Реймънд Фийст, Джоел Розенберг
Убийство в Ламът (7)

Глава 6
Последици

Бурята беше спряла.

Небето над замъка бе чисто и царствено синьо, само с една далечна диря от сиви облаци към хоризонта на изток и съвсем рехава далечна памучна белота на запад, зацапваща гледката. След виелицата, изразходвал сякаш цялата си енергия, върху Ламът, студеният въздух се беше проснал изтощен над земята, почти неподвижен.

Тъмни валма дим се издигаха от стотиците комини из целия град долу, виеха се нагоре във въздуха, понесени от дъха на лекия ветрец, по-кротък от бебешки дъх, макар и определено по-хладен от сърцето на работодател. Изсмукваше топлината от Кетол, който стоеше на бойниците на стената на замъка и се мъчеше да не се изсмее на задъхалите се войници, които ринеха снега по пасажа с острите селски лизгари, непригодни за тази работа. Имаше, разбира се, по-добри сечива за ринене на дълбок сняг, но явно в Ламът не разполагаха с такива. Чул беше няколко души в казармата да мърморят, че тази виелица е нещо, което може да споходи човек веднъж в живота. За неговия живот определено му стигаше.

Непрестанният звън, отекващ откъм ковачницата до външната стена, вероятно говореше, че трябва да се поправят още лопати за снега. На ковача едва ли щеше да му отнеме много време да изкове няколко широки плоски лопати с широки ръбове, въпреки нуждата да се подковат още коне със зъбчатите ламътски подкови, каквито Кетол не беше виждал никъде другаде — и се надяваше да не види повече.

Долу хората на Том Гарнет трепереха, загърнати в наметалата си, докато яхваха конете за сутрешния патрул. Ноздрите на конете бълваха облачета пара и те цвилеха възмутено, че ги принуждават да газят в снега.

Патрулът вероятно щеше да е труден, макар че според Кетол шанс да водят бой с някого почти нямаше — дори да успееха да се отдалечат от външния град, което в най-добрия случай бе проблематично. Под привидно мекия сняг дебнеше ледена кора и дори зъбчатите подкови можеха да се хлъзнат по нея. Макар да не бе задължително падналият кон винаги да си чупи крак, Тит-Онака, войнишкият бог, имаше жестоко чувство за хумор. Кетол реши, че само това може да обясни десетината неоседлани коня, изведени от конюшните. Човек обикновено не взима резервни коне на патрул, освен ако не очаква да стигне далече и не допуска, че някой кон може да окуцее и да се наложи да бъде убит.

Обясняваше също така и тихите ругатни, които ръсеше плещестият Началник на конницата Бенджамин Дивин — Кетол не можеше да ги чуе ясно, но сигурно бяха свързани с направените вече и съвсем ненужни предупреждения към ездачите да внимават с животните, все едно конете бяха родни дечица на Началника на конницата, а войниците — само техни неблагонадеждни бавачки.

Знаеше, че подготовката за патрула бе предшествана от свада между Стивън Арджънт и Началника на конницата. Кетол беше отишъл до Орлово гнездо, за да поговори с Началника на мечовете и може би да навести и Фантус — огнедрейкът като че ли бе започнал да го харесва по една или друга причина, — но бързо се беше оттеглил, като чу гласовете отвътре, увлечени в изненадващо разгорещен спор дали изобщо трябва да се изпраща патрул точно сега.

Слава на боговете, това не беше проблем на Кетол, но можеше да разбере двете страни на проблема.

Единственото добро нещо, за което можеше да се сети при сегашното положение, бе, че всякаква вражеска дейност неизбежно щеше да остави следи в дълбокия сняг. Дори цураните да знаеха старата хитрина с отряда, крачещ в единична колона и със замитането с клони отзад, за да се прикрие дирята — а вероятно я знаеха, все пак не бяха глупави, а и това бе четвъртата им зима — всичко навън беше толкова чисто и девствено бяло, че щеше да е невъзможно да се движат незабелязано, където и да било на десет мили от Ламът. Сила с по-значителна големина щеше да остави следа, която да може да види и обикновен гражданин.

