Робер Мерл
Малвил (9)

Това връщане в Малвил в припадащата нощ! Яздех най-отпред на Амарант, без седло, преметнал карабината през рамо с дуло преко гърдите ми и с хваналата ме през кръста Миет, тъй като в последния момент тя ми даде да разбера чрез една от нейните мимики, че би желала да язди. Карам рава̀н, защото Малабар, който е готов да последва моята кобила на края на света, минаваше в тръс всеки път, щом тя вземеше голяма преднина, като с това караше каруцата силно да подскача. Освен Фалвиница, Жаке и Тома тя превозваше невероятна грамада дюшеци и разваляеми блага. Най-вече привързаната с въже за задната й част и кретаща крава с огромен корем, която Фалвиница не пожела да остави в Блатото дори и за една нощ, защото наближавало „да легне“ — каза ми тя.

Поехме през платото и превърнатия в пепелище чифлик на Кюсак, защото не можеше да става и дума да минем с каруцата през зидовете, които преграждаха полянката надолу към Ле Рюн. Впрочем Жаке ме увери, че макар и по-дълъг, пътят не бил препречен с обгорели дънери, той бил минавал по него няколко пъти, когато по заповед на бащата идвал близо до Малвил да ни шпионира.

Щом каруцата премина — не без мъка — ливадата по склона към Кюсак, озовахме се на асфалтирания път и тъй като нощта вече падаше, поблазни ме мисълта да поема напред, за да успокоя другарите в Малвил. Но като видях — или по-скоро чух — Малабар да се впуска в галоп зад Амарант по чакълената настилка и кравата да мучи зад каруцата, тъй като опънатото въже я душеше, задържах кобилата и пак поех бавно. Горката крава, мина доста време, докато се съвземе от вълнението си въпреки успокоителните думи, с които я обсипваше Фалвиница, опасно наведена отзад на каруцата. Обръщам внимание, че името й е Маркиз, което в благородническата стълбица я поставя много по-низко от нашата Пренсес. Чичо ми твърдеше, че по време на Революцията, като започнали да гонят аристократите, селяните от нашия край накичили за присмех животните си с такива титли. „Това е било най-малкото след всичкото зло, което са ни сторили — заключаваше старата Мену, — че дори и при Наполеон III, няма да повярваш, Еманюел, имало един граф в Ла Рок, който обесил кочияша си, защото не му се подчинил, без дори и един ден да е бил в затвора.“

Връщах се във времето много преди Революцията, когато съзрях в далечината осветената от факли главна кула на замъка. Стопли ми се сърцето, като го видях. И узнах съвсем точно какво е усещал феодалът в Средновековието, когато, след битки в далечни места, се е връщал у дома си, здрав, читав и победоносен, докарвайки в убежището си коли, пълни с плячка и пленници. Разбира се, не беше съвсем същото. Не бях изнасилил Миет и тя не беше моя пленница. Обратно, бях й дал свобода. Плячката обаче бе значителна и компенсираше доволно новите три гърла, които трябваше да храним: две крави, едната, Маркиз — готова да се отели, другата — в пълна млечност, оставена временно в Блатото в компанията на един бик, един нерез и две свини (не броя прасето, превърнато в колбаси), кокошки — два или три пъти повече, отколкото при Мену и — най-вече — достатъчно количество жито, понеже Варвоорд сам е приготвял хляба си. Чифликът му минаваше за беден, тъй като Варвоорд не е харчил за нищо. В действителност, както вече казах, той е имал няколко парчета хубава земя на платото откъм чифлика на Кюсак. И тази вечер аз не отнасях в Малвил и една десета част от богатствата на Блатото. Смятах, че ще трябва целия утрешен и следващия ден да отидем няколко пъти с двете каруци, за да пренесем всичко: вещи и добитък.

Странно как липсата на автомобил променяше ритъма на живота: от Кюсак до Малвил в конски ход ни потрябва един час, а с моята кола щях да го взема за десет минути. И какви ли не още мисли ми се въртяха по време на люлеенето без седло на Амарант, чиято топлина и пот усещах, а зад мене — Миет, обгърнала ме с две ръце през кръста, сгушила лице до тила ми, с гръд до моя гръб. Колко дарове ми поднасяше тя! И какво целомъдрие в бавното движение! За първи път от деня на събитието бях щастлив. Всъщност не съвсем щастлив. Мислех за заровения Варвоорд с уста и очи, пълни с пръст, която бе притиснала и гърдите му. Енергичен парий! Живял по свои собствени закони, не приел законите на никого! И колекционер на представители на мъжкия пол. Защото бе изключителен разкош да ги намериш събрани в едно толкова малко имение: нерез, жребец, бик; в място, където селските стопани отглеждаха вече само женски животни — всичките ни крави бяха девствени и изкуствено осеменявани, — този Варвоорд се отнасяше с уважение към мъжкия пол! В неговия случай нямаше само стремеж към самозадоволяване. Виждах някакъв почти религиозен култ към доминиращото мъжко животно. Той самият — супермъжкар от човешкото стадо в Блатото — убеден, че всичките жени от семейството му принадлежат, включително и доведените дъщери, от момента на узряването им.

Наближаваме Малвил и сега вече трудно удържам Амарант, която на всяка крачка минава в тръс. Но аз я възпирам с твърда ръка и прилепнали към тялото лакти заради горката Маркиз, която върви зад каруцата с разлюлян между късите крака едър корем. Питам се какво ли си мисли моята кобила за прекарания ден. Отвлечена, обладана и върната в родния дом. Дявол да го вземе, сега знам защо е последвала похитителя си: усетила е в него миризмата на жребец. А сега Беламур в Родилното сигурно също е усетила нашето приближаване, защото до нас достига далечно изцвилване, на което отговарят Амарант и — след миг на изненада: „Какво! Още една кобила!“ — силният зов на Малабар. Настъпващата вечер е изпълнена с животински миризми, те се носят, зоват се, откликват една на друга. Само ние не усещаме нищо. Поне не през носа, тъй като Миет е прилепнала плътно по целия ми гръб, прилепена до мен с бедра, корем, гърди. Тръгне ли Амарант в тръс, Миет се притиска още по-силно до мен, вкопчва се колкото може повече с двете си сключени на корема ми ръце. Това трябва да е първото й яздене без седло. Тя няма да го забрави. Нито пък аз. Всички тези извивки зад мене са пълни с живот, те трептят и ми държат топло. Чувствувам се погълнат, подплатен, съхраняван. Да можех и аз да цвиля, вместо да мисля! И в недрата на настоящото си щастие да не се боя от бъдещето!

