Реймънд Фийст, Джоел Розенберг
Убийство в Ламът (15)

Глава 14
Планове

Благородниците извърнаха очи.

Майло и джуджето пристъпиха в Голямата зала с неохота, боязливо, хвърляха бързи коси погледи към благородниците, събрани в другия край. Личеше, че им се ще да са навсякъде другаде, но не и тук.

Пайроджил в немалка степен споделяше това чувство.

Той стана и махна с ръка на барон Визтрия да си остане на мястото, в единствения друг зает стол до малката камина, и тръгна към нервно пристъпващите на място новодошли.

Този път поне Визтрия не възрази, макар че през целия им разговор ръсеше почти несекващ низ от оплаквания, съчетани, доколкото Пайроджил можеше да прецени, с напълно безполезна информация.

Твърдеше, че бил прекарал цялата вечер — включително и вечерята, която беше прилична, предвид обстоятелствата, макар че месото определено беше старо и всичкият чесън на света не можеше да скрие миризмата на така нареченото овне, заклано „месеци след младостта му“, беше отбелязал — в задушевна беседа с другите в Голямата зала. Това Продължило до празненството, последвало изявлението за решението на Морей и Верхайен да загърбят разногласията си, довело до много и много наздравици и голямо облекчение. „Въпреки некадърното обучение на туткавите слуги в замъка, довело до това, че тия смотани дръвници все забравят да оставят виното да подиша, преди да го поднесат — да не говорим за това, че мазетата на графа са недобре заредени на първо място, макар че един джентълмен би трябвало да не е толкова придирчив тук, в това затънтено място“, беше добавил Визтрия. След което се впусна в подробни обяснения как по-късно, заедно с Лангахан, се качил по стълбите до стаите за гости — покрай съвсем будния страж, но сега, след като бил разбрал, че стражите в Ламът имат навика да спят на пост, към тази слабост със сигурност щял да се прояви голям интерес в Крондор! — та значи се качил по провинциално незастланите с пътеки каменни стъпала, а сетне минал по коридора и влязъл в апартамента, който делял с барон Лангахан. След това продължил в спалнята си, след като използвал тоалетната за една от целите, за които е предназначена, и разбира се, след като един определен нагъл наскоро повишен капитан явно искал да знае всички подробности за неща, които не са негова работа, то барон Визтрия всъщност се бил изпикал като състезателен кон. После, без настояване от страна на Пайроджил, добави: „А ако на капитана му трябва допълнителна информация, името Визтрия е съкращение на древна делкийска фраза, означаваща «тъмна змия» или «черно влечуго», прякор на основателя на родословната линия, свързана както с относително смуглата кожа, която аз, сегашният барон Визтрия, не съм наследил напълно, така и с други, много по-впечатляващи анатомични характеристики, които определено съм наследил, много благодаря, поради което съм внесъл петиция до Кралската хералдическа гилдия да добавят към фамилния ми герб един Черен питон!“

Пайроджил кимна и не каза нищо. Та след като се облекчил, Визтрия влязъл в спалнята си и съблякъл дрехите си по-бързо, отколкото петнайсетгодишна дъщеря на благородник от Риланон смъква първата си бална рокля на задната седалка на затворена карета, и заспал дълбоко още преди главата му да тупне на възглавницата, и ако няма повече обидни въпроси, предпочитал да остави капитана да обижда някой друг…

Пайроджил, облекчен, че се отървава от Визтрия, отиде при Майло и джуджето и ги заведе в един алков, където имаше маса, използвана от слугите, когато графът организираше гала празненства — в момента беше празна.

— Викали сте ни, капитане? — Майло го каза все едно се съмнява.

— Ако не е, на един от редовните скоро ще му липсват няколко зъба — закани се Макин.

— Да, повиках ви — каза Пайроджил и опря ръце на масата. — До обед трябва да приключа с разпита на благородниците…

— За убийството ли? — попита джуджето.

— Не, за предпочитанията им към коприни и цветя. — Майло го плесна по тила.

Макин понечи да възрази, но Пайроджил каза:

— Да, за убийството. Чули сте значи.

— Мамка му, капитане — отвърна Макин, — всички са чули, включително ония нещастни копелета, дето тъпчат в снега навън, както чух, докато Кели и хората му ти изкарваха от портата сутринта.

Майло кимна.

— М-да. Чухме дори, че вас тримата са ви назначили да откриете кой е оправил двамата. — Усмивката му като че ли беше съвсем искрена. — По-добре ти, отколкото аз, нали?

— Правилно сте чули.

