Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Malevil, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
gogo_mir (2010)

Издание:

Робер Мерл, Малвил

ДИ „Народна култура“, София, 1978

Рецензент: Ангелина Терзиева

Френска. Първо издание

Литературна група IV. Код 04 95366-11613/5716-1-78

Редактор: Пенка Пройкова

Художник: Юлия Иванова

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Радка Пеловска

Коректор: Радослава Маринович

Дадена за набор юли 1978 г.

Подписана за печат октомври 1978 г.

Излязла от печат ноември 1978 г.

Формат 84X108/32 Печатни коли 31 1/4

Издателски коли 26,25

Цена 1,83 лв.

ДП „Тодор Димитров“, София

История

  1. — Добавяне
  2. — Цитат вместо табела: при табелите няма автор

V

Те се върнаха в един часа следобед с хлътнали и блуждаещи очи, целите в пепел, с изчернени лица и ръце. Пейсу беше гол до кръста. От ризата си бе направил вързоп, в който носеше костите или остатъци от кости, намерени в домовете им. Те не изрекоха нито дума, само дето Мейсоние ми поиска дъски и сечива; не пожелаха нищо да хапнат, нито да се измият, преди да са сковали едно малко сандъче, дълго 60 сантиметра и широко — 30. И сега виждам лицата им, когато свършилият коването Мейсоние вземаше една по една костите, за да ги сложи в сандъчето.

Решихме да го заровим в паркинга пред крепостната стена, на мястото, където скалата отстъпва място на земята, до гроба на Жермен, когото току-що бях погребал. Пейсу изкопа 60 сантиметра в земята, като хвърляше пръста от лявата си страна. Сандъчето лежеше спокойно до него. Дори в малките му размери имаше нещо окаяно. Човек трудно можеше да си представи, че в този мъничък ковчег бе затворено всичко, което бе останало от три семейства. Но другарите ми сигурно не бяха искали да съберат пепелта около костите да не би тя да е смесена с пепел от предмети.

Видях, че след като сандъчето бе положено в дъното на ямата, Пейсу наслага по него едри камъни, сякаш се боеше да не го изрови някое куче или лисица. Съвсем излишна мярка, защото по всяка вероятност цялата фауна бе унищожена. Като запълни дупката, Пейсу подреди останалата пръст като малко четириъгълно хълмче, като с острата страна на лопатата се погрижи да го изравни хубаво под прав ъгъл. После се обърна към мен:

— Не можем да ги оставим да си отидат така. Трябва да се прочетат молитви.

— Не ги зная — отвърнах аз объркан.

— Нали имаш книга, където са написани.

Кимнах с глава.

— Може би ще отидеш да я потърсиш.

Казах полугласно:

— Знаеш възгледите ми, Пейсу, нали?

— Това няма никаква връзка. Ще прочетеш молитви заради тях, не заради себе си.

— Молитви! — промълви полугласно Мейсоние, плъзгайки поглед по носа му.

— Твоята Матилд не ходеше ли на църква? — обърна се Пейсу към него.

— Все пак… — каза Мейсоние.

Целият спор се водеше тихо и сдържано с продължителни мълчания между репликите.

— Моята Ивет — каза Пейсу с очи към земята — редовно, всяка неделя — на църква, а вечер, по нощница, до леглото — „Отче наш“ и „Пресветая Богородице“. — Споменът стана прекалено силен. Той се задави и преди да продължи, постоя два-три мига като вцепенен. — Така — поде той най-сетне, — щом е обичала молитвите, аз ви заявявам, че в часа, когато тя си отива, няма да я оставя без молитви. Нито пък децата.

— Той е прав — каза Колен.

Какво мислеше старата Мену, никой не узна, защото тя не отвори уста.

— Ще отида да потърся молитвеника — казах аз след малко.

По-късно научих, че докато не съм бил там, Пейсу поискал от Мейсоние да му скове един кръст, за да отбележи мястото на гроба, и че Мейсоние се съгласил, без да възрази. Като се върнах, Пейсу ми каза:

— Много си внимателен, но ако тая работа те измъчва, Колен или аз можем да прочетем молитвите.

— Не, моля ти се — отвърнах, — и аз мога да го направя, щом казваш, че е за тях.

Чух все пак коментара на старата Мену, когато останахме сами. „Ако беше отказал, Еманюел, нямаше нищо да река, защото туй, вярата, си е нещо деликатно, но за мен нямаше да си прав. И на това отгоре добре я прочете, по-добре от свещеника, дето мънка молитвите, и то така бързо, че хората нищо не разбират, а и по лицето му не личи да присъствува. С теб, Еманюел, беше прочувствено.“

Трябваше да се подредим за през нощта. Предложих на Тома моето канапе, с което се освободи стаята до моята за Мейсоние. Дадох стаята на първия етаж на Колен и Пейсу.

Изтегнат по гръб, изтощен и неспособен да заспя, лежах с широко отворени очи. Никаква светлинка. Обикновено нощта е противоположност в сиво. Тази нощ бе с мастилен цвят. Не различавах нищо, нито най-слаби очертания, дори и ръката си на три сантиметра от очите. Близо до мен под прозореца Тома се въртеше на леглото си. Чувах го. Но не го виждах.

Някой чукна на вратата. Подскочих и извиках по навик:

— Влезте!

Вратата се отвори със скърцане. Всички шумове получаваха в мрака неестествена изостреност.

— Аз съм — обади се Мейсоние.

Обърнах се по посока на гласа му.

— Влез. Ние не спим.

— И аз не спя — обясни, без да е нужно, Мейсоние.

Той застана неподвижно на прага, като не се решаваше да влезе. Така поне предположих, защото никак не го виждах. Ако бяхме сенки в задгробния свят, нямаше да бъдем по-невидими един за друг.

— Седни. Креслото от бюрото ми е срещу теб.

По шума отгатвах движенията му. Той затвори вратата, пристъпи и се блъсна в креслото. Навярно бе бос, защото изруга. После чух скърцането на износените пружини на креслото под тежестта на тялото му. Това, значи, не бе сянка. И той имаше плът, вклещена като моята между две мъки: да умрем и не по-малко голямата сега — да живеем.

Мислех, че Мейсоние ще заговори, но той не каза нищо. Колен и Пейсу бяха заедно в стаята на първия етаж, аз и Тома — на втория, а Мейсоние бе сам в стаята на Биржита. Не бе могъл да понесе наведнаж мрака, безсънието и самотата.

В този момент си спомних за Матилд и за разправиите му с нея. Чувствувах се позасрамен, защото не успявах да си спомня имената на двете му момченца. Как издържаше да живее още Мейсоние — ето какво бях искал да узная. За мен — като оставим Малвил и работата — животът бе празен. Но той… Какво ли изпитва човек, когато всичко, което е обичал, е скрито под земята в малко, сандъче?

Лежах гол на леглото и се потях. Бяхме се поколебали за прозореца. Стените на стаята така задушаваха, че отначало широко го бяхме отворили. Но не бяхме могли дълго да дишаме острата миризма на изгоряло. Навън природата продължаваше да доизгаря в най-голямото през всички времена аутодафе. Вече нямаше пламъци, те поне щяха да осветяват. От прозореца прииждаше само смъртният мирис на овъглената природа. Минута по-късно бях замолил Тома да затвори.