И макар Кетол да се съмняваше, че изобщо има цурани по-близо от границата на Свободните градове, все пак се надяваше да има — цели легиони цурани и Буболечки…

… и гниещите им трупове да се покажат, щом почне топенето на снеговете.

Не че той щеше да е тук, за да ги види. За миг си помисли за някое уютно малко ханче някъде… някъде на топло.

Тихи стъпки по отъпкания сняг зад него го извлякоха от унеса му и той се обърна.

Гродан, водачът на наталийските рейнджъри, спря до него, плътно загърнат в сивото си наметало.

— Здравей и добро утро, Кетол от каквото-там-си-в-момента — поздрави рейнджърът.

— Здравей и добро утро и на тебе, Гродан от Натал — отвърна Кетол. — Не видях нито тебе, нито другите двама рейнджъри по време на бурята. Всъщност вие не бяхте навън, нали?

— Чух обаче, че вие сте излезли да спасявате барон Морей.

Кетол сви рамене.

— Нямаше кой знае какво спасяване всъщност. — Не му беше много ясно защо защитава Морей, но щеше като че ли да изглежда нелоялно да остави без отговор намека на рейнджъра, въпреки че самият Кетол смяташе Морей за кръгъл идиот, след като доброволно се беше натикал в лапите на бурята.

Гродан зяпаше разсеяно към града. Някакъв мъж, увит в дебело наметало, излезе на стълбите на втория етаж на полузаровена в снега къща на Висока улица, малко зад северната порта, изтърва перилото, за което се държеше, хлъзна се по пряспата и тупна долу.

Кетол можеше да си представи изсипалите се люти ругатни, докато мъжът се изправяше и се опитваше да се изтупа от снега.

Рейнджърът се засмя.

— Е, все пак поне беше по-бързо, отколкото да изрине стълбището, нали? — После стана сериозен, гледаше хората, пробиващи си път през дълбокия сняг по улиците. — Дано само в града да е складирано достатъчно месо: доста време ще мине, докато докарат животни на пазара.

Това не беше грижа на Кетол. Всеки замък трябваше да разполага с достатъчно храна в складовете си, за да се преживее не само една зима, но и дълга обсада, а обсадата на студа едва ли щеше да продължи толкова дълго, че да му липсва ядене, макар че сигурно щеше да му омръзне осоленото говеждо, ако скоро в Ламът не дойдеше стока от съседните стопанства и имения. Все пак след тази буря сигурно доста щяха да се забавят.

— Та къде бяхте? По време на бурята имам предвид. Ако нямаш нищо против, че питам.

Рейнджърът едва ли го бе потърсил само за да си побъбрят, но Кетол бе готов да изчака, докато Гродан заговори по същество. Баронът беше излязъл някъде с Пайроджил и смяната му беше чак следобед.

— Нищо против. — Рейнджърът сви рамене. — Баща ми често казваше, че когато няма какво да правиш, е най-добре да не правиш нищо. С Белдан и Сам Късия се свряхме в стаите си, с малко храна и вино за компания, и просто му ударихме повечко от така нужния на всички ни сън. — Усмихна се, после се прозя. — И тримата всъщност толкова се наспахме, че се уморихме от сън и ни сърби да не сме чак толкова отпочинали, ако ме разбираш.

— Разбирам, и още как. — Кетол кимна. — И аз се чувствам така, макар да нямам нищо против, че ще пропусна дневния патрул. — Погледът му се плъзна по бялата снежна пелена долу, към яхналия вече патрул и тъпчещите с копита коне. — Честно казано, доста ме гнети, че задълженията ми ме задържат тук.

— Е, това сигурно може да се промени — подметна Гродан.

— О, така ли?

— Онзи ден капитан Гарнет те похвали за уменията ти като следотърсач. Канех се да те поканя да ме придружиш, да пообиколим на север. Компанията ще ми е приятна. — Гродан изгледа намръщено струпалия се долу патрул. — Някой трябва да излезе и да види какво става навън. Тази пасмина ще извади късмет, ако стигнат и на една миля. — Лицето му остана безизразно, но Кетол долови лека промяна около устните, сигурно знак на презрение.

— И аз си мислех същото. Съмнявам се обаче, че някой би могъл да стигне много далече.

