Хенри Райдър Хагард
Тя (2)

I. Посетител

Има събития, които за цял живот се запечатват в паметта на човека и които не могат да се забравят. Преди двадесет години, аз, Людвиг Хораций Холи, една нощ седях в кабинета си в Кеймбридж, занимавайки се с някаква математическа работа. Но се уморих, захвърлих книгата, разходих се из стаята, взех лулата си и я запалих от свещта, която се намираше върху камината.

Когато запуших, погледнах неволно в намиращото се върху камината тясно дълго огледало, видях лицето си и се замислих.

Стоях, гледах се в огледалото, без да забележа, че съм си опарил пръстите.

— Добре! — произнесох с висок глас. — Трябва да се надявам, че онова, което е в главата ми, е много по-добро от външния ми изглед!

Няма съмнение, че с тия думи аз правех намек на недостатъците на външността си. На двадесет и две години хората биват, ако не хубави, поне надарени със свежестта и привлекателността на младостта. У мен дори това липсваше! Нисък, мършав, с безобразно хлътнали гърди, с дълги ръце, лице с груби черти, с хлътнали сиви очи и с ниско чело, обрасло с черни косми — аз бях поразително грозен в младостта си, но такъв си останах и досега. Както върху Каин, така и върху мен природата бе наложила печата на грозотата, а в същото време ме бе надарила с желязна воля и ум. Аз бях толкова грозен, че младите ми дребнави училищни другари, макар да се гордееха с физическата ми сила и издръжливостта ми, не обичаха, обаче, да се показват с мен на улицата. Какво чудно има тогава, че съм работил и съм се занимавал сам, и че не съм имал приятели? Аз бях осъден от природата на самота и трябваше да търся утешение в нейните майчински гърди. Жените не можеха да ме търпят. Аз чух, как една ме бе нарекла „чудовище“, без да подозира за мен и добави, че аз нагледно потвърждавам теорията за произхода на човека от маймуната. Наистина, веднъж през живота ми, една жена ми бе обърнала внимание, и аз изразходвах за нея цялата си нежност, присъща на моята природа. Но когато парите свършиха, тя изчезна. Аз скърбях, тъгувах по нея, както не съм тъгувал за друго човешко същество, молех я да се върне, защото обичах тая жена и нейното хубаво лице. Но вместо да ми отговори, тя ме заведе до огледалото и застана до мен.

— Е — каза тя. — ако аз съм хубостта, тогава вие какво сте?

Наведох глава. Тогава бях на двадесет години. След това се огледах в огледалото, намирайки някакво мрачно наслаждение в пълната си самотност, тъй като не познавах родителите си, нямах брат или сестра.

Внезапно се почука на вратата и не знаех дали да отворя: беше вече полунощ. Имах обаче един приятел от училище, или по-вярно, в целия свят. Да не би да е той?

Зад вратата се чу кашлица; побързах да отворя. Един висок човек на около тридесет години, с останки от забележителна хубост на лицето, бързо влезе, прегърбен от тежестта на един масивен железен сандък, който носеше в ръце. Като сложи сандъка на масата, посетителят силно се закашля. Той кашля докато лицето му стана мораво, после падна на креслото и започна да плюе кръв. Налях чашка уиски и когато я изпи, стана му малко по-добре.

— Защо ме държахте толкова дълго на студа? — попита той сърдито. — Знаете, че за мен вятърът е смърт!

— Не знаех, че сте вие — отговорих аз. — А и късно сте дошли!

— Да, и мисля, че ви правя последното си посещение! — възрази той, като се опита да се усмихне. — Всичко е свършено, Холи. Аз умирам и не зная дали ще доживея до утре.

— Глупости! — казах аз. — Веднага отивам да повикам доктор!

Той ме спря с повелителен жест.

— Прав сте, но аз нямам нужда от доктор! Аз самият съм изучавал медицина и все нещо разбирам. Никакъв доктор няма да ми помогне. Последният ми час е настъпил! Като по чудо преживях цяла година! Изслушайте ме, за Бога, внимателно, нямам сили да повтарям думите си. Ние две години бяхме приятели — какво знаете за мене?

— Зная, че сте богат и че сте постъпили в училището на такава възраст, когато обикновено хората го напускат. Зная, че сте били женен и че жена ви е умряла, че сте били моят най-добър и най-верен приятел.

— Знаете ли, че имам син?

— Не!

— Да, имам; той сега е на 5 години. Раждането покоси живота на майка му и аз не мога да го гледам, Холи! Ще ви кажа истината, искам да ви поверя сина си!

Подскочих от удивление.

— На мен ли! — извиках.

— Да, на вас! Аз достатъчно съм ви изучил. Щом разбрах, че няма да живея дълго, започнах да диря човек, на когото бих могъл да поверя сина си и това!… — Той удари с ръка железния сандък. — Вие сте истински мъж, Холи, вие сте като старо дърво, имате силна и здрава сърцевина! Слушайте!