В пълния мрак на стаята нямаше нищо друго — само дишането на трима мъже, а вън, отвъд свръхнагорещените стени — една мъртва планета. Бяха я убили в разгара на пролетта, с едва напъпили дървета, с току-що родените в леговищата зайчета. Не бе останало нито едно животно. Нито една птичка. Нито едно насекомо. Изгорена земя. Къщи-пепелища. Тук-там изпочупени и изгорели колове — останки от дървета. И сред всичко това — шепа люде. Запазени живи, може би като опитни свинчета — очевидци на някакъв опит? Смешно. Посред тази костница — няколко дробове, всмукващи въздух. Сърца, които изтласкваха кръв. Действуващи човешки мозъци. Действуващи: за какво?

Когато заговорих, мисля, че поводът бе Мейсоние. Не можех да издържам повече онова, за което той мислеше съвсем сам, седнал в мрачината пред писалищната ми маса.

— Тома?

— Да.

— Как си обясняваш, че няма радиоактивност?

— Може би е било бомба с литий — каза Тома.

Той добави със слаб, но сведущ глас, привидно без всякакво вълнение:

— Това е чиста бомба.

Чух как Мейсоние се размърда в креслото си.

— Чиста! — повтори той с морен глас.

— Това значи без радиоактивен прах — отвърна гласът на Тома.

— Разбрал го бях — каза Мейсоние.

Отново мълчание. Дишане и нищо повече. Притисках двете си слепоочия с ръце. Ако бомбата е била „чиста“, то значи, че оня, който я е хвърлил, е възнамерявал да завладее територията. Няма да я завладее. И той на свой ред е бил унищожен: мълчанието на станциите по радиото го съобщи. А колкото до Франция — не си струва и да се предполага дори, че е имала време да влезе във войната. Франция е разрушена в рамките на някаква тотална стратегия заради това, че в нея е трябвало да се укрепят или — да се попречи на противника да се укрепи в нея. Малка предварителна предохранителна мярка. Малка пионка, пожертвувана предварително. Накратко: „разрушителна дейност“, както се казва на военен език.

— И стига ли само една бомба, Тома?

Не добавих „за унищожението на Франция“. Той ме разбра.

— Само една голяма бомба, хвърлена над Париж от четиридесет километра височина — каза Тома.

Той млъкна, считайки за излишно да продължава. Говореше отмерено, с безстрастен глас, сякаш диктуваше на учениците условието на задача. А аз би трябвало да се замисля по това много отдавна — заради моите ученици, — още когато бях учител. Все пак сега има нещо по-модерно, отколкото задачата за двата чучура. Като се знае, че въздействието на въздушната струя не се разпространява на голяма височина поради намалената гъстота на въздуха и като се знае, че поради същата причина въздействието на горещината се чувствува на разстояние, увеличаващо се пропорционално на височината, на която става експлозията, на каква височина над Париж трябва да експлодира бомба от толкова мегатона, за да изгорят Страсбург, Дюнкерк, Брест, Биариц, Пор-Вандр и Марсилия? Бих могъл между другото да дам различни варианти. Да въведа два „х“ вместо само един: да се изчисли необходимият брой мегатонове, както и височината на експлозията.

— Не е само Франция — обади се Тома изведнаж. — Цяла Европа. Светът. Ако не беше така, щяхме да уловим някои станции.

В този момент виждам Тома в избата с транзистора на Момо в ръка как мести безкрайно стрелката на скалата. Математическата му точност спаси живота му в случая. Ако не беше онова необяснимо мълчание на станциите, той щеше да излезе.

— Все пак — казах. — Предположи, че има някаква преграда между горещата вълна и теб. Планина или скала, както в Малвил.

— Да — отговори Тома. — Локално.

Това „локално“ в съзнанието на Тома има стесняващ смисъл. Аз не го схванах така. То затвърди в мен нещо, което бях вече помислил. По всяка вероятност имаше и други пощадени точки във Франция и тук-там групи от оцелели хора. Необяснимо защо, почувствувах как ме обзема топла надежда. Казвам „необяснимо“, защото човекът току-що бе доказал, че нито заслужава да живее, нито че срещата с него вдъхва надежди.

— Отивам да си легна — каза Мейсоние.

Бяха изминали едва двадесет минути, откакто бе дошъл и не бе казал и три думи. Бе дошъл, за да прогони самотата си, но самотата си той я носеше в себе си. Тя го бе последвала в нашата стая, а сега той щеше да я отнесе в своята.

— Лека нощ — казах аз.

— Лека нощ — каза Тома.

Мейсоние не отговори. Чух изскърцването на затварящата се врата. След четвърт час аз станах и почуках на вратата му.

— Тома спи — излъгах го, — нали не те безпокоя?

— Не, не — отвърна ми той с изгаснал глас.

Приближих се пипнешком до малкото тръстиково бюро, което бях сложил там за Биржита. Казах, за да запълня мълчанието:

— Нищо не се вижда.

И Мейсоние ми отговори странно, със същия беззвучен глас:

— Питам се дали утре ще съмне.

Напипах малкото тръстиково кресло на Биржита и при докосването му си спомних. Последния път, когато бях седнал на него, Биржита бе застанала права и гола между краката ми и аз я милвах. Не зная дали под влияние на този спомен, но вместо да седна, аз останах прав, опрял ръце на облегалката.

— Не ти ли е скучно тук сам, Мейсоние? Не искаш ли да те настаня в стаята на Колен и Пейсу?

— Не, благодаря — отвърна той със същия слаб и морен глас. — За да слушам Пейсу да говори непрекъснато за своите ли? Благодаря! Стига ми това, дето ми е в главата.

Почаках, но нищо не последва. Знаех си го: нищо нямаше да каже. Нито дума. Нито за Матилд, нито за двете момченца. И тогава изведнаж си спомних имената им: Франсис и Жерар. Шест и четири години.

— Както искаш — казах.

— Благодаря — наистина много си внимателен, Еманюел — отвърна той и толкова бе силен навикът на учтивостта, че за да произнесе обичайната формула, възвърна за няколко секунди нормалния си глас.

— Добре тогава, аз си отивам — казах.

— Не те пъдя — отвърна ми той със същия тон. — Ти си си у дома.

— И ти също — отвърнах аз живо. — Малвил е на всички ни.

Но по това той нищо не каза.

— Хайде, до утре!

— Все пак — изрече той и гласът му отново заглъхна. — На четиридесет години човек не е много стар.

Почаках мълчаливо, но нищо не последва.

— Не е много стар за какво? — запитах след малко.

— Ами ако останем живи и най-малко тридесет години пред нас… И нищо, нищо.

— Искаш да кажеш без жена?

— Не само.

Той искаше да каже всъщност „без деца“, но самата дума не успя да произнесе.

— Хайде — повторих аз. — Оставям те.

Пипнешком намерих ръката му и я стиснах. Той едва отговори на моето стискане.

Онова, което Мейсоние изпитваше, аз го чувствувах почти физически като някаква зараза и то бе така жестоко, че ми стана по-леко, когато се прибрах в стаята си. Но там намерих нещо може би още по-страшно. С една степен повече свенливост и сдържаност.

— Как е? — запита Тома полугласно и аз му бях признателен за интереса му към Мейсоние.

— Можеш да си представиш.

— Да — каза той.

И добави:

— Имах племенници в XIV район.