В Малвил не са се скъпили на факли. Две на главната кула, други две, затъкнати на бойниците на малката кула при входа. Сърцето ми се блъска: гледам моя чудесен, така силен, тъй добре охраняван замък. И докато се изкачваме по стръмнината, която ще ни отведе чак до него, възхищавам се в сумрака от факлите, от огромната отвесна главна кула на заден план, а пред мен — от малката кула на портала и зад нея от крепостта, по която скоро се появяват, протегнали глави между зъберите, сенки, които не мога още да определя. Някой размахва факел над парапета. Друг вика:

— Ти ли си, Еманюел?

Съжалявам, че нямам стремена. Щях да се изправя на Амарант.

— Аз съм! С Тома! Водим ви хора!

Възклицания. Смътни слова. Чувам глухото изскърцване на двете крила на тежката дъбова врата, които се завъртат около оста си. Пантите са добре смазани, но дървото стене, понеже го раздвижват. Минавам прага, познавам кой държи факела: Момо.

— Момо, затвори вратата след кравата!

— Емануел! Емануел! — крещи Момо на върха на възбуждението си.

— Крава! — вика радостно разсмяна старата Мену.

— И един жребец! — вика Пейсу.

Какъв герой съм само аз! Около мене думите валят! Виждам тъмни движещи се силуети. Не различавам още лицата. А Беламур, която от бокса си, отстоящ само на няколко метра, е усетила жребеца, цвили с пълни ноздри, рие с копита до вратата и вдига адски шум. Малабар и Амарант се редуват да й отговарят. Пред Родилното се спирам, за да се успокои Беламур, като види конете. Не зная дали ги различава, но във всеки случай тя се успокоява. Лично аз не виждам нищо, защото факлоносецът Момо затваря вратата, а Мену, която държи джобното фенерче (тя си служи с него за първи път, откакто й го бях поверил), разглежда кравата на края на шествието ни. Другарите ми са се събрали около Амарант и сега различавам Пейсу по бялата превръзка около главата му. Някой — сигурно Колен, ако се съди по ръста му — е поел поводите на кобилата и тъй като тя навежда глава, аз прекарвам десния си крак над шията й и се смъквам като акробат — начин, който никак не обичам, тъй като го намирам за зрелищен, но как иначе да постъпя с Миет зад мен, от чиито ръце току-що съм се освободил. Едва слязъл на земята, и Пейсу ме сграбчва и разцелува без всякакъв свян. Стига, плужек такъв! Стига си ме лигавил! Смехове, веселие, блъскане, ругатни, силни удари с лакът. Най-после си спомням за Миет. Свалям я от коня, като я хващам през кръста. Тежичка е! Казвам:

— Това е Миет.

В този момент, размахвайки факела си, пристига Момо и в миг Миет се появява из мрака в пълни очертания, с черна грива като ореол около главата. Тримата окаменяват. Също и Момо, чийто факел обаче потрепва в ръката му. Втренчени и светнали погледи. Нищо друго освен шума от дишането. А на няколко метра от нас старата Мену, която на края на редицата ни посреща нежно и говори на тукашния език на чуждата крава:

— Ах, красавицата ми, ах, хубавицата ми, ах, дебеланата ми, вече си готова „да лягаш“ и си плувнала в пот, горкичката ми, те са те накарали да припкаш в това състояние, с теленцето, дето съвсем се е смъкнало!

Тъй като мълчанието на другарите ми продължава, а и никой от тях не е помръднал ни крак, ни ръка, решавам да ги представя един по един:

— Това е Пейсу. Това е Колен. Това е Мейсоние. Това е Момо.

Миет подава на всекиго ръка и стиска неговата. Никаква думичка. Окаменяването продължава. Момо прави изключение. Танцувайки на място, той се развиква: „Мемиен! Мемиен!“ (изопачено произношение на „Миет“, мисля) и като размахва факела си, оставя ни в мрака, за да предупреди майка си. Ето я. И тъй като факелът на Момо е отишъл заедно с Момо бог знае къде, може би да огледа кравата, старата Мену насочва фенерчето си към Миет и я оглежда от глава до пети. Закръглените рамене, високата гръд, едрите бедра, мускулестите крака — всичко е огледано.

— Виж ти! — казва тя. — Виж ти!

Никаква друга думичка не се казва. Нямата Миет немее. Другарите — превърнати в камък. И по начина, по който старата Мену задържа кръга на светлината по крепкото тяло на Миет, чувствувам одобрението й. Най-малкото заради здравината й, заради способността й да ражда, за работната й сила. За нравствената страна Мену не се произнася. Освен: „Виж ти! Виж ти!“ тя не казва нищо друго. Мълчи. Нито думичка. В това виждам познатата ми нейна предпазливост. И омразата й към жените. Много добре знам какво си мисли сега: „Все пак не бива да се главозамаете от гърдите й, момчета. Жената си е жена. А малко са добрите жени.“

Не зная дали Миет се стеснява от двойното мълчание — зяпналото мълчание на другарите ми и нелюбезното на старата Мену, но Тома спасява положението, като скача от каруцата. Виждам го — върховен момент! — как, стъпил на земята, поема двете пушки от нашия затворник, който още стърчи на каруцата. Ето го и него сред нас, цял покрит с оръжие. Посрещат го много добре. Може би не като мен — с луда радост. Не и като Миет — със секнал дъх. Но и той получава своя пай юмруци и потупвания по гърба, побутване с лакът. Сега дори за първи път виждам другарите си да го боричкат — знак, че напълно са го приели — най-после. Доволен съм. А той, очарован, отвръща на тези изблици както може — все още малко вдървено, малко несръчно, като човек от града, чиито движения не са съвсем прями, нито приятелската закачка — достатъчно находчива.

— А ти как си, Еманюел? — пита старата Мену.

Виждам я как ми се усмихва доста от ниско с вдигната към мен скелетовидна глава: дребно тяло, изправено предизвикателно, нито грамче тлъстина. Тази мършавина ми харесва обаче след плътските оргии на Фалвиница.

— Щастлив съм, че не се интересуваш само от кравата! — отговарям й аз по нашенски.

Хващам я за лактите, вдигам я във въздуха като перце, целувам я по двете бузи и едновременно разправям кое-що за Блатото, Варвоорд и семейството му. За Варвоорд тя не е учудена. Познава вече лошото му реноме.

— Прибирам се — казва тя накрая. — Докато разтоварите каруцата, ще ви приготвя вечеря.

И тя хуква към жилището, като ситни бързо, тъмна фигура в нощта, с танцуващ пред нея светъл кръг от факела; изглежда още по-дребна, когато стига до подвижния мост и минава във втората крепостна стена. Извиквам:

— Мену! Приготви за десет души! Има още двама в каруцата!

