стискаше нишките на властта. Разбира се. Една нишка ще ме отведе до друга, тя пък до трета. Назад. Лъкатуша, пулсирам…

Малкото пристанище, в което закарахме „Прас-Тряс“ същия следобед, притежаваше всички удобства, включително свързочна мрежа за бордови компютърни телефони. Мнозина летуващи шефове обичаха да разполагат с такива устройства на лодките си.

Бях се отървал изцяло от досегашните тревожни симптоми, макар че усещах да ме обгръща една почти приятна умора и някакво замайващо вцепенение, от които знаех, че мога да се отърся, ако потрябва. Но изобщо не се наложи и аз благодарих на човешкото тяло и ум за упойката, която понякога ни предлагат най-услужливо. Една огромна пържола би могла да допълни магията твърде задоволително. Но първо работата, реших аз.

— Мога да поръчам билетите още сега — казах малко нетърпеливо.

Кора се усмихна и кимна.

— Давай. Не съм размислила.

Излязох навън и съединих простичките контакти, които ни свързваха с информационната мрежа на континента и целия свят. После се върнах в другото помещение, където държах апаратурата.

В поръчването на билетите не би трябвало да има нищо особено трудно или вълнуващо. По същество то се свеждаше просто до свързването на моя информационен процесор с тези на авиолиниите и банката, заедно със заявката ми колко души ще пътуват, закъде, кога и каква класа желаем. Обаче…

Стана след като вече бях свършил работата. Би било нормално да се пресегна и да изключа апаратурата. Но не го сторих. Вместо това се взрях в екрана на монитора и ме обзе приятно усещане за добре свършена работа — направо по часовник, цък-цък…

Цъкатрак…?

Изглежда, че се зареях в някакъв унес — отначало си мислех за звука и какво може да означава, сетне за гладката, безупречна работа на самата система, която вършеше всичко това, а после…

Като че чух Кора да ми подвиква, но с някак разсеян, небрежно въпросителен тон, който едва ли изискваше отговор. А после сякаш почнах да сънувам наяве.

Струваше ми се, че летя главоломно по някакви светли и тъмни линии, като с побесняло влакче в увеселителен парк — нагоре, надолу, лупинг и пак напред — не, всъщност назад, все по-назад през някаква позната територия, някакъв умствен или духовен пейзаж, който може да бях посещавал в предишен живот или едва вчера в миг на разсеяност. И там, в края на линията, имаше място, където бе скрита част от моя живот. Когато го достигнах, стените наоколо не ми позволиха да вляза. Помъчих се да ги преодолея и както летях напред, около мен безмълвно избухнаха тревожни сигнали…

— Дон! Добре ли си?

Вдигнах очи и видях Кора да ме гледа от вратата. Намерих сили да се усмихна.

— Мислех си за родния край — казах, докато се отърсвах от видението. После разтърках очи и се прозинах.

— За момент помислих, че си заспал или…

— … или откачил? — довърших аз. — Де такъв късмет. Знам, че някой трябва да те нахрани от време на време. Приготви се и…

Изведнъж осъзнах, че тя вече е облечена с широка тъмносиня пола и червена плажна блуза без гръб.

— Дай ми пет минутки — казах, — и ще слезем на брега да потърсим протеини.

Тя се усмихна. Изключих терминала си.

Към дома. Все пак беше приятно.

Цъка-трак.

В Детройт се прехвърлихме на самолета за Есканаба, в горната част на Полуострова, северно от езерото Мичиган. Покрай брега платноходките на летовниците обсипваха блесналото водно огледало като конфети и това ме изпълни с неповторима възбуда. Колкото по-надълбоко прониквахме в моето пасторално минало и го превръщахме в настояще, толкова по-вълнуващо и познато ставаше всичко наоколо. Непрестанно сочех нещо на Кора — забележителности от пейзажа, факти, истории, които почти неволно изникваха в съзнанието и на езика ми.