— Ами, струва ми се, че няма да е зле бързо да спипате убиеца, защото ония от Морей вече си имат кандидат, а хората на Верхайен изглеждат колкото шашнати от страх, толкова и бесни. — Потърка пръсти многозначително. — А някои други се сетиха да добавят една мъртва дама и един мъртъв ковчежник и взеха да се притесняват дали благородните ни работодатели няма да решат, че е по-лесно да убият помощта, отколкото да й платят.

Пайроджил вдигна ръка.

— За това спокойно. Погрижили сме се.

Един офицер трябваше да може да лъже хората и да им казва, че всичко е наред. Как щеше да се уреди и от кого, не беше въпросът, над който се опитваше да се съсредоточи точно сега, макар че щеше да е добре, ако Кетол случайно намереше магическата фраза, отваряща хазната на барон Морей. Графът на Ламът и предшествениците му не бяха глупаци и със сигурност бяха допуснали възможността всичките малцина, които знаят тайната, да бъдат убити, и сто на сто бяха подготвили някоя схема за справяне с тази възможност.

Допадаше му хипотезата, че отварящата магическа фраза е скрита някъде в стаите на барона, макар че вероятно нямаше да може да разбере каква е, дори да гледаше право в нея, и нямаше да му се иска да я изпробва, дори да беше напълно сигурен, че разполага точно с нея.

Възможно беше Началникът на мечовете да знае къде е тя или поне да знае как да се стигне до нея, но още по-вероятно беше на Стивън Арджънт да не му хареса, че му досаждат с такива — за него — дреболии като плащане на хората, не и в този момент.

И щеше да е прав.

Пайроджил се обърна към джуджето.

— Макин, от теб искам да събереш капитаните — всички — и да получиш от тях обяснения какво са правили снощи, миг по миг.

— Не мога всичките. — Макин поклати глава. — Четирима са навън на патрул.

— Тогава събери всички останали, по мое нареждане — всеки, който възрази, го пращаш директно при Началника на мечовете. Можеш да ги събереш долу в тъмниците. Том Гарнет държи Ерлик под око и бих искал всички да са там.

— Да заповядвам на капитани, а? — Джуджето се ухили широко. — Може да ми хареса.

— Едва ли. — Майло кривна глава. — А аз?

— Един момент. Макин, ти защо още си тук?

Джуджето го изгледа така, все едно му изрева, че ще обсъдят това по-късно, насаме, и че нито формата, нито резултатът от обсъждането няма да се харесат на Пайроджил. Но той беше чувал и виждал достатъчно заплахи, за да не реагира. Макин сви рамене и се тръгна.

Нова идея пробяга в ума на Пайроджил. Но всичко по реда си.

— Е? — попита Майло, след като джуджето се отдалечи.

— Макин ще може ли да се оправи с капитаните?

— По дяволите, не знам. — Майло поклати глава. — Това не е от нещата, от които разбира, Пайроджил. Същото важи и за мен и…

— И важи и за мен, и за Дърайн и Кетол също, а Стивън Арджънт ни остави толкова избор, колкото аз оставям на вас.

Майло се усмихна.

— Което значи никакъв.

— Остро око имаш за очевидното. Първо, можеш да отидеш след Макин и да го накараш да започне с капитаните, и да се увериш, че не е предизвикал бой! Да кажат какво са правили снощи и през нощта. Щом се увериш, че го е подкарал, искам да се върнеш тук и да ми помогнеш с благородниците — виж дали можеш да измъкнеш нещо полезно от Визтрия. Аз не можах.

— Аха, ясно. Не че знам за какво да питам.

— Мислиш ли, че аз знам?

Майло се усмихна.

— Човек все може да се надява. — Усмивката му избледня. — Каза „първо“. Което предполага, че има и второ.

Пайроджил кимна.

— Имам… един въпрос към теб.

— Хм, не харесвам това колебание. Не съм забелязал да си свенлив, напоследък.

— Тогава ще съм груб: за какво те търсят?

Лицето на Майло се изопна.

— Не разбирам за какво говориш.

— Разбираш, разбираш. Мисля, че има цена за главата ти, и то тукашна, и искам да знам заради какво е.

— В никакъв случай за убийство, това мога да ти кажа — изсумтя Майло. — Ако имаше такова нещо като цена за главата ми, тук или където и да е. Но няма.

— Много добре: няма цена за главата ти, и обещавам да те предупредя честно, когато следващия път се видя с пристава — който между другото все още е затворен от снега в село Кернат. Но ако все пак има такова нещо, за какво би могло да е?

— Не бих могъл да кажа. — Майло сви рамене. — Но ако трябваше да предполагам как някой друг може да се е вкарал в такова… затруднение…

Пайроджил кимна.

— Разбира се. Някой друг.