Също така две сестри и роднини, знаех го. Всичките в Париж.

Допълних:

— Мейсоние имаше две момченца. Обожаваше ги.

— А жена си?

— По-малко. Тя му правеше сцени заради политическите му убеждения. Смяташе, че с това губи клиенти.

— Така ли беше?

— Да, така. Горкият Мейсоние, в Малжак му се налагаше да се бори на два фронта: срещу кмета и клерикалите. И в къщи — с жена си.

— Виждам — рече Тома.

Но той каза това малко сухо и раздразнено, сякаш нямаше страдание в излишък, което да отдаде на Мейсоние. Всъщност аз единствен бях на разположение, както и старата Мену, тъй като не бяхме загубили близки. Сестрите си не смятах за такива.

Докато Тома мълчеше в тъмното, аз се опитах да оползотворя безсъницата си, за да си вдъхна малко надежда. Мислех за Ла Рок. Мислех за него, защото Ла Рок — градче, отстоящо от нас на около петнадесет километра — бе стара крепост, построена на склона на един хълм и защитена от север, като Малвил, от скала. От кулата тази сутрин не бях видял нищо от тази страна, но при всички случаи Ла Рок можеше да се забележи от Малвил само при много добра видимост. А да опитаме да отидем до Ла Рок пеш, за да бъдем наясно, скоро нямаше да е възможно, ако се съди по това колко време бе трябвало на Тома и другите, за да изминат единия километър и половина, който ни делеше от Малжак.

— Метрото или подземните паркинги — каза изведнаж Тома.

В гласа му, в гласа на Мейсоние, а навярно и в моя, вземаше връх не скръбта, а някакво мрачно учудване. И онова, което изпитвах освен изумлението, бе някакво размекнато изтръпване. Мисълта ми бе смътна, безкрайно бавна. Не успявах да свързвам нещата. Необходими ми бяха няколко секунди, за да разбера какво иска да каже Тома.

— Знаеш подземния паркинг на Шан-з-Елизе? — продължи той със същия слаб, но ясен глас.

— Да.

— Нищожна вероятност — каза Тома. — Хората, които са били в паркинга или в метрото, да, много ми се иска те да са се спасили. В оня момент. Но после?

— Какво „после“?

— После — уловени като плъхове. Тичащи от единия изход до другия, а те — затрупани под развалини.

— Може би не всички — казах аз.

Ново мълчание и колкото то продължаваше, толкова повече извикваше у мен странното впечатление, че усилва мрака, в който бяхме потънали. След миг аз все пак осъзнах, че преценявайки възможностите за шепа парижани да оцелеят, Тома мисли за семейството си. Повторих:

— Може би не всички.

— Да предположим — отговори той. — Но това само отлага развръзката. На село вие живеете на самоиздръжка. Имате всичко: колбаси, житни произведения, изобилие от консерви, конфитюри, мед, бъчвички с оливия и дори сол за соленето на сеното. А в Париж?

— В Париж са големите магазини с хранителни стоки.

— Смазани или изгорели — отвърна Тома неочаквано рязко, сякаш е взел решение да се откаже от всякаква надежда.

Замълчах. Да, той бе прав. Смазани, изгорели или оплячкосани. Оплячкосани от глутница оцелели хора, които се избиват взаимно. И изведнаж в ума ми застана заедно с внезапно прозрение ужасът от разрушенията в големите градски центрове. Тонове срутен бетон. Километри разрушени жилища. Хаос, където не можеш вече нищо да различиш, нито една улица дори. Движение, станало невъзможно поради грамадите развалини. Пустош, тишина, смрад на изгоряло. А под сриналите се сгради — милиони трупове.

Добре познавах паркинга на Шан-з-Елизе. Там бях паркирал колата си миналото лято, когато заведох Биржита за два дни в Париж. Обстановка сама по себе си доста страшна. Представях си го сега без осветление и останалите живи, тичащи отчаяно от един подземен етаж в друг до затрупаните до един изходи.

Тогава — не зная как, навярно от изтощение — съм заспал; имах ужасни кошмари: подземният паркинг на Шан-з-Елизе се смесваше с метрото, метрото — с каналната мрежа и групата оцелели хора — с плъхове. И аз бях един от тези плъхове, но същевременно се раздвоявах и наблюдавах с ужас.

Момо ни събуди на заранта с тропане по вратите. За закуска старата Мену ни бе приготвила изненада. На дългата манастирска маса тя бе сложила пъстра, тук-таме закърпена битова покривка (най-употребяваната от дванадесетте покривки, които леля ми държеше сгънати в скрина си, а старата Мену пазеше ревниво за мен, сякаш щях да живея двеста години) и на нея — вино, чаши, по филийка пушено в чиниите — знак, че пестеливостта бе понамаляла, откакто старата Мену знаеше, че Аделаид ще живее и ще има малки — и до чиниите голямо парче домашен хляб, намазано с мас, тъй като все пак по-добре да се изяде хлябът, вместо „да се остави да се похаби“. Хлябът бе от три дни, твърд. Масло нямаше. То се бе стопило в изгасналия хладилник.

Когато всички се събрахме, аз седнах, като оставих всеки да си избере място. Тома седна от дясната ми страна, Пейсу — отляво. Срещу мен — Мейсоние. От дясната му страна — Колен, от лявата — Момо и до Момо, на края на масата — старата Мену. Не знам дали навикът започва с първата човешка дейност, но впоследствие този ред не се промени никога, най-малкото дотогава, докогато бяхме само седем в Малвил.

Изпитвах чувство на недействителност, че ядях тази закуска, която не се различаваше много от закуските, давани всяка сутрин от Мену на Будно̀, че ям с нож и вилица, седнал на стол пред маса с чиста покривка, без нищо, което да напомня в голямата зала на жилището за събитието, което току-що бяхме преживели — нищо освен струите стопено олово по малките цветни стъкла на прозорците и дебелият сив пласт прах и пепел по гредите на тавана. Но старата Мену бе вече помислила и да измете, и да измие покрития с плочи под, и да изтърка старателно лъскавата орехова мебел, сякаш в дръзновението си да живее и да поднови ежедневието си тя бе пожелала да изтрие дори спомена за случилото се.

Обаче тя все пак не бе могла да заличи изражението, белязало лицата на другарите ми. Те и тримата ядяха, без да поглеждат към никого, без да говорят и почти без да мърдат, като че ли погледи и движения биха могли да нарушат вцепенението, благодарение на което болката продължаваше да е под упойка. Предвиждах, че събуждането ще бъде страшно и ще предизвика — у Пейсу сигурно — нови кризи на отчаяние. След разговора ми с Тома и последвалите кошмари бях размислял през цялата нощ и бях стигнал до заключението, че единственият начин да се предотврати ударът, който ги очакваше, бе да ги впрегна веднага в работа, и себе си заедно с тях. Изчаках да свършат да ядат и казах:

— Слушайте, момчета, ще ми се да ми помогнете и ме посъветвате.

Те вдигнаха глава. Колко бе морен погледът им! И все пак добре виждах, че вече реагират на обръщението ми. Казах „момчета“, както не бях ги наричал от времето на Клуба. Произнасяйки тази дума, аз възприемах тогавашното мое отношение към тях и смятах, че и те ще възприемат тяхното към мене. Освен това, „момчета“ — това означаваше също, че заедно ще извършваме трудни неща. То бе второ обръщение, скрито зад първото.

