Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Malevil, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
gogo_mir (2010)

Издание:

Робер Мерл, Малвил

ДИ „Народна култура“, София, 1978

Рецензент: Ангелина Терзиева

Френска. Първо издание

Литературна група IV. Код 04 95366-11613/5716-1-78

Редактор: Пенка Пройкова

Художник: Юлия Иванова

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Радка Пеловска

Коректор: Радослава Маринович

Дадена за набор юли 1978 г.

Подписана за печат октомври 1978 г.

Излязла от печат ноември 1978 г.

Формат 84X108/32 Печатни коли 31 1/4

Издателски коли 26,25

Цена 1,83 лв.

ДП „Тодор Димитров“, София

История

  1. — Добавяне
  2. — Цитат вместо табела: при табелите няма автор

ХI

През нощта след избирането ми дъждът вали като из ведро, и то така, че ме държи буден цели часове, но не с шума си, а поради почти личното чувство на благодарност, което изпитвам към него. Винаги съм обичал дъждовната вода, но това бе някаква нехайна любов. Човек свиква с онова, което му дава живот. Накрая започва да мисли, че то е нещо естествено. А не е вярно. Нищо не ни е дадено завинаги, всичко може да изчезне. И след като го зная, това, че отново виждам водата, ми дава усещане, че оздравявам след някаква болест.

Избрах стаята, където съм сега, защото високият й прозорец гледа на изток, към Ле Рюн и към прелестния замък „Рузи“ — сега в развалини — от другата страна на долината. От този именно прозорец слънцето влиза сутринта и ме събужда. Не вярвам на очите си. Както бе предсказал Пейсу, всичко настъпва едновременно. Ставам, разтърсвам силно Тома и заедно гледаме нашия първи изгрев от два месеца насам.

Спомням си за една разходка на двадесет и пет километра, нощем, с велосипед, заедно с другарите ми от Клуба, плюс час и половиновото изкачване до най-високия връх в департамента (512 м), за да видим изгрева на слънцето. Това са неща, които се вършат, когато си на петнадесет години и с опиянение, което по-късно се изгубва. За жалост. Човек би трябвало да живее, като отдава по-голямо внимание на живота. Той не е толкова дълъг.

— Ела — казвам на Тома. — Ще оседлаем конете и ще отидем да гледаме това от Пужад.

Така и правим, без да се измием и без да закусваме. Пужад, над Малжак, е най-високият хълм в този край. Вземам Малабар и както обикновено оставям Амарант на Тома, тъй като Малабар все още иска немалко внимание, докато Амарант е самата кротост.

Тази разходка призори до Пужад заедно с Тома остави дълбоки следи у мен, не че се случи нещо — бяхме само слънцето и ние, не че бе казано нещо важно — не си и отворихме устата. Не че и онова, което видяхме от връх Пужад бе красиво: една изгоряла страна, чифлици в развалини, почернели ниви, дървета-скелети. И все пак над всичко това имаше слънце.

Докато стигнем до хълма, неговият възлязъл високо над хоризонта диск преминава от червено към розово и от розово към бледорозово. Въпреки че дава приятна топлина, човек може да го гледа, без да премигва, толкова е забулено. Удавена във вода, земята се изпарява от всички страни. Тя изпуска мъгла, която изглежда още по-бяла от това, че овъглената земя е мастиленочерна.

Спрели конете един до друг на Пужад към изток, ние чакаме, без да продумаме, слънцето да се освободи от изпаренията. Когато най-после успява — това става изведнаж, кобилата и жребецът наострят едновременно уши, сякаш са изненадани от необичайно явление. Амарант дори изцвилва лекичко от страх и обръща глава към Малабар. Той веднага й захапва устата, което, изглежда, я успокоява. Понеже главата й е обърната към мен, забелязвам, че тя премигва с учудваща скорост, много по-бързо, струва ми се, от човека. Вярно е, че Тома е сложил ръка пред очите си, като че ли клепачите не му стигат. И аз правя като него. Блясъкът е едва поносим. По болката, която предизвиква, си даваме сметка, че сме живели от два месеца в полумрака на избено помещение. Но щом се приспособявам, еуфорията замества болката. Гърдите ми се разтварят. Странно нещо, гълтам въздуха дълбоко, сякаш светлината може да се вдишва. Струва ми се също, че очите ми се отварят по-широко от всякога и че и аз се разтварям с тях. Същевременно от къпането в тази светлина изпитвам нечувано чувство на освобождение, на лекота. Обръщам Малабар, за да почувствувам на гърба и тила си слънчевата топлина. И за да изложа към нея последователно всичките части на тялото си, започвам да се въртя в раван на върха на хълма, последван веднага от Амарант, която не чака подканваме от Тома, за да тръгне подир жребеца. Гледам земята в краката си. Размекната, напоена от дъжда, тя вече не е прашна. Възстановила си е живия вид. В нетърпеливостта си аз търся по нея белег на нова растителност и дори оглеждам по-малко пострадалите дървета, като че ли по тях мога да различа някакви пъпки.