Бяхме поръчали кола под наем и я взехме почти веднага след кацането, тъй носехме само ръчен багаж. Напуснахме града и подкарахме на север покрай брега по магистрала 41. Косо падащите слънчеви лъчи сякаш разбиваха огромното стъкло на езерото и вълните препускаха насреща ни като пукнатини. След няколко километра им обърнахме гръб и завихме към Корнел по шосе G–38. Неравният тъмнозелен хоризонт ми се струваше толкова близък, като че можех да го докосна с ръка. Въображението ми бликна напред, пресъздаде местата отвъд хоризонта.

— Все пак, мисля че трябваше да телефонираме — отново повтори Кора. — За пет години хората стават други, нещата се променят.

Пет години. Наистина ли? Нима толкова отдавна не бях си идвал? Така твърдях, но всъщност това бе първото, което ми хрумна, без да размисля сериозно. Знаех, че миналата година — 1994 — изобщо не съм напускал Флорида, а и предната година също, поне доколкото можех да си припомня. Виж, през 1992… Нямах представа какво съм правил през 1992 година.

— Малко ме тревожи предстоящата среща със семейството ти.

Според някакъв пътен знак, Багдад се намираше на двайсет километра от Корнел. Според мен също.

Усмихнах й се.

— Няма защо да се тревожиш.

— Дано.

— Всичко ще бъде наред.

И как иначе? С наближаването към Багдад чезнеха и последните ми тревоги относно онова, което щяхме да открием, там. Най-важното… усмихнах се… най-важното бяхме ние — Кора и аз.

Макар и малък, Корнел очевидно бе претърпял известни промени през последните няколко години. Почти нищо тук не разбуждаше стари спомени. Но пътят, високите дървета от двете му страни, старата железопътна линия, самотната водна кула, върху която се кипреше овехтяла рекламна табела — всичко това ми се стори познато до болка.

— Онова там е ново — казах аз и това бяха първите думи, произнесени в колата от няколко километра насам.

Първата бензиностанция в покрайнините на Багдад бе на „Стандард“ — малка и очукана, тя нямаше нищо общо с грамадните новички центрове на „Ангра Енърджи“, които си спомнях толкова ясно. На влизане в града зърнах и нова табела:

Послушно намалих скоростта до посочените от един пътен знак 50 километра в час и продължих напред. Шосето пресичаше града от край до край и освен него комай нямаше нищо, достойно за името „улица“. Пресечките, които се отклоняваха настрани, бяха кални, буренясали, тук-там разровени от коловози и дупки. Къщи с ламаринени покриви — някои от тях дори с дворове, където стърчаха коли върху трупчета, вехти вършачки и редосеялки, строшени домакински уреди, порутени навеси и останки от отсечени дървета, зарязани тъй, сякаш за да прикрият изпотрошените стобори и олющената мазилка зад занемарените живи плетове, лехи с ружи и храсти подивял люляк.

Лошото бе, че не помнех такава улица. Е, може би в другия край на града…

Само че другият край дойде отвратително бързо — просто подминахме една сграда, която се оказа последна и пак бяхме извън града.

Население — 442.

Не можеше да е чак толкова малък. Твърдо знаех, че като дете съм бил обкръжен от нещо като градски живот, или поне живот в един свят, където съществуват истински градове — но не и такава безкрайно затънтена пустош. Спомнях си… повече неща. Къде беше червеното тухлено училище с черните пожарни стълби, бялата църква с камбанарията, киното с грамадните афиши? Къде беше домът на родителите ми?

Както карах и се озъртах съсредоточено наоколо, Кора сто на сто беше разбрала, че нещо не е наред. Всъщност тя от самото начало знаеше това, но сега навярно предполагаше, че нередното изведнъж е придобило нови измерения.

Натиснах спирачките, свърнах колкото може по-плътно до канавката край тесния банкет и направих обратен завой. Без проблем. Дори и сега, в разгара на лятото, тук почти нямаше движение. Наоколо не се мяркаше жива душа. Бавно подкарах назад към онази част на градчето, която с известно усилие би могла да се нарече търговски квартал. Имаше цифром и словом четири магазина — всичките до един със стари, порутени и съвършено непознати фасади.

Да, не беше лоша идея. Паркирах колата — сигурно можех спокойно да я зарежа насред улицата — после слязохме и тръгнахме към кафето.