Не ни е нужно повече от половин час — както сме осмина, — за да разтоварим, макар и временно, и да сложим всичко в Родилното, с изключение на дюшеците, които решавам да отнесем в жилището, за да настаним тримата новодошли. Всичко се извършва с ред, като не се смята нетърпението на Малабар, който изправилият се пред муцуната му Жаке трябва да възпира с двата повода, като не се смятат и някои ругатни към Момо, който вместо на нас осветява отдолу с наведения факел корема на Малабар.

— Дявол да те вземе, Момо! Какво правиш?

— Йебет! Йебет! — вика Момо.

— Момо, дръж факела или ще ти дам един по задника!

— Ама йебет! Йебет! — вика Момо.

И като се изправя, размахва свободната си ръка, за да ни покаже очаровалите го размери. Чудно, че Пейсу не прави коментар. Сигурно се въздържа заради Миет.

След като се погрижваме за животните и ги затваряме — Малабар, където преди деня на събитието държах моя жребец, в бокс, през чиято врата той не може нито да мине, нито да я счупи, за да отиде при кобилите — отиваме във втората крепост, оставяме дюшеците на първия етаж и веднага слизаме в приземния в голямата зала, където намираме огъня запален и масата сложена и — изненада! — царствена по средата на дългата манастирска маса — една стара газена лампа на чичо ми, намерена и поправена от Колен, докато не сме били тук, която ни се стори последна дума на разкоша и осветлението.

Обаче старата Мену не блести с топлотата и блясъка на гостоприемството си. Както приближавам начело на малката група, тя се обръща потъмняла, мършава и ме гледа с язвителни очи, стиснати, устни и скърцащи зъби. Зад мене групата се спира. Новодошлите — затормозени. Старите — внимателни и скритом развеселени.

— Е къде са „другите двама“? — пита ме тя яростно. — Хората от Блатото, „чужденците“? Като че ли не бяхме достатъчно, точно колкото да се прехраним!

Успокоявам я. Изброявам й всичките блага, които съм докарал, без да се смята житото, от което ще можем да си месим хляб, й дрехи за Пейсу, поради това, че Варвоорд е имал неговия ръст. Освен това — помощна ръка. Изтиквам веднага Жаке от групата и й го показвам.

Впечатлението е добро. Старата Мену има слабост към хубавите младежи и изобщо към силния пол. („От десет случаи, чуваш ли ме, Еманюел, в деветте мъжът е от добро тесто.“) Освен това все пак такива рамене и ръце каквито има Жаке… Тя и на него, както на Миет, не подава ръка и не му казва „добър ден“ (някакъв си „чужденец от Блатото, можете да си представите: от парцал става ли кърпа?“). Тя само кимва леко и сдържано. Колкото до кастовия дух, старата Мену би се справила и с някоя херцогиня.

Но аз не успявам да представя Фалвиница, нито дори да кажа името й, старата Мену я вижда и бързо — толкова, че не мога да я спра — избухва в тукашно наречие, убедена, че „чужденката“ не я разбира.

— Ама, боже господи! Какво е това, Еманюел! Какво ми водиш тук? Какво ми стоварваш на плещите! Една седемдесетгодишна старица! (Ако добре си спомням, тя самата е седемдесет и пет годишна.) Хайде, младата, от мене да мине, виждам какви дребни услуги ще ти направи! Ами тази стара свиня, дето е толкова тлъста, че не може дори да си мръдне задника, дето няма да служи за нищо, само калабалък в кухнята, дето за нищо не я бива, освен да лапа повече, отколкото й се пада! Че и стара — добавя тя с отвращение, — та просто ми се повдига, като я погледна! И с тия бръчки. И с тая лой, ще речеш гърне със сало, изсипано на поднос!

Фалвиница е аленочервена; тя едва си поема дъх и едри кръгли сълзи — които вече добре познавам — се търкалят по каскадата от брадички и увиснали кожи. Тъжна гледка, която обаче се изплъзва от старата Мену, защото тя се преструва, че не гледа новодошлата и че се обръща само към мен.

— И дето дори не е и от нашия край на това отгоре, тази стара баба, ами е чужденка, дивачка като сина си. Мъж, дето е спал със собствената си дъщеря! И кой знае дали не е спал и с майка си?

Това неоснователно обвинение до такава степен преминава границите, че вдъхва сила на Фалвиница да протестира.

— Варвоорд не ми е син! Той ми е зет! — вика тя на диалект.

Мълчание. Слисана, старата Мену се обръща към нея и за първи път я поглежда като човешко същество.

— Ама ти говориш на нашия език — казва тя смутена въпреки всичко.

Размяна на погледи и сдържани смехове у старите жители.

— Е, и? — казва Фалвиница. — Че нали съм родена в Ла Рок. Че ти познаваш може би Фалвин, дето има магазинче до замъка. Аз съм негова сестра.

— Да не е обущарят Фалвин?

— Точно той.

— Той ми е втори братовчед! — допълва Мену.

Учудване! Сега ще трябва да се изясни защо старата Мену не е познавала Фалвиница и дори никога не я е виждала. Но и до това ще стигнем малко по малко. Разчитам на тях.

— Надявам се — казва Мену, — че в онова, дето го казах, не си видяла обида, щото не беше за теб.

— Не съм се обидила — отговаря Фалвиница.

— Особено за дебелината — добавя Мену. — Първо, ти не си виновна за това. А и то не означава, че ядеш повече от някоя друга (нещо, което може да мине — по избор за учтивост или за предупреждение).

— Не съм се обидила — повтаря Фалвиница, кротка като агънце.

Хайде, нашите две старици ще се разберат. На основата на една здрава йерархия. Няма защо да се питам кой ще командува в курника, нито коя от двете стари кокошки ще кълве другата. Извиквам весело:

— Да седнем да се храним!

Сядам на централното място и със знак извиквам Миет да седне срещу мене. Лека нерешителност. След кратко колебание Тома сяда по обичайному вдясно от мен, а Мейсоние — отляво. Момо се опитва да седне отляво на Миет, но опитът му бива убит в зародиш от старата Мену, която го връща сухо до себе си, отдясно. Пейсу ме гледа. Казвам:

— Е, какво чакаш, върлина такава?

Той се решава, развълнуван и смутен, да седне отдясно на Миет. Колен, който привидно е по-свободен, се настанява отляво. Понеже Жаке стои още прав, показвам му мястото до Мейсоние, сигурен, че ще му направя удоволствие, тъй като така ще може да вижда Миет, без да трябва да се навежда. Остава само един прибор — до Пейсу, и аз го посочвам на Фалвиница. Макар че не е предумишлено, така е много добре. Винаги учтивият Пейсу ще разговаря от време на време с нея.

