Константин Константинов, Светослав Минков
Сърцето в картонената кутия (5)

Константин Константинов, Светослав Минков
Сърдцето въ картонената кутия (5)

Приключение пето

в което читателят се отбива в кафене „Мадагаскар“ и присъствува хладнокръвно при мъчителната екзекуция на двамата автори и на техния герой. За китарите и мандолините на доброто старо време, за маймунските танци на новото поколение и за диалектическия материализъм на Бетховеновата музика. Литературният Распутин и неговата вълшебна чанта.

В тоя душен слънчев следобед, когато из улиците се срещат нарядко минувачи и градът изглежда почти запустял, в литературното кафене „Мадагаскар“ кипи необикновено оживление и големият вентилатор над един от прозорците бръмчи като аеропланен мотор.

Всички маси в залата са заети, свободна е само масата в ъгъла до вратата и ти, читателю, можеш да седнеш край нея и да изпиеш едно кафе, докато настъпи вечерният час за твоята всекидневна разходка по булеварда.

Не бързай, не любопитствувай. Имай малко търпение и ти ще узнаеш скоро какво става зад картонените стени на нашия непристъпен литературен остров.

* * *

— Научихте ли новината?

— Каква новина?

— Минков и Константинов написали колективен роман.

— Кой Минков?

— Светослав Минков, подражателят на Хофман и Майринк.

— Ах, тъй. Значи пак страхотии и фантастични измислици.

— Да, да. А Константинов сантименталничи навярно по стар навик и ни поднася отново някоя от своите вечни любовни историйки.

— Хубава литературна попара, няма що да се каже.

— Че аз, доколкото зная, Константинов не цени никак работите на Минков, нито пък Минков се отнася много ласкаво за творчеството на Константинов. Как ли са се събрали двамата да пишат роман?

— Защо се чудиш? У нас всичко е възможно.

— Вижте какво, господа — обади се един беловлас литературен критик, като вдигна успокоително ръка и цялата компания около масата онемя в миг. — Колективният роман съвсем не е нещо ново. Във Франция тоя вид литературно творчество, какъвто е например „Романът на четиримата“, съществува твърде отдавна, ала и до днес още не може да се наложи на вниманието на читателската публика. Та и допустимо ли е един сериозен читател да си губи времето в четене на колективни романи, когато всеки ден в световната литературна съкровищница никнат толкова ценни книги, които той бездруго трябва да прочете? Един роман, написан от двама, от трима или от четирима автори, не може да има най-напред определена физиономия, след това не може да не страда от липса на органична връзка между отделните части, и най-сетне такъв един роман нанася страшен удар върху самочувствието на всеки едного от авторите, тъй като нито един от тях не може да каже, че е единственият баща на своето все пак собствено дете.

Критикът сръбна няколко глътки кафе и продължи със същия съкрушителен тон:

— После тук има нещо друго. Представете си, че аз като литературен критик пожелая да нападна Минков за тая или оная страница от романа. Той ще се нахвърли веднага върху мен и ще се развика: „Слушай, приятелю, искам публично опровержение за нападките, които сипеш по мой адрес. Ако нещо не ти хареса в романа, върви се разправяй с Константинов. Аз изпълних достойно задачата си и не мога да отговарям за чужди грехове.“ Или, да кажем, наругая по същия повод Константинов. Тогава пък той ще ме дръпне за ухото: „Кой ти дава право, господине, да плещиш глупости, когато не знаеш как стои работата? Минков е виновен за посочените от теб недостатъци, а не аз.“ Разбирате ли, по такъв начин двамата автори ще се изплъзват като жива риба из везните на строгата литературна преценка, а критиците ще бъдат обвинени в недобросъвестност. Но вие ще ми възразите: я вземи, че нарежи и двамата. А, вижте, с това не съм съгласен. Може би аз имам известни съображения, за да не мога да сложа и двамата автори под един знаменател. Да-а-а — въздъхна тежко и многозначително критикът и като се отпусна върху облегалото на стола си, замръзна в позата на Далай-Лама.

— Какъв е сюжетът на тоя роман? — попита с иронична усмивка един млад писател, окуражен от жестокото и все пак твърде приятно обезглавяване на авторите на колективния роман.