Бяхме единствените клиенти. Настанихме се на бара и си поръчахме чай с лед. Денят бе топъл. Вероятно не биеше на очи, че се потя.

— Знаете ли тук някъде да живее семейство БелПатри? — попитах аз отегчената сервитьорка със син маникюр.

— Кои?

Повторих фамилията буква по буква.

— Не. — Тя навярно беше собственичката, или поне роднина на собствениците. Някак от пръв поглед си личеше, че е живяла по тия места години наред. — Имаше едно семейство, Бел се казваха май — добави тя, — обаче не тук, а в Перонвил.

— Не са те.

Седяхме и си пиехме чая. Зяпах как една адски чевръста муха се промъква във витрината, за да изследва кокосовото покритие върху нещо триъгълно, жълто и сухо на вид. Нямах желание да поглеждам към Кора. Тя дрънкаше за разни дреболии, а аз отговарях наслуки с „да“ и „не“.

След като платих, двамата излязохме, върнахме се в колата и потеглихме бавно на юг. Взирах се във всички разклонения по пътя. Нищо. Въобще не беше онова, което очаквах. Нищо не изглеждаше както трябва.

В края на града отбих към бензиностанцията на „Стандард“ и поръчах бензин. Забелязах, че дори няма сервиз за презареждане; явно из тия северни дебри, далече от Слънчевия пояс и евтината енергия, все още имаше съвсем малко електрически коли, или пък изобщо липсваха. А новата станция на „Ангра“, която си въобразявах че помня (не, наистина си я спомнях!) май имаше сервиз за презареждане.

Пред служителя на бензиностанцията отново повторих същите безнадеждни въпроси за семейство БелПатри. Изредих името буква по буква. Кора слушаше с безмълвно, търпеливо съчувствие. Човекът никога не бе чувал подобна фамилия.

Когато пак седнахме в колата и се наканих да включа двигателя, Кора проговори:

— Помниш ли как изглеждаше улицата пред вашата къща?

— Разбира се — казах. — Само дето споменът не е верен.

Да, бях потресен от това откритие. Но както осъзнах — не чак толкова, колкото би трябвало. Вероятно на някакво подсъзнателно ниво съм знаел през цялото време, че домът и детството от моите спомени, са изкусно съчинени лъжи. Обаче главното бе, че дойдох тук, че се изправих лице в лице с този факт. И най-важното — Кора беше до мен.

Обясних всичко това малко по-многословно — струва ми се, че избистрях нещата не толкова за нея, колкото за самия себе си.

— Разбира се, помня и улица, и къща. Но те не са в този град. Тук няма нито една улица от моите спомени, нито една къща, нито един човек. А за тукашните хора и места не си спомням съвършено нищо. Никога преди не съм бил в Багдад, щата Мичиган.

Настана дълго мълчание. После тя каза:

— А дали няма два…?

— Два града с едно и също име в Горен Мичиган? И двата само на няколко километра северозападно от Есканаба, на едно и също шосе? Пътя наистина си го спомням и подробностите съвпадат изцяло. Чак до началото на града. Оттам нататък… Сякаш е било присадено нещо друго.

Казах го и сам не знаех какво имам предвид — дали че нещото е било присадено в географията, или в паметта ми. Едно от двете…

— А родителите ти? Дон! Щом те не са тук…?

Както винаги, техните образи бяха кристално ясни. Но някак безлични, като герои от филм или книга — сякаш никога не сме били особено близки. Мама и татко. Страхотни родители. Не ми се мислеше за тях.

— Добре ли си?

— Не, но… — Изведнъж осъзнах, че кой знае защо сега ми е мъничко по-добре, отколкото преди, когато живеех във Флорида и нямах грижа за нищо на този свят. — Ще се върнеш ли с мен във Флорида?

Кора се разкиска нервно — донякъде може би и от облекчение, че се справям така добре.

— Във всеки случай определено не смятам да остана тук до края на лятото.

Подкарах по познатото шосе. Сбогом, Багдад, крадецо на моята младост. И Самарканд да беше — все тая.