Ям като ламя, но както винаги съм сдържан в пиенето, още повече, че моят трудов ден не е завършил и че след вечеря ще трябва да проведа съвещание, защото се налага да се вземат някои решения. Отбелязвам със задоволство, че руменината по бузите на Пейсу се е възстановила. Въздържам се да го питам пред парализирания от страх Жаке, който дори не смее да го погледне, как е тилът му. Навярно ме е чакал, за да му сваля превръзката, но аз ще му я оставя и до утре, защото се страхувам раната да не вземе да кърви през нощта на възглавницата му. Увесила нос, Фалвиница не отваря уста — което предполагам доста й струва — и се преструва, че едва яде шунката, за да направи добро впечатление на старата Мену. Но това няма никакъв смисъл, тъй като последната не вдига глава от чинията си.

Само Миет изглежда съвсем естествена. Вярно, тя е средище, към което са насочени непрекъснато цялата топлота и внимание на присъствуващите. Това не я смущава и бих се заклел, че не я и ласкае. Тя разглежда всеки от нас без никакво стеснение, сериозна като дете. От време на време се усмихва. Усмихва се на всички ни, един по един, без да пропусне Момо, за когото се учудвам, че е толкова чист, забравяйки, че тази сутрин го киснахме във ваната.

Макар и весела, във вечерята има нещо принудено, защото пред новодошлите не искам да разказвам станалото в, Блатото, а те колкото и да са мълчаливи и смирени, малко ни стесняват; струва ни се, че каквото си казваме обикновено, без много да му мислим, пред тях ще прозвучи фалшиво. Освен това у тях бихме почувствували различни от нашите обичаи. Така, като седнахме на масата, те и тримата се прекръстиха. Не знам откъде им идва този ритуал: разбира се, не от Варвоорд! Впрочем той прави добро впечатление на старата Мену, готова винаги да види у „чужденците“ диваци от предхристиянската ера.

От дясната ми страна Мейсоние ме побутва с лакът, а Тома ме гледа с голяма досада.

Те се чувствуват повече от всякога малцинство, тъй като са единствените убедени атеисти тук, единствените, у които атеизмът е втора религия. Колен и Пейсу, макар че придружаваха рядко съпругите си на църква преди събитието — занимание, което им се струваше не толкова мъжко, — се причестяваха на Великден. Колкото до самия мен — нито католик, нито протестант, — аз бях отгледан между два стола. Хибриден продукт на две възпитания. Те взаимно са си навредили. Огромни пластове вярвания са се срутили в мен. Мисля си, че някой ден би трябвало да направя инвентаризация, за да уточня какво е останало. Не вярвам, че някога ще го сторя. Във всеки случай в тази област изпитвам голямо недоверие и не само спрямо свещениците. Изпитвам силна антипатия например към хора, които се хвалят, че са премахнали бог-отец, считат религията за нещо „овехтяло“, но начаса я заместват със също такива деспотични философски талисмани. Тъй като не съм направил инвентаризирането, за което споменах по-горе, ще кажа, че изпитвам някакво сантиментално притегляне към религиозните обичаи на моите предци. С една дума, не всички нишки са скъсани. От друга страна, си давам сметка, че привличането не означава присъединяване.

Не отговарям веднага на побутването с лакът на Мейсоние и не обръщам внимание на погледа на Тома. Дали няма да имаме в Малвил, освен битката за притежанието на Миет, и религиозна война? Защото от нашите двама атеисти не е убягнало, че тримата новодошли ще засилят клерикалния лагер в Малвил. И това ги тревожи, тъй като в тази област те не са сигурни дори в мен.

След свършването на вечерята изпращам Жаке да запали огън в първия етаж на жилищната сграда и веднага след завръщането му ставам и казвам на новите:

— За тази вечер ще спите и тримата на първия етаж, на дюшеци. Утре ще видим как ще се организираме.

Фалвиница става; доста е затруднена, защото не знае как да се раздели с нас, а старата Мену не я улеснява, не й хвърля нито един поглед. Миет е по-непринудена, може би защото не е длъжна да каже нещо, но е доста учудена и аз знам защо.

— Хайде, вървете — казвам аз, като разпервам и двете си ръце. — Ще ви придружа.

За да се тури край, аз ги подтиквам отдалеч към вратата; като прекрачвам прага, никой не промълвя едно „лека нощ“, нито от новодошлите, нито от старите жители. На първия етаж, за да оправдая присъствието си, аз си давам вид, че проверявам дали прозорците се затварят добре и дали дюшеците не са сложени много близо до огъня. „Хайде, спокойна нощ“ — казвам аз и пак разпервам ръце, доста огорчен, че оставям Миет така равнодушно и сдържано, като дори избягвам погледа й, който, струва ми се, се задържа на мен с въпросително изражение.

Оставям ги. Но това не означава, че тя ме напуска. Отнасям я в мисълта си, докато слизам по стълбата на кулата и се връщам в голямата зала, където старата Мену е раздигнала масата, а докато ме чакат, другарите ми са придърпали столовете около огъня и са сложили моя по средата. Сядам и като ги оглеждам, начаса си давам сметка, че присъствието на Миет е изпълнило извърхом помещението и че те не могат да мислят за нищо друго. Пръв заговорва за нея (бих се обзаложил, че ще е той) Пейсу.

— Хубаво момиче — казва той с равен глас. — Но не говори много.

— Тя е няма.

— Не е възможно! — възкликва Пейсу.

— Таеама! — възкликва Момо разчувствуван и същевременно съзнаващ, че вече не заема в Малвил последното стъпало на езиковите умения.

Кратко мълчание. Изпълваме се с нежност към Миет.

— Мамо! Таеама! — вика Момо и се изправя с гордост на пейчицата си.

Старата Мену плете от другата страна на пейката. Какво ще прави, като свърши вълната? Ще разплете ли като Пенелопа изплетеното?

— Няма защо да крещиш — казва тя, без да вдигне глава. — Чух. Аз не съм глуха.

Отвръщам едва-едва сухо:

— Миет не е глуха. Тя е няма.

— Тъй де, тъй де — казва Мену, — така няма поне да се карате с нея.

Колкото и отвратени да сме от цинизма на тази бележка, не желаем да дадем оръжие в ръцете на старата Мену. Премълчаваме. И тъй като мълчанието се проточва, подхващам разказа си за деня, прекаран в Блатото.

Минавам съвсем накратко върху военната епопея. Не се разпростирам много на семейните отношения вътре в племето Варвоорд, все от загриженост да не дам оръжие на Мену. Говоря главно за Жаке, за нападението му над Пейсу, за пасивното му съучастничество, за терора, упражняван от бащата над него. Завършвам с това, че трябва да му се наложи наказание — лишаване от свобода, заради принципа: нека знае, че е извършил зло, та да не се опитва да го повтори.

