До Господина

Министра на вътрешните работи

Тук.

Господине Министре,

Необикновеният случай, на който станах жертва преди няколко дни, а така също и необходимостта от бързи и енергични мерки, които подведомствената Ви административна власт трябва да предприеме час по-скоро в защита на осветените ми от Конституцията права, ме карат да се обърна направо към Вас с настоящата молба, вярвайки, че Вие най-добре ще схванете сериозността на положението, в което се намирам, и същевременно най-добре ще прецените в чии ръце ще трябва да се повери разбулването на долуподписаната загадка, имаща в основата си безспорно криминален характер.

На 16 май т.г. към 7 часа сутринта се събудих от сън, както всеки друг ден, без каквито и да било външни признаци на болезнено състояние или дори на афектация. След обичайната закуска, която направих в квартирата си и която се състоеше от чаша чай и четири маслини, аз седнах пред писмената си маса и тъй като моята писателска професия ми налага особено съсредоточаване преди започване на работата, хванах главата си с две ръце и се замислих. Така прекарах около четвърт час, без да мога да уловя нишката на благородното поетично вдъхновение. Ритах с нозете си под масата като Дикенс, пушех цигара след цигара като Флобер, гризех със зъби писалката като най-посредствен стихоплетец, ала изпод перото ми не излизаше нито думица. Тук, Господин Министър, си позволявам едно малко отклонение, за да изтъкна, че няма по-ужасно състояние от творческото безсилие. В това състояние може би сте изпадали и сам вие, когато сте съставяли някоя парламентарна или изборна реч. В такива мигове човек достига до истинското умствено затъпяване, сякаш нечия невидима ръка отхлупва черепа му, изважда оттам мозъка и вместо него, натъпква в главата парцали или слама… И тъй — часовете летяха един след друг — мъчителни и безплодни. Тогава именно аз усетих в гърдите си една необяснима тежест, едно внезапно задушаване и това чувство събуди у мен спомена за моето някогашно боледуване от Pneumotorax naturalis dextra. Много естествено е, че при подобно усещане всеки поет праща по дяволите не само поезията, но изобщо цялото изкуство във всички негови разклонения, превръща се на обикновен човек и побягва веднага при лекаря. Същото сторих и аз. Грабнах си шапката и отидох при известния рентгенолог Вартоломеев, за да разбера дали старата ми болест не се е появила отново и не е скъсала пак някой от дробовете ми. Рентгенологът ме изправи пред апарата си, прегледа и двете ми белодробни крила, които намери съвсем здрави, ала ведно с това той откри и нещо друго, нещо съвсем абсурдно както в областта на медицината, така и в областта на най-нелепата и разюздана човешка фантазия. Да, човекът на науката констатира… липса на сърце в гръдния ми кош, нещо, което се вижда и от приложената към настоящата ми молба рентгенова снимка. Можете да си представите, Господин Министре, моя ужас, когато узнах, че съм лишен от най-ценния си и важен орган — от това, което древните алхимици наричаха слънце на микрокосмоса, уподобявайки нашето тяло на една малка вселена. Обезумял от страх и от отчаяние, аз се прибрах почти полумъртъв в къщи, глътнах едно от хапчетата, които ми даде лекарят, и заспах. Ала напразно. Науката се оказа безсилна да ми помогне. Оттогава минаха цели шест дни, а днес е вече седмият, и моето сърце все още липсва.

Господине Министре, не бих се осмелил да ви отнемам тези скъпи за вас няколко минути, които бихте употребили за някое народополезно дело, ако липсата на сърцето ми не се беше отразила тъй гибелно върху моята професия. Най-сетне, щом продължавам да живея вече една седмица без сърце — това естествено показва, че и занапред ще мога да съществувам на земята, въпреки неочакваната анатомична катастрофа в гръдния ми кош. Ала тук има нещо друго: загубата на този тъй важен за тялото ми орган е вече много по-съдбоносна за моята поетична дейност, защото сърцето на поета е оная жива антена, която улавя най-чувствителните трепети на вдъхновението, събира в себе си като в кристал неуловимия смисъл на кипящите около нас събития, пие багрите на слънчевия залез и сребърния дъжд на лунните нощи, за да излее по-късно всичко туй в безсмъртните образи на едно вечно изкуство. Да, Господине Министре, това е само абстрактната страна на въпроса, а да говорим ли за неговата чисто практична страна, за онова материално ощетяване на интересите ми, като имате пред вид, че на стих се плаща по 8 лева, а аз пиша средно между 20–30 стиха на ден? Та това е все едно да отнемете прехраната на дърводелеца, като го лишите от инструментите му или ако вземам Вас за пример — като Ви лишим от избирателите.

Колкото и странно да звучи молбата ми, аз съм дълбоко убеден, че Вие, Господин Министре, ще се отнесете с пълно съчувствие към мен и ще прострете Вашата могъща десница при разнищването на загадъчното престъпление, защото човешкото сърце не може да бъде изгубено от своя притежател по простата причина, че то се не носи в джобовете на дрехите, нито пък се окачва като медальон на шията, а стои закрепено здраво вътре в нашия организъм, където науката му е отредила почетно място около третото и петото междуребрие. Следователно тук имаме случай на една необикновена кражба, а тъкмо в тая насока, струва ми се, трябва да се насочат всички бъдещи издирвания. Във връзка с последната подробност считам за неизлишно да добавя, че при днешните литературни нрави у нас не е изключена възможността сърцето ми да е откраднато от някой мой събрат по перо — още повече, като се има пред вид, че напоследък сключих контракт с книгоиздателство „Мравуняк“ за написването на една поема, срещу която получих аванс от 5000 лева и по тоя начин създадох озлобление срещу себе си във всички литературни кръгове. В интерес на следствието не трябва да се пропуща така също и обстоятелството, че през нощта на поменатото по-горе произшествие спах при отворен прозорец.

С непоколебимата вяра, че на настоящата ми молба ще се даде незабавно ход и ще се разкрие в най-скоро време виновникът за всички мои морални страдания и материални щети, моля Ви, Господине Министре, да приемете уверенията в моите най-добри чувства.