— Сюжета не зная — отвърна едно дребно човече, което подскачаше непрекъснато на стола си, убождано сякаш от гвоздеи и чиято професия бе да разпространява литературни сензации, за да се радва на всеобщо благоволение и да бъде в интимни връзки с всеки един от така наречените хора на перото. — Сюжета не зная — повтори човечето, — но затова пък заглавието на романа ми е добре известно:

Сърцето в картонената кутия.

По лицата на колегите се изписаха най-разнообразни гримаси. После зачести бърз картечен огън:

— Сърцето в картонената кутия!

— Какво глупаво заглавие!

— Че не можаха ли да измислят нещо по-хубаво!

— Да беше поне „Сърцето в кутията от картон“.

— Защо? Можеше да се каже само „Сърце“. Много по-просто и по-изразително.

— Чакайте, чакайте, тук има плагиатство! Такова заглавие съм срещал някъде.

— В един руски роман, нали?

— От Пилняк?

— От Еренбург?

— От Бунин?

— Не, в един английски роман. Дявол да го вземе, забравих името на автора.

— Да, да, и аз си спомням. На времето четох рецензия за него.

— И на мене ми разправяше един приятел за тоя роман. Действието се развивало в Лондон.

— Не, в Манчестер. Нали и аз бях с теб, когато ставаше дума за тая книга!

— Тоя случай трябва да се изнесе веднага в печата.

— На всяка цена! Иначе би значело да поощряваме литературните кражби.

— За плагиатството трябва да има специален закон.

— Така е, просто да му отнемеш правото на такъв да пише.

Малкото човече следеше с тържествуващо задоволство въздействието на думите си. Когато разговорът започна да се прелива в цветовете на небесната дъга и да дава явни признаци, че ще премине на друга тема, човечето сложи нова лента в картечницата и възвести:

— И все пак вие не знаете най-интересното. Не знаете кой е героят на колективния роман.

— Кой? Кой?

— Кажи.

— Героят на тоя роман — рече тайнствено човечето, като се озърна наоколо — е Валериан Пламенов. Нашият Валериан Пламенов.

— Валериан Пламенов! — екнаха в хор всички присъствуващи и от очите им потече сякаш сироп.

В тоя миг една муха, зашеметена от литературната атмосфера на кафенето, се пъхна по погрешка в отворената уста на някакъв загадъчен и твърде мълчалив господин с алаброс, който я глътна, преди да се опомни, и след това почна да плюе ожесточено по пода.

* * *

— За Париж ли?

— Командировали го от Министерството на просветата.

— Та него ли намериха да изпратят? Мигар няма други, по-заслужили писатели?

— Нищо, нищо. Нека се поразходи из Европа, дано стане по-продуктивен.

— Не, той заминал на свои средства. Сключил контракт с някакъв американец.

— Контракт ли? Какъв контракт?

— Да пише сценарий за филм.

— Добре се е наредил тогава.

— А, не му завиждам никак. Най-лесно е да кажеш сбогом на поезията и да почнеш да пишеш за пари.

— Че той няма никакъв усет към филма.

— Ама ти мислиш, че ще напише нещо? Нищо няма да напише. Ще прогуляе парите на американеца и туйто.

— Не са хубави тия работи, господа. Ние, българите, се излагаме страшно много пред външния свят с ей такива мошеничества. И после искаме да се интересуват хората от нашето изкуство и да ни превеждат на чужди езици…

Над мраморните маси в кафенето се размаха черна широкопола шапка и под нея израсна късата набита фигура на известния професор Тарамбуков, който беше дошъл да вземе следобедния си аперитив от две-три пресни клюки, намазани върху филийка от най-добросъвестно възмущение. Професорът се яви както винаги неочаквано, обсебен от някаква въображаема тревога с плувнало в пот лице, с разчорлени коси, брада и мустаци, разсеян по задължение, авторитетен по професия, забавен с хитрата невинност като лисицата от баснята за киселото грозде. От него лъхаше нещо явно распутиновско, примесено с 40 процента божествена кротост и 7 процента минезенгерско вдъхновение.

— Какво има, какво има? — смотолеви сякаш на себе си професорът, като се залепи до компанията от пишещи братя и сложи върху масата натъпканата си до пръсване чанта. (А компанията се увеличаваше всяка минута, ферментираше и растеше застрашително като легендарната японска гъба, която преди няколко години беше на голяма почит у нас заради универсалните си целебни свойства.)