Продължих:

— Първа задача: в първата крепостна стена има двадесет и едно умрели животни: единадесет коня, шест крави и четири прасета. Не казвам нищо за вонята, не я усещам само аз, но очевидно не може да се живее при тези условия. В края на краищата и ние ще пукнем. Тогава ето какво — продължих аз. — Първа и най-спешна задача: какво да направим, за да се отървем от тези тонове трупове? (Наблегнах на думата „тонове“.) За щастие тракторът ми, който бях гарирал в Родилното, не е разрушен. Имам още гориво, не в огромни количества, но имам. Имам и въжета, и дори кабели. Е, какво да правим с тези мърши?

Те се оживиха. Пейсу предложи да изтеглим „горките животни“ до бунището при Малжак и да ги оставим там. Колен обаче обърна внимание на това, че в нашия край ветровете, които духат главно откъм запад, ще донасят без отдих трупна воня. Мейсоние предложи да се издигне клада наравно с пътя, понеже бунището е от долната му страна. Аз обаче не бях съгласен да се прави аутодафе с двадесет и едно животни. Щяха да ни трябват огромно количество дърва. А ние щяхме да имаме наложителна нужда през следващата зима от дърва за готвене и отопление. И сигурно това щеше да бъде една от нашите най-тежки задачи — да режем и да обираме тук и там, често доста далеч, полуизгорели дънери и клони и да ги пренасяме.

Пръв Колен се сети за пясъчната кариера при Ле Рюн. Тя бе наблизо. Пътят до нея бе по нанадолнище, което облекчаваше влаченето. А като положим животните във вдлъбнатината на кариерата, бихме могли да хвърлим от надвисналата над нея скала доста лопати пясък и да ги покрием с него.

Някой — не знам вече кой — възрази против продължителността на засипването. Тома се обърна към мен.

— Беше ми казал, че за да изкопаете рова за електрическия кабел в Малвил, вие двамата с Жермен сте употребили в скалистите места патрони с динамит.

— Така е.

— Имаш ли още от тях?

— Около дузина.

— Не ми трябват толкова — каза Тома. — Не е нужно да се работи с лопати. Нагърбвам се да смъкна насипа върху животните.

Спогледахме се. Въпросът теоретически бе разрешен, но всеки си даваше сметка, че изпълнението щеше да бъде нещо отвратително.

Не исках да останат с мисълта за толкова неприятна перспектива.

— Ще трябва да вземем решение също, и то незабавно, за нивите. Ето как аз виждам въпроса: трябва ли да рискуваме сега да засеем повторно? Тук имам в достатъчно количество ечемик, също и сено. Накратко, имам с какво да изчакам до нова реколта за около двадесет животни. Така, но реколтата от 1977 година, нали разбирате… От друга страна обаче, тъй като ми остават само три животни, имам с какво да издържа за сено и ечемик чак до 1978 година. За свинята също имам каквото е нужно, дори в повече. Въпросът се отнася по-скоро до нас.

Продължих:

— Проблемът за хляба ни. Нямам жито, само малко зърно за семе.

Във въздуха се почувствува внезапно напрежение и лицата станаха сериозни. Силният страх да не останат без хляб нахлу в стомасите им от давни времена. Защото такава липса те самите никога не бяха познали, както и родителите им, дори и през войната. Чичо ми често ми беше разправял, че в нашия край през 1940 година се били върнали към старите пещи за хляб и че тайно паднало богато печене напук на Виши и на купоните му. „Трудни времена, да — казваше старата Мену, — баща ми доста говореше за тях в къщи. Но виждаш ли, Еманюел, никога не съм го чула да казва, че нямало хляб.“

Доказателство, че словесните предания за някогашните гладни години са изчезнали, но не и памтивековният страх в подсъзнанието на селянина.

— Съгласен съм с теб за реколтата от тази година — заяви Пейсу. — Вчера на връщане от Малжак порових малко с една пръчка в нивата, която бях засял с жито (това, че бе имал такъв рефлекс след всичко преживяно, ми се видя добър знак). И не намерих нищо — допълни той, разпервайки и двете си ръце на масата. — Нищичко. Земята като че ли е опечена. Ще речеш — прах.

— Колко имаш от зърното за посев? — запита ме Колен.

— Колкото да засея два хектара.

— А, все пак! — каза Мейсоние.

Старата Мену стоеше права, малко по-назад, за да остави мъжете да говорят, но бе цялата слух, с тревога в очите и с вдадено напред лице. Далеч от мисълта да разтребва масата, което би я отдалечило от нас. И тъй като Момо правеше „ту-ту-у-у!“, като влачеше около масата големите си крака, тя му препречи пътя с един плесник и го изпрати да се цупи в един ъгъл.

— Според мене — каза Мейсоние — нищо не рискуваш, ако разореш сега и засееш половин хектар.

— „Нищо не рискуваш“ ли? — намеси се буйно големият Пейсу с укоризнен поглед към Мейсоние. — Нищо не рискуваш, ако изгубиш зърно за половин хектар. И ти смяташ това за нищо, а, дърводелецо? (Този начин да се наименуват хората според занаята им бе присъщ на Клуба; той съдържаше колкото обич, толкова и ирония.) Аз пък ти казвам, че земята, както е сега, не е способна да изкара и едно-единствено глухарче за цялото лято. Дори и да го поливаш.

Той удари по масата с опакото на ръката си и като я протегна, сграбчи чашата си в шепа и за да подчертае думите си, я изпразни на един дъх. Погледнах го с облекчение: в спора намерих отново моя Пейсу.

— Съгласен съм с Пейсу — каза Колен. — Като изгорим плевелите на една ливада по Великден, тя си остава кьосава цялото лято. За да поникне отново, трябва да чакаш до другата пролет. А какво е една запалена купчина плевели в сравнение с това, което претърпя земята?

— Все пак — възрази Мейсоние, — ако копаеш издълбоко и преобръщаш пръстта, няма причина земята да не роди.

Слушах ги и ги разглеждах. Убеди ме не разсъждението на Мейсоние, а едно друго съображение. Не можех да им върна семействата; можех обаче да им предложа поне трудова дейност и някаква цел. Иначе след зариването на конете те щяха да се съсипят от мъка в бездействие.

— Слушайте — рекох. — По принцип май бих се съгласил с това, което казаха Пейсу и Колен. Но все пак можем да опитаме — за експеримент. (Млъкнах за малко, за да дам възможност на този научен термин да си издълбае място.) И без това да ни погълне много зърно.

— И аз това казвам — потвърди Мейсоние.

Продължих:

— Имам едно малко парче земя при реката, не повече от пет хиляди метра, отвъд ръкава, който е най-близо до скалата, но чичо ми много добре го е дренажирал, та е чисто. През миналата есен го наторих много хубаво и здравата го преорах, та торът да проникне надълбоко. Там бихме могли все пак да опитаме да го преорем, да посадим жито. Пет хиляди метра — това няма да погълне много зърно. Ще можем, дори ако пролетта е много суха, да поливаме по принципа на гравитацията, защото Ле Рюн е до нивата.

— И друго нещо — продължих, — не вярвам да ни остане достатъчно гориво за оранта след заравянето на животните. Ще трябва да помислим за направата на рало (погледнах Мейсоние и Колен), както и да научим Амарант да го тегли (погледнах към Пейсу, защото по-рано той имаше кон за плевене на лозето си).