Валериан Пламенов

Приложение:

1 рентгенова снимка

* * *

Господин министърът на вътрешните работи прекара длан по челото си, протегна ръка към масата и като взе червения молив от широката мраморна поставка на мастилницата, подчерта последните двайсетина реда с такова безразличие, сякаш въпросът се отнасяше до служебния ценз на някой незначителен кандидат за служба. После той натопи писалката в зеленото мастило, позамисли се с вдигнати вежди и сложи върху бялото поле на заявлението стереотипната резолюция: „За надлежно изпълнение“, над която трябваше да си блъскат по-нататък главите всички негови подведомствени началници на разните служби и отделения. Когато господин министърът даде по тоя начин искания от просителя ход на молбата му, неговите строги очи се премрежиха внезапно, лицето му се сви в трагична гримаса и той кихна… В същия миг вратата в дъното на кабинета му се открехна предпазливо и едно мазно усмихнато лице извика: „Наздраве!“, след което вратата се затвори отново. Господин министърът изтри не дотам красивата си уста с малка копринена кърпичка, необикновено доволен от това, че кихавицата му е отишла на вятъра и че и тоя път неговият частен секретар не пропусна да изпълни едно от своите най-важни служебни задължения.

Да, кихавицата на един държавен мъж не е обикновено раздразнение на носните ципици, а загадъчно метафизично явление с още по-загадъчен смисъл. Напразно старите гърци са гледали на кихането като на щастливо предзнамение. Исторически факт е, че Ксенофонт е бил избран за пълководец само защото по време на една негова публична реч някой от присъствуващите кихнал. Разбира се, в нашата родна земя всичко върви наопаки, затова и кихането дава съвсем отрицателни резултати.

Щом заявлението на потърпевшия излезе от кабинета на министъра, съдбата, която често пъти обича да надниква уж съвсем случайно в коридорите на нашите държавни учреждения, го грабна от ръцете на разсилния и започна да го разнася сама от стая в стая. Най-напред заявлението се изтърси върху масата на един плешив чиновник, който решаваше някакъв ребус от едно илюстровано списание. Чиновникът погледна само гербовата марка, написа под резолюцията на министъра „Г-ну Ковачеву“ и след това молбата отиде в друга стая, където една тричленна комисия разискваше оживено въпроса около доставката на някакви икономични примуси за чиновниците при министерството. В тая стая търпеливото заявление се украси с нов надпис „Г-н Татарчеву“ и влезе смирено в третата канцелария. Там господин Татарчев, който натискаше необяснимо защо подутата си от зъбобол буза с попивателната преса и се намираше в едно почти експлозивно състояние, изгледа зверски просбата и я изгони мигом навън, като надраска отгоре й:

Г-ну Пиперкову.

Така нещастното заявление обиколи и най-потайните кътчета на Министерството на вътрешните работи, докато най-сетне се покри от горе до долу с имената на всички чиновници без изключение, поради което не ще бъде преувеличено, ако забележим, че то изгуби първоначалния си строго делови характер и доби неочаквано една твърде пъстра за окото карнавална външност.

Какво стана по-нататък с него — на тоя въпрос е трудно да се отговори, тъй като ние навлизаме вече в областта на конфиденциалните канцеларски възможности и засягаме тайнствената практика на така нареченото „съставяне на преписки“. Във всеки случай просителят идва няколко пъти в министерството да се осведоми за хода на молбата си, ала винаги си отиваше, без да научи нещо определено, озадачен от неразгадаемото обяснение: „Преписката е в движение!“

— За какво в същност идвате толкова често тук и ни отнемате времето? — избухна веднъж един дебел началник на отделение, от чийто нос стърчаха толкова много косми, та човек неволно изпадаше в непростимото заблуждение, че в носа му се крие някаква бръснарска четка.

— Аз… аз идвам… във връзка с молбата, която подадох до господина министъра — преглътна побледнял от смущение Валериан Пламенов.

— Каква молба? За какво се отнася тая молба?

— Как да ви кажа… случаят е малко по-особен… За едно откраднато сърце.

— Какво сърце? Златно? Сребърно?

— Не, моето собствено сърце.

Дебелият началник на отделение разтвори широко уста, изгледа просителя от главата до петите, после посегна с треперяща ръка към електрическия звънец на масата и го натисна с всичка сила. Когато вратата се отвори и на прага застана един от разсилните, началникът скочи от стола си и се развика като обезумял:

— Изведи веднага тоя човек навън!

— Ама как… защо? — мъчеше се да възрази Валериан Пламенов.

— Изведи веднага тоя човек навън! — крещеше началникът и цялото му тяло се тресеше от страх.

В коридора Валериан Пламенов се опита да се изскубне от коравите лапи на разсилния, ала в помощ на последния се явиха още двама стражари и той се намери мигом на тротоара с раздърпана вратовръзка и с кривната над ухото шапка.

От тоя ден нататък в душата на злочестия поет настъпи прелом. Той започна да се люшка в тревожна съмнение, че сърцето му е изгубено завинаги. Наистина неговата просба не беше минала още през ония задънни пътечки на каналния ред, където стават истински чудеса и надеждите се сбъдват. Но кой би се осмелил да твърди с положителност, че дори в последния момент, когато всичко можеше да се счита за пропаднало, заявлението нямаше да изскочи внезапно от някоя прашна папка, да изхвръкне през някой отворен прозорец на министерството и напук на всички наши бюрократични порядки, да предприеме на своя глава разследването на собствения си случай, като направи лично интерпелация в Народното събрание? Та то имаше всичкото законно основание да стори това не само защото криеше в себе си подробности около една скандална и незапомнена в криминалната история на човечеството кражба, но защото носеше с достойнство на гърдите си и спасителния знак на неизбежния входящ номер, и червения орден на една трилевова гербова марка.