— Е, този някой друг може да е имал различна, хм, професия, когато е бил по-млад и по-глупав. Такава, която се е плащала адски по-добре от войниклъка при това — крадец, да речем. Може би някой е напуснал града тъкмо навреме, преди няколко години, след като е трябвало да напусне много набързо и да отнесе свидетелствата със себе си. И може да е открил, че тази професия се отплаща добре по други места също, и да е понаучил няколко други трика от друг занаят междувременно. Може да се случи.

— Да, би могло. — Пайроджил кимна. — Но защо изобщо е трябвало да се връща?

— Не знам. — Майло сви рамене някак прекалено небрежно. — Навярно не е трябвало. Знам, че аз не бих се върнал.

— Но ние не говорим за теб; говорим за този някой друг.

— Ами… може би когато е избухнала войната, само може би, той си е спомнил, че си е имал някога дом, роден край. — Майло преглътна, макар че спокойното му изражение изобщо не се промени. — Може би си е спомнил за тези неща, въпреки че е било отдавна, и просто може би е поискал да… ъъъ, убие един или двама, или може би дори десетина от кучите синове, нахлули в дома му и в родния му край.

— Но навярно не е могъл да се покаже съвсем открито и да се запише в редовните, и евентуално да се озове в гарнизона на същия град, който е бил напуснал толкова… набързо.

— Да, едва ли му е било възможно.

Очите на Майло се замъглиха.

— Но все пак навярно наистина е искал да направи нещо с това цуранско нашествие, дори да не е могъл да направи много — в края на краищата бил е обикновен човек и единственото, в което наистина е бил добър, не е могло с нищо да помогне на войната. — Сви отново рамене. — Но не бих искал да знам нищо за това.

— Разбира се — отвърна Пайроджил. — Не че щеше да значи кой знае какво, след като приставът е извън града, а и бездруго едва ли има такъв човек в Ламът.

— Надявах се, че ще го погледнеш по този начин, капитане — каза Майло с повече заплаха, отколкото надежда в гласа.

— Това несъществуващо лице — чудя се на кой ли барон може да е бил васал… не на барон Морей или на някой друг барон, надявам се?

Майло поклати глава.

— На никой, бих предположил, ако трябваше да предполагам. Бих допуснал, че този човек е бил градски жител, роден и отраснал в Ламът или в някое близко градче, а не крепостник на някой барон. — Вдигна очи към Пайроджил. — Не повече, отколкото ние с теб, нали?

Пайроджил кимна.

— Бих го допуснал. Е, няма да е зле да идеш да помогнеш на Макин да събере капитаните и го накарай да почне с тях, после искам да се върнеш тук да видиш какво можеш да измъкнеш от Визтрия, докато аз се разправям с Лангахан.

Лицето на Майло светна.

— Това май звучи по-забавно от разговори за някой друг. — После сви устни. — Тъмниците, викаш. Никога не съм си падал много по тъмници, по една или друга причина, но този път поне ще съм от правилната страна на решетките. Мислиш ли, че капитаните ще знаят нещо полезно?

— Ммм… не. — Пайроджил поклати глава. — Много се съмнявам, а и дори да знаят, на мен едва ли ще кажат нещо повече, отколкото на теб. Но човек никога не знае — а и може да имам още нещо за теб, по-късно.

— Знаеш ли… — Майло въздъхна. — Боях се, че ще кажеш точно това.

 

 

Дърайн се натъкна на Кетол в доскорошния апартамент на барон Морей.

Бюрото в дневната все едно беше близнакът на онова в подземията. Книгите, струпани на него, изглеждаха същите, които Дърайн беше видял на бюрото на барона долу — вероятно бяха същите, като си помисли човек; едва ли баронът държеше еднакви книги — и бяха подредени на същото място в предния десен ъгъл.

Дърайн не мислеше, че писалката и зацапаната зелена мастилница са донесени от подземията, но те също бяха на същото място като двойниците си долу, а украсената с изящен релеф от стъкло и месинг лампа бе идентична на тази, която стоеше на бюрото в малкия кабинет пред хранилището, или пък беше донесена тук, а първото изглеждаше много по-вероятно. Дори дървеният стол с правия гръб беше идентичен.

Дърайн кимна. Барон Морей бе обичал нещата по своя изряден начин и бе логично да поиска работната му среда да е идентична и долу, и в жилището му. Не беше голяма изненада, че както обикновено беше наложил своето.

Но в края на краищата, наложил ли беше своето? Наистина ли бе пожелал сам да замени шанса за графската титла срещу сигурната връзка с лейди Мондегрийн?

Беше възможно. Ако бе така, то това определено не беше най-добрата му сделка, поне според Дърайн.