— Как виждаш затварянето му? — пита Мейсоние.

Вдигам рамене.

— Много добре знаеш, че няма да го сложим в окови. Само задължението да не напуска Малвил и територията на Малвил. Колкото до останалото, ще се отнасяме с него както с всеки от нас.

— Тъй де! Тъй де! — казва с възмущение старата Мену. — Ако ме питаш какво мисля…

— Но аз не те питам — отвръщам й рязко.

Доволен съм, че я сложих на място. Не ми харесва начинът, по който изпрати Фалвиница без нито една дума. Най-после Фалвиница й е братовчедка. Какво означава това неприязнено държане? Че и по отношение на мен намирам, че също доста много си позволява. Обстоятелството, че ме счита за господар от небесно естество, не й пречи — както постъпваше и към чичо ми — да се опитва непрекъснато да ме ухапе. Самият господ-бог, когато му се моли, сигурно и него не може да се въздържи да не го настъпи.

— Както ти решиш, аз съм съгласен — казва Мейсоние.

Всички са съгласни. Съгласни са също и с троснатостта ми към Мену. Чета по очите им.

Разискваме колко да продължи наказанието на Жаке. Следват различни предложения.

Най-суров — защото се е страхувал за живота ми — е Тома: десет години. Най-снизходителен е Пейсу — една година.

— Не е скъпа цената за черепа ти! — казва Колен с някогашната си усмивка.

Той предлага пет години и конфискуването на цялото му имущество. Гласуваме. Приема се. Утре ще имам грижата да съобщя на Жаке присъдата му.

Минавам на въпроса за сигурността. Не е известно дали няма и други групи останали живи, скитащи се в природата с агресивни намерения. Отсега нататък трябва да се пазим. Денем да излизаме само въоръжени. Нощем да имаме — освен старата Мену и Момо — още двама души в малката крепост при входа. Добре, че има една празна стая на втория етаж с камина. Предлагам непрекъснати смени по двама. Моите другари са съгласни по принцип, но спорят оживено по въпроса за честотата на смяната и за състава на двойките. След двадесет минути се стига до единодушно становище в смисъл, че Колен и Пейсу ще дежурят в четните числа, а Мейсоние и Тома — в нечетните. Колен предлага и всички приемат аз да не напускам главната кула, за да поддържам отбраната на втората крепост, в случай че първата бъде превзета с изненада.

Забелязвам, че щом двама от нас ще спят в крепостта при входа, в главната кула се освобождава една стая. Предлагам да дадем на Миет стаята срещу банята на първия етаж.

При името на Миет оживлението спада и настъпва мълчание. Тази стая — единствен Тома не е в течение — е бившето помещение на Клуба. И по времето на Клуба бяхме спорили, без да стигнем до някакво решение, за удоволствието да има при нас едно момиче да ни готви и „задоволява нашите страсти“. (Изречението беше мое, бях го намерил в някакъв роман и то направи силно впечатление, тъй като никой не знаеше всъщност какво означава думата „страст“.)

— А другите двама? — запита накрая Мейсоние.

— По моему ще си останат, където са.

Мълчание. Всички разбират, че положението на Миет в Малвил не е като на Фалвиница или на Жаке. Но нищо не е казано по това положение. И никой не изявява желание да го уточни.

Тъй като мълчанието продължава, решавам да говоря.

— Добре — казвам, — дошъл е моментът да бъдем откровени по повод Миет. При условие, разбира се, каквото си кажем, да не излиза оттук.

Оглеждам ги. Приемат. Но понеже старата Мену стои безстрастно, забила нос в плетивото си, добавям:

— И ти също, Мену, ще си длъжна да пазиш тайна.

Тя забожда иглата в плетивото си, навива го на топка и става.

— Отивам да си легна — отговаря тя със стиснати устни.

— Не съм казал да излезеш.

— Както и да е, лягам си.

— Хайде, Мену, не се засягай.

— Не се засягам — отвръща тя, обърнала гръб към мен, клекнала пред огнището, за да запали кандилото си; тя мърмори някакви неразбираеми думи, които — ако съдя по тона й — едва ли са много ласкави за мене.

Замълчавам.

— Можеш да останеш, Мену — казва й Пейсу с присъщата му любезност. — Имаме доверие в теб.

Гледам го многозначително и продължавам да мълча. Всъщност не съм недоволен, че излиза. От нейна страна мърморенето продължава. Различавам думите „горделивост“ и „недоверие“. Забелязвам, че тази вечер тя се бави, докато запали кандилото си. Сигурно чака да й кажа да остане. Ще бъде разочарована.

Тя е не само разочарована, но и яростна.

— Хайде, тръгвай, Момо! — отсича тя.

— Асосаам! — казва Момо, заинтересуван от разговора.

А! Зле е избрал момента Момо да прояви неподчинение! Старата Мену прехвърля кандилото от дясната в лявата ръка и с малката си суха десница му зашива една здрава плесница. След това обръща гръб, а той тръгва покорно подире й. За лишен път се питам как тоя голям четиридесет и девет годишен мухльо се оставя да бъде бит от дребничката си майка.

— Лека нощ, Пейсу — казва старата Мену, като напуска нашия кръг, — лека нощ и спи хубаво.

— И ти също — отговаря Пейсу, донейде смутен от тази селективна учтивост.

Тя се отдалечава с Момо по петите й; той тръшва силно зад нея вратата, като си връща на мен от разстояние агресивността на майка му по отношение на него. Впрочем утре и той като нея ще ми се цупи. Половинвековен живот не е прекъснал пъпната връв.

— Добре — казвам аз, — Миет. Да говорим за Миет. В Блатото, докато Жаке и Тома погребваха Варвоорд, можех спокойно да спя с Миет и като се върна тук да кажа: „Миет е моя, тя е моя жена и никой да не я докосва.“

Гледам ги. Никаква реакция, най-малкото видима.

— И ако не съм го направил, то не е, за да го стори някой друг. С други думи, Миет според мене не трябва да бъде изключителна собственост на когото и да било. Всъщност Миет не е никаква собственост. Миет принадлежи на себе си. Миет ще има отношения, каквито тя пожелае, с когото пожелае и когато пожелае. Съгласни ли сте?

Продължително мълчание. Никой не промълвя и дума и дори никой не ме и поглежда. Институцията на моногамията е така вкоренена у тях, тя командува в мозъка им толкова рефлекси, спомени и чувства, че те не могат да приемат, нито дори да схванат някаква система, която я изключва.

— Има две възможности — казва Тома.

А! Тоя, чаках го!

— Или Миет да избере един от нас, изключвайки всички останали…

Прекъсвам го:

— Веднага заявявам, че няма да приема такова положение дори и аз да съм облагодетелствуваният. И ако някой друг бъде избран, няма да му призная никакви изключителни права.