— Не знаеш ли? Валериан Пламенов заминал за Париж. Сключил контракт с един американец да напише сценарий за филм.

— Още преди двадесет години, пардон, още преди седем години писах, че от тоя човек няма да излезе нищо! — избъбри на един дъх професор Тарамбуков, видимо удовлетворен от сбъдването на своите оракулски предсказания.

— Да, такова е днешното младо поколение — забеляза с театрална скръб един попрестарял вече писател, автор на десетина човечни книги, между впрочем твърде нечовечно написани. — Помните ли нашето славно време, когато ходехме по цели дни гладни и все пак не продавахме вдъхновението си за пари?

— „Вдохновенье не продается, но рукопись можно продать“, е казал Пушкин! — чу се глас в далечината.

— Помните ли оня чист възторг, който разпалваше сърцата ни и ни караше да служим всеотдайно на изкуството, без да търсим някакво възмездие за нашия безпримерен героизъм? — продължаваше с неврастеничен патос авторът на човечните книги. — Помните ли лунните нощи и серенадите с китари и мандолини под прозорците на нашите вдъхновителки? А днес какво е? Днешните млади писатели ругаят наляво и надясно, отричат всички културни ценности на миналото, пищят постоянно за хонорари и за командировки, танцуват разни маймунски танци и се обясняват в любов на всяка срещната жена. Модерни хора, а? Не, това са чисто и просто хулигани, които носят гибел на литературата ни. И после се чудим защо никой не чете българската книга. Разбира се, че никой няма да я чете, щом като нейните творци са стигнали до положението да пишат едновременно и стихотворения, и сценарии за филми. Та туй сериозно отнасяне ли е към изкуството, кажете за бога?

— Ами я да обърнем другата страна на медала — извика един млад романист, който не можеше да слуша хладнокръвно ругатните по адрес на своето поколение. — Вие, старите вълци с китарите и мандолините, не ми разправяйте какво е било едно време, а ми кажете какво е сега. Ти например, който се правиш на светец, не снемаше ли до земята шапка на журито от комисията по раздаване на литературни премии, а после, когато романът ти остана ненаграден, не само че престана да поздравяваш същите тия хора, но започна дори да ги псуваш като хамалин?

— Това е вече съвсем друго! — озъби се човечният писател. — Мене не ми е за парите. Плюя им на премията! Аз, приятелю, работя от двадесет години и заслужавам поне едно морално удовлетворение, разбираш ли? Ето кое ме възмущава. Ако искаш да знаеш, за мене дори е унизително да бъда награждаван заедно с такива хлапаци като теб, които от вчера са прописали.

— Не се вълнувайте, господа! — намеси се някакъв тежък арбитражен глас, тъй като в наелектризираната атмосфера на кафенето започна да се чувствува озонният мирис на приближаващ скандал.

— Не, не е така! — обясняваше представителят на старото поколение. — У нас няма никаква литературна традиция, никаква почит към делото на един завършен писател. Достатъчно е да надраскаш едно стихотворение, за да сложиш под сянката си ония, които имат зад гърба си многотомна литературна дейност!

— Времето е най-добрият ценител! — съобщи тържествено, като на американско наддаване, професор Тарамбуков и човечният писател се успокои веднага, виждайки мислено в бъдещето, сред някакъв голям площад, собствения си паметник, украсен с гирлянди от току-що цъфнали хризантеми.

Един гладко обръснат тенор с твърде масивно телосложение, който беше попаднал съвсем случайно в нашата компания, се изкашля предупредително и без всякакъв разумен повод изплакна гърлото си с няколко такта от арията на Каварадоси от „Тоска“.

* * *

Загадъчният господин с алаброса се премести на друга маса, където седяха трима представители на пролетарското изкуство. И тримата бяха с превързани глави, съгласно Закона за защита на държавата, който пазеше девствеността на естетиката от фатализма на партийната тенденция.

— Какво има в отвъдния лагер? — попита един от тримата другари, като се усмихна презрително.

След пет минути човекът с алаброса отговори апокалиптично:

— Фашисткото изкуство залязва.

