Хенри Райдър Хагард
Тя (9)

VIII. Гощавка

На другия ден след тая забележителна сцена, която дълбоко ни впечатли, ни известиха, че вечерта, в наша чест, ще има гощавка. Искаше ми се да я отклоня; заявих, че ние сме скромни люде и не сме пристрастени към официалните трапези, но забелязах, че думите ми събудиха недоволство и замълчах. Преди залез ми съобщиха, че всичко е готово и с Джоб се упътихме към пещерата, където срещнах Лео, а с него и Устана. Когато Устана узна за гощавката, красивото й лице се скова от страх.

Като улови за ръка един от техните, тя го попита нещо с повелителен тон. Отговорът като че ли я успокои малко. След време тя отново се опита да заговори същия човек, който се представяше за важна личност, но той сърдито изфуча и я отблъсна; после внезапно я хвана за ръка и я принуди да седне около огъня; забелязах, че от лични съображения тя му се подчини.

Тази нощ огънят силно гореше; мъжете стояха мълчаливо и според навика им, всеки от тях държеше копие в ръцете си. Само двама бяха облечени в платнени дрехи; другите бяха препасани с леопардови кожи.

— Какво ще стане по-нататък? — попита Джоб. — Бог да ни пази, защото моята обожателка пак е тук. Навярно няма да ме приближи, понеже не давам най-малък повод за това. Но тая жена разговаря с Мохамед твърде вежливо.

Ние погледнахме особата, която се стараеше да измъкне нещастния Мохамед от къта, където седеше, ръмжейки и призовавайки Аллах. Канеха го на трапезата — това бе чест за него, защото обикновено му даваха храната настрана. Мохамед беше изплашен, едва се крепеше на крака, но се съгласи да яде по-скоро от страх пред войника с копие в ръка, отколкото от желание да изпълни любезната молба на жената.

— Слушайте — казах на своите спътници, — не ми се нрави всичко това, но трябва да гледаме опасността в лицето. Взехте ли си револверите? Прегледайте ги дали са пълни.

— Аз взех моя — отговори Джоб, — но мистър Лео е само с ловджийски нож!

Нямаше какво да се прави: смело тръгнахме и седнахме около огъня. Едва успяхме да се настаним и ни донесоха пръстено гърне с някаква неприятна течност, от която ни се драйфаше. Това гърне беше твърде първобитно: такива съдове се намират в древните гробници; мисля, че те се употребяват при погребенията на мъртвите, според египетския обичай.

Върху страната на гърнето, от което пиехме, беше нарисуван бял човек, нападащ слон с копието си, а на другата бе изобразен ловец, който застрелва антилопа със стрела.

Ние седяхме мълчаливо, гледахме огъня и сенките по стените. Пред нас, на земята, имаше дървено корито, а около него — две големи железни щипки. Тия вещи никак не ми харесваха. Аз гледах тях и свирепите лица на мъжете, размишлявайки за ужасното положение: намирахме се във властта на този народ, страшен с мълчанието и тайнствеността си.

Струваше ми се, че те са по-зли, отколкото изглеждаха. Странна гощавка ни се даваше — наоколо нищо не се намираше за ядене.

Най-после един от мъжете, седнали пред огъня, силно извика:

— Къде е месото, което ще ядем?

Другите, като протегнаха десните си ръце към огъня, отговориха с равномерен глас.

— Месото скоро ще дойде!

— От пръч ли е?

— От пръч без рога; ние ще го убием! — отговориха диваците в един глас, хванаха копията си с десниците и ги вдигнаха.

— Какво е то, бик ли?

— Бик без рога; ние ще го убием — последва отговор и копията се вдигнаха още по-нагоре.

Настъпи мълчание; забелязах с ужас, че седящата до Мохамед жена започна да го милва, да го тупа по бузите и да го нарича с мили имена; злобните й очи блестяха и се плъзгаха по треперещите му крайници; нейните движения и милувки приличаха на змийски и всички изпаднахме в паника.^[1]

— Всичко готово ли е за гощавката? — отново попита злокобен глас.

— Всичко е готово, готово!

— Гърнето добре ли е нажежено? — продължи гласът с някакво пищене, което страховито прозвуча под сводовете на пещерата.

— Нажежено е, нажежено е!

— Праведно небе! — извика Лео. — Това е народът, който нахлупва нажежени гърнета на главите на чужденците!

Едва успял да произнесе тия думи и двама едри нехранимайковци хванаха огромните щипки, мушнаха ги в огъня, поклонницата на Мохамед извади примка от растителни влакна, пропълзя като змия и впримчи с нея краката на нещастника. Тогава злодейците измъкваха с щипките голямо пръстено гърне, нажежено до бяло и се насочиха към Мохамед, който отчаяно се бореше, викайки колкото му глас държи; диваците не можаха да изпълнят намерението си „Да нахлупят на главата му нажеженото гърне“.

