Хенри Райдър Хагард
Тя (20)

XIX. Дивашкият танц

Не помня по-нататък нашия разговор. Само си спомням, че тази нощ ние ще видим танци, които Аеша ще устрои в наша чест и развлечение. Това ме учуди, защото знаех, че мрачният народ Амахаггер не е способен да се весели и танцува. По-късно разбрахме, че наистина амахаггерците нямат нищо общо с веселбите и забавленията на другите народи.

Когато се готвехме да излезем, Аеша предложи на Лео да се полюбува на чудесата на пещерите; ние отидохме там, придружени от Джоб и Биллали.

Разгледахме няколко пещери и пирамидата от кости, която бях видял по-рано. Лео много се заинтересува от тази странна гледка, но Джоб ужасно се изплаши.

След като разгледахме пещерите се върнахме да обядваме; часът беше почти четири след пладне; всички ние, а особено Лео, се нуждаехме от почивка.

В шест отидохме у Аеша, която много уплаши нашия Джоб; показа във водата всичките му братя и сестри, събрани в бащината му къща. Някои лица той видя много ясно, а други бяха обвити в мъгла. Изкуството на Аеша в тази област беше ограничено: можеше с фотографска точност да възпроизведе във водата онова, за което мислят присъстващите. Например, тя ми показа над водата твърде ясно черквицата на колежа, доколкото я помнех. За развлечение на Аеша, ние се опитахме да й покажем лондонските здания, съборната църква Св. Павел и зданието на парламента, но резултатът се оказа слаб. Макар да имахме обща представа за тия здания, не можехме да си спомним архитектурните подробности, необходими за пълното възпроизвеждане на картината.

Джоб се отнесе по друг начин към всичко това; като не можеше да си обясни тия явления, вярваше, че това е дело на черната магия. Никога няма да забравя ужасния вик, който нададе Джоб, когато видя във водата членовете на семейството си и веселият смях, с който Аеша отговори на неговото удивление. Дори и Лео мушна пръст в златните си къдрици и заяви, че това го плаши.

Цял час се забавлявахме, докато немите слуги не ни показаха със знаци, че Биллали чака аудиенция. Той се появи както обикновено, пълзешком, и заяви, че танците веднага ще започнат, ако кралицата и белите чужденци удостоят с присъствието си това пиршество. Аеша наметна тъмна мантия и ние отидохме на площадката пред входа на голямата пещера, където щеше да бъде празненството.

На петнадесетина крачки от изхода бяха поставени три стола; седнахме. Стъмни се; луната още не се бе появила; ние се намирахме в недоумение и Лео попита:

— Как ще виждаме танците в тъмнината?

— Сега ще узнаеш! — отговори Аеша с усмивка.

Едва бе успяла да произнесе тия думи и ние видяхме някакви тъмни фигури, появили се неизвестно откъде, с огромни запалени факли в ръце. Бяха се събрали около петдесет души. Озарени от ясната светлина на факлите, те приличаха на дяволи от Ада.

— Велики Боже! — извика Лео. — Мъртви хора горят вместо факли!…

Вгледах се и видях, че той има право. Вместо факли горяха човешките мумии от пещерите! На двадесетина крачки от нас бяха струпали огромен огън. Боже мой! Как гореше и пращеше този огън! Изненадан видях как грамаден дивак грабна една горяща човешка ръка и я запокити в тъмнината. Огромен огнен стълб се вдигна във въздуха и озари нощната тъмнина. След това дивакът запали косата на една мъртва жена, завързана за един стълб при входа на пещерата, докосна се до втора, трета и четвърта мумия, и в края на краищата бяхме заобиколени от трите страни с горящи мумии. Химикалите, с които бяха пропити тия мумии, ги правеше лесно възпламеняеми и огромните пламъци бързо ги обгръщаха, озарявайки нощта. Нерон е осветявал градините си, като е горял облени със смола живи християни. Присъствахме на подобно зрелище, макар нашите факли да не бяха живи хора!

Тая гледка беше ужасна… Горящите мъртъвци осветяваха оргията на живите… Подигравка над живите и мъртвите… Защото щом една мумия изгаряше до краката, веднага поставяха друга на мястото й. Огънят гореше с шум и трясък, пръскайки светли лъчи в тъмнината, където мрачните фигури на диваците се движеха напред и назад, като дяволи, които поддържаха адския огън. Ние стояхме и гледахме поразени, омагьосани от това невиждано светотатство.

— Обещах ти необикновено преживяване, Холи — засмя се Аеша, нервите на която бяха съвсем здрави. — И не те излъгах! Това е поучително! Не вярвай на бъдещето, защото никой не знае какво ще му донесе то! Живей с настоящето! Мислели ли са тия отдавна забравени благородни мъже и жени, че техните нежни кости ще горят сега и ще осветяват танците на тия диваци? Ето, идват танцьорките… Нека започват!