— Може ли да продължа? — пита Тома. — Не съм свършил.

— Продължавай, Тома — казвам любезно. — Прекъснах те, но не ти преча да говориш.

— И на толкова благодарим — казва Тома.

Усмихвам се, без нищо да кажа. С този начин на действие винаги печелех по времето на Клуба и установявам, че и сега ми е от полза: опонентът ми е дискредитиран благодарение на моето търпение и неговата раздразнителност.

— Втората възможност е — продължава Тома, но явно съм попрекъснал устрема му, — Миет спи с всички, а това е напълно безнравствено.

— Безнравствено ли? — питам аз. — Защо да е безнравствено?

— То е очевидно — казва Тома.

— Съвсем не е очевидно. Няма да приема някаква попска идея за нещо очевидно.

Да припишеш на Тома „попски идеи“! Наслаждавам се пътем на тази дребна гадост. Обаче колко несигурен и недоузрял по разглеждания въпрос ми се струва милият Тома!

— Това не е попска идея — отвръща той с ярост, от която той губи най-много. — Нали няма да отречеш, ако е обратното: момиче, което спи с всички мъже, е проститутка.

— Грешка — казвам аз. — Проститутката е момиче, което спи с мъже за пари. Парите правят нещата безнравствени. А не броят на партньорите. Навсякъде ще намериш жени, които спят с много мъже. Дори и в Малжак. И никой не ги презира.

Тишина. Мълчание. Всички ние мислим за Аделаид. С изключение на Мейсоние, който се бе сгодил съвсем млад за своята Матилд. На всички нас Аделаид ни бе помогнала да се справим с юношеството. И ние сме й благодарни. Сигурен съм, че и Мейсоние, колкото и да е добродетелен, сигурно също храни известни съжаления.

Тома навярно е почувствувал, че се опирам на силата на общите спомени, защото мълчи. Тогава подемам, почти сигурен, че победата е моя:

— Това не е въпрос на нравственост, а на приспособяване към обстоятелствата. В Индия, Тома, има една каста, където например петима братя се обединяват и оженват за една жена. Братята и единствената им съпруга образуват едно семейство, което отглежда децата, без да се пита от кого са. Те постъпват така, защото изхранването на една жена поотделно за всеки би било свръх силите им. И ако те са възприели такава организация вследствие на мизерията, на нас тя ни се налага, струва ми се, по силата на необходимостта, тъй като тук Миет е единствената жена, способна да ражда.

Мълчание. Тома, който, мисля, се чувствува надвит, отказва да спори, а останалите не изглеждат разположени да разговарят. Но тъй като все пак трябва да се изкажат, аз ги разглеждам с въпросителен израз и казвам:

— Е?

— Не ми харесва това — отговаря Пейсу.

— Кое „това“?

— Твоята система там, в Индия.

— Не е въпрос харесва ли ти, това е необходимост.

— Все пак — възразява Пейсу — да делиш една жена с няколко мъже, аз казвам: не.

Мълчание.

— И аз съм на твоето мнение — казва Колен.

— Аз също — добавя Мейсоние.

— И аз — казва и Тома с дразнеща усмивка.

Гледам огъня. Случва ми се нещо изумително: останал съм малцинство! Бит съм! Откакто бях поел, така да се каже, ръководството на Клуба на дванадесетгодишна възраст това се случва за първи път. И макар че признавам, че у мен това е някакво момчешко чувство, ужасно съм унизен. В същото време бих искал да не го показвам и сякаш нищо не е било, да продължа да говоря и да мина на дневния ред. Но не успявам. Гърлото ми е свито. В ума ми е бяло петно. Не само съм победен, но мълчанието ми ме кара да губя самообладание.

Спасява ме, разбира се, без да иска, Тома.

— Ето, виждаш ли — казва той без всякаква деликатност. — Моногамията победи.

Вярно е, че преди малко го бях посбутал. Сигурно още му лежи на сърцето „попската идея“.

Забележката на Тома се посреща хладно. Гледам другарите си. Те са зачервени, чувствуват се неудобно и са най-малкото смутени, както съм и аз, от провала ми. „Особено — ще ми каже после Колен — след ден, в който ни бе направил толкова добрини!“

Смущението им ми е утеха.

— Готов съм да считам мнението ви като единодушно и се прекланям. И все пак трябва добре да се разбере какво означава единодушието ви. Означава ли то, че искате да насилите Миет да си избере един-единствен партньор и да остане с него?

— Не — казва Мейсоние. — Съвсем не. Няма да я насилваме. Но ако тя държи да има един мъж, няма нищо да предприемем, за да я отклоним.

Добре. Ето че става ясно. Ясна е също стиловата разлика. Аз казвам „партньор“, а той — „мъж“. Ще ми се да обърна внимание на комуниста Мейсоние, че има дребно-буржоазно разбиране за брака. Но стоически се въздържам. Гледам другите трима.

— Така ли е?

Така е. Да зачитаме брака. Никакво прелюбодеяние, дори и доброволно. Условният морал не е мъртъв. Според мен тази достопочтена система никак не може да функционира в колектив от шестима мъже, получили за подялба една-единствена жена. Но не можеш да имаш право срещу всички. Становището на другарите ми ми се струва максималистично и безумно: да останеш ерген до края на живота си, щом не можеш да имаш жена само за себе си. Вярно е, че сигурно всеки от тях се надява да бъде избраникът.

Мълча. Тревожен съм за бъдещето. Страх ме е от несправедливости, от ревности, може би дори от желания за убийство. И още — защо да не го кажа? — сега изпитвам палещо съжаление, че не взех Миет в Блатото, когато имах възможност за това. Не съм много възнаграден за това, че контролирах „страстите“ си, както казвахме по времето на Клуба.

На другия ден призори, след една много тежка нощ, се събуждам от камбаната на малката входна крепост, която бие с пълна сила. Това е една голяма църковна камбана, купена на разпродажба, която наредих да поставят при портата, та посетители и туристи да искат да им се отвори. Но тя издава такъв звук, който се чува толкова надалеч — казаха ми дори в Ла Рок, — че до вратата бях поставил електрически звънец, сега излишен…

Запитвам се какво ли може да се е случило, та да се бие камбаната така силно и тъй продължително. Изхвръквам от леглото, нахлузвам панталона върху пижамата, ботушите на бос крак и като сграбчвам карабината, смъквам се, последван от Тома, който също се въоръжава, по витлообразната стълба чак до приземния етаж, после минавам по подвижния мост и стигам тичешком до първата крепостна стена.