Това момче е единственият представител на старинен род. Вие ще ми се смеете, като ви кажа, че един от моите прадеди е бил египетски жрец на богинята Изида, макар да е бил родом от Гърция и да се е наричал Каликрат^[1]. Баща му е бил фараон от двадесет и деветата династия, и вярвам, че прадядо му е бил онзи Каликрат, за когото споменава Херодот в 339 г.-, преди Рождество Христово, в епохата на окончателното падане на фараоните. Този жрец Каликрат нарушил обета на безбрачието и избягал от Египет с една принцеса от царска кръв, която се влюбила в него. Корабът, с който избягали, бил разбит при бреговете на Африка, близо до залива Делагоа, или още по на север; само той и жена му останали живи. Те претърпели много лишения, докато най-после им помогнала могъщата кралица на един див народ — бяла жена с поразителна красота. В края на краищата, тя убила моя прадядо Каликрат. Жена му пък избягала в Атина с детето си, което нарекли Тизисфенис, което значи Силен Отмъстител.

След петстотин или повече години, този род емигрирал в Рим, очевидно с цел да отмъщава; останал там до 770-на година, когато Карл Велики завладял Ломбардия; родоначалникът на рода, дълбоко привързан към императора, се завърнал с него през Алпите и се заселил в Британия. Осем следващи поколения живели в Англия, при царуването на Едуард Изповедника и на Вилхелм Завоевателя като стигнали до големи почести и власт.

Започвайки от онова време до текущата година, аз лесно мога да проследя произхода на рода си. Между моите прадеди е имало войници и търговци; те всички са пазели и защитавали честта на своето име. Около 1790 година моят прадядо натрупал значително състояние с търговия и умрял в 1821 година. Баща ми го наследи и пръснал по-голямата част от капитала. Той умря преди десет години, като ми остави две хиляди лири годишен доход. Тогава аз извърших едно пътешествие, имащо връзка с това (той показа сандъка) и което завърши твърде печално. На връщане пътувах по южна Европа и стигнах до Атина, където се срещнах с божествената си жена, която бе също тъй красива, както нейния прародител.

Ожених се за нея; тя ми роди син и умря!

Той малко помълча, като облегна глава на ръката си, после продължи.

— Моята женитба отклони намерението ми. Нямам време, Холи! Някога вие ще узнаете всичко. След смъртта на жена ми отново се залових за плана си, но разбрах, че за това ми е необходимо знанието на източните езици, особено на арабския. Пристигнах в Кеймбридж, но болестта ми се разви — сега е настъпил краят!

Той отново страшно се закашля.

Дадох му още уиски.

— Не съм виждал сина си Лео от пеленаче. — Тук той извади от джоба си един пакет, адресиран на мое име — аз съм отбелязал курса на образованието, необходимо за момченцето… Във всеки случай, аз не мога да поверя детето си на непознат човек. Още веднъж ви питам, ще се нагърбите ли с това?

— Преди всичко трябва да зная с какво ще се нагърбя! — отговорих аз.

— Вие трябва да вземете Лео и да живеете с него, докато стане на 25 години, но да не го пращате на училище, запомнете това! Когато стане на 25, вашата роля на телохранител ще завърши, вие ще отворите железния сандък, ще му покажете и дадете да прочете онова, което се намира в него, независимо дали той ще поиска или не да изпълни написаното. Това не е задължително за него. Сега доходът ми възлиза на 2200 лири стерлинги на година. Половината от този доход завещавам на Вас, ако вземете момченцето. Останалата половина нека стои, докато Лео завърши необходимата възраст, за да може да му се връчи достатъчна сума за изпълнение на плана…

Исках да откажа, но приятелят ми бе неумолим. Винси нежно ме прегърна, като каза, че ме вижда за последен път и тъй като бил уверен в близката си кончина, бързо излезе навън.

Дълго време седях и търках очите си, мислейки, че съм сънувал всичко това, после помислих, че Винси е бил пиян… Наистина, аз знаех, че той е сериозно болен, но ми се виждаше невероятно човек да бъде уверен в близката си смърт…

Като прибрах ключовете и донесеното писмо от Винси, и като скрих железния сандък, легнах на леглото си и заспах. Не бяха се изминали и няколко минути от събуждането ми, ето че някой ме повика по име. Сепнах се, потърках очи. Беше светло — часът бе около 8 сутринта.

— Какво се е случило, Джон? — попитах слугата си. — Лицето ти изглежда, като че си видял призрак!

— Да, сър, видях — отговори той — Видях един мъртвец и нещо по-лошо от това! Отидох да събудя мистър Винси, както винаги, и го намерих да лежи мъртъв и студен!