— Виж, с това не съм съгласен. — Гродан извади парче пастърма и замислено отхапа. — Мислех да видя дали нещо интересно се е поразмърдало оттук до Мондегрийн — да речем, още от ония цурани, на които сте се натъкнали миналата неделя. — Огледа гладката снежна пелена, ширнала се извън града. — Не че търсенето на следи ще е толкова сложно, колкото придвижването.

— Смяташ, че вашите понита могат да се движат по-бързо от тукашните коне?

Гродан поклати глава.

— Не, не бих се и опитал да яздя. Мислех да тръгнем пеш.

— Пеш?

От стените на замъка добре се виждаха преспите, стигнали чак до втория етаж на някои къщи по Висока улица, и малките тъмни проходи, които обитателите бяха изровили като джуджета, за да се измъкнат от снежния затвор.

И да попаднат в още по-голям снежен затвор.

Рейнджърът едва ли щеше да може да измине пеш по-голямо разстояние от отряда на Том Гарнет на конски гръб, а Кетол нямаше да се изненада, ако за патрула се окажеше невъзможно изобщо да излезе от Ламът, камо ли да си пробие път по-надалече из околностите.

— Да, пеш — кимна Гродан. — Ние рейнджърите си имаме свои начини, Кетол.

Кетол беше слушал легенди за наталийските горяни, за почти свръхестествената им способност да се движат из леса бързо и безшумно, без да оставят следи. Слушал беше същото и за Кралските крондорски Първопроходци на юг, както и за Имперските кешийски Водачи още по на юг, а според мълвата те по някакъв начин бяха свързани помежду си, било кръвно или с магия, или нещо такова. Но по рождение и по убеждение Кетол си беше подозрителен спрямо легендите и си даваше сметка, че собствените му способности може да изглеждат вълшебни за хора, не отрасли в пустошта.

— Е, щом се надяваш да стигнеш до Мондегрийн, значи наистина трябва да си имате някакви начини — отвърна той.

— Говориш, сякаш се съмняваш.

— Малко — призна Кетол. — Без да се обиждаш, но не виждам как можеш да направиш повече от някой друг. Не и в тези преспи. Не мога да си представя, че си се опитвал да вървиш през такъв терен.

— Грешиш. — Гродан се усмихна. — Зиме около Сиви кули става доста… интересно, особено по високите ливади. — Сви рамене. — А и донякъде е въпрос на гордост хората ми да могат да разузнават навсякъде, независимо от условията. Не че би ми се дощяло да разузнавам в бури като вчерашната нощ. Но мога да се справя.

Май не вървеше много да нарече рейнджъра лъжец или самохвалко, тъй че Кетол просто попита:

— И как го правите? В смисъл, движението в снега. Някаква магия или какво?

— Никаква магия няма. — Гродан като че ли леко го досмеша от това предположение. — Ще ти кажа. Всъщност изобщо не е сложно.

— Вървенето през дълбок сняг е въпрос само на това да разпростреш тежестта си достатъчно, за да те издържи снегът. Правим си едни широки обуща, като огъваме брезов клон в обръч с овална форма и този обръч го покриваме с плетеница от кожени каишки, а после ги връзваме за ботушите си. Това го наричаме брезенеден, от една фраза за „тромави ходила“ на Старата реч. Трябва малко практика. Доста смешно е да гледаш как някой се опитва да се оправи с тях за първи път. — Зарея поглед над крепостната стена на замъка. — Правенето на брезенеден е въпрос на не повече от час работа, а Сам Късия сигурно вече е изплел няколко чифта — по-бърз е в пръстите от Белдан и мен, затова го оставих на него.

Кетол кимна. Идеята изглеждаше интересна и си струваше да помисли над нея в случай, че отново му се наложи да попадне в снежен ад като този.

— Брезови клони за рамка, викаш?

— Всяко по-гъвкаво дърво върши работа. — Гродан сви рамене. — Движението с брезенеден е бавно, но би трябвало да мога да свърша обиколката до север за няколко дни. Белдан и Сам Късия ще покрият своите райони. — Килна глава. — Е, сигурен ли си, че не искаш да ме придружиш?

Кетол поклати глава.

— Както казах, задълженията ми го изключват.

— Но ако не го изключваха, щеше ли да дойдеш?