Шепотът около масите ставаше все по-плътен, сгъстяваше се и пълзеше като огромно стоного чудовище, из чиято уста течеше пяна и изригваха отровни пламъци. В задимения въздух на кафенето лъщяха зловещите маски на литературните палачи, всеки от които чакаше с нетърпение своя ред, за да обезглави публично избраната си жертва. Извратеността на кървавата наслада стигаше дотам, че някои от палачите започваха екзекуцията уж на шега, с едно почти ангелско състрадание към осъдения, когото веднага след това умъртвяваха съвсем неочаквано с най-острия нож на злоезичието.

— Бездарник!

— Маниак!

— На годината пише по едно стихотворение.

— Нашият приятел Синчецов яде кисело мляко с критика Листопадов.

— Социалната революция ще сложи всекиго на мястото му.

— В едно изречение пет граматични грешки.

— Напиши, напиши ти тая статия за диалектическия материализъм на Бетховеновата музика.

— На шест месеца ходи веднъж на баня. Страх го е да не настине.

— Отрудените маси не искат песни за луната, а песни за хляб.

— Вманиачил жена си. И тя започнала да пише стихове.

— Темпо! Темпо! Аеропланизъм в литературата!

— Та ти не знаеш ли, че той е член на теософското общество? Всяка вечер разиграва масичка и лъже хората, че бил медиум.

Изведнъж в средата на голямата компания избухна тревога. Чу се женски писък и звън от счупена чаша. Успокойте се, няма нищо особено. Професор Тарамбуков носеше още от сутринта в чантата си една жива кокошка, която най-сетне бе снесла яйце между ръкописите и бе изкудкудякала в знак на протест, че я сравняват с някаква поетеса. Разбира се, русокосата келнерка не знаеше тая подробност и затова когато таласъмската чанта подскочи към протегнатата й над масата ръка, нещастната девойка изписка обезумяла от ужас и изтърва тенекиения поднос на земята.

* * *

Виждаш ли, читателю, какви чудни неща стават в литературното кафене „Мадагаскар“? Я по-добре си вземи ти шапката и бягай навън, защото не се знае какво може да стане по-нататък.

Ха, каква щастлива случайност. Ето, тъкмо сега по отсрещния тротоар минава и злочестият поет Валериан Пламенов заедно със своя някогашен състудент, за когото, ако не се лъжем, бяхме загатнали още във второто приключение на нашия роман. Побързай да ги настигнеш и да чуеш какво приказват, защото от техния разговор именно зависи развитието на по-нататъшното ни повествование.

Приключение пето

въ което читательтъ се отбива въ кафене „Мадагаскаръ“ и присѫтствува хладнокръвно при мѫчителната екзекуция на двамата автори и на тѣхния герой. За китаритѣ и мандолинитѣ на доброто старо време, за маймунскитѣ танци на новото поколение и за диалектическия материализъмъ на Бетховеновата музика. Литературниятъ Разпутинъ и неговата вълшебна чанта.

Въ тоя душенъ слънчевъ следобѣдъ, когато изъ улицитѣ се срѣщатъ наредко минувачи и градътъ изглежда почти запустѣлъ, въ литературното кафене „Мадагаскаръ“ кипи необикновено оживление и голѣмиятъ вентилаторъ надъ единъ отъ прозорцитѣ бръмчи като аеропланенъ моторъ.

Всички маси въ залата сѫ заети, свободна е само масата въ ѫгъла до вратата, и ти, читателю, можешъ да седнешъ край нея и да изпиешъ едно кафе, докато настѫпи вечерния часъ за твоята всѣкидневна разходка по булеварда.

Не бързай, не любопитствувай. Имай малко търпение и ти ще узнаешь скоро, какво става задъ картоненитѣ стени на нашия непристѫпенъ литературенъ островъ.

* * *

— Научихте ли новината?

— Каква новина?

— Минковъ и Константиновъ написали колективенъ романъ.

— Кой Минковъ?

— Светославъ Минковъ, подражательтъ на Хофманъ и Майринкъ.

— Ахъ, тъй. Значи, пакъ страхотии и фантастични измислици.

— Да, да. А Константиновъ сантименталничи навѣрно по старъ навикъ и ни поднася отново нѣкоя отъ своитѣ вѣчни любовни историйки.

— Хубава литературна попара, нѣма що да се каже.