На следния ден решаваме да пожертвуваме бичето Пренс. В Малвил имаме вече Еркюл, бика от Блатото. В Ла Рок също имат един бик. Запазването на Пренс си губи вече смисъла и тъй като ще дадем Чернуша на Ла Рок, а Маркиз храни двете си телета, на нас ни трябва млякото на Пренсес.

„Пожертвуването“ — такъв е лицемерният термин, употребяван в специализираните списания за убиването на животно — бе нещо ужасно. Защото, щом й отнехме Пренс, Пренсес започна да мучи, да ти се скъса сърцето. Миет, която бе галила Пренс до последния момент, седна на камъните и се разплака с горещи сълзи. Това все пак има добър ефект, защото тоя вид „жертви“ възбуждаше дотогава Момо до крайна степен и той надаваше диви крясъци през цялото време, докато траеше срамната операция. Но като видя Миет да плаче, Момо млъкна, опита се да я утеши и тъй като не успяваше, седна до нея и се разплака заедно с нея.

Пренс бе вече на повече от два месеца и когато Жаке го наряза на парчета, решихме да дадем половината на хората от Ла Рок и да им поискаме в замяна захар и сапун. Взехме и две пити хляб и масло, но за подарък. Също — три пръчки експлозив, за да махнем дънерите, които сигурно бяха попадали напреко на пътя в деня на събитието.

Тръгнахме при изгрев-слънце, сряда, с каруца, теглена от Малабар — аз, със свито сърце, че напускам Малвил дори и за един ден, Колен — щастлив, че пак ще види магазинчето си, Тома — доволен да промени гледката. И тримата въоръжени, с пушка през рамо.

Жителите на Блатото плуват в радост, че ще видят Кати и чичото Марсел. Миет, с измити от вечерта коси, е облякла рокличка от емпримиран плат, за която всички я поздравяват (звънки целувки от благодарност). Жаке — обръснат и вчесан. И Фалвиница плува в голяма радост, тъй като към удоволствието да види брат си се прибавя и задоволството, че за няколко часа ще се измъкне от домакинските задължения и тиранията на старата Мену.

Това щастие е прекалено голямо за нея: едва напускаме Малвил и тя започва да говори — както казва Колен — като крава, която пикае. Разбираме причината на нейното блаженство и на никого не дава сърце да я наругае. Предпочитаме да слезем и четиримата от каруцата при първия срещнат дънер, последвани от Миет, и вече да не се качим, освен по нанадолнищата, като оставим Жаке да понася сам словесния поток. Във всеки случай не става и дума да се движим в тръс. Чернуша е завързана зад каруцата и се движи както може. Трябват ни повече от три часа, за да изминем петнадесетте километра, които ни делят от Ла Рок. През цялото това време Фалвиница не спира, макар че никой не я слуша. Един-два пъти надавам ухо, за да разбера механизма на потока. Няма нищо загадъчно: едно нещо води друго по простата игра на асоциацията на идеите. Разговорът на Фалвина се разгъва като зърна на броеница. Или по-добре — като тоалетна хартия. Дръпваш от единия край и всичко се смъква.

Пристигаме пред южната врата на Ла Рок в осем часа. И там намираме отворено изрязаното във вратата прозорче. Трябва само да го бутна, за да вляза вътре, да дръпна резето и да отворя двете крила. Влизам: наблизо няма никой. Извиквам. Никакъв отзвук. Вярно е, че вратата е при долната част на града, а тя бе изгорена и срутена, не е чудно, че не е обитавана. Но че вратата не е нито пазена, нито дори затворена — ето кое говори красноречиво за безразсъдството на Фюлбер.

Ла Рок е малко градче, кацнало гърбом на една скала, изцяло затворено с крепостни стени в долната си част и завършващо на върха с един замък. Има цяла дузина такива градчета във Франция, някога всички много посещавани от туристите, но Ла Рок е едно от най-хомогенните, тъй като всичките му къщи са старинни, нито една не е била повредена и крепостната стена е цяла с две красиви врати, до които са долепени кръгли кули: едната на юг — през нея влязохме, а другата на запад към шосето, което води за окръжния град.

Като влезете през южната врата, виждате пред себе си лабиринт от тесни улички, после излизате на главната улица. Тя е малко по-широка от другите, но я наричат така заради магазинчетата от двете й страни. Главната улица има и друго име — Пресечката.

Магазинчетата й са много хубави, защото, когато удари часът за модернизирането, службата „Обществени паметници“ забрани да се пипат сводовете на прозорците и вратите, а другото е стърчащи златистокафяви камъни, съединени твърде незабележимо, покривите са от плоски камъни, а ремонтираните части бяха направени от нови плоски плочи, светли и топли, поставени в зигзаг посред сиво-черните петна на старите. Едрите неравни павета са, както и къщите, по на четиристотин години и са чудесно изтъркани от хората, минали по тях.