Целият замък е събран там, пред Родилното, облечен кой както може. Щастливо събитие: Маркиз от Блатото току-що се е отелила в единия ъгъл на бокса и е на път да изкара и второ в другия ъгъл. Натоварен от майка си да ни съобщи новината, полуделият от възторг Момо е сметнал за по-достойно за случая да бие камбаната. Смъмрям го остро. Припомням му моите изрични и преповтаряни запрещения. И като се обръщам към Фалвиница, поздравявам я за двете теленца, които между впрочем са женски. Фалвиница се надува от гордост повече отколкото ако сама ги беше създала, тя бърбори непрекъснато в бокса със старата Мену, готови и двете съвсем напусто да помагат, тъй като и втората юница е вече там, закръглена, олигавена, разнежваща. Коментарии на Пейсу, Мейсоние, Колен и Жаке, над който се чуват гръмогласните припомняния от страна на Пейсу за всички случаи — редки, но паметни, — когато е видял или чул за крава, родила близнета. Всички сме се опрели на дървената преграда; Миет е с нас.

Тя е леко облечена, с разрошени коси, още топла от сън. Като я виждам, сърцето ми се разтуптява като на глупак. Добре. Да пренесем по-скоро възторга си върху теленцата. Те са с тъмночервен цвят и съвсем не толкова малки, колкото би помислил човек.

— Не би рекъл човек, като погледнеш майката, че ще изкара две — забелязва Пейсу, — защото беше едра като за едно.

— Виждала съм крави, по-едри от тази — потвърждава старата Мену. — А виж я тази как ги изкара две и двете хубави. Да се почудиш къде ги е държала.

— Можеш да кажеш, че си с късмет — казва Пейсу на, Фалвиница (не знам защо всички ние изказваме уважението си към Фалвиница за крава, която сега принадлежи на Малвил, може би защото държахме да компенсираме приема на старата Мену). — Крава, която близни — продължава той с учтива сериозност, мисля си, че няма да искаш да я продадеш, Фалвинице. Напротив, ако продадеш двете си теленца на осмия им ден, можеш да докараш до към шестдесет хилядарки. Без да се смята млякото, което ще имаш после. Такава крава струва злато. Още повече, че тя може пак да ти роди двенки.

— А на кого би ги продал сега теленцата, глупако? — пита Колен.

— Такава е думата — отговаря Пейсу замислено с полузатворени очи.

Той навярно мечтае за някакъв образцов обор в един по-добър свят, със станция за електрическо доене и само крави, специализирани в производството на близнета. Толкова, че чак забравя да гледа Миет. Вярно е, че тази сутрин след снощното решение ние я поглеждаме само крадешком. Всеки се страхува от другите, да не би да измества много напред пионките си.

Броя: Пренсес, Маркиз и двете новородени, които решаваме да наречем Контес и Баронес^[1], за да запълним Готския алманах^[2]. А! Забравих останалата в Блатото Чернуша — не толкова аристократична, но в разгара на млечността си и без теле. Ето че Малвил притежава пет крави, един бик и едно малко биче — Пренс. Него обаче ще го запазим също, защото не можем да поемем риска да останем само с едно-единствено мъжко животно. Откъм конската част имаме три кобили: Амарант, Беламур, дъщеря й Малис и жребеца Малабар. Не броя прасетата, които сега са твърде много, за да можем да ги отгледаме всичките. При мисълта за всички тези животни изпитвам топло чувство на сигурност, едва смекчавано от страха, че нивите може да не ги изхранят нито тях, нито нас. Странно как с изчезването на парите се стопиха и фалшивите потребности. Както по времето на Библията нашите мисли се изразяват в храна, земя, стада и запазване на племето. Миет например. На нея не гледам ни най-малко, както бях гледал на Биржита. С Биржита сякаш нещата се разбираха сами по себе си, аз разграничавах сексуалността от предназначението й, докато Миет я виждам само оплодена.

Дори и с двете каруци употребихме четири дни, за да изпразним Блатото. Гражданите се оплакват при местенията си в друга квартира, но те не знаят колко неща могат да се натрупат в един чифлик за един живот — все полезни и повечето заемащи много място. Без да се броят, разбира се, добитъкът, фуражът и зърното.

Най-после на петия ден можахме да продължим оранта на малката нива при Ле Рюн — повод да приложим новите нареждания за сигурност. Жаке ора, а ние се редувахме един по един да караулим с карабина на хълмчето, което се издигаше на запад от Ле Рюн. Ако часовоят видеше едно или няколко подозрителни лица, нареждането гласеше да стреля във въздуха и да не се показва, с което щеше да даде време на Жаке да се скрие в замъка с коня, а на нас — да отидем на мястото с още пушки: сега три с пушката на Варвоорд, четири с карабината.

Това е твърде недостатъчно. Тогава помислих за лъка на Варвоорд, който се бе оказал толкова страшно и така точно оръжие за близко разстояние. Биржита ме беше запознала с теорията на стрелбата — нещо много по-тънко, отколкото би помислил човек на пръв поглед — и сред общия скептицизъм аз започнах да се упражнявам на пътя за първата крепост. С малко постоянство постигнах задоволителни резултати, така че постепенно увеличих разстоянието. На четиридесет метра успявах да изпратя в мишена всяка трета стрела. Не бях Вилхелм Тел, нито дори Варвоорд, но все пак бе нещо по-добро, отколкото онова, което можеше да постигне на същото разстояние една ловна пушка, която на повече от петдесет метра страшно разпръсва патроните. Бях учуден също така от силата на забиването на стрелата, която проникваше така навътре в дълбоката плетена мишена, че понякога трябваше да я изтеглям с две ръце. При такива резултати у моите другари се събуди дух на съперничество, така че тренировката по стрелба с лък стана наше любимо занимание. Скоро аз бях дори застигнат и задминат от малкия Колен, който от шестдесет метра изпращаше редовно и трите си стрели в мишената и дори започна малко по малко да ги доближава до центъра.

От нас петимата — от шестимата, като броим и Жаке, но той още не бе допуснат до стрелба — Колен бе най-дребен и най-слаб. Така бяхме свикнали с това, че дребничкият му ръст ни се струваше негова същинска черта, та го наричахме „малкия Колен“ дори и пред него. Не мислехме, че може да се засегне, тъй като никога не бе възроптал против това прозвище. И тогава изведнаж, като видях огромното щастие, което му донесе превъзходството му пред нас, с лъка в ръка, разбрах, че винаги е страдал от крехкостта си. Самият лък бе по-голям от него. Но когато го вземеше в ръка — което му се случваше, защото той започна да се упражнява повече от всеки един от нас, — той бе цар. По обяд, след като се нахранехме, го виждах, седнал до един от двата прозореца с пречки на голямата зала да кълве от книжката за стрелба, която Биржита ми беше купила и която никога не бях прелистил. С една дума, малкият Колен стана нашият голям стрелец. Така и започнах да го наричам като отчитах колко голямо удоволствие му правеше думата „голям“ дори и в преносен смисъл.