— Че азъ, доколкото зная, Константиновъ не цени никакъ работитѣ на Минковъ, нито пъкъ Минковъ се отнася много ласкаво за творчеството на Константиновъ. Какъ ли сѫ се събрали двамата да пишатъ романъ?

— Защо се чудишъ? У насъ всичко е възможно.

— Вижте какво, господа, — обади се единъ бѣловласъ литературенъ критикъ, като дигна успокоително рѫка и цѣлата компания около масата онемѣ въ мигъ. — Колективниятъ романъ съвсемъ не е нѣщо ново. Въ Франция, тоя видъ литературно творчество, какъвто е, напримѣръ, „Романътъ на четиримата“, сѫществува твърде отдавна, ала и до днесъ още не може да се наложи на вниманието на читателската публика. Та и допустимо ли е, единъ сериозенъ читатель да си губи времето въ четене на колективни романи, когато всѣки день въ свѣтовната литературна съкровищница никнатъ толкова ценни книги, които той бездруго трѣбва да прочете? Единъ романъ, написанъ отъ двама, отъ трима, или отъ четирима автори, не може да има най-напредъ опредѣлена физиономия, следъ това не може да не страда отъ липсата на органична връзка между отдѣлнитѣ части, и най-сетне такъвъ единъ романъ нанася страшенъ ударъ върху самочувствието на всѣки едного отъ авторитѣ, тъй като нито единъ отъ тѣхъ не може да каже, че е единствения баща на своето, все пакъ, собствено дете.

Критикътъ сръбна нѣколко глътки кафе и продължи съ сѫщия съкрушителенъ тонъ:

— После тукъ има нѣщо друго. Представете си, че азъ, като литературенъ критикъ, пожелая да нападна Минковъ за тая, или оная страница отъ романа. Той ще се нахвърли веднага върху менъ и ще се развика: „Слушай, приятелю, искамъ публично опровержение за нападкитѣ, които сипешъ по мой адресъ. Ако нѣщо не ти харесва въ романа, върви се разправяй съ Константиновъ. Азъ изпълнихъ достойно задачата си и не мога да отговарямъ за чужди грѣхове“. Или, да кажемъ наругая по сѫщия поводъ Константиновъ. Тогава пъкъ той ще ме дръпне за ухото: „Кой ти дава правото, господине, да плещишъ глупости, когато не знаешъ, какъ стои работата? Минковъ е виновенъ за посоченитѣ отъ тебъ недостатъци, а не азъ“. Разбирате ли, по такъвъ начинъ двамата автори ще се изплъзватъ като жива риба изъ везнитѣ на строгата литературна преценка, а критицитѣ ще бѫдатъ обвинявани въ недобросъвестность. Но вие ще ми възразитѣ: я вземи, че нарѣжи и двамата. А, вижте, съ това не съмъ съгласенъ. Може би азъ имамъ известни съображения, за да не мога да сложа и двамата автори подъ единъ знаменатель. Да-а-а, — въздъхна тежко и многозначително критикътъ, и като се отпусна върху облегалото на стола си, замръзна въ позата на Далай-Лама.

— Какъвъ е сюжетътъ на тоя романъ? — попита съ иронична усмивка единъ младъ писатель, окураженъ отъ жестокото и все пакъ твърде приятно обезглавяване на авторитѣ на колективния романъ.

— Сюжетътъ не зная, — отвърна едно дребно човѣче, което подскачаше непрекѫснато на стола си, убождано сякашъ отъ гвоздей, и чиято професия бѣ да разпространява литературнитѣ сензации, за да се радва на всеобщо благоволение и да бѫде въ интимни връзки съ всѣки едного отъ така нареченитѣ хора на перото. — Сюжетътъ не зная, — повтори човѣчето, — но затова пъкъ заглавието на романа ми е много добре известно:

„Сърдцето въ картонената кутия“.

По лицата на колегитѣ се изписаха най-разнообразни гримаси. После зачести бързъ картеченъ огънь:

— Сърдцето въ картонената кутия!

— Какво глупаво заглавие!

— Че не можаха ли да измислятъ нѣщо по-хубаво!

— Да бѣше поне „Сърдцето въ кутията отъ картонъ“.

— Защо? Можеше да се каже само „Сърдце“. Много по-просто и по-изразително.

— Чакайте, чакайте, тукъ има плагиатство! Такова заглавие съмъ срѣщалъ нѣкѫде.

