Роджър Зелазни, Фред Саберхаген
Намотки (4)

4.

Тик-тики-трак и напред, към вълшебния град на светлината и мрака… Реки от студен електронен огън текат покрай геометрични острови, лъкатушат под мостове, вливат се в язовири, ту се цедят на тънка струйки, ту се втурват на буйни вълни… Светлинките примигват като табло на флипер… Тътен, стенание…

Проправих си път до едно тихо местенце, откъдето можех да наблюдавам цялата гледка — да мушна пръст, да докосна някой електрически стълб, да усещам кънтящото около мен ехо на данните. Огромни порти се отваряха и затваряха, прехвърлени суми профучаваха като товарни вагони… Не това, не, не, не… Времето бе спряло. Или пък просто изпитвах радост, че съм се върнал отново… Нямаше закъде да бързам. Имах едва ли не усещането, че ако тялото ми умре точно в този момент, ще продължа да съществувам в тази огромна машина наоколо. Тик-тики-трак…

Спри. Полека, фиксирай. Увеличи. Разшири.

Така.

Хванах я. Ето я знаковата верига, носеща месечното ми възнаграждение: 1111101000000 и след това моето име. Подкарах я към банковата си сметка. От онова пращящо гнездо мигом изскочи като феникс разписка със същия код и литна по енергийната линия натам, откъдето бе постъпила сумата…

Проследих я, закачих се за нея, подгоних името си. По веригата от кабели покрай магистралите, които познавах на друго равнище — магистрали върху бетонни стълбове от остров до остров; през медни и фиброоптични съединители, сгърчени като змии в тръбопроводи от двете страни на пътищата, към банковата сметна палата в Маями, през друг още по-необятен град от светлини, където ме обгърна безспирен шепот, сетне стремглаво напред, нагоре, надолу, наоколо, през, от терминал до терминал, Атланта, Ню Йорк, Ню Джърси и накрая…

„Ангра Енърджи“ — централно управление, Ню Джърси.

Да. Разбира се. Но трябваше да съм напълно уверен.

Гмурнах се. Изплувах в Стоковата борса, сред спокойния ритъм на заявките за пшеница. Нещо се завръщаше в паметта ми…

Бях седемгодишен. Седях на пода в Търговския център на татко и мама в Ел Пасо. Други деца говорят на играчките си, а аз говорех на един стар компютър, модел 1975, изключен от мрежата поради ремонт, но включен за диагностика. „Какво не е наред? — попитах го аз. Защо не можеш да работиш?“ После в главата ми сякаш избухна оглушително пращене и се усуках в неговия град от светлинки, само че някои от тях не горяха. Там, там, там… и там! Видях схемата точно така, както я виждах и днес. За пръв път се бях намотал в компютър. Аз…

Другият свят — по-бавен, по-сумрачен — прогони видението. Смътно осъзнах, че съм на паркинга пред банката, че някой стои до колата и ме гледа. Още не исках да се връщам на това място, но знаех, че трябва. Зарязах борсата, намотах се обратно в главата си и погледнах човека, който ме зяпаше.

Беше дребна, тъмнокоса и доста приятна жена с леко ориенталски черти. С бял жакет и бял панталон. Продължаваше да ме зяпа.

Знаех, че би трябвало да я познавам.

Свалих стъклото.

— Дон, как си? Не ми изглеждаш добре.

За момент се зачудих дали не е само игра на въображението. Не, невъзможно — тя притежаваше име и плът. Ан. Ан Стронг. Спомних си. Само толкова, но засега ми стигаше.

— Бил съм и по-зле — казах. — Какво правиш тук, Ан?

Тя се усмихна отново.

— Виждам, че поне си спомняш за мен. Не вярвах да успееш.

Усмихнах се на свой ред.

— Не съм чак такава развалина — казах и си спомних за нещо друго. — Харесваш ли цветята?

— Тъй много и тъй прекрасни — отвърна тя. — Толкова чисти… багрите им.

Имаше нещо особено, свързано с нея… Бе казала „багри“, но всъщност се канеше да употреби друга дума. Усещах го. Нещо друго. Тя много харесваше нещо в цветята. Но не това…

— Отдавна ли си в града?

Тя леко поклати глава.

— Не. Току-що пристигнах. А на теб харесва ли ти?

— Обикнах го.

— Напълно те разбирам. Но сигурно има далеч по-забавни неща, отколкото да киснеш на паркинга пред някоя банка?

— Освен ако човек не чака да пристигнат парите, с които „Ангра“ изкупва съвестта си — небрежно подхвърлих аз, донякъде наслуки, а донякъде и защото бях почнал да подозирам някаква връзка.

Тя се намръщи. Нацупи устни.

— Тц-тц — изцъка и бавно поклати глава. — Храни куче да те лае. Стара поговорка.

— Ако се наложи, няма само да лая — казах аз.

— Защо е тази злоба, Дон?

— А ти защо си дошла?

— Просто наминах в банката да осребря един чек и зърнах познато лице.

— Добре — казах аз, — и добра среща, щом си рекла. Да те откарам ли някъде?

— Канех се да похапна.

— Знам едно добро място. Хайде.