Аз скочих на крака с вик, измъкнах револвера си и стрелях в дяволската жена, която милваше Мохамед. Куршумът попадна в тила й и я уби на място. Мохамед с нечовешко усилие се бе изтръгнал от ръцете на мъчителите си и като подскочи нагоре, падна мъртъв върху нейния труп: куршумът на моя револвер бе убил и него; така той бе избавен от ужасната смърт.

Слисването на нашите любезни домакини не продължи дълго. Жителите на Амахаггер никога не бяха чували изстрели; бяха поразени, но един от диваците бързо се опомни, грабна копието и се спусна върху Лео, който се намираше близо до него.

— Бягай! — креснах аз и сам хукнах навън от пещерата. Около входа се бяха струпали мнозина и ни преградиха пътя. Все пак успях да избягам. След мен тичаха Лео и Джоб, а след тях ревяха и крещяха човекоядците, разярени от смъртта на жената.

Когато прескачах мъртвото тяло на Мохамед, почувствах топлината на нажеженото гърне, което се намираше пред краката ми и зърнах, че ръцете му потрепваха.

Най-после тримата стигнахме площадката пред изхода и решихме скъпо да дадем живота си. Множеството, което ни преследваше, ни заобиколи. Джоб се намираше вляво от скалата, Лео по средата, а аз вдясно. Лео се наведе напред и се вгледа в тъмнината, откъдето диваците се спуснаха върху ни с блестящите си копия, страшни в безмълвната си ярост.

Странен блясък светна в очите на Лео; хубавото му лице беше буквално вкаменено. В дясната си ръка държеше тежкия си ловджийски нож и нежно ме прегърна.

— Прощавай, стари приятелю! — каза той. — Мили ми приятелю, ти беше за мен нещо повече от баща! Ние едва ли ще се справим с тия нехранимайковци, ще ни избият за броени минути, а после ще ни изядат. Прощавай, Джоб, прощавай!

— Нека бъде Божията воля! — казах аз като стиснах зъби и се приготвих за смъртта. В този момент Джоб извика, вдигна револвера и започна да стреля.

Един огромен дивак изскочи на площадката; Лео го уби на място със силната си ръка. Аз убих друг, но Джоб не улучи противника си; един го хвана за снагата и го повали. Какво стана по-нататък с Джоб не зная, защото почнах отчаяна борба с двама злодейци, които, за мое щастие, нямаха копия. За първи път през живота физическата ми сила се оказа решаваща. Забих големия си и остър като меч ловджийски нож в главата на дивака с такава сила, че стоманата я прониза като гнила круша.

Други двама се спуснаха върху мен, повалиха ме на пода и започнахме да се търкаляме назад и напред. Те бяха твърде силни, но и аз, обезумял от ярост, се борех като лъв. Вклещих ги с двете си ръце, а те се извиваха и съскаха като змии и ме удряха с юмруци. Легнал по гръб телата на диваците ме защищаваха от ударите на копията; не зная защо, но си спомних за Кеймбридж и за приятелите си. Ако те биха могли да ме видят сега! Скоро противниците ми престанаха да се борят, дишането им секна, те утихнаха, но аз не се решавах да ги пусна, страхувайки се да не оживеят.

Останалите навярно са помислили, че ние всички сме мъртви и ни зарязаха.

Обърнах глава и видях Лео, осветен от светлината на лампа. Той още беше на крака, но се намираше сред куп освирепели мъже, готови да го разкъсат като вълци. Над тях светлееше неговото прекрасно бледо лице, със златистите къдрици; видях, че той се бори с отчаяние.

Диваците се скупчиха около него, пречеха си и не можеха да го убият с копията си, а ножове нямаха. Най-после ловджийският нож падна от ръката на Лео и той остана без оръжие. Помислих, че краят му е настъпил. Но той с отчаяно усилие отблъсна диваците, грабна трупа на едного, повдигна го нагоре и започна да удря надясно и наляво. Пет или шест души паднаха на земята, но скоро станаха и като вълци се нахвърлиха върху му. Лео уби още един дивак с юмрук, но това беше повече отколкото би могъл да направи сам човек срещу мнозина. Най-после силите му го напуснаха и той падна, като събори със себе си всички, които го държаха.

— Копие! — викна един дивак. — Копие! Трябва да му пронижем гърлото! Дайте съд, да събера кръвта му!

Затворих очи. Внезапно се случи нещо неочаквано. Неволно отворих очи и видях как Устана се хвърли върху падналия Лео и го закри с тялото си; обгърна шията му с две ръце. Диваците се опитваха да го изтръгнат от нея, но тя се бе обвила около тялото на Лео и го пазеше като куче. Тогава диваците се опитаха да му нанесат удар отстрани, без да засегнат нея, но тя и на това им попречи; Лео беше само ранен. Най-после нападателите изгубиха търпение.

— Умъртви с копието и мъжа, и жената! — каза един глас. — Нека тъй се венчаят!

Аз видях вдигнатото копие и отново затворих очи.

Внезапно се чу силен глас, който проехтя заповеднически.

— Стига!

Смъртна слабост ме обзе, изгубих съзнание.