— Разбира се. — Кетол кимна и се усмихна малко насила. — Бих го направил и на върха на меча… но ще трябва да е много остър меч.

Гродан се засмя и се потупа по наметалото, под което се криеше мечът му — виждаше се само дръжката, увита с драконова кожа.

— Между другото мечът ми е доста остър, но не бих го използвал, за да те принуждавам да ми правиш компания — каза с усмивка.

— Тогава ти желая всичко най-добро — отвърна Кетол. — А ако имаш подръка в повече от тези брезенеден, ще съм ти много признателен, ако ми ги оставиш да ги опитам. — Макар да нямаше никакво намерение да гази през — не, върху — снега, щеше да е интересно да види как действат тези неща. Поредната хитрина за в торбата, до която едва ли щеше да му се наложи да прибегне някога.

Но човек никога не знае. Гродан кимна.

— Нищо лошо не виждам в това.

Стисна дружески рамото на Кетол и изправи рамене.

— Е, Кетол от каквото-там-си-в-момента, желая ти лек ден и очаквам с нетърпение друга възможност, може би, да видя как се оправяш в пустошта. Сбогом.

— Сбогом, Гродан от Натал. — Кетол гледаше след рейнджъра, докато той се отдалечаваше. Нямаше да е зле да разбере за какво беше всичко това, макар да беше възможно просто да е само това, което изглеждаше.

Може би.

 

 

Дърайн зави покрай стената на цитаделата. Извитите над главата му каменни подпори на зида бяха опазили донякъде подветрената страна на крепостта от огромните преспи, правещи всяко движение другаде почти невъзможно. Крачеше плътно покрай стената в усилието си ботушите му да не газят в снега и решен да стигне до казармата по най-късия възможен път, без да му се налага да си копае тунел през високите до раменете преспи.

Тъкмо щеше да завие на ъгъла срещу разпределителния двор и казармата, когато един плещест войник с тежко наметало изникна пред очите му, други трима крачеха в колона зад него. Едва имаше място да мине един човек, а това означаваше, че някой трябва да отстъпи.

Войникът спря и подвикна:

— Направи път, наемнико.

Дърайн знаеше какво предстои, но си помисли, че трябва поне да се опита да реши проблема, без да рискува да счупи главата на другия или пък кокалчетата на собствените си пръсти.

— Вие сте само на няколко стъпки от портата за излази, през която сте минали; много по-лесно ще е, ако се върнете и ме оставите да мина.

— По-лесно за тебе? — рече войникът и потърка зачервената си брадичка, сякаш премисляше. — Да де, но мен не ме е грижа кое ще е по-лесно или по-трудно за тебе. Ние сме четирима, а ти — само един. По ще е добре ти да се обърнеш и да ни отвориш път.

Дърайн погледна тримата мъже — те пък гледаха едрия войник и него с лека насмешка.

— Тъй значи — отвърна той уж, че премисляше.

А после с бързина, неочаквана за едър мъж като него, направи крачка напред и нанесе светкавичен удар в главата на другия. Удари го толкова силно, че той се превъртя, но Дърайн успя да го хване под мишниците, вдигна го бързо и го метна на раменете си, както Кетол щеше да метне убит елен. После тръгна напред, спря пред следващия войник в колоната и изръмжа:

— Май ще трябва да върнете приятеля си вътре, а?

Нисичкият войник пребледня и кимна. После се провря назад между другите двама, които изведнъж решиха, че е благоразумно да поотстъпят пред грамадния наемник. Тримата бързо закрачиха към портата за излази и единият я отвори. Дърайн хвърли безцеремонно едрия войник на прага и го обърна. Порови в кесията му на колана и извади два сребърника.

Единият войник викна възмутено:

— Ей, какво правиш?

Дърайн го изгледа свъсено и изръмжа:

— Не се бия безплатно!

Прибра монетите в джоба си, обърна им гръб и тръгна към казармата.

Пайроджил беше спал в казармата, когато удари бурята, и сега бе негов ред да пази барон Морей. Кетол беше с барона и щеше да се отправи към кухните за ядене, щом Пайроджил отидеше да го смени. Дърайн изруга наум лошия си късмет, че точно на него се беше паднало да оре през тежкия мокър сняг. Сигурно беше най-подходящият за тази работа, но това никак не го радваше.