Но пък ако някой така и така бе искал да го убие, то той поне бе имал една последна нощ с дамата си, вместо последна нощ с надежди, че ще стане граф на Ламът, тъй че навярно не беше измамен толкова лошо, колкото изглеждаше на пръв поглед.

— Намери ли нещо интересно? — попита Дърайн.

— Интересно? Имаш предвид някаква бележка, на която пише: „Аз убих барон Морей и лейди Мондегрийн, ха-ха-ха“, с подпис и печат отдолу?

— Е, това щеше да е интересно, но мислех за нещо малко по-ненабиващо се на очи.

Кетол явно беше потресен: сарказмът не беше част от репертоара му.

Дърайн не го разбираше много това. Бяха си просто два трупа, нищо повече, а той беше свикнал да вижда трупове, също както Пайроджил и Кетол.

Ей това му беше бедата, ако държиш на хора; В края на краищата те също като конете, кравите и свинете, са си торби месо; а месото рано или късно се разваля и изгнива. Ако ще разчиташ на нещо, металът винаги е по-добър избор от месото, все едно дали е злато, или стомана.

Кетол се пльосна в баронския стол и взе да рови из чекмеджетата.

— Не, не намерих нищо интересно. — Извади малка издута кожена кесия и я обърна. По дървената повърхност се пръснаха сребърни реали и няколко малки златни монети. Кетол ги изсипа обратно в кесията и я прибра в чекмеджето.

Дърайн отиде до рафтовете с книги и извади един том. Порови из страниците, но езикът не му беше познат, въпреки че руните приличаха на елфически. Грижливо постави книгата на килима и извади следващата.

— Какво правиш?

Дърайн сви рамене.

— Ами… онази отваряща фраза може да е драсната на някое листче и да е пъхната в някоя книга.

— Наистина ли трябва да го правиш сега?

Дърайн не му обърна внимание. Наистина нямаше смисъл да спори, а не можеше да свърши нищо друго полезно. Пайроджил беше смятал, че ще може да избие истината от Ерлик, но той вече се бе отпуснал от срам и самоотвращение и беше ясно, че единственото, което може да получи от бедния тъпак, ще са още няколко драскотини по кокалчетата на пръстите и същата история.

Дърайн нямаше никакви възражения спрямо биенето на хора, но нямаше и нужда да се упражнява. Макар да нямаше нищо против да пробва тази техника по някой от благородниците — барон Визтрия според него щеше да изглежда по-добре с няколко избити зъба, — не смяташе, че дори сегашната му власт ще му помогне да се измъкне след това, а да се опитва да измъкне истината за нещо от думите на някого беше специалност на Пайроджил, не неговата или на Кетол.

Би могъл да хвърли един поглед на телата, но трупове беше виждал и преди и му се струваше, че да засече погледът му нещо, което Кетол е пропуснал, е още по-невероятно, отколкото изобщо да види нещо полезно. Убиецът в края на краищата сигурно не беше врязал името си в плътта на жертвите, както не беше оставил тук бележка с изповедта си.

В тази стая навярно имаше повече, богатства, отколкото в някои от торбите долу в хазната, макар да беше трудно да се измисли лесен начин да ги превърнат в монети, а Дърайн не можеше да си представи как тримата ще вържат чували с книги на конете си, преди да напуснат града.

Макар че колкото по-бързо го направеха, толкова по-добре.

Все пак продължи работата си по рафтовете. Магическата фраза може да беше скрита в някоя от книгите — но можеше да е написана и в самата книга.

А дори това едва ли бе вероятно.

Ако го беше организирал Пайроджил, щеше да е нещо по-умно — например, да речем, да раздроби фразата на десетина части и да даде на всеки от бароните по някоя, тъй че всеки трима или четирима да могат да съберат отново пълната фраза… а нямаше основания да смята, че ламътската благородническа класа е по-малко умна от Пайроджил или че просто ей така ще остави нещо толкова ценно да си лежи така на разположение на някой слуга, дошъл да почисти стаите на барона.

Стигнал беше някъде до средата на рафтовете, когато забеляза, че Кетол го гледа ядосано.

— Няма ли начин наистина да се заловиш с нещо полезно? — попита той.

Дърайн сви рамене.

— Разбира се. Само ми дай идея какво би могло да е това полезно.

— Ами, би могъл например да ми помогнеш с бюрото.

Дърайн разпери ръце.

— С радост бих ти помогнал с претърсването на бюрото на барона или на тоалетната, или на каквото и да е — но няма да знам какво виждам дори да е пред очите ми.