Ала нашият герой не можеше да разсъждава с необходимото за случая хладнокръвие и тъкмо затова отчаянието му достигна до оня предел, когато в мозъка започва да зрее съвсем естествено мисълта за самоубийство. Какво го чакаше в тъмната далечина на бъдещето? Слънчевият мираж на изкуството гаснеше всяка минута пред очите му и той потъваше все по-дълбоко в бездънния кален водовъртеж на живота, преобразен, безпомощен и безличен — една восъчна кукла, която трепереше върху подиума на някакъв страшен паноптикум. Около него шумяха и тичаха странни люде, които копаеха земята и ръфаха с озверени лица нейните златни плодове, мяркаха се гениални фокусници, които късаха крилете на комарите и ставаха милионери — които търгуваха с цветя и с погребални ковчези и превръщаха дори и камъните в пари. Само той едничък стърчеше безпомощен и съвсем излишен в тоя свят на борсови спекулации, на мошенически сделки и на бясна жажда за парливи и остри наслади. Не, той трябваше да свърши час по-скоро със себе си.

Беше тиха привечер. Слънцето гаснеше на запад и бързите облаци летяха като хвъркати чудовища над далечния небесен пожар. Валериан Пламенов седеше пред писмената си маса. В ръцете му се чернееше малък бровингов револвер, очите му гледаха тъпо и разсеяно. На тая нелепа комедия трябваше да се тури най-сетне край.

Тогава вратата на стаята му се отвори и вътре влезе непознат човек на неопределена възраст — висок, сух, с изсечено сякаш от червен восък лице, в груб спортен костюм, с каскет на главата и с къса лула в устата.

Непознатият се приближи спокойно до самоубиеца и му подаде малка визитна картичка:

ТОМИ БЛЯК

детектив

Америка-Европа

Докато Валериан Пламенов се мъчеше да се опомни, изненадан от това неочаквано посещение, тайнственият гост измъкна незабелязано револвера от ръката му и като го пъхна в джоба си, рече на развален руски език:

— Дорогой сър, ето въпрос жизни и смерти, я понимаю. Вот уже четири вечеров я наблюдаю за вами, и, вы не бросили на захождящее солнце ни единаго взгляда! А веди вы поет. Кажется, вы потеряли свое сърце, неправда ли?

— Но кой сте вие? Какво искате? — попита Валериан Пламенов и се вгледа вторачено в непознатия чудак.

— Аз съм Томи Бляк. Детектив от прочутата къща „Будно око“ в Ню Йорк — усмихна се гостът и зъбите му се изгубиха в дим. — Свършил съм метафизичния факултет в Канзас Сити и се гордея с титлата „доктор по алхимия, астрология, телепатия, хиромантия, некромантия, графология, френология и всички останали разклонения на черната и бяла магии“. Владея отлично четиринадесет езика и тридесет и шест диалекта на южноафриканските племена. Пиша криминални романи на есперанто и чета стенография и всякакви други древноегипетски йероглифи като азбуката на матерния си език. Досега съм уловил със собствените си ръце осемстотин и тринадесет престъпника, седемдесет и двама от които са електрокутирани в Синг-Синг!

На Валериан Пламенов се струваше, че бълнува. Той разтърка очите си и като се убеди, че насреща му не стои призрак, а жив човек, рече с отпаднал глас:

— С какво мога да ви бъда полезен?

— Не вие, а аз мога да бъда полезен на вас — отвърна живо непознатият. — От един месец насам обикалям Европа във връзка с издирване убиеца на Линдберговото дете. Смея да се похваля, че получих вече медал от председателя на Съединените щати, загдето установих по един безспорен начин, че американската полиция не е замесена в тая афера. Следователно следите на престъпниците трябва да се търсят другаде. Това възложих на моите помощници, а аз прескочих в България, за да се занимая с вашия случай. Вие ме разбирате, нали? Да открия крадеца на вашето сърце!

— Но отде знаете това? — извика изумен Валериан Пламенов.

— „Будното око“ знае всичко! „Будното око“ може всичко! „Будното око“ има агенти навсякъде! — провъзгласи тържествено Томи Бляк.

— Значи вие смятате, че моето сърце ще може да се намери — попита поетът, внезапно озарен от блясъка на една нова надежда.

— O, yes. В това не може да има никакво съмнение. Престъпниците идат сами при мене. Ненапразно в Америка ме наричат „Магнитният Томи“. И тъй, да не губим повече време в излишни разговори, а да пристъпим веднага към работа. Съмнявате ли се в някого?

— Предполагам, че крадецът принадлежи към някой от нашите литературни кръгове — отвърна замислено Валериан Пламенов.

— А кое ви дава основание да мислите така? — попита Томи Бляк и изведнъж добави: — Кое е това момиче в рамчицата върху вашата маса?

— Това момиче ли? Моята първа и единствена любов — въздъхна поетът.

Томи Бляк нахлупи каскета си до очите, вирна късата си лула нагоре и се озадачи за миг.

— Не знаете ли къде се намира сега уважаемата госпожица? — попита детективът.

— Тя е вече госпожа — поясни момъкът. — Не съм я виждал отдавна. Научих, че се е омъжила.

— Тъй. Кажете ми сега, не сте ли я сънувал наскоро?

— Да съм я сънувал? — прошепна на себе си Валериан Пламенов. — Да, сънувах я неотдавна.

— И как именно?

— Не мога да си спомня. Сънувах я твърде смътно. Струва ми се — някаква градина.

— Отлично! All right! Sehr gut! Bien! Bene! — бъбреше радостно Томи Бляк. — Имате ли обичай да спите при отворен прозорец?

— Само веднъж. През нощта на събитието.

— Да сте виждали някаква черна котка насам?

— В нашия двор идват всякакви котки.

— Не всякакви, а черна котка, чувате ли какво ви питам? — разсърди се детективът.

— Да, виждал съм и черна котка.

— Имате ли протестирани полици?

— В миналото съм имал. Сега нямам.

— Четете ли Ницше?

— Понякога.

— Вегетарианец ли сте?

— Наполовина.