Някъде по средата между цитаделата и казармата се натъкна на двама войници с широки лопати — разчистваха пътя. Зарадва се, че му спестяват поне отчасти труда, да стигне до вратата на казармата, мина бързо по изринатата пътека и влезе.

Завари Пайроджил да се облича — подготвяше се за предстоящата смяна и слушаше с половин ухо приказките на лудото джудже Макин.

— А тя вика: „Достатъчно си висок където е важно“! — Макин избухна в смях.

Дърайн видя как челото на Пайроджил трепна, сигурен знак, че разказът на джуджето го е развеселил, и каза:

— Твой ред е с барона. — И седна на нара си.

Пайроджил кимна и се изправи.

— Някакви неприятности?

— Нищо сериозно — отвърна Дърайн, докато си смъкваше ботушите.

Пайроджил кимна и излезе без повече приказки. Макин попита:

— Разчистиха ли пътя до града?

— Още не.

— Лошо. Три-четири халби ейл и някоя женичка нямаше да ми дойдат зле.

Дърайн огледа помещението — мъжете седяха по наровете и зяпаха тавана или стените, потънали в мислите си. Усещаше напрежението им. На джуджето отвърна:

— Не си единственият.

 

Пайроджил се облегна на стената, докато благородниците заемаха местата си около масата в Голямата зала, начело с Началника на мечовете. Изненадващо, лейди Мондегрийн се настани на почетното място вдясно от Стивън Арджънт. Това явно не беше изненада само за Пайроджил: Фолсон подхвърли нещо на Лангахан с леко кимване към челото на масата.

Останалите барони и благородници се бяха наредили от двете страни на масата според някаква схема, която не беше много ясна за Пайроджил, макар да беше сигурен, че не е случайна, ако не за друго, то поне защото Верхайен се озова на другия край, докато Морей, сигурно заради поста си на ковчежник, седна отляво на Началника на мечовете.

Дългата маса бе покрита със свежи ленени покривки, застъпващи се на места. Единствените предмети върху тази девствена белота бяха мечовете и камите на събралите се благородници, оголени и без ножниците, все едно — колкото, и невероятно да изглеждаше — те очакваха да им се наложи да ги използват.

Пайроджил се надяваше, че това няма да стане. Беше твърде далече, за да се озове до Морей, ако, колкото и невероятно да беше, барон Визтрия изведнъж вдигнеше меча си и посегнеше да го прободе. Колкото и да беше невероятно, ако се случеше, то най-доброто, което Пайроджил щеше да може да направи, бе да помогне с вдигането на трупа. След като убиеше Визтрия, разбира се, при условие, че Стивън Арджънт не го изпревари. Лицето му остана равнодушно, но се усмихна вътрешно, като си спомни как Началникът на мечовете бе посрамил надутия дребен барон пред равните му.

Платата с храна, чашите с кафе и бутилките и чашите за вино, наредени от отряда слуги на страничните маси, му подсказаха, че Съветът вероятно ще се проточи поне няколко часа, макар никой да не го беше казал изрично — поне пред него.

— По заповед на графа на Ламът — заяви Началникът на мечовете и стана, щом всички насядаха, — се свиква на заседание този Баронски съвет. Нека всеки от събралите се, който не може тук и сега доброволно да се закълне във вярност към граф Вандрос, към херцог Брукал, към принц Ерланд и към самото Кралство, да напусне без страх от съд и наказание или да обясни задоволително пред тази благородна компания защо не може да се закълне.

Пайроджил се зачуди защо бе пропуснат самият крал или пък вицекралят на Източните владения Ги дьо Батира — по име и ранг, макар Стивън Арджънт да упомена Кралството по възможно най-общия начин — но не знаеше какво може да значи това, макар явно да беше неприятно поне за двама души, ако се съдеше по намръщените физиономии на барон Лангахан и барон Визтрия, и двамата от Крондор.

Е, поне мръщенето на Лангахан вероятно означаваше нещо. Колкото до Визтрия, лисичето лице на дребния дворцов барон като че ли непрекъснато беше или навъсено, или презрително усмихнато и това едва ли означаваше нещо повече от факта, че въпросното лице просто е тук в стаята с него.