Макар че… Оръжейният колан на барона, с все камата, висеше на една кука на стената. Дърайн не мислеше, че баронът си е прерязал сам гърлото, а после и на лейди Мондегрийн…

Извади рапирата. Хубаво оръжие, макар дръжката определено да беше прекалено малка за едрите му пръсти, а и самият той щеше да предпочете по-голям камбановиден предпазител и гладък, вместо с дълбоко всечените кръгчета, покриващи повърхността на този. Вкусовете са различи, а Дърайн предпочиташе нещата да са прости: предпочиташе да знае, че върхът на едно оръжие ще отскочи — и в коя посока също така, вместо риска някой път да се закачи, а друг път да отскочи, но това пък вероятно нямаше много значение за отбраняващия се, пък и можеше да му отнеме време, дреболия, която да се окаже напълно достатъчна.

Лекото тясно острие беше добре смазано, без намек за ръжда, а върхът бе достатъчно остър, за да отпори треска. Той стисна дръжката с лявата си ръка и покри острието с ръкава си по-скоро за да го опази от влагата от дланта си, отколкото за да защити нея — острието се огъна като пружина. Не беше оръжие, каквото би предпочел за битка — дори да си го наточил добре, лекото оръжия няма достатъчно тежест, за да среже до кокала; но беше чудесно оръжие за дуел.

Прибра рапирата и извади камата. Дръжката й бе покрита със същата зеленикава драконова кожа, а месингът — изписан с кръгчета също като предпазителя на рапирата.

Камата беше тежка, добре балансирана и достатъчно остра, за да обръсне космите по ръката му.

И без капчица кръв, нито прясна, нито засъхнала. Той я вдигна и каза:

— Възможно ли е убиецът да е използвал това?

Кетол вдигна глава и ядът в погледа му бързо се уталожи.

— Възможно е. Остра ли е?

— Много. — Дърайн прокара палец по острието и макар стоманата леко да захапа нокътя, нямаше и най-малките щърбели, доколкото можеше да усети, да не говорим за по-груби, които да може да види. — Не е използвана за рязане на нищо.

Кетол поклати глава.

— Което не означава нищо. Убиецът е срязал гърлата много чисто.

— Без рани по ръцете? Странно изглежда — все пак убиването на първия би трябвало да събуди втория.

Кетол кимна.

— Веднъж свалих един на пост, докато партньорът му спеше само на пет стъпки от него, и…

— В Дънгаран?

— Не. В Семрик мисля, че беше, а може би в Маладон. Всички са като в мъгла след време, знаеш как е. Но както казвах, доста съм добър и той не помръдна, докато ножът минаваше през гърлото му, но след това така зарита, че събуди втория и малко трябваше да побързам с него.

— Може би лейди Мондегрийн или баронът са били от тежко спящите.

— Може. — Кетол не изглеждаше убеден. — Или са били двама убийци, които са действали в синхрон, или убиецът е бил много, много бърз. Ако единият се е мятал в предсмъртни спазми, едва ли е било много важно, щом другият вече е бил с прерязано гърло. Но голяма бързина трябва. — Помисли за миг. — От бароните бих казал, че най-бързите са Верхайен и Лангахан, по това, което видях на тренировката със Стивън Арджънт. Верхайен беше може би малко по-бърз и от Началника на мечовете.

— Е, той е по-млад. — Не че в дуела им това се бе оказало от значение. Бързината бе нещо чудесно, но Стивън Арджънт имаше повече години опит.

Което намекваше за една неприятна възможност.

— Не мислиш, че може да е Началникът на мечовете, нали?

— Не. — Кетол се отпусна на стола. — Но и не се бях сетил за това. Защо ще го прави?

— Ами, има слухове, че и той се е домогвал до лейди Мондегрийн.

— Много слухове има. — Кетол поклати глава. — Ако вярваш на слуховете, тя си е разтваряла краката за всеки благородник в графството. Аз не вярвам.

— Аз също.

Дърайн кимна. Нямаше как човек да е сигурен в нищо, но му допадаше хипотезата на Пайроджил, че лейди Мондегрийн грижливо си е избирала любовници с тъмната коса и сивите очи на съпруга й, който не е могъл да й направи дете — което можеше да обясни връзките й с Морей и Арджънт, а пък ако беше лягала и с мъже от простолюдието, това добавяше повече местни кандидати, отколкото можеше да преброи.

Но…

— Не всяка стая е миришела на пачули и смирна. Арджънт може да е решил, че щом той не може да я има, никой няма да я има.

Дърайн всъщност не го вярваше, но сега беше с Кетол и не се налагаше да се сдържа и да говори предпазливо. А и си беше възможно.

Кетол помисли за миг — което явно го изтощаваше — и поклати глава.