— В литературните кръгове с какво име се ползувате?

— Рецидивист. Осъждан шест пъти за публична обида на професори по литература.

Томи Бляк извади лулата из устата си и затананика:

— Тиби-вай-ай-хи-о-ха!

— Вижте какво — рече веднага след това той, като се озърна наоколо и се наведе към поета. — Нишката на престъплението е в ръцете ми. От вас се иска само едно: да пазите пълна тайна и да слушате съветите ми. Ако случаят наложи да ме последвате в издирванията ми или пък да се срещнете лично с похитителя на вашето сърце, аз ще ви предупредя. Във всеки случай вие трябва да бъдете всеки миг на мое разположение. А сега да минем на другата страна на въпроса. Всички разноски поемам аз, тъй като разбулването на тая необикновена кражба ще ме направи крал на детективите в цяла Америка. У нас смятат, че Балканите са най-размирният кът на земното кълбо и че в България не може да се разкрие нито едно престъпление. А аз ще докажа тъкмо противното. И ще си направя по тоя начин една гениална реклама. В случая вие нищо няма да загубите. Напротив, ще спечелите хиляда долара. Разбирате ли? Вашият случай е един пробен камък за моята дейност в широк световен мащаб. Вземете сега тия сто долара като аванс срещу нашата сделка.

И Магнитният човек остави пред момъка една стодоларова банкнота, после протегна ръка и се сбогува.

— А, щях да забравя — извика той, като се приближи до поета и заби хипнотичен поглед в лицето му. — Необходимо е да се освободите още сега от мисълта за самоубийство и да станете по-жизнерадостен. Гледайте ме право в очите… Тъй… Exorsisco te, creatura melancolica per deum vivum, per deum trevurn, per deum + Sanctum! — избърбори Томи Бляк, като направи три пъти кръстния знак над главата на поета и после го щипна за ухото.

— Как се чувствувате сега, а? — попита детективът с особено задоволство.

Няколко минути нашият герой стоя зашеметен в някаква сомнамбулна просъница, сетне очите му светнаха и той се разкиска с всичка сила — в припадък на неудържим истеричен смях.

Магичното заклинание бе оказало своето целебно действие върху мрачното настроение на Валериан Пламенов.

— Au revoir? До свидания! Auf Wiedersehen! — извика американецът и изчезна тъй, както се беше появил.

* * *

Томи Бляк не спеше.

Томи Бляк не ядеше.

Томи Бляк кръстосваше като фантом софийските улици.

* * *

След една седмица Валериан Пламенов намери на писмената си маса една чекова книжка и първокласен билет до Париж заедно с къса бележка:

Пригответе се за път и чакайте допълнително съобщение.

Бляк.

На десетия ден пристигна следната телеграма:

По дирите на крадеца съм. Точка. Заминете веднага за Париж. Точка. Ангажиран апартамент в Hôtel des Americains. Точка. Чакайте Ротондата 20 юни вечерта.

Бляк.

Към следващата част или към съдържанието

Приключение трето

въ което министра на Вѫтрешнитѣ работи кихва и — трагичнитѣ последици отъ това. Фантастичното бѣгство на една скромна преписка отъ една държавна канцелария. Внезапната поява на Магнитния човѣкъ, който попречва на авторитѣ да извършатъ самоубийство на героя и по тоя начинъ романа продължава въ досегашния духъ.

До Господина

Министра на Вѫтрешнитѣ работи

Тукъ

Господине Министре,

Необикновениятъ случай, на който станахъ жертва преди нѣколко дни, а така сѫщо и необходимостьта отъ бързи и енергични мѣрки, които подведомствената Ви административна власть трѣбва да предприеме часъ по-скоро въ защита на осветенитѣ ми отъ Конституцията права, ме каратъ да се обърна направо до Васъ съ настоящата молба, вѣрвайки, че Вие най-добре ще схванете сериозностьта на положението, въ което се намирамъ, и сѫщевременно най-добре ще прецените въ чии рѫце ще трѣбва да се повѣри разбулването на долуописаната загадка, имаща въ основата си, безспорно, криминаленъ характеръ.

На 16 май т.г., къмъ 7 часа сутриньта, се събудихъ отъ сънь, както всѣки другъ день, безъ каквито и да било външни признаци на болезнено състояние, или дори на афектация. Следъ обичайната закуска, която направихъ въ квартирата си и която се състоеше отъ чаша чай и четири маслини, азъ седнахъ предъ писмената си маса, и тъй като моята писателска професия ми налага особено съсрѣдоточаване преди започване на работата, хванахъ главата си съ две рѫце и се замислихъ. Така прекарахъ около четвъртъ часъ, безъ да мога да уловя нишката на благодатното поетично вдъхновение. Ритахъ съ нозетѣ си подъ масата като Дикенса, пушехъ цигара следъ цигара като Флобера, гризехъ съ зѫби писалката като най-посрѣдствения стихоплетецъ, ала изподъ перото ми не излизаше нито думица. Тукъ, Господине Министре, си позволявамъ едно малко отклонение, за да изтъкна, че нѣма по-ужасно състояние отъ творческото безсилие. Въ това състояние, може би, сте изпадалъ и самъ Вие, когато сте съставялъ нѣкоя парламентарна или изборна речь. Въ такива мигове човѣкъ достига до истинско умствено затѫпяване, сякашъ нѣчия невидима рѫка отхлупва черепа му, изважда оттамъ мозъка и вмѣсто него натъпква въ главата парцали или слама… И тъй, часоветѣ летѣха единъ следъ другъ — мѫчителни и безплодни. Тогава, именно, азъ усѣтихъ въ гърдитѣ си една необяснима тяжесть, едно внезапно задушване, и това чувство събуди у менъ спомена за моето нѣкогашно боледуване отъ Pneumotorax naturalis dextra. Много естествено е, че при подобно усѣщане, всѣки поетъ праща по дяволитѣ не само поезията, но изобщо цѣлото изкуство въ всички негови разклонения, превръща се на обикновенъ човѣкъ и побѣгва веднага при лѣкаря. Сѫщото сторихъ и азъ. Грабнахъ си шапката и отидохъ при известния рентгенологъ Вартоломеевъ, за да разбера, дали старата ми болесть не се е появила отново и не е скѫсала пакъ нѣкой отъ дробоветѣ ми. Рентгенологътъ ме изправи предъ апарата си, прегледа и дветѣ ми бѣлодробни крила, които намѣри съвсемъ здрави, ала ведно съ това той откри и нѣщо друго, нѣщо съвсемъ абсурдно, както въ областьта на медицината, така и въ областьта на най-нелепата и разюздана човѣшка фантазия. Да, човѣкътъ на науката констатира… липса на сърдце въ гръдния ми кошъ, нѣщо, което се вижда и отъ приложената къмъ настоящата ми молба рентгенова снимка. Можете да си представите, Господине Министре, моятъ ужасъ, когато узнахъ, че съмъ лишенъ отъ най-ценния си и важенъ органъ — отъ това, което древнитѣ алхимици наричаха слънце на микрокосмоса, уподобявайки нашето тѣло на една малка вселенна. Обезумѣлъ отъ страхъ и отчаяние, азъ се прибрахъ почти полумъртавъ въ кѫщи, глътнахъ едно отъ хапчетата, които ми даде лѣкаря, и заспахъ. Ала напразно. Науката се оказа безсилна да ми помогне. Оттогава минаха цѣли шесть дена, а днесъ е вече седмия, и моето сърдце все още липсва.