Няколко чифта очи се извърнаха към Берел Лангахан, невероятно загорелия от слънцето, невероятно простоватия на външност и пооплешивял дворцов барон, който свъси вежди, изчака Стивън Арджънт да седне, стана и заговори:

— Както всички знаете, аз съм от двора в Крондор и не съм васал на графство Ламът, нито на хергоцство Ябон. Същото е вярно и за моя приятел барон Визтрия. Макар да храня най-голямо уважение към херцог Брукал Ябонски и граф Вандрос Ламътски, не мога да се закълна във вярност нито на графството, нито на херцогството. — Лицето му беше сурово. — Въпреки че мога драговолно да се закълна във вярност към краля и в подчинение на избрания от него вицекрал, боговете дано го дарят с добро здраве и дълбока мъдрост в тези изключително тежки времена.

Вероятно не беше най-дипломатичното изявление предвид враждата между Ги дьо Батира и Боррик Крудийски. Херцог Брукал Ябонски беше навярно твърде обвързан с Боррик за вкуса на поддръжниците на Ги дьо Батира — което със сигурност включваше всеки дворцов барон, комуто се позволяваше да излиза от Крондор без къса каишка, камо ли да ги пратят на какъвто и да било съвет в Ябон.

— Здраве и мъдрост за вицекраля — и за принца — отзова се Стивън Арджънт уж в съгласие. На лицето си бе изписал маска на благонамереност, но очите му таяха мрак, какъвто Пайроджил не държеше особено да е насочен към него самия.

— Здраве и мъдрост за принца! — повториха останалите, някои — по-бързо от други.

— Здраве и мъдрост за принца — заяви Верхайен, последният от повторилите думите барони с глас, който като че ли бе малко по-силен от нужното.

— Да, разбира се — здраве и мъдрост за принца — рече почти моментално и Лангахан и всички около масата се отзоваха.

Лангахан изгледа продължително Верхайен, после примига и продължи:

— Не мога, както казах, съзнателно, словом или мълчаливо, да заявя васална вярност към графа или графството, освен като част от това владение, това кралство. — Изгледа ги един по един. — Смятам, че е най-добре това да се заяви открито още в началото, а ако тук има някой — ако има някой сред вас, според когото е редно да напусна предстоящите дискусии поради това, то моля го — или моля я — добави с поклон към лейди Мондегрийн — да го заяви сега и колкото и да ми е тъжно, ще напусна заседанието, и се заклевам да не тая обида или неприязън спрямо когото и да било заради това.

И сигурно щеше да разчита барон Визтрия да донесе всяка дума — на него или поне на Ги дьо Батира.

На масата се възцари тишина. Стивън Арджънт огледа всички един по един, след което кимна.

— Присъствието ви тук е желано и добре дошло, барон Лангахан.

Лангахан се поклони, по-изящно, отколкото Пайроджил би очаквал от толкова едър мъж като него, и си седна.

Визтрия се изправи.

— Не бих казал за себе си, че съм лаконичен като моя приятел барон Лангахан — рече той и изсумтя, — но ще се опитам да направя изключение. Признавам изцяло, че верността ми е към владението като цяло и към кралството над него, а не към някаква си кална дупка от… — Замълча и изписа болезнена усмивка на лицето си, преди да продължи. — На някое важно баронство, което само по себе си е част от също толкова важно херцогство. Ако някой оспорва присъствието ми тук, нека той — или тя, милейди — да го каже веднага и ще се оттегля в стаята си, за да се заема с малко кореспонденция.

Можеше просто да каже, че ако го изключат, пратеникът му бързо ще тръгне към Ги дьо Батира, но Стивън Арджънт кимна учтиво, все едно че прие думите му за чиста монета.

Това заявление за крехък съюз, ако не за пълна лоялност, бе прието с мълчаливо съгласие и кимвания и от останалите.

Пайроджил прочете добър знак в него. Отчуждението, ако не и враждебността между Изтока и Запада, представени тук от бароните на Ламът, от една страна, и тези двама дворцови барони, от друга, нямаше да се изгладят тук, но засега щяха да се пренебрегнат, поне публично.