— И да го направи по начин, който ще предизвика същите безредици, които той толкова се стараеше да предотврати?

Дърайн прибра ножа в канията.

— Прав си — едва ли. — Помълча малко. — Рязане на гърло?

Кетол поклати глава, изненадан от въпроса.

— Вече ти казах, че…

— Не. Не тук. Тогава, в Семрик или Маладон, или където е било.

Кетол кимна, схванал най-сетне смяната на темата.

— Да. Шурна много кръв, и то бързо, но пак риташе и се тресеше като заклана свиня, макар че му прерязах дихателната тръба и не можеше да излезе и звук от устата му.

Дърайн кимна. Тъй като имаше известен опит в такива неща, самият той предпочиташе мушване в бъбрека — шокът от болката обикновено караше жертвата да замръзне парализирана — или посичане в основата на врата с надеждата да разкъса гръбначния стълб, но това бяха неща, за които професионалистите си имаха различни мнения, а общо взето Кетол беше по-добър от него в професията. Което предполагаше нова, наистина гадна възможност.

— М-да. Все пак ти предпочиташ срязване на гърлото пред мушването отзад. — Постара се това да прозвучи като небрежна реплика, но Кетол не го прие по този начин. — Снощи беше ужасно кротък и мълчалив.

Кетол се изправи.

— Ако имаш да казваш нещо, давай. Ако мислиш, че аз съм… направил това, тогава…

Дърайн вдигна ръка. Не се боеше от Кетол повече, отколкото от всеки друг, но все пак…

— Не, всъщност не. Не знам някога да си убивал някого без причина, а не мога да измисля коя може да е причината тук. Ревност? Вярно, увлечен беше по дамата, но това не е причина да я убиеш, а и бях останал с впечатлението, че Морей ти допада.

— Най-малкото го уважавах, да. — Кетол кимна. — Е, щом не ме обвиняваш за убийствата, какво искаш да кажеш?

— Не кой знае какво. Просто ми се струва, че снощи беше ужасно тих, а това не е обичайно и се чудя дали има нещо, което да не си ми казал.

— А ако има?

— Тогава или ми го кажи, или недей. Твой избор.

Кетол преглътна, седна и започна да говори.

Изражението на Дърайн изобщо не се промени, докато Кетол, с много тих глас, му обясняваше как е направил митичния цурански съгледвач с помощта на малко стара броня, един умрял кон и чифт брезенедени.

Когато свърши, Дърайн само кимна.

— Доста тъпо. Но явно е подействало. — Почти се усмихна. — Прилича повече на работа на Пайроджил, отколкото на твоя. Той няма ли пръст в това?

Кетол поклати глава.

— Нямах време да го обсъдя с никой от вас. Идеята ми хрумна чак когато вие слязохте в града, а си дадох сметка, че нямам и най-смътната представа как да спра един бой, освен ако не избия всички участници. Вие двамата можете да се правите на офицери, но на мене това не ми е в стила. Тъй че направих каквото можах.

Направил го беше, макар че според Дърайн тревогите на Кетол, че един митичен зимен съгледвач може напълно да обърка стратегията на Кралството, бяха преувеличени. Капитаните бяха клъвнали, но благородниците, ръководещи войната, бяха свикнали с донесения от по-низшите ешелони, които преувеличаваха нещата — например съобщението от взвод за тежка съпротива обикновено означаваше, че на отсрещния рид има два цурански взвода или най-много рота, но не и полк.

Донесението за съгледвача беше стреснало капитаните, както и Дърайн, но херцозите и техните старши офицери щяха само да го прибавят към другите донесения и нямаше слепешката да посветят всички сили на двете херцогства за отбиване на атака срещу Ламът само заради едно донесение. Ако можеха да бъдат отвлечени толкова лесно, нямаше да са удържали така дълго срещу цураните.

— Тези брезенедени обаче — каза Дърайн. — Доста са интересни. Можеш ли да намериш къде си ги заровил?

Кетол кимна. Можеше, разбира се. Никой друг нямаше да забележи поредната купчина сняг, но той преднамерено бе избрал място между две дървета, просто в случай, че му се доще да си ги прибере — а можеше да запомни едно дърво така добре, както можеше да запомни лице.

— А ще можеш ли да направиш още два чифта?

— Да, но…

Обедната камбана звънна.

— Май трябва да се качим в Гнездото да видим какво е открил Пайроджил. Освен ако не мислиш, че тук ще намерим още от тези „податки“, или не се сещаш за някой, от когото мога да избия някаква информация?

Кетол поклати глава.

— Не.