— Любопитно би ми било да видя резултатите за твоето парче земя — забеляза Пейсу с израз на предпазлива отстъпчивост. — Щом можеш да си позволиш да похабиш малко от зърното…

Погледнах го.

— Не казвай „твоето“, Пейсу, кажи „нашето“.

— Все пак — отвърна Пейсу — Малвил е твой.

— Ама не — казах аз, като разтърсих глава. — Всичко това е вече минало. Предположи, че утре умра от някаква болест или при злополука, какво ще стане? Има ли нотариус? Право на наследство? Наследник? Малвил принадлежи на хората, които се трудят в него, толкова.

— И аз съм на това мнение — каза Мейсоние, доволен, че този път моите изявления отговарят на неговите принципи.

— Все пак — възрази недоверчиво Пейсу.

Колен не каза нищо, но ме погледна с някаква сянка от някогашната си усмивка. Той като че ли искаше да каже: „Добре, добре, но какво променя всичко това?“

— Значи, разбрано? — казах аз. — Щом заровим животните, сковаваме ралото и отиваме да сеем при Ле Рюн?

Чу се одобрителен шепот, аз станах и старата Мену се залови да разтребва неодобрително масата. С думите, че Малвил принадлежи на всички, бях довел и нея до общото равнище и я бях лишил от властта и името на единствена стопанка след мен. През следващите дни обаче тя реши, че колективизирането на Малвил е могло да бъде от моя страна само учтив начин на изразяване, за да не се чувствуват гостите притеснени, и тогава се разведри.

Не искам да разказвам за заравянето на животните, то бе страшно мъчително. Най-тежко бе може би изваждането на конете от боксовете, защото те се бяха подули, не можеха да минат през вратите и се наложи да се сринат стените.

Трябваше също така да помислим и за облеклото, защото Колен, Мейсоние и Пейсу имаха само работните дрехи, с които бяха облечени, когато дойдоха да ме видят в деня на събитието. Благодарение на запазените от чичо ми дрехи успях да стъкмя някакъв гардероб на Мейсоние. Колен обаче ми създаде грижи. Трябваше да убедя старата Мену да му предостави дрехите на мъжа си, които тя пазеше в нафталин от две десетилетия, без да може да се надява, че те ще се износят от Момо, който бе много по-едър. Което все пак не било никакво основание да ги подарява! Ама не! Дори и на Колен! Трябваше да се нахвърлим всички отгоре й, да й крещим и да я заплашваме, че ще й ги вземем насила — тия половинвековни дрехи, — та тя най-после да отстъпи. Но пък отстъпи не наполовина. Защото ги приспособи всичките за неговия — на Колен — ръст, който бе с още пет сантиметра по-нисък от мъжа й. Това я трогна.

— Нали трябва да има съответствие между дребния мъж и дребната жена — каза ми тя. — Както ме гледаш, Еманюел, никога не съм била повече от метър и четиридесет и пет, и то ако съм съвсем изправена.

Колкото до Пейсу — нямаше надежда. Той бе с половин глава по-висок от Мейсоние и мен и бе страшно широкоплещест, което му пречеше да облече сакото ми. Той изпита не малко мъка — горкичкият ни великан — при мисълта, че някой ден ще трябва да тръгне гол. За щастие и него го оправихме, по-нататък ще кажа как.

Старата Мену мърмореше от сутрин до вечер заради всичките удобства, които нямахме вече. Десет пъти на ден натискаше електрическите бутони или пък по навик включваше електрическата мелничка за кафе (бе прибрала няколко килограма на зърна) и всеки път кълнеше с много нещастно изражение. Тя държеше много на пералната си машина, на електрическата ютия, на пържолника си, на радиото си, което слушаше (или не слушаше), докато готвеше, на телевизора си, който гледаше всяка вечер до последната минута, каквато и да е програмата. Тя обожаваше автомобила и още по времето на чичо ми измисляше хитри предлози, за да отиде в Ла Рок през седмицата, без да се смята съботният пазар. Дори лекарите — които тя никога не бе викала — започнаха да й липсват, щом като ги нямаше. Амбицията й да бие рекорда на собствената си майка и да „стигне стоте“ й се видя твърде подкопана и по този повод тя се оплакваше ежедневно.

— Като си помисля — каза ми Мейсоние — за всичките идиотщини, които левицата разправяше за потребителското общество! А чуй малко старата Мену! Има ли за нея нещо по-лошо от общество, в което не е останало вече нищо за консумиране?

Или пък от общество, в което не може вече да се чете партийната преса. Защото последната много липсваше на Мейсоние. Както и делението на света на два лагера — социалистически и капиталистически — нещо, което придаваше смисъл и сол на живота, тъй като първият лагер, се бореше за правдата, а вторият тънеше в грешки. След като и единият, и другият бяха унищожени, Мейсоние бе напълно объркан. Оптимист като истински борец, той бе изградил живота си на идеята за „утрешните пеещи дни“. Но утрешният ден нямаше вече да запее за никого — това бе съвсем очевидно.

Мейсоние намери в огнището на парното една стара годишнина от Монд (от 1956 — годината на републиканския фронт). Взе я и ми каза презрително:

Монд! Знаеш какво мисля за обективността на Монд!

Но той изчете с увлечение все пак всичките броеве, един по един, от първата до последната страница. Пожела дори да ни чете отделни откъси. Обаче Колен се развика не твърде любезно:

— Пет пари не даваме за твоя Ги Моле и за войната с Алжир! Минали са двадесет години оттогава!

— „Моят“ Ги Моле! — обърна се възмутено Мейсоние към мене.

От старата Мену научих, че не всичко е наред между Колен и Пейсу в тяхната стая и малко по малко и те ми се оплакаха — всеки поотделно.

Пейсу прекалявал в излиянията и скръбта си по семейството: то били безкрайни разкази и спомени, които дразнели Колен.

— А Колен, нали го знаеш — сподели с мен Пейсу, — няма като него друг толкова чувствителен, но сега е като оцет, постоянно ме нарича „голям мухльо“. На това отгоре нали не може вече да си изпуши пакета цигари на ден и като все е ядосан, кипва за нищо и все ме упреква, че съм бил едър. Като че мога да променя нещо.

Запитах Мейсоние дали би приел да отиде вместо Колен в стаята при Пейсу. Защото по една точка бях категоричен: Пейсу не биваше да остава сам.

— Аз въобще съм вечната жертва — каза Мейсоние. — Още по времето на Клуба всичките неприятни номера бяха все за мен. Пейсу не бил достатъчно умен, Колен бил безотговорен. А ти бе прекалено зает, за да командуваш. За другите и не говоря.

— Хайде, хайде — рекох аз с усмивка, — като секретар на низова организация все ще си свикнал на „неприятни номера“.

Той не поде закачката. Но продължи:

— Виж какво, Пейсу го поставям двадесет лакътя над Колен, макар че Колен винаги ти е бил любимец. Колен може да бъде внимателен, но и много остър. А Пейсу е златен човек. Както и да е, щом ще отивам в стаята на Пейсу, ще трябва да му се каже да сложи сурдинка на възпоминанията си, понеже и моята глава е пълна.

Той спря като вкаменен и изведнаж взе да премигва, ъглите на устните му се отпуснаха и цялото му лице се източи надолу.