Около огъня се движеха два реда човешки фигури-мъже и жени, облечени само в леопардови кожи. Те застанаха с лице срещу нас и срещу огъня и започнаха някакъв адски танц. Не ми е възможно да го опиша. Диваците тропаха с крака и размахваха ръце; скоро ние разбрахме, че това представлява някакво диво хоро, понятно за народа Амахаггер, който живееше в мрачни пещери и в постоянно съседство с мъртвите.

Диваците най-напред представиха едно убийство, после погребение на жертвата, нейната борба в гроба; всяко действие на тая ужасна драма завършваше с диви хора над жертвата, която лежеше на земята, осветявана от възчервения блясък на огъня. Внезапно представлението бе прекъснато. От множеството излезе висока силна жена, която се бе появила като най-енергична танцувачка; опиянена от някаква дива възбуда, подскачайки и олюлявайки се, тя тръгна към нас кряскайки, колкото й глас държи:

— Трябва ми черен пръч, искам черен пръч, донесете ми черен пръч!

Тя падна на земята, кряскайки със запенени уста, че иска черен пръч.

Танцьорите се натрупаха около нея.

— Дявол е влязъл в нея! — каза един от тях. — Тичайте и донесете черен пръч! Почакай, дяволе, почакай!… Веднага ще ти донесат пръч!

От съседната кошара домъкнаха за рогата черен пръч, който блееше.

— Черен пръч ли е? Черен пръч ли е? — викаше беснеещата жена.

— Да, да, дяволе! Черен пръч като нощта! — отговори някой и добави, гледайки на друга страна, — Дръж го зад себе си, за да не види дяволът белите петна на задницата и на корема на пръча! Почакай минута, дяволе! Прережете гърлото на пръча!

— Де е чашката за кръвта?

— Пръч! Черен пръч! Дайте ми кръв от черен пръч!

В тази минута се чу див рев; разбрахме, че бедното животно е заклано. Една от жените донесе чашката с прясната кръв на пръча. Тогава побеснялата жена грабна съдинката, изпи кръвта и дойде на себе си. Всяка следа от истерия или бяс бе изчезнала. Тя протегна ръце, усмихна се и отиде при танцуващите, които отново се наредиха в два реда.

Твърде зле се чувствах и се готвех да помоля Аеша за позволение да си отидем, когато внезапно едно същество, което взех за маймуна, обиколи около огъня и се срещна с лъва, или по-точно, с човека, облечен в лъвска кожа. После на сцената се появи един пръч, след него човек, обвит във волска кожа, след него наизлизаха всевъзможни животни, между тях и една девойка, завита в бляскавата кожа на огромна змия, която се влачеше зад нея. Предрешените се скупчиха и започнаха да танцуват хоро, подражавайки на разните животни, които изобразяваха. Скоро въздухът се изпълни с рев, блеене и съскане.

Това продължи доста дълго. Най-после ми омръзна тая безкрайна пантомима; помолих Аеша да ни позволи да се поразходим и разгледаме човешките факли. Тя не възрази. Ние отидохме, погледнахме горящите трупове и се готвехме да се върнем при Аеша, изморени от страшната гледка, когато внезапно вниманието ни бе привлечено от един танцуващ леопард, който се отдели от множеството и започна да се навърта около нас като се криеше грижливо в сянката.

От любопитство ние последвахме леопарда и внезапно чухме шепот:

— Ела! Ела! — шепнеше гласът.

Без да чака втори зов, Лео се обърна и тръгна след него в тъмнината. Уплашен, аз го последвах. Леопардът пропълзя около петдесетина крачки и се спря недалеко от огъня. Там Лео го настигна и позна Устана.

— О, господарю мой! — чух нейният шепот. — Най-после те видях! Слушай! Животът ми е в опасност. Знаеш ли, че Аеша ме прогони от теб? Ако ме обичаш, трябва да избягаш с мен, и то веднага; през блатата, може би, ще успеем да се скрием!

— За Бога, Лео! — извиках аз, но Устана ме прекъсна. — Не го слушай! По-скоро, по-скоро да бягаме!

Смъртта се носи във въздуха, който дишаме. Може би Аеша ни чува. — Тя не добави нито дума повече и се хвърли в обятията му, като желаеше да подкрепи аргументите си с факти.

В това време кожата на леопарда се изхлузи от главата и аз видях върху косата отпечатък на три бели пръста. Стоях на мястото си, без да зная какво да правя, защото Лео не умееше да разсъждава, когато имаше пред себе си жени. Внезапно зад мен екна познат сребрист смях.

Обърнах се… и о, ужас! Това бе Аеша, а с нея Биллали и двама неми слуги. Запъхтян от страх, очаквах трагична развръзка. Устана закри лицето си с ръце, а Лео, не схващайки същността на проблема се смути, изчерви се и стоеше съвсем слисан, като човек, хванат на местопрестъплението…