Господине Министре, не бихъ се осмѣлилъ да Ви отнемамъ тия скѫпи за Васъ нѣколко минути, които бихте употрѣбили за осѫществяването на нѣкое народополезно дѣло, ако липсата на сърдцето ми се не бѣше отразила тъй гибелно върху моята професия. Най-сетне, щомъ продължавамъ да живѣя вече една седмица безъ сърдце — това, естествено, показва, че и занапредъ ще мога да сѫществувамъ на земята, въпрѣки неочакваната анатомична катастрофа въ гръдния ми кошъ. Ала тукъ има нѣщо друго: загубата на тоя тъй важенъ за тѣлото ми органъ е вече много по-сѫдбоносна за моята поетична дейность, защото сърдцето на поета е оная жива антена, която улавя най-чувствителнитѣ трепети на вдъхновението, събира въ себе си като въ кристалъ неуловимиятъ смисълъ на кипящитѣ около насъ събития, пие багритѣ на слънчевия залѣзъ и сребърния дъждъ на луннитѣ нощи, за да излѣе по-късно всичко туй въ безсмъртнитѣ образи на едно вѣчно изкуство. Да, Господине Министре, това е само абстрактната страна на въпроса, а да говоримъ ли за неговата чисто практична страна, за онова материално ощетяване на интереситѣ ми, като имате предвидъ, че на стихъ се плаща по 8 лева, а азъ пиша срѣдно между 20–30 стиха на день? Та това е все едно да отнемете прехраната на дърводѣлеца, като го лишите отъ инструментитѣ му, или ако вземамъ Васъ за примѣръ — като Ви лишимъ отъ избирателитѣ.

Колкото и странно да звучи молбата ми, азъ съмъ дълбоко убеденъ, че Вие, Господине Министре, ще се отнесете съ пълно съчувствие къмъ менъ и ще прострете Вашата могѫща дѣсница при разнищването на загадъчното престѫпление, което Ви описахъ съ най-малки подробности. Казвамъ престѫпление, защото човѣшкото сърдце не може да бѫде изгубено отъ своя притежатель, по простата причина, че то се не носи въ джобоветѣ на дрехитѣ, нито пъкъ се окачва като медалионъ на шията, а стои закрепено здраво вѫтре въ нашиятъ организъмъ, кѫдето науката му е отредила почетно мѣсто около третото и петото междуребрие. Следователно, тукъ имаме случай на една необикновена кражба, и тъкмо въ тая насока, струва ми се, трѣбва да се насочатъ всички бѫдещи издирвания. Въ връзка съ последната подробность, считамъ за неизлишно да добавя, че при днешнитѣ литературни нрави у насъ, не е изключена възможностьта, сърдцето ми да е откраднато отъ нѣкой мой събратъ по перо — още повече, като се има предвидъ, че напоследъкъ сключихъ контрактъ съ книгоиздателство „Мравунякъ“ за написването на една поема, срещу която получихъ авансъ отъ 5000 лева, и по тоя начинъ създадохъ озлобление срещу себе си въ всички наши литературни крѫгове. Въ интереса на следствието, не трѣбва да се пропуща така сѫщо и обстоятелството, че презъ нощьта на поменатото по-горе произшествие спахъ при отворенъ прозорецъ.

Съ непоколебимата вѣра, че на настоящата ми молба ще се даде незабавно ходъ и ще се разкрие въ най-скоро време виновникътъ на всички мои морални страдания и материални щети, моля Ви, Господине Министре, да приемете увѣрения въ моитѣ най-добри чувства.

Валерианъ Пламеновъ

Приложение:

1 рентгенова снимка

* * *

Господинъ министра на Вѫтрешнитѣ работа прекара длань по челото си, протѣгна рѫка къмъ масата и като взе червения моливъ отъ широката мраморна поставка на мастилницата, подчерта последнитѣ двайсетина реда съ такова безразличие, сякашъ въпроса се отнасяше до служебния цензъ на нѣкой незначителенъ кандидатъ за служба. После той натопи писалката въ зеленото мастило, позамисли се съ дигнати вежди и сложи върху бѣлото поле на заявлението стереотипната резолюция „За надлежно изпълнение“, надъ която трѣбваше да си блъскатъ по-нататъкъ главитѣ всички негови подведомствени началници на разнитѣ служби и отдѣления. Когато господинъ министра даде по тоя начинъ искания отъ просителя ходъ на молбата му, неговитѣ строги очи се примрежиха внезапно, лицето му се сви въ трагична гримаса, и той… кихна. Въ сѫщиятъ мигъ вратата въ дъното на кабинета му се открехна предпазливо и едно мазно усмихнато лице извика: „На здраве!“, следъ което вратата се затвори отново. Господинъ министра изтри не дотамъ красивата си уста съ малка копринена кърпичка, необикновено доволенъ отъ това, че кихавицата му не е отишла на вѣтъра и че и тоя пѫть неговия частенъ секретарь не пропусна да изпълни едно отъ своитѣ най-важни служебни задължения.