— Слушай, като е за спомени и аз имам един, който ще ти разкажа и после няма вече да говоря за това. Най-вече не бих искал да предъвквам все едно и също. Сутринта на оня ден моят малък Франсис искаше да дойде с мен в Малвил и да види замъка и аз, аз вече му бях обещал, когато Матилд каза „не“, че нямало защо да го бъркам на неговата възраст в нашата мръсна политика. Поколебах се. И сега се виждам как се колебая. Защото момченцето ми изглеждаше много разочаровано. Но понеже предната вечер вече се бях карал с Матилд заради моята политика и ти знаеш какви са жените — приказки, приказки, а после цупене, и то няма край. Така. Изведнаж всичко това ми се втръсна. Казах: „Хубаво де, дръж го при себе си, сина си, сам ще вървя.“ С една дума, гледах да няма и втора сцена, и то така скоро след първата. Бях подъл. И това е. Франсис остана. Гледаше ме, а по бузите му течаха сълзи. А ако не бях толкова подъл, разбираш ли, Еманюел, той щеше да е тук сега, Франсис.

Той остана безгласен една дълга минута. Аз също. Но мисля, че това го облекчи, това, че сподели с мен този трънен венец. Не знам вече за какво говорехме после, но говорехме. А през това време аз се питах как да кажа на големия Пейсу да не говори толкова за себе си. Защото всъщност той беше прав. Мейсоние току-що ми го доказа.

Аделаид изчака да свърши нашата страшна работа на гробари, за да се опраси. Тя извади на бял свят една дузина прасенца. Всъщност тъй като бе станала повече от всякога недостъпна, можахме да разберем точния им брой чак когато тя стана и тогава открихме, че бяха петнадесет — забележителна цифра, която обаче не се равняваше на предишния й рекорд. Момо пръв вдигна тревога, като се появи ненадейно с щръкнали коси в голямата зала точно по обед; с вдигнати нагоре ръце той закрещя:

Емамуел, Адебаит се опаи! (Еманюел, Аделаид се опраси!)

Оставихме яденето и се завтекохме към Родилното, където легналата и стенеща Аделаид видя изведнаж, че по оградата на ниския бокс се появяват като венец седем гълчащи и очакващи човешки лица. Тя изгрухтя и изръмжа, но понеже нищо не се случи, продължи си работата и изхвърли едно след друго и последните прасенца. А ние, опрели бради на дървената преградка (на метър и половина височина, тъй като тя бе предвидена за коне, а старата Мену се бе качила на две циментови блокчета, поставени едно върху друго, за да получи искания ръст), веднага започнахме да спорим по повод изобилието на тази нова храна и за най-разумния начин да я използуваме. Защото за беда нямахме с какво да храним петнадесет прасета. Следователно трябваше да пожертвуваме няколко от тях, щом спрат да сучат — перспектива, за която говорехме с лъжлива обективност, като се преструвахме, че ни е неприятна, а в същото време слюнка пълнеше устата ни при мисълта за едно младо животно, изпечено на шиш на огъня на огнището. Тогава забелязах: това лакомство у нас съдържаше нещо трескаво. То не се отнасяше — както по-рано — до радостта от живота, а до страха от бъдещето. Разказването на минали пиршества играеше сега анормална роля в разказите ни — доказателство, че страхът от недоимък тайно продължаваше да ни разяжда.

Два дни по-късно Пренсес даде живот на едно биче, с което осигури, макар и с цената на бъдещо кръвосмешение, продължение на расата си. Раждането не бе лесно и се наложи старата Мену да поеме работата в ръцете си, като повика на помощ Пейсу. Той обаче отказа. Точно така, у тях той не обичал да върши това, страх го било да не сбърка и неговата Ивет помагала при отелването, а като ставало съвсем тежко, той отивал да повика Колен.

— Добре, тогава Колен — отсече Мену.

Там бяхме всички, бе нощ и за да светя на Мену, седнал на пети в бокса, аз държах една от големите свещи от зимника, която течеше по пръстите ми. Потях се обилно от вълнение, но и от острата кравешка миризма, която не обичах. Раждането трая четири часа и ние всички бяхме онемели от тревога; след известно време, почувствувал се доста зле — било от животното, било от свещта, — аз подадох последната на Мейсоние и така, по за четвърт час, тя премина от ръка на ръка, след което пак се върна при мен. Момо не можеше да се използува, той ревеше в бокса на Беламур при мисълта, че губим единствената ни крава и — кой знае — може би и Беламур, която сега бе наближила съвсем края на носенето. Той изказваше страховете си високо, чрез нещо като молитвено хленчене и един-два пъти старата Мену вдигна глава да го нахока, но го стори без обичайната си рязкост, защото и тя самата бе много тревожна. Момо го почувствува и почти не си взе бележка от майчиното предупреждение, само смени хленча си с кратки ритмични стенания, сякаш той раждаше.

Когато най-сетне бичето дойде в свят засега без ливади, без да насилва особено въображението си, Мену го нарече Пренс.

Доброто възстановяване на майката и полът на рожбата й позаличиха страховете ни и настъпи някакъв прилив на оптимизъм, за нещастие убит още в зародиш няколко дена по-късно, когато Беламур роди без произшествия една кобилка.

Беламур бе на четиринадесет години, Амарант — на три. А Малис — така я нарече Момо, може би защото ни бе разочаровала, бе на един ден. Три кобили на различна възраст и различни по белези, но осъдени и трите да умрат без поколение.

Вечерта в жилището премина в тъжно бдение.

Веднага след заравянето на добитъка, което погълна и последната капка газьол, реших да употребя резервите от бензин (освен един петлитров бидон, който запазих за всеки случай) за машината за изкореняване на дънери. И докато Мейсоние и Колен правеха рало за животински впряг, като използуваха тракцията от трактора ми, аз заедно с Пейсу и Тома започнах да подготвям запасите от дърва за зимата, като гледах да не засягам дънери, дори и изпочупени, където можеше да се открие наличие на сокове.

Амарант се оказа така послушна за впрягане, както и за езда; доста бързо тя се съгласи да я сложат в стръките, които Мейсоние бе поставил на влекача ми, преди да се залови с направата на ралото. Почернелите дървета, струпани на големи купчини тук-там, доста далеч от Малвил, бяха превозени до замъка и стоварени в един от боксовете на първата крепост. Тези дървета, които изгарят така бързо, на природата й е нужно безкрайно много време, за да ги създаде, но ние имахме голямо преимущество — бяхме единствените консуматори и разполагахме с огромна площ. Във всеки случай и от благоразумие, и за да не останем без работа, но аз не поисках да спрем, преди да сме напълнили целия бокс, че и съседния, което, смятах, щеше да ни осигури топливо за две зими при условие, че се пали само на едно място и че там ще се готви.

От деня на събитието над главите ни тегнеше тъмносиво, еднообразно небе. Бе студено. Слънцето не се бе показало. Нямаше и дъжд. Покритата с пепел земя бе заприличала вследствие на сушата на пепелище и при най-малкия полъх на вятъра се вдигаха възчерни облаци, които затъмняваха още повече хоризонта. В Малвил, защитени от външния свят от вековните му стени, свити един до друг около масата, ние все още чувствувахме малко живот. Но излезехме ли вън от стените, за да съберем дърва — отчайваща пустош. Въгленоподобният пейзаж, скелетите на почернелите дървета, оловният връшник над нас, замлъкналите унищожени поля — всичко ни потискаше. Забелязах, че говорим малко и тихо като в гробища. Прояснеше ли се сивият мрак, ние се надявахме да видим слънцето, но сивотата отново потъмняваше, като ни обгръщаше от сутрин до вечер в някакъв мътен сумрак.