— Въ единъ руски романъ, нали?

— Отъ Пилнякъ?

— Отъ Еренбургъ?

— Отъ Бунинъ?

— Не, въ единъ английски романъ. Дяволъ да го вземе, забравихъ името на автора.

— Да, да, и азъ си спомнямъ. На времето четохъ рецензия за него.

— И на менъ ми разправяше единъ приятель за тоя романъ. Действието се развивало въ Лондонъ.

— Не, въ Манчестеръ. Нали и азъ бѣхъ съ тебъ, когато ставаше дума за тая книга!

— Тоя случай трѣбва да се изнесе веднага въ печата.

— На всѣка цена! Иначе, би значило да поощряваме литературнитѣ кражби.

— За плагиатството трѣбва да има специаленъ законъ.

— Така е, просто да му отнемешъ правото на такъвъ да пише.

Малкото човѣче следѣше съ тържествуващо задоволство въздействието на думитѣ си. Когато разговорътъ започна да се прелива въ цвѣтоветѣ на небесната дѫга и да дава явни признаци, че ще премине на друга тема, човѣчето сложи нова лента въ картечницата и възвести:

— И все пакъ, вие не знаете най-интересното. Не знаете, кой е героятъ на колективниятъ романъ.

— Кой? Кой?

— Кажи.

— Героятъ на тоя романъ, — рече тайнствено човѣчето, като се озърна наоколо, — е Валерианъ Пламеновъ. Нашиятъ Валерианъ Пламеновъ.

— Валерианъ Пламеновъ! — екнаха въ хоръ всички присѫтствуващи и отъ очитѣ имъ потече сякашъ сиропъ.

Въ тоя мигъ една муха, зашеметена отъ литературната атмосфера на кафенето, се пъхна по погрѣшка въ отворената уста на нѣкакъвъ загадъченъ и твърде мълчаливъ господинъ съ алабросъ, който я глътна, преди да се опомни, и следъ това почна да плюе ожесточено по пода.

* * *

— За Парижъ ли?

— Командировали го отъ министерството на просвѣтата.

— Та него ли намѣриха да изпратятъ? Мигаръ нѣма други, много по-заслужили писатели?

— Нищо, нищо. Нека се поразходи изъ Европа, дано стане по-продуктивенъ.

— Не, той заминалъ на свои срѣдства. Сключилъ контрактъ съ нѣкакъвъ американецъ.

— Контрактъ ли? Какъвъ контрактъ?

— Да напише сценарио за филмъ.

— Добре се е наредилъ тогава.

— А, не му завиждамъ никакъ. Най-лесното е да кажешъ сбогомъ на поезията и да почнешъ да пишешъ за пари.

— Че той нѣма никакъвъ усѣтъ къмъ филма.

— Ама ти мислишъ, че ще напише нѣщо? Нищо нѣма да напише. Ще прогуляе паритѣ на американеца и туй-то.

— Не сѫ хубави тия работи, господа. Ние, българитѣ, се излагаме страшно много предъ външния свѣтъ съ ей такива мошеничества. И после искаме да се интересуватъ хората отъ нашето изкуство и да ни превеждатъ на чужди езици…

Надъ мраморнитѣ маси въ кафенето се размаха черна широкопола шапка и подъ нея израстна кѫсата набита фигура на известния професоръ Тарамбуковъ, който бѣше дошелъ да вземе следобѣдния си аперитивъ отъ две три пресни клюки, намазани върху филийка отъ най-добросъвестно възмущение. Професорътъ се яви, както винаги, неочаквано, обсебенъ отъ нѣкаква въображаема тревога, съ плувнало въ поть лице, съ разчорлени коси, брада и мустаци, разсѣянъ по задължение, авторитетенъ по професия, забавенъ съ хитрата си невинность като лисицата отъ баснята за киселото грозде. Отъ него лъхаше нѣщо явно разпутиновско, примѣсено съ 40 процента божествена кротость и съ 7 процента минезенгерско вдъхновение.

— Какво има, какво има? — смутолеви сякашъ на себе си професорътъ, като се залепи до компанията отъ пишущи братя и сложи върху масата натъпканата си до пръсване чанта. (А компанията се увеличаваше всѣка минута, ферментираше и растѣше застрашително като легендарната японска гѫба, която преди нѣколко години бѣше на голѣма почить у насъ, заради универсалнитѣ си цѣлебни свойства).