Да, кихавицата на единъ държавенъ мѫжъ не е обикновено раздразване на носнитѣ ципици, а загадъчно метафизично явление съ още по-загадъченъ смисълъ. Ненапразно старитѣ гърци сѫ гледали на кихането като на щастливо предзнамение. Исторически фактъ е, че Ксенофонтъ е билъ избранъ за полководецъ, само защото по време на една негова публична речь, нѣкой отъ присѫтствуващитѣ кихналъ. Разбира се, въ нашата родна земя всичко върви наопаки, затова и кихането дава съвсемъ отрицателни резултати.

Щомъ заявлението на потърпѣвшия излѣзе изъ кабинета на министра, сѫдбата, която често пѫти обича да надниква ужъ съвсемъ случайно въ коридоритѣ на нашитѣ държавни учреждения, го грабна отъ рѫцетѣ на разсилния и започна да го разнася сама отъ стая въ стая. Най-напредъ заявлението се изтърси върху масата на единъ плешивъ чиновникъ, който решаваше нѣкакъвъ ребусъ отъ едно илюстровано списание. Чиновникътъ погледна само гербовата марка, написа подъ резолюцията на министра „Г-ну Ковачеву“, и следъ това молбата отиде въ друга стая, кѫдето една тричленна комисия разискваше оживено въпроса около доставката на нѣкакви икономични примуси за чиновницитѣ при министерството. Въ тая стая търпеливото заявление се украси съ новъ надписъ „Г-ну Татарчеву“, и влѣзе смирено въ трета какцелария. Тамъ господинъ Татарчевъ, който натискаше, необяснимо защо, подутата си отъ зѫбоболъ буза съ попивателната преса и се намираше въ едно почти експлозивно състояние, изгледа звѣрски просбата и я изгони мигомъ навънъ, като надраска отгоре й:

„Г-ну Пиперкову“.

Така, нещастното заявление обиколи и най-потайнитѣ кѫтчета на министерството на Вѫтрешнитѣ работи, докато най-сетне се покри отгоре до долу съ имената на всички чиновници безъ изключение, поради което не ще бѫде преувеличено, ако забележимъ, че то изгуби първоначалния си строго дѣлови характеръ и доби неочаквано една твърде пъстра за окото карнавална външность.

Какво стана по-нататъкъ съ него — на тоя въпросъ е трудно да се отговори, тъй като ние навлизаме вече въ областьта на конфиденциалнитѣ канцеларски възможности и засѣгаме тайнствената практика на така нареченото „съставяне на преписки“. Въ всѣки случай, просительтъ идва нѣколко пѫти въ министерството да се осведоми за хода на молбата си, ала винаги си отиваше, безъ да научи нѣщо опредѣлено, озадаченъ отъ неразгадаемото обяснение: „Преписката е въ движение!“

— За какво, въ сѫщность, идвате толкова често тукъ и ни отнемате времето? — избухна веднажъ единъ дебелъ началникъ на отдѣление, отъ чийто носъ стърчеха толкова много косми, та човѣкъ неволно изпадаше въ непростимото заблуждение, че въ носа се крие нѣкаква бръснарска четка.

— Азъ… азъ идвамъ… въ връзка съ молбата, която подадохъ до господина министра, — преглътна, побледнѣлъ отъ смущение, Валерианъ Пламеновъ.

— Каква молба? За какво се отнася тая молба?

— Какъ да ви кажа… случаятъ е малко по-особенъ… За едно откраднато сърдце.

— Какво сърдце? Златно? Сребърно?

— Не, моето собствено сърдце.

Дебелиятъ началникъ на отдѣление разтвори широко уста, изгледа просителя отъ главата до петитѣ, после посѣгна съ треперяща рѫка къмъ електрическия звънецъ на масата и го натисна съ всичка сила. Когато вратата се отвори и на прага застана единъ отъ разсилнитѣ, началникътъ скочи отъ стола си и се развика като обезумѣлъ:

— Изведи веднага тоя човѣкъ навънъ!

— Ама какъ… защо? — мѫчеше се да възрази Валерианъ Пламеновъ.

— Изведи веднага тоя човѣкъ навънъ! — крещѣше началникътъ и цѣлото му тѣло се тресѣше отъ страхъ.

Въ коридора Валерианъ Пламеновъ се опита да се изскубне изъ коравитѣ лапи на разсилния, ала въ помощь на последния се явиха още двама стражари, и той се намѣри мигомъ на тротоара, съ раздърпана вратовръзка и съ кривната надъ ухото шапка.

Отъ тоя день нататъкъ въ душата на злочестия поетъ настѫпи преломъ. Той започна да се люшка въ тревожното съмнение, че сърдцето му е изгубено завинаги. Наистина, неговата просба не бѣше минала още презъ ония задънени пѫтечки на каналния редъ, кѫдето ставатъ истински чудеса и надеждитѣ се сбѫдватъ. Но кой би се осмѣлилъ да твърди съ положителность, че дори въ последния моментъ, когато всичко можеше да се счита за пропаднало, заявлението нѣмаше да изкочи внезапно изъ нѣкоя прашна папка, да изхвръкне презъ нѣкой разтворенъ прозорецъ на министерството, и на пукъ на всички наши бюрократични порядки, да предприеме на своя глава разследването на собствения си случай, като направи лично интерпелация въ Народното събрание? Та то имаше всичкото законно основание да стори това, не само защото криеше въ себе си подробноститѣ около една скандална и незапомнена въ криминалната история на човѣчеството кражба, но защото носѣше съ достойнство на гърдитѣ си и спасителния знакъ на неизбѣжния входящъ номеръ, и червения орденъ на една трилевова гербова марка.