Той склони Мейсоние да започне с негова помощ изработката на още три лъка. Според него всеки трябваше да има лък и тогава го чухме да се оплаква, че я няма ковачницата му в Ла Рок (той бе железар и едновременно водопроводчик), за да ни изработи върхове за стрелите. Насърчавах всичките му начинания, тъй като мислех за времето, когато, като нямаше да имаме вече куршуми, нито с какво да си направим, пушките ни нямаше да ни служат за нищо в свят, в който по всяка вероятност насилието нямаше да изчезне поради липсата на огнестрелно оръжие.

Месец се бе изминал, откакто Момо би камбаната призори, за да извести за раждането на близнетата на Маркиз, когато една вечер към седем часа, както се гласях да затворя стаята си в главната кула, за да сляза в жилищното помещение с Библията под мишница, а излезлият на стълбищната площадка Тома ми казваше: „Имаш всичко за един свят човек“, при което аз, завъртайки с дясната си ръка ключа, но обърнат с глава към него, се канех да му отговоря, камбаната заби изведнаж отново, не със замах както по-рано, но два пъти силно и веднаж по-слабо, с което последвалата тишина стана необичайна и тежка. Застанах неподвижен. Не можеше да бъде Момо. Това не беше неговият стил. Отворих отново вратата, оставих Библията на масата, взех карабината и подадох пушката на Тома.

Без една дума — а щом излязохме на равно, Тома ме надмина с бързите си крачки — изтичах до входната крепост. Там нямаше никой. Старата Мену и Момо навярно бяха в къщи, тя — заета с приготвянето на вечерята, той — обикалящ наоколо й с надеждата да отмъкне нещо. Колкото до Колен и Пейсу, които тази нощ трябваше да спят в крепостта при входа, те не бяха ни най-малко задължени да стоят там през деня. Като обхождах тичешком празните стаи на малката входна крепост — Тома бе останал вън да наблюдава вратата, — дадох си сметка колко недостатъчни бяха разпорежданията ни за сигурност. Стените на първата крепост, много по-ниски от стените на втората, не бяха недостъпни за някаква стълба, нито за някакво въже, снабдено с кука. А над обиколните ровове не се минаваше по подвижен мост — както при втората крепост, — ами по мост, който даваше възможност да се стигне до подножието на крепостта и да се покатери човек по нея, докато ние стоим събрани вътре и вечеряме.

Излязох от кулата, казах тихо на Тома да тръгне по стъпалата на крепостта и отгоре през бойниците над портала да се цели в посетителя или посетителите. Изчаках го да стигне, после пристъпих на пръсти до шпионката, отместих капачето с един-два милиметра и предпазливо доближих око.

На около метър от мен — следователно мостът бе преминат — видях един мъж на около четиридесет години, яхнал сиво магаре, преметнал пушка през рамо, чието дуло се показваше иззад лявото му рамо. Бе гологлав, с много мургава кожа, тъмнокос, облечен с доста прашен черен костюм, а — подробност, която ме порази — на гърдите му висеше, както на епископите, сребърен кръст. Видя ми се едър и силен. На лицето му лежеше отпечатък на най-дълбоко спокойствие и аз забелязах, че той не трепна, когато, вдигайки очи към бойниците, забеляза Тома, който се целеше в него.

Дръпнах силно капачето на шпионката и силно извиках:

— Какво искаш?

Грубият тон нема̀ въздействие върху посетителя. Той не трепна, погледна към шпионката и отговори важно и отмерено:

— Ами първо да ви видя, а после да преспя тази нощ в замъка. Не държа да се връщам обратно през нощта по току-що изминатия път.

Забелязах, че се изразява добре, изискано дори, като изговаряше грижливо всяка дума, и то с акцент, който, без да е съвсем като тукашния, се доближаваше до него. Продължих:

— Имаш ли друго оръжие освен пушката?

— Не.

— Ще сториш добре да кажеш истината. Ще бъдеш претърсен, щом влезеш.

— Имам едно малко джобно ножче, но не го наричам оръжие.

— Автоматично ли се отваря?

— Не.

— Как ти е името?

— Фюлбер льо Но. Свещеник съм.

Не правих коментар на свещеническото му звание.

— Слушай, Фюлбер. Махни затвора на пушката си и го сложи в джоба на дрехата.

Той се подчини незабавно, като забеляза с безизразен глас:

— Недоверчиви сте.

— Имаме основание за това. Нападнаха ни.

После казах:

— Слушай, ще ти отворя. Ще минеш през вратата, но няма да слизаш от магарето, ще се спреш на десет метра и ще слезеш само когато ти кажа.

— Разбрано.

Вдигнах глава.

— Тома, продължавай да се целиш в него.

Тома кимна утвърдително с глава. Взех карабината в дясната ръка, махнах предпазителя, отместих двете резета на вратата, притеглих я към мен и зачаках. Щом Фюлбер влезе, затворих така бързо, че ударих задника на магарето. То подскочи напред, после встрани и едва не събори посетителя. Конете в Родилното се разцвилиха, магарето наостри дългите си уши и започна леко да трепери, но Фюлбер го спря.

— Слизай — казах аз на нашето наречие — и ми дай затвора на пушката.

Той се подчини — доказателство, че ме разбра. Сложих затвора в джоба си. Бях почти сигурен, че в случая тези мерки бяха излишни, но недоверчивостта има такава връзка с другите добродетели, че е ефикасна само при условие да не допуска изключения.

Сам Тома дойде да поеме поводите на сивото магаре и го заведе в един от боксовете на Родилното. Видях го, че откача едно от ведрата, за да го напои. Спрях се да го дочакам и се обърнах към Фюлбер:

— Откъде си?

— От Каор.

— Но разбираш езика ни.

— Не разбирам всичко. Има разлики в речника.

Въпросът, изглежда, го занимаваше, защото той веднага се залови да сравнява известни думи от нашия диалект и от неговия. Докато говореше — а той говореше много добре, — аз го разглеждах. Не беше висок на ръст, както бях помислил, но беше добре сложен и с изящна осанка, от което изглеждаше висок. А за лицето му не знаех какво да мисля. Оставих го да завърши филологическите си сравнения и казах:

— От Каор ли идваш?

Той се усмихна; забелязах, че има доста привлекателна усмивка.

— Не, идвам от Ла Рок. Бях в Ла Рок, когато избухна бомбата.

Гледах го втрещено.

— Значи, в Ла Рок има оцелели хора?

— Ами да — каза той, — има.

И добави все така спокойно:

— Около двадесет души.