Тома смяташе, че частиците от атомните експлозии, които са обхванали стратосферата в несметни количества, поглъщат слънчевите лъчи. Според него не трябвало да искаме да завали, преди да измине дълго време. Защото, ако са избухнали „нечисти бомби“ — дори и на далечни разстояния от Франция, — водата би могла да въвлече вътре в почвата радиоактивни елементи. Всеки път, когато се отдалечавахме от Малвил, той настояваше да вземем в каруцата мушами, ръкавици, ботуши и шапки, макар че подчертаваше колко са недостатъчни тези защитни средства.

Вечерно време в жилището студът бе толкова остър за сезона, че след вечерята поддържахме слаб огън и насядали в кръг около едното от двете внушителни огнища на залата, оставахме за малко на разговор, „за да не си лягаме като животните“, казваше старата Мену.

Участвувах в разговора, но понякога четях, седнал на ниско столче, опрял гръб в рамката на камината и навел книгата встрани, за да я осветява пламъкът. Старата Мену се настаняваше на пейчицата и когато пламъкът много намалееше, сръчкваше цепениците или пък мушваше под тях някоя съчка от купчината под пейката.

В посмъртното си писмо, което знаех наизуст, чичо ми бе препоръчал да чета Библията, като бе прибавил: „Не трябва да се спираш на описанието на нравите, важна е мъдростта.“ Бях обаче толкова зает с Малвил и грижите около скотовъдството, че от смъртта му не бях „отделил време“ да го сторя. А сега бях по-обременен от преди, но времето — странно нещо! — се бе променило, то бе станало по-гъвкаво, можех да го „отделям“, когато искам.

Вечерта, когато Беламур роди Малис — не смея да мисля, че името имаше влияние, но, макар и произлязла от толкова кротка майка, на света не е имало толкова опърничава кобила — седенкуването ни потъна, както казах, в тъга. Отначало, по време на вечерята — мълчание с нож да го режеш. После, след като наредихме столовете за след вечеря и старата Мену и Момо седнаха един срещу друг, а аз зачетох, опрян с гръб в рамката на камината, мълчанието продължи толкова, че бяхме почти признателни на Колен, който забеляза, че след двадесет и пет години няма да има нито един кон.

— След двадесет и пет години — каза Пейсу, — ама че прекаляваш! Аз сам съм виждал у Жиро — не оня Жиро от „Ла Волпиниер“, у другия от „Кюсак“ — един скопен кон, който бе в двадесет и осмата си година, малко сляп, вярно, и ревматичен, та целият скърцаше, като ходеше, ама все още работеше на лозето на Жиро.

— Добре де, да сложим тридесет години — каза Колен, — няма да спорим за пет години. След тридесет години Малис ще е умряла. Също и Амарант. А горката Беламур — много вода ще е изтекла от нейната смърт.

— Я мълчи! — рече старата Мену на седналия или по-скоро полулегналия на скамейката срещу нея Момо, който се бе разплакал при думите за бъдещата кончина на Беламур. — Не говорим за утре, ами за след тридесет години, а след тридесет години къде ще бъдеш ти самият, пъзльо?

— Все пак — намеси се Мейсоние. — Момо е четиридесет и девет годишен. След тридесет години ще бъде на седемдесет и девет години. Няма да е толкова стар.

— Аз ще ти отговоря — каза старата Мену. — Моята майка почина на деветдесет и седем години, но аз се надявам, че няма да стана толкова стара, особено сега както сме без лекар, при най-малкия грип и си отиваш.

— Не е доказано — възрази Пейсу. — Дори и по времето, когато на село не са виждали често медицината, имаше хора, които достигаха до дълбока старост. Например дядо ми.

— Хубаво де, да кажем петдесет години — каза Колен с нотка на раздразнение в гласа. — След петдесет години всички, както ни виждаш, ще сме си отишли, освен може би Тома, който ще бъде седемдесет и пет годишен. Е добре, момчето ми — обърна се той към Тома, — ти здравата ще се веселиш, като останеш сам-самичък в Малвил.

Настана толкова тежко мълчание, че вдигнах глава от книгата, от която всъщност тази вечер не можех да прочета нито ред, толкова много бе засегната бодростта ми след раждането на Малис. Не виждах Мену, защото тя бе седнала зад мен, и едва виждах Момо, търколен насреща ми, защото пламъците и пушекът го скриваха. Можех обаче да разглеждам четиримата мъже срещу мен, и то на воля и без да ги притеснявам, тъй като бях с гръб към огъня, който огряваше и осветяваше само дясната ми страна, а лявата бе ледена дотолкова, че по някое време се преместих със столчето си и книгата от другата страна на огнището, за да си стопля и другата половина.

Както обикновено Тома бе безстрастен. По добрата кръгла муцуна на Пейсу с неговата широка уста, дебел нос, големи, малко изпъкнали очи и толкова ниско чело, че началото на косите му сякаш едва успяваше да не се съедини с веждите му, отчаянието се четеше като в отворена книга. Обаче горчивината на малкия Колен бе като че ли още по-обезпокояваща. Защото, без да премахне ладиевидната му усмивка, тя й бе отнела всякаква веселост. Мейсоние приличаше на стара снимка, потъмняла в някое чекмедже. Обаче лицето му бе все така като острие на нож с двете сиви силно приближени очи, тясно и високо чело, късо остригани коси. Но пламъка го нямаше.

— Не е сигурно — каза Пейсу, като се обърна към Колен. — Не е сигурно, че Тома, макар да е най-младият, ще остане последен. Ако бе така, в гробищата на Малжак щеше да има само старци, а ти добре знаеш, че не е така. Казвам го не за да обидя Тома — добави той със селската си учтивост, при което леко се наклони към него.

— Във всеки случай за мен, ако остана сам, няма проблеми — кулата и — скок! — каза Тома с равен глас.

Ядоса ме, че каза това при потиснатото състояние, в което бяха всички.

— Е добре, виждаш ли, синко — намеси се старата Мену, — аз пък няма да кажа същото. Ако ми се случи аз да остана самичка в Малвил, няма да си отида, докато има животни за гледане.

— Вярно — рече Пейсу, — животните.

Благодарен му бях, че каза това, и то веднага и с такъв тон.

— Животните ще се оправят чудесно и без теб — възрази малкият Колен с горчиво оживление, противоречащо с онази хвърковата, скоклива веселост, която той влагаше по-рано в думите си. — О, не сега, разбира се, когато всичко е изгоряло и загубено, но когато тревата пак порасне, Аделаид и Пренсес — ти трябва само да им отвориш вратата — те все ще намерят какво да ядат.

— Все пак животните са дружина — продължи старата Мену. — Слушай, спомням си, когато Полин остана сама в чифлика си, като падна мъжът й от колата от мозъчния удар, а сина й го бяха убили в Алжир. Тя ми казваше: „Няма да повярваш, Мену, цял ден говоря на животните.“

— Полин беше стара — отговори Пейсу, — а човек колкото е по-стар, толкова повече му се живее. Наистина не виждам защо.