Тя седна в колата. Излязох на пътя и завих наляво.

— Значи си в отпуск — казах.

— Нещо такова.

Имаше нещо свързано с нея, имаше… В дъното на съзнанието ми зазвъняха тревожни сигнали. Сякаш вече знаех какво е станало, но нещо държеше това знание скрито от мен. Не е важно, реших аз. Или поне не е чак толкова важно. Кой знае как, но „Ангра“ имаше нещо общо с празнотата в моя живот и с изчезването на Кора заради връзката й с мен. Просто усещах, че трябва да е така. Възнамерявах в най-скоро време да отскоча до Ню Джърси и да вдигна голяма патардия. Щях да посетя някои хора, които засега само бродеха като тъмни силуети из мъглите на паметта ми. Щях да си припомня имената, лицата им. Щях да ги намеря. И да ги принудя да проговорят. Или щяха да ми върнат Кора, или пък аз щях да направя… нещо. Нещо насилствено или разобличаващо. А може би и двете. Всъщност, вече нямах друг избор.

Спрях на паркинга пред едно ресторантче, където обядвах понякога. Беше още рано. Сигурно нямаше да има много клиенти.

Излязохме от колата. Докато вървяхме към входа, едва се удържах да не хвана Ан за ръката. Не знам защо. Внезапно ме лъхна аромат на зюмбюли.

Избрахме си една ъглова масичка и изведнъж осъзнах, че съм изгладнял до смърт. Поръчах накуп — супа от миди, салата, голяма порция говеждо, студен чай, сладкиш. Тя си поръча само салата и чай. Гледах я и вече бях твърдо уверен, че сме се запознали по време на работата ми в „Ангра“. Но в какво качество? Просто не можех да си спомня.

— Добре е, че си щастлив тук — каза тя по някое време.

— Бил съм и по-щастлив.

— Наистина ли? — Очите й се разшириха и сякаш зърнах по бузите й да припламва руменина. Но това бе само за миг. После лицето й стана сурово. — Сигурно пак ще бъдеш щастлив. Спомените се връщат.

Стори ми се, че долових мирис на рози.

— Знае ли човек… — промърморих аз.

Тя сведе очи към чинията си и бодна късче маруля.

— На някои неща може да се разчита.

— Например? — попитах аз.

— Ако си със силните на деня резултатът е гарантиран.

— В днешно време човек не знае дори откъде да започне.

— Нещо те тревожи.

— Вярно.

— Казваш, че тук ти харесва.

— Да. Но скоро си тръгвам.

Тя срещна погледа ми.

— Наистина не знаеш откъде да започнеш.

— А ти знаеш ли?

— Откъдето и да е, само избягвай прибързаните реакции.

След няколко хапки казах:

— Искаше ми се да те разведа насам-натам, но след малко трябва да хвана самолета. За Ню Джърси.

Докато изричах това, наблюдавах лицето й. Дебнех реакцията. Из въздуха се разнесе ухание на жасмин.

Без дори да мигне, тя отвърна:

— Не ставай глупав, Дон. Това влиза в графата „прибързани действия“.

— Какво искаш да сторя тогава? — попитах аз.

— Прибери се и не мърдай. Рано или късно някой ще ти се обади…

— Добре! — казах аз. — Нека говорим откровено! Ти знаеш повече от мен. Къде е тя?

Ан поклати глава.

— Не знам.

— Ти знаеш какво става.

— Знам, че си припомняш неща, които е по-добре да останат забравени.

— Това вече не може да се промени. А нямам намерение да си седя у дома и да чакам кога ще ми звъннат по телефона.

Тя сложи вилицата в чинията, вдигна салфетката и избърса устните.

— Не бих искала да пострадаш.

— Аз също — казах.

— Тогава не отивай в Ню Джърси. Иначе ще ти се случи нещо лошо.

— Какво?

— Не знам.

Изръмжах. Тя бързо стана и се извърна с думите:

— Извини ме за малко.

Скочих на крака и я последвах. Но след няколко крачки тя стигна до дамската тоалетна и влезе вътре. Поколебах се.

Точно в този момент мина нашата сервитьорка с кана кафе. Спрях я.

— Има ли друг изход от дамската тоалетна?

— Не — каза тя.

— А прозорци?

Тя поклати глава.

— Само четири зелени стени.

— Благодаря.

Върнах се на масата и доядох сладкиша. Изпих студения чай и си поръчах чаша кафе.

Дама с прошарени коси влезе в тоалетната. Когато излезе след малко, аз пристъпих към нея.

— Извинете… Видяхте ли вътре една дребна жена с ориенталски черти, облечена в бяло?

Тя ме огледа и поклати глава.

— Не. Нямаше никой.

Върнах се на масата и оставих бакшиш. Докато плащах сметката си на касата, сякаш дочух гласа на Ан:

— Не отивай. Въобразяваш си, че в момента имаш неприятности. Ако не друго, поне си жив. Не дразни лъва.

Огледах се, но от нея нямаше и следа. И все пак почти усещах присъствието й.

— Нещастница — промълвих едва чуто. — Как го направи… мозъка ли ми размъти?

Стори ми се, че чувам смеха й, придружен от аромата на цъфнала градина.