Ала нашиятъ герой не можеше да разсѫждава съ необходимото за случая хладнокръвие, и тъкмо затова отчаянието му достигна до оня предѣлъ, когато въ мозъка започва да зрѣе съвсемъ естествено мисъльта за самоубийство. Какво го чакаше въ тъмната далечина на бѫдещето? Слънчевиятъ миражъ на изкуството гаснѣше всѣка минута предъ очитѣ му, и той потъваше все по-дълбоко въ бездънния каленъ водовъртежъ на живота, преобразенъ, безпомощенъ и безличенъ — една восъчна кукла, която треперѣше върху подиума на нѣкакъвъ страшенъ паноптикумъ. Около него шумѣха и тичаха странни люде, които копаеха земята и ръфаха съ озвѣрени лица нейнитѣ златни плодове, мѣркаха се гениални фокусници, които кѫсаха крилетѣ на комаритѣ и ставаха милионери — които търгуваха съ цвѣтя и съ погребални ковчези и превръщаха дори и камънитѣ въ пари. Само той едничекъ стърчеше безпомощенъ и съвсемъ излишенъ въ тоя свѣтъ на борсови спекулации, на мошенически сдѣлки и на бѣсната жажда за парливи и остри наслади. Не, той трѣбваше да свърши часъ по-скоро съ себе си.

Бѣше тиха привечерь. Слънцето гаснѣше на западъ и бързитѣ облаци летѣха като хвъркати чудовища надъ далечния небесенъ пожаръ. Валерианъ Пламеновъ седѣше предъ писменната си маса. Въ рѫцетѣ му се чернѣеше малъкъ бровинговъ револверъ, очитѣ му гледаха тѫпо и разсѣяно. На тая нелепа комедия трѣбваше да се тури най-сетне край.

Тогава вратата на стаята му се отвори и вѫтре влѣзе непознатъ човѣкъ на неопредѣлена възрасть — високъ, сухъ, съ изсѣчено сякашъ отъ червенъ восъкъ лице, въ грубъ спортенъ костюмъ, съ каскетъ на главата и съ кѫса лула въ устата.

Непознатиятъ се приближи спокойно до самоубиеца и му подаде малка визитна картичка:

ТОМИ БЛЯКЪ

детективъ

Америка-Европа

Докато Валерианъ Пламеновъ се мѫчеше да се опомни, изненаданъ отъ това неочаквано посещение, тайнствениятъ гостъ измъкна незабелязано револвера изъ рѫката му, и като го пъхна въ джоба си, рече на разваленъ руски езикъ:

— Дорогой съръ, ето вопросъ жизни и смерти, я понимаю. Вотъ уже четири вечеровъ я наблюдаю за вами, и вы не бросили на заходящее солнце ни единаго взгляда! А вѣдь, вы поетъ. Кажется, вы потеряли свое сердце, неправда-ли?

— Но кой сте вие? Какво искате? — попита Валерианъ Пламеновъ и се вгледа вторачено въ непознатия чудакъ.

— Азъ съмъ Томи Блякъ. Детективъ отъ прочутата кѫща „Будното око“ въ Ню-Йоркъ, — усмихна се гостътъ и зѫбитѣ му се изгубиха въ димъ. — Свършилъ съмъ метафизичния факултетъ въ Канзасъ Сити и се гордѣя съ титлата „докторъ по алхимия, астрология, телепатия, хиромантия, некромантия, графология, френология и всички останали разклонения на черната и бѣла магии“. Владѣя отлично четиринадесеть езика и тридесеть и шесть диалекта на южноафриканскитѣ племена. Пиша криминални романи на есперанто и чета стенография и всѣкакви други древноегипетски иероглифи като азбуката на матерния си езикъ. Досега съмъ уловилъ съ собственитѣ си рѫце осемстотинъ и тринадесеть престѫпника, седемдесеть и двама отъ които сѫ електрокутирани въ Сингъ-Сингъ!

На Валерианъ Пламеновъ се струваше, че бълнува. Той разтърка очитѣ си, и като се убеди, че насреща му не стои призракъ, а живъ човѣкъ, рече съ отпадналъ гласъ:

— Съ какво мога да ви бѫда полезенъ?

— Не вие, а азъ мога да бѫда полезенъ на васъ, — отвърна живо непознатиятъ. — Отъ единъ месецъ насамъ обикалямъ Европа въ връзка съ издирване убиеца на Линдберговото дете. Смѣя да се похваля, че получихъ вече медалъ отъ председателя на Съединенитѣ щати, загдето установихъ по единъ безспоренъ начинъ, че американската полиция не е замѣсена въ тая афера. Следователно, следитѣ на престѫпницитѣ трѣбва да се търсятъ другаде. Това възложихъ на моитѣ помощници, а азъ прескочихъ въ България, за да се занимая съ вашия случай. Вие ме разбирате, нали? Да открия крадеца на вашето сърдце!

— Но отде знаете това? — извика изуменъ Валерианъ Пламеновъ.

— „Будното око“ знае всичко! „Будното око“ може всичко! „Будното око“ има агенти навсѣкѫде! — провъзгласи тържествено Томи Блякъ.

— Значи, вие смѣтате, че моето сърдце ще може да се намѣри, — попита поетътъ, внезапно озаренъ отъ блѣсъка на една нова надежда.

— O, yes. Въ това не може да има никакво съмнение. Престѫпницитѣ идватъ сами при менъ. Ненапразно въ Америка ме наричатъ „Магнитния Томи“. И тъй, да не губимъ повече време въ излишни разговори, а да пристѫпимъ веднага къмъ работа. Съмнявате ли се вие въ нѣкого?

— Предполагамъ, че крадецътъ принадлежи къмъ нѣкой отъ нашитѣ литературни крѫгове, — отвърна замисленъ Валерианъ Пламеновъ.