— Ще хванеш вяра, като стигнеш на мяра — каза му старата Мену.

— Не го казах за теб — отвърна й големият Пейсу, все така загрижен никого да не обиди, — а пък и ти няма защо да се сравняваш. Тя, Полин, почти не се движеше вече. А ти все припкаш ли, припкаш.

— Е да — каза старата Мену, — припкам! И то така добре, че един ден ще се намеря на гробищата. Абе я млъкни, мухльо такъв — обърна се тя към Момо, — не става дума за утре.

— Мен нещо ме порази, и то откакто Аделаид и Пренсес добиха и често си мисля — каза Мейсоние. — След петдесет години — нито един човек на земята, а крави и прасета — цяло гъмжило!

— Вярно — добави Пейсу, облакъти двете си силни ръце на раздалечените си колене и се наведе към огъня. — И аз си мислех за това. И казвам ти го, Мейсоние, това е мисъл, която не мога да понеса: Малжак, горите му, ливадите му, кравите и — нито един човек.

Настъпи мълчание и всички се вгледаха в пламъците с някаква морна почуда, в тях можеше да се различи бъдещето така, както го бе описал Пейсу: Малжак с неговите гори, ливади, крави и нито един човек. Гледах другарите си и виждах себе си в тях. Човекът е единственият животински вид, способен да осъзнае изчезването си, и единственият, отчаян от това осъзнаване. Каква странна раса: толкова настървена да се взаимоизтребва и толкова ревнива да се запази!

— Така че не е достатъчно да оцелееш — каза Пейсу сякаш в заключение на дълъг размисъл. — За да вложиш интерес, животът трябва да продължи и след тебе.

Казвайки това, той сигурно мислеше за Ивет и за двете си деца, защото лицето му внезапно се вкамени и той остана неподвижен с ръце, положени на колене, с все още отворена уста, загледан в огъня с отнесен поглед.

— Не е доказано, че само ние сме оцелели — казах аз след малко. — Скалата, която се издига откъм север, защити Малвил. Възможно е да има и други кътчета — и дори не много далеч оттук, — където да е имало същата преграда.

Не исках обаче да им говоря за Ла Рок, не исках много да ги обнадеждвам, да не би да останат разочаровани.

— Да, но няма често да срещнеш изба като в Малвил — забеляза Мейсоние.

Поклатих глава.

— Не е толкова избата, скалата е. Виж животните от Родилното, те все пак оцеляха.

Родилното е много дълбока пещера, погледни какви дебели камъни има отгоре и отстрани — рече Колен. — Освен това не е казано, че животните не са по-издръжливи от нас.

— Да, но виждаш ли, мисля, че нашата нравствена издръжливост е по-добра — отговорих аз.

— Според мен те по-малко са страдали — обади се Тома. — Топлинният удар в Родилното навярно е бил по-силен, но по-кратковременен. Въздухът се е охладил по-бързо. Не е имало онази пещ, както при нас в избата.

Той добави към мен:

— Но аз съм на твоето мнение. Сигурно има навсякъде по малко останали живи. Дори и в градовете.

Колен пак вдигна вежди, а Пейсу сви рамене. Всъщност те бяха приели нещастието и не искаха вече да слушат да се говори за нищо друго, сякаш вътре в самото отчаяние имаше някаква сигурност, за която не искаха да поемат рискове.

Настъпи много дълго мълчание. Погледнах часовника си: едва десет часа. Доста време щеше да мине, преди огънят да изконсумира определената дажба дърва. Жалко би било да изгубиш цялата тази топлина и да си легнеш толкова рано в леденостудената стая. Отново се зачетох, но не за дълго.

— Какво четеш, клети ми Еманюел? — запита старата Мену.

„Клети“ бе израз на обич, а не белег на съжаление.

— Стария завет.

Добавих:

— Ако предпочиташ — „Светото писание“.

Защото бях напълно уверен, че старата Мену познава от Библията само съкратения и разкрасен текст, който й бяха дали по вероучение.

— А да, познах сега и книгата, която чичо ти често държеше в ръце — каза тя.

— Как? — запита Мейсоние. — Ти четеш това, ти?

— Бях обещал на чичо ми — отговорих кратко.

И добавих:

— Освен това намирам, че е интересно.

— Хайде, Мейсоние — каза Колен с нещо, напомнящо някогашната му усмивка, — ти забравяш, че винаги си бил пръв по вероучение.

— Той се престараваше, нашият Мейсоние — забеляза Пейсу с кратък проблясък на веселост. — Издумваше ти го всичкото като по книга.

Той продължи:

— Аз пък си спомням главно за момчето и за братята му, дето го продали като роб. — После след миг размисъл: — Така излиза, че в семейството ти правят най-големите мръсотии.

Мълчание.

— Ами да ни бе прочел нещо на глас — каза старата Мену.

— На глас ли? — учудих се аз.

— Защо не — каза Пейсу, — на мен би ми било приятно да чуя тия истории, вече съм ги забравил.

— Чичото на Еманюел, нали беше винаги много внимателен, клетият, та случваше се той да ми чете вечер, като седяхме — каза старата Мену.

— Еманюел, не карай да те молят — каза Колен.

— Хайде! — добави Пейсу.

— Това може би ще ви отегчи — отговорих аз, като избягвах да гледам към Тома.

— Ама не, не — възкликна старата Мену. — По-добре е, отколкото да говорим каквото и да е или всеки да стои с мислите си.

Тя добави:

— Особено след като няма вече телевизия.

— Права си — каза Пейсу.

Погледнах последователно Мейсоние и Тома, но нито един от тях не отвърна на погледа ми.

— Съгласен съм, ако няма никой против — казах след малко.

И тъй като онези двамата продължаваха да мълчат и да гледат огъня, казах:

— Мейсоние?

Той не очакваше толкова пряко нападение. Изправи се и се облегна на гърба на стола.

— Аз съм материалист — заяви той с достойнство, — но щом никой не ме принуждава да вярвам в бога, няма никак да ми е отегчително да послушам историята на еврейския народ.

— Тома?

Отпуснат, с ръце в джобовете и изпружил напред крака, Тома гледаше втренчено върховете на обувките си.

— Щом като четеш Библията на ум, защо да не я четеш на глас — каза той с безразличие.

Това бе двусмислен отговор, но аз се задоволих с него. Мислех освен това, че четенето изобщо би помогнало на другарите ми. Денем те бяха заети, но вечерта бе лош момент, липсваше им топлотата на семейството. Имаше едва поносими мълчания и по време на такива мълчания аз можех почти да видя как техните мисли кръжаха безспирно в опустошеното им съществуване. А при това животът на първобитните племена от Библията имаше някаква прилика с нашия живот — такъв, какъвто бе станал сега. Бях сигурен, че той ще ги заинтересува. Надявах се също те да почерпят сила от волята за живот, показана от евреите.

Преместих се с книгата и столчето до рамката на камината, за да стопля лявата си страна. Старата Мену хвърли съчки в огъня, за да засили светлината, аз отворих Библията на първата страница и зачетох Битието.

Докато четях, обхвана ме вълнение, примесено с ирония. Нямаше съмнение, това бе една великолепна поема. Тя възпяваше сътворението на света, а аз я четях в един разрушен свят на люде, които бяха загубили всичко.