— Тръгвай тогава — каза Дърайн. — Аз ще ида до нужника и те настигам. — Вдигна предупредително пръст. — Можеш да кажеш на Пайроджил за брезенедените, но за другото не говори. Достатъчно му е на главата, а знаем, че горе има тайни проходи — и стените имат уши, нали?

 

 

Кетол не спомена за хитрината с „цуранския съгледвач“, но все едно че го беше направил в мига, в който обясни за брезенедените.

Пайроджил се отпусна в стола си, сплете пръсти на корема си и кимна.

„Много умно“, само измърдаха устата му, вместо да го изрече. После рече много тихо:

— Като приключим тука, можеш ли да направиш три чифта? И колко време ще ти отнеме?

Дърайн беше попитал същото. Кетол кимна.

— Не много. Два-три часа.

Имаше достатъчно дърва и кожа, наред с още няколкото десетки неща, от които замъкът можеше да се нуждае по време на обсада, складирани по рафтовете долу в подземията, а дори да не успееше да намери, подходящи каишки, можеше да изреже от някоя кравешка кожа. В стаята им имаше камина, а котлето за чай щеше да осигури парата. Брезенедените навярно нямаше да са толкова елегантни като направените от рейнджърите, но щяха да свършат работа. Само въпрос на рязане на кожени ивици, да ги овърже, а после да преплете каишките.

— Защо? — попита.

— По най-очевидна причина — отвърна Пайроджил. — Мисля, че може да се окаже разумно да се измъкнем от Ламът, преди снегът да се е стопил, след като вече се стопля достатъчно и… — Махна с ръка. — Е, хайде да не се отвличаме. Какво видя в стаята на лейди Мондегрийн?

Кетол му каза, с възможно най-големи подробности. Пайроджил не го прекъсваше, само го помоли да разясни едно-две неща. Не че имаше кой знае какво за разясняване: двамата мъртви бяха мъртви; гърлата им беше прерязал някой много бърз и добър; и нямаше нищо, което Кетол да може да нарече „податка“.

На Фантус обаче монологът като че ли му хареса; беше се появил скоро след Кетол, а той не забеляза откъде дойде.

Не че беше много важно; Кетол просто извади ножа си и зачеса роговицата над очите на зверчето, докато си говореха, а Фантус изви в дъга дългия си врат, както обикновено. Огнедрейкът бе всъщност приятен компаньон, макар Кетол никога досега да не беше чувал за друг питомен. Ако тримата изобщо успееха да се доберат до хана „Трите меча“, можеше дори да види дали няма начин да си хване някой и да го опитоми.

Но мислите за един толкова отдалечен от настоящето ден не прекъснаха монолога му. Прекъсна го почукването на вратата.

— Да?

Иривън влезе с поднос в ръце. Как беше успял да завърти бравата с двете заети ръце беше нещото, над което Кетол се зачуди, но не попита. Всяка професия си има своите малки тайни в края на краищата.

— Наредихте обядът да ви се поднесе тук, сър — каза Иривън с много леко изсумтяване, намек за раздразнението му, че тези натрапници се държат в покоите на Началника на мечовете все едно, че са техни.

— Да, и освен това повиках Макин…

— Джуджето ли, сър?

— Да, джуджето. Погрижи се да намери пътя дотук, моля те.

— Слушам, сър.

След като икономът излезе, влезе Дърайн и се настани на един стол до камината.

— Току-виж свикна с тези удобства. Жалко.

— М-да. — Пайроджил се усмихна сякаш насила. — Наистина жалко. — Взе с пръсти парче месо от платото и замислено задъвка. — Е, добре, значи аз…

Последва ново почукване на вратата и Макин влезе, без да чака за разрешение. Кимна късо на Кетол и Дърайн, след което застана пред Пайроджил.

— Доколкото схващам, Началникът на мечовете все още е долу с другите? — каза той.

— Е, сам виждаш, че не е тук, тъй че това изобщо не те прави толкова умен — отвърна Макин.

— Знам. Това, което ме прави умен, е, че знам, че ти знаеш къде е той, иначе нямаше да влезеш толкова нахално в квартирата му без едно „с ваше позволение“. — Както беше седнал, очите му бяха почти на равнището на очите на джуджето. — Майло още ли говори с благородниците?

— Да. Той… Значи си говореше с Фолсон, който като че ли не е толкова възмутен, че го разпитват, колкото другите. А бе, нервите на всички са изпънати. И значи Майло изтърва чаша вино и всички благородници подскочиха, а половината стража нахълта на бегом. — Джуджето се усмихна. Смущението на благородниците явно го забавляваше.

— Разбра ли нещо полезно от капитаните?