Стивън Арджънт пак взе думата:

— Добре. Има много неща за обсъждане, от данъците, които трябва да се събират и изразходват, до възстановяването на всичко, което бе изоставено през войната, а указанията на графа са да излезем с препоръки по всички въпроси, засягащи Кралството, освен по воденето на войната, което е в прерогативите на висшия щаб, заседаващ в момента в Ябон. — Усмихна се. — Сигурен съм, че и графът, и херцозите биха се радвали на нашия съвет по тези неща, но не виждам много смисъл тази благородна компания да губи време и усилия над проблеми, които се решават от други, с по-голямо познание и отговорности към тях.

— Независимо — добави с обичайната си презрителна усмивка барон Визтрия, — че даването дори на добър съвет, идващ твърде късно, за да се възприеме, е нещо почти толкова ценно, колкото плащането на такса за услуги на жребец, който всъщност е скопец, а?

Началникът на мечовете се усмихна широко, но ледено.

— Точно така — отвърна и кимна отсечено. — Обикновено графът щеше да председателства този Съвет. В негово отсъствие обичаят изисква да изберем старши барон на негово място — най-подходящият избор щеше да е барон Мондегрийн, тъй като дискусиите тук със сигурност ще включват въпроси, засягащи него като Наследствен ковчежник на графството.

Дотук поне Пайроджил го разбираше. Мондегрийн отдавна бе станал твърде уязвим за чести пътувания в Ламът, и то във военно време, поради което бащата на графа бе назначил Морей за Военен ковчежник, а граф Вандрос го беше преутвърдил, а доколкото Пайроджил схващаше, това означаваше на практика, че той също така изпълнява и по-общите ковчежнически задължения и на Мондегрийн в полза на графството.

Но доколкото темата на деня щеше да е разбирателството, а беше ясно, че това е така, то заместването на Мондегрийн от Морей за председателстващ Съвета бе гарантирана неприятност, а неприятностите бездруго вече бяха налице. Казармата на замъка беше пълна с войници, които при липсата на цурани, които да убиват, и при невъзможността да ходят където и да било, бяха почти на ръба да започнат да се избиват едни други наляво и надясно и в най-добри времена, а след като виелицата ги бе окошарила на едно място, времената много трудно можеше да се нарекат добри.

Тъй че Пайроджил се облегна на стената и зачака Стивън Арджънт да обяви, че самият той ще председателства Баронския съвет.

— Аз няма да председателствам съвета — заяви Началникът на мечовете.

„А?“

— Не съм пропуснал да забележа, че някои хора постоянно ме наричат „Източния Началник на мечовете“ или „онзи бивш капитан от Риланон“, въпреки че съм служил на графа на Ламът през последните дузина години… Освен това аз съм войник и Началник на мечовете и не желая да бъда нищо друго. Препоръките тук трябва да се направят от Съвета и човек като мен да не им влияе.

Морей едва се сдържа да не се фръцне наперено, така както си седеше на стола. Усмихна се и се наду като петел и Верхайен не беше единственият, който го изгледа навъсено.

— Ето защо — продължи Началникът на мечовете, докато ставаше, — моля лейди Мондегрийн да заеме това място, а аз ще се извиня и ще ви оставя на вашата дискусия, освен ако не чуя възражение. — Вдигна предупредително ръка. — Нека първо да заявя, че ще приема всяко възражение срещу моя избор в нейна полза като оскърбление не само към дома Мондегрийн, но и към своята чест също така, а един джентълмен от Риланон знае много добре как да се справи с това, както и един Началник на мечовете на Ламът — добави с твърде заплашителен с небрежността си тон.

Верхайен реагира пръв. Кимна и се усмихна.

— Мисля, че лейди Мондегрийн е великолепен избор, и не бих могъл да измисля по-добър, а само много по-лоши, моя милост включително. Не сте ли съгласен с мен, барон Морей?

Морей беше хванат натясно. Нищо не му оставаше, освен да кимне.

— Аз, разбира се, съм щастлив, че нашите обсъждания ще се водят от дамата, която вероятно е дори още по-мъдра, отколкото чаровна.

— Вярно, вярно! — извикаха още няколко барона, а Стивън Арджънт се запъти към изхода и кимна на Пайроджил да го последва.