— Какво има? — повтори професоръ Тарамбуковъ и мушна чорлавата си глава между раменетѣ на двама свои близки приятели, въ знакъ на непобедимо любопитство.

— Не знаешъ ли? Валерианъ Пламеновъ заминалъ за Парижъ. Сключилъ контрактъ съ единъ американецъ да напише сценарио за филмъ.

— Още преди двайсеть години, пардонъ, още преди седемь години писахъ, че отъ тоя човѣкъ нѣма да излѣзе нищо! — избъбри на единъ дъхъ професоръ Тарамбуковъ, видимо удовлетворенъ отъ сбѫдването на своитѣ оракулски предсказания.

— Да, такова е днешното младо поколение, — забеляза съ театрална скръбь единъ попрестарѣлъ вече писатель, авторъ на десетина човѣчни книги, между впрочемъ твърде нечовѣчно написани. — Помните ли нашето славно време, когато ходѣхме по цѣли дни гладни и все пакъ не продавахме вдъхновението си за пари?

— „Вдохновенье не продается, но рукописи можно продать“, е казалъ Пушкинъ! — чу се гласъ въ далечината.

— Помните ли оня чистъ възторгъ, който разпалваше сърдцата ни и ни караше да служимъ всеотдайно на изкуството, безъ да търсимъ нѣкакво възмездие за нашия безпримѣренъ героизъмъ? — продължаваше съ неврастениченъ патосъ авторътъ на човѣчнитѣ книги. — Помните ли луннитѣ нощи и серенадитѣ съ китари и мандолини подъ прозорцитѣ на нашитѣ вдъхновителки? А днесъ, какво е? Днешнитѣ млади писатели ругаятъ налѣво и надѣсно, отричатъ всички културни ценности на миналото, пищятъ постоянно за хонорари и за командировки, танцуватъ разни маймунски танци и се обясняватъ въ любовь на всѣка срещната жена. Модерни хора, а? Не, това сѫ чисто и просто хулигани, които носятъ гибель за литературата ни. И после се чудимъ, защо никой не чете българската книга. Разбира се, че никой нѣма да я чете, щомъ като нейнитѣ творци сѫ стигнали до положението да пишатъ едновременно и стихотворения и сценарии за филми. Та туй сериозно отнасяне ли е къмъ изкуството, кажете за Бога?

— Ами я да обърнемъ другата страна на медала, — извика единъ младъ романистъ, който не можеше да слуша хладнокръвно ругатнитѣ по адресъ на своето поколение. — Вие, старитѣ вълци, съ китаритѣ и мандолинитѣ, не ми разправяйте какво е било едно време, а ми кажете, какво е сега. Ти, напримѣръ, който се правишъ на светецъ, не снемаше ли до земята шапка на журитѣ отъ комисията по раздаване на литературни премии, а после, когато романа ти остана ненаграденъ, не само, че престана да поздравлявашъ сѫщитѣ тия хора, но започна дори да ги псувашъ като хамалинъ?

— Това е вече съвсемъ друго! — озѫби се човѣчниятъ писатель. — Менъ не ми е за паритѣ. Плюя имъ на премията! Азъ, приятелю, работя отъ двадесеть години и заслужавамъ поне едно морално удоволетворение, разбирашъ ли? Ето, кое ме възмущава. Ако искашъ да знаешъ, за менъ дори е унизително да бѫда награждаванъ заедно съ такива хлапаци като тебъ, които отъ вчера сѫ прописали.

— Не се вълнувайте, господа! — намѣси се нѣкакъвъ тежъкъ арбитраженъ гласъ, тъй като въ наелектризираната атмосфера на кафенето започна да се чувства озонния миризъ на приближаващъ скандалъ.

— Не, не е така! — обясняваше представительтъ на старото поколение. — У насъ нѣма никаква литературна традиция, никаква почить къмъ дѣлото на единъ завършенъ писатель. Достатъчно е да надраскашъ едно стихотворение, за да сложишь подъ сѣнката си ония, които иматъ задъ гърба си многотомна литературна дейность!