— Не. Макар че не знаех какво трябва да ги питам, освен: „Ти случайно да си прерязал две гърла нощеска?“ Ти наистина ли очакваше нещо?

Пайроджил поклати глава.

— Всъщност не. Но имам още една работа за теб. Нещо, което съм сигурен, че можеш да направиш.

— Да?

— Вземи лопата и провери лайната под всеки нужник. Няма да ти се наложи да копаеш ужасно дълбоко.

— Ти майтапиш ли се? — Джуджето се намръщи. — И какво да търся?

— Гледай за окървавен парцал или кърпа — може би риза. Някакво парче плат с ивици кръв по него.

— И мислиш, че ще го намеря?

Пайроджил поклати глава.

— Не. Мисля, че няма да го намериш. Но ще потърсиш и ще можеш да заявиш, че си потърсил. Като свършиш с търсенето, ела тук и ми докладвай. — Помълча около секунда, след което бързо добави: — И се поумий, преди да дойдеш.

— А после?

— А после двамата с Майло ще подкрепите нас тримата, когато всички се съберем при благородниците около масата в Голямата зала и…

— И?

— И тогава ще разкрия убиеца — каза Пайроджил.

На Макин сякаш му се искаше да каже нещо, но само зяпна за миг Пайроджил, а после се ухили.

— Само защото не е имало окървавен парцал в лайната?

— Може би.

— А ще ми кажеш ли как?

Пайроджил поклати глава.

— Не. Няма да го кажа дори на Кетол и Дърайн. Те ще го разберат в същия момент като вас.

Нова пауза.

— Е, ще изтърпя някак. Лопата значи?

— Върви.

Макин тръгна, а Пайроджил повтори:

— И се поумий, преди да дойдеш.

Макин му отвърна през рамо:

— Вече съм се поумил! — И излезе.

Пайроджил се позачуди какво ли означава това „поумил“. Джуджето изглеждаше като излязло от сандък за въглища и миришеше на канал. После с леко сумтене реши, че Макин сигурно наистина се е измил, тъй като не смърдеше повече от обичайното.

Пайроджил лапна още една мръвка и се обърна към Дърайн.

— Искам с Кетол да идете в стаята ни и да поработите над онези… снежни обуща, за които ми каза. Поне три чифта — пет ще е по-добре. Предположението ми е, че тук нещата ще станат малко неудобни за нас до заранта, и смятам, че ще е най-добре да се махаме, с парите или без тях. Съгласни ли сме?

— Да, мамка му — изруга Дърайн. — Срам ще е, ако оставим парите, но… — Бръкна в куртката си и извади кожена кесия. — Все едно, прибрах заплатата ни от ковчежника и нещо отгоре за неприятностите ни. Стивън Арджънт може да реши, че малко скромничим, но не съм склонен да се мотая тук, за да си приберем разликата, нали?

На грозното лице на Пайроджил се изписа усмивка, но Кетол изпита нещо като отвращение.

Не знаеше защо точно. Нямаше да е за първи път, нито за петдесет и първи, да прибират парите на мъртвец. Което формално си беше по-малко кражба от това сега, но някак си беше различно. Човек все пак трябва да погледне мъртвеца, докато му бърка в кесията… а в свиването на парите от бюрото на барона имаше нещо отвратително чисто.

Но човек, изкарващ поминъка си като наемен войник, не можеше да си позволи угризения, тъй че и да беше изпаднал в неловка сантименталност, Кетол можеше да си я пази за себе си. Затова само кимна.

— Ясно.

— По последна халба ейл в „Счупеният зъб“ довечера? — попита Дърайн.

— Нищо против — рече Пайроджил.

— Това си ни е традиция всеки път, щом изчезваме отнякъде — каза Кетол.

— Освен когато трябва да си плюем на петите — напомни Пайроджил и кимна. — Не държа твърдо на традицията. Все пак досега като че ли ни носеше късмет и ще ме е яд, ако…

— В бутилката, от която са пили баронът и дамата му, има останало вино и бих… бих искал да пия за тях в тази последна нощ в Ламът, И бих искал да сте с мен.

Те го изгледаха безизразно. Накрая Дърайн каза:

— Добре, Кетол. Щом искаш. — Обърна се към Пайроджил. — А ти колко си сигурен?

Пайроджил отвори уста, затвори я и я отвори пак.

— Бих казал, че шансовете нещата да се разрешат както аз мисля са, да речем, шейсет на шейсет. Освен ако не говоря твърде много предварително. Дори и пред вас двамата.

— Е? — Дърайн вдигна вежда. — Затваряй си устата и прави каквото трябва. Приемам шейсет на шейсет, че ще се разрешат.

И стана. Кетол кимна.

— И аз.