— А кое ви дава основание да мислите така? — попита Томи Блякъ и изведнъжъ добави: — Кое е това момиче въ рамчицата върху вашата маса?

— Това момиче ли? Моята първа и единствена любовь, — въздъхна поетътъ.

Томи Блякъ нахлупи каскета си до очитѣ, вирна кѫсата си лула нагоре и се озадачи за мигъ.

— Не знаете ли, кѫде се намира сега уважаемата госпожица? — попита детективътъ.

— Тя е вече госпожа, — поясни момъкътъ. — Не съмъ я виждалъ отдавна. Научихъ, че се омѫжила.

— Тъй. Кажете ми сега, не сте ли я сънувалъ наскоро?

— Да съмъ я сънувалъ? — прошъпна на себе си Валерианъ Пламеновъ. — Да, сънувахъ я неотдавна.

— И какъ именно?

— Не мога да си спомня. Сънувахъ я твърде смѫтно. Струва ми се — въ нѣкаква градина.

— Отлично! All right! Sehr gut! Bien! Bene! — бъбрѣше радостно Томи Блякъ. — Имате ли обичай да спите при отворенъ прозорецъ?

— Само веднажъ. Презъ нощьта на събитието.

— Да сте виждалъ нѣкаква черна котка насамъ?

— Въ нашия дворъ идватъ всѣкакви котки.

— Не всѣкакви, а черна котка, чувате ли, какво ви питамъ? — разсърди се детективътъ.

— Да, виждалъ съмъ и черна котка.

— Имате ли протестирани полици?

— Въ миналото съмъ ималъ. Сега нѣмамъ.

— Четете ли Нитче?

— Понѣкога.

— Вегетарианецъ ли сте?

— Наполовина.

— Въ литературнитѣ крѫгове съ какво име се ползувате?

— Рецидивистъ. Осѫжданъ шесть пѫти за публична обида на професори по литература.

Томи Блякъ извади лулата изъ устата си и затънаника:

— Тиби-вай-ай-хи-о-ха!

— Вижте какво, — рече веднага следъ това той, като се озърна наоколо и се наведе къмъ поета. — Нишката на престѫплението е въ рѫцетѣ ми. Отъ васъ се иска само едно: да пазите пълна тайна и да слушате съветитѣ ми. Ако случаятъ наложи да ме последвате въ издирванията, или пъкъ да се срещнете лично съ похитителя на вашето сърдце, азъ ще ви предупредя. Въ всѣки случай, вие трѣбва да бѫдете всѣки мигъ на мое разположение. А сега да минемъ на другата страна на въпроса. Всички разноски поемамъ азъ, тъй като разбулването на тая необикновена кражба ще ме направи краль на детективитѣ въ цѣла Америка. У насъ смѣтатъ, че Балканитѣ сѫ най-размирния кѫтъ на земното кълбо и че въ България не може да се разкрие нито едно престѫпление. А азъ ще докажа тъкмо противното. И ще си направя по тоя начинъ една гениална реклама. Въ случая, вие нищо нѣма да изгубите. Напротивъ, ще спечелите хилядо долара. Разбирате ли? Вашиятъ случай е единъ пробенъ камъкъ за моята дейность въ широкъ свѣтовенъ мащабъ. Вземете сега тия сто долара като авансъ срещу нашата сдѣлка.

И Магнитниятъ човѣкъ остави предъ момъка една стодоларова банкнота, после протѣгна рѫка и се сбогува.

— А, щѣхъ да забравя, — извика той, като се приближи до поета и заби хипнотиченъ погледъ въ лицето му. — Необходимо е да се освободите още сега отъ мисъльта за самоубийство и да станете по-жизнерадостенъ. Гледайте ме право въ очитѣ. Тъй… Exorsisco te, creatura melancolica per deum vivum, per deum trevurn, per deum + Sanctum! — избъбри Томи Блякъ, като направи три пѫти кръстния знакъ надъ главата на поета и после го щипна за ухото.

— Какъ се чувствувате сега, а? — попита детективътъ съ особено задоволство.

Нѣколко минути нашиятъ герой стоя зашеметенъ въ нѣкаква сомнамбулна просъница, сетне очитѣ му свѣтнаха и той се разкиска съ всичка сила — въ припадъка на неудържимъ истериченъ смѣхъ.

Магичното заклинание бѣ оказало своето цѣлебно действие върху мрачното настроение на Валерианъ Пламеновъ.

— Au revoir! До свидание! Auf Wiedersehen! — извика американецътъ и изчезна тъй, както се бѣше и появилъ.

* * *

Томи Блякъ не спѣше.

Томи Блякъ не ядѣше.

Томи Блякъ кръстосваше като фантомъ софийскитѣ улици.

* * *

Следъ една седмица Валерианъ Пламеновъ намѣри на писмената си маса една чекова книжка и първокласенъ билетъ до Парижъ, заедно съ кѫса бележка:

„Пригответе се за пѫть и чакайте допълнително съобщение.

Блякъ“.

На десетия день пристигна следната радиограма:

„По диритѣ на крадеца съмъ. Точка. Заминете веднага за Парижъ. Точка. Ангажиранъ апартаментъ въ Hôtel des Americains. Точка. Чакайте Ротондата 20 юний вечерьта.

Блякъ“.

Към следващата част или към съдържанието

Константин Константинов, Светослав Минков Сърцето в картонената кутия (3) Константин Константинов, Светослав Минков Сърдцето въ картонената кутия (3)

Метаданни

Данни

Игра на сенките

Сърцето в картонената кутия

Информация

История

Сваляне / Връзки

Метаданни

Данни

Сърдцето въ картонената кутия

Информация

История

Сваляне / Връзки

Приключение трето

ТОМИ БЛЯК

детектив

Америка-Европа

Приключение трето

ТОМИ БЛЯКЪ

детективъ

Америка-Европа

Константин Константинов, Светослав Минков
Сърцето в картонената кутия (3)

Константин Константинов, Светослав Минков
Сърдцето въ картонената кутия (3)