— Времето е най-добрия ценитель! — съобщи тържествено, като на американско наддаване, професоръ Тарамбуковъ, и човѣчниятъ писатель се успокои веднага, виждайки мислено въ бѫдащето, срѣдъ нѣкакъвъ голѣмъ площадъ, собствения си паметникъ, украсенъ съ гирлянди отъ току-що цъфнали хризантеми.

Единъ гладкообръснатъ теноръ съ твърде масивно тѣлосложение, който бѣше попадналъ съвсемъ случайно въ нашата компания, се изкашли предупредително и безъ всѣкакъвъ разуменъ поводъ изплакна гърлото си съ нѣколко такта отъ арията на Каварадоси изъ „Тоска“.

* * *

Загадъчниятъ господинъ съ алаброса се премѣсти на друга маса, кѫдето седѣха трима представители на пролетарското изкуство. И тримата бѣха съ превързани глави, съгласно закона за защита на държавата, който пазѣше девственостьта на естетиката отъ фанатизъма на партийната тенденция.

— Какво има на отвѫдния лагеръ? — попита единъ отъ тримата другари, като се усмихна презрително.

Следъ петь минути, човѣкътъ съ алаброса отговори апокалиптично:

— Фашисткото изкуство залѣзва.

Шъпотътъ около маситѣ ставаше все по-плътенъ, сгъстяваше се и пълзѣше като грамадно стоного чудовище, изъ чиято уста течеше пѣна и изригваха отровни пламъци. Въ задимения въздухъ на кафенето лъщеха зловещитѣ маски на литературнитѣ палачи, всѣки отъ които чакаше съ нетърпение своя редъ, за да обезглави публично избраната си жертва. Извратеностьта на кървавата наслада стигаше до тамъ, че нѣкои отъ палачитѣ започваха екзекуцията ужъ на шега, съ едно почти ангелско състрадание къмъ осѫдения, когото веднага следъ това умъртвяваха съвсемъ неочаквано съ най-острия ножъ на злоезичието.

— Бездарникъ!

— Маниякъ!

— На годината пише по едно стихотворение.

— Нашиятъ приятель Синчецовъ яде кисело млѣко съ критика Листопадовъ.

— Социалната революция ще сложи всѣкиго на мѣстото му.

— Въ едно изречение петь граматични грѣшки.

— Напиши, напиши ти тая статия за диалектическия материализъмъ на Бетховеновата музика.

— На шесть месеца ходи веднажъ на баня. Страхъ го е да не настине.

— Отруденитѣ маси не искатъ пѣсни за луната, а манифести за хлѣбъ.

— Вманиячилъ жена си. И тя започнала да пише стихове.

— Темпо! Темпо! Аеропланизъмъ въ литературата!

— Та ти не знаешъ ли, че той е членъ на теософското общество? Всѣка вечерь разиграва масичка и лъже хората, че билъ медиумъ.

Изведнажъ въ срѣдата на голѣмата компания избухна тревога. Чу се женски писъкъ и звънъ отъ счупена чаша. Успокойте се, нѣма нищо особено. Професоръ Тарамбуковъ носѣше още отъ сутриньта въ чантата си една жива кокошка, която най-сетне бѣ снесла яйце между рѫкописитѣ и бѣ изкудкудякала въ знакъ на протестъ, че я сравняватъ съ нѣкаква поетеса. Разбира се, русокосата келнерка не знаеше тая подробность и затова, когато таласъмската чанта подскочи къмъ протѣгнатата й надъ масата рѫка, нещастната девойка изписка обезумѣла отъ ужасъ и изтърва тенекения подносъ на земята.

* * *

Виждашъ ли, читателю, какви чудни нѣща ставатъ въ литературното кафене „Мадагаскаръ“? Я по-добре си вземи ти шапката и бѣгай навънъ, защото не се знае, какво може да стане по-нататъкъ.

Ха, каква щастлива случайность. Ето, тъкмо сега по отсрещния тротоаръ минава и злочестиятъ поетъ Валерианъ Пламеновъ, заедно съ своя нѣкогашенъ състудентъ, за когото, ако не се лъжемъ, бѣхме загатнали още въ второто приключение на нашия романъ. Побързай да ги настигнешъ и да чуешъ, какво приказватъ, защото отъ тѣхния разговоръ, именно, зависи развитието на по-нататъшното ни повествувание.