Тази главна улица се изкачва много стръмно чак до вратата на замъка, с украшения, монументална, но без куличка при входа, без бойници, тъй като в късната епоха, когато е бил построен, тези „защитници“ не са били вече на мода. Вратата пък е била боядисана в тъмнозелено от Лормиови, което учудва на пръв поглед, тъй като всички капаци на прозорците в Ла Рок са боядисани в тъмночервено, както го изисква традицията. Замъкът също е заобиколен със стени, до които са долепени като пристройки сгради на неговата възраст, а той принадлежи напълно на XVI век, тъй като е бил възстановен на мястото на опожарена крепост. Пред него се простира малка площадка, петдесет на тридесет метра, откъдето се вижда доста надалеч (в ясно време дори Малвил), на която Лормиови са докарали огромни количества чернозем, за да се сдобият със зелена морава по английски образец. Зад замъка — скалата-закрилница, надвиснала над него.

След като излизаме от асфалтираните улички, копитата на Малабар и колелата на каруцата издават приятен шум по неравния калдъръм на „Пресечката“. По прозорците започват да се мяркат глави. Казвам на Жаке да спре пред Лануай, за да разтоварим половината теле. Едва спираме, и хората излизат по праговете на вратите си.

Намирам ги отслабнали и най-вече доста напрегнати. Надявах се на по-излиятелен прием. И макар че очите заблестяват, когато Жаке натоварва на гърба си половината от Пренс и я окачва с помощта на Лануай на една кука, това блясъче веднага угасва. Същото се повтаря и когато изваждам двете пити хляб и маслото и ги предавам на Лануай, който, забелязвам това, ги взема с известно колебание и поизплашено, а наобиколилите ни в кръг през това време ларокци гледат хляба напрегнато с очи, пълни с тъга.

— На нас ли даваш всичко това? — пита ме Марсел Фалвин троснато и почти грубо, като се освобождава от прегръдките на сестра си и на племенницата си и тръгва към мен с развяваща се на всяка стъпка кожена престилка.

Учуден съм от нападателния му тон и го гледам. Познавам го отдавна, но най-често съм го виждал в дюкянчето му с калъп между коленете да кърпи обуща. Това е мъж на около шестдесет години, почти оплешивял, с много черни очи и дебел нос с брадавица на дясната ноздра. Но най-много поразява контрастът между късите му криви крака и херкулесовите му рамене.

— Разбира се — казвам аз. — Това е за всички вас.

— В такъв случай — продължава Марсел със силен глас, като се обръща към Лануай — няма защо да чакаме. Делиш веднага. Започваш от хлябовете.

— Не зная дали господин свещеникът ще остане много доволен — казва Фабрьолатр. — По-добре би било да изчакаме.

Фабрьолатр е собственикът на магазина-базар за железария в Ла Рок. Телесно той е като дълга белезникава восъчна свещ, с отпуснати черти, малки сиви четинести мустаци под носа и премигващи очи с очила в желязна рамка.

— Ще запазим неговия дял — отговаря Марсел, без да го поглежда, с буйно движение на ръката. — Както и дела на Арман, Газел и Жозефа. Бъдете спокойни, няма да ощетим никого. Хайде, Лануай, какво чакаш, дявол да те вземе!

— Няма защо да кълнеш — казва Фабрьолатр с властен тон.

Мълчание. Лануай ме гледа, сякаш за да чуе какво мисля. Това е двадесет и пет годишен момък, здравеняк като Жаке, с пълни бузи и откровени очи. Доколкото мога да разбера, той е съгласен с Марсел, но не смее да пристъпи забраната на Фабрьолатр.

Заобиколени сме от двадесетина души. Разглеждам тези лица — познати и непознати, но по всичките чета глад, страх, тъга. Зная вече, че ще се намеся, зная и как. Но изчаквам, за да разбера още по-добре положението.

Идва още някой. Това е Пимон. Той държеше вестникарска будка в Ла Рок. Добре го познавам, а още по-добре — жена му Анес. И двамата са тридесет и пет годишни. Пимон е бивш център-нападател на отбора, който би Малжак в деня, когато с чичо и родителите ми стана катастрофата. Дребен, подвижен, набит, с късо остригани коси, засмян. Но днес не се усмихва.

— Няма защо да се отлага делбата — казва той напрегнато. — Всички ние тук гарантираме, че ще се извърши справедливо и че никой няма да бъде забравен.

— И все пак би било по-учтиво да изчакаме — възразява Фабрьолатр сухо, а очите му премигват зад очилата с железни рамки.

Забелязвам, че нито Пимон, нито Марсел, нито Лануай гледат Фабрьолатр, когато говори. Забелязвам също, че Марсел, който иначе е буен и докачлив, не възрази, когато Фабрьолатр публично му направи бележка, задето кълне. Като види човек мъчително тревожните и изгладнели погледи, с които множеството гледа двата хляба, става ясно, че то е съгласно веднага да се поделят. Но освен Марсел и Пимон никой не бе посмял да заговори. Отпуснатото, невзрачно мекотело Фабрьолатр държи в шах двадесет души!

— Бре! — казва изведнаж старият Пужес, обръщайки се към Лануай на нашето наречие (и аз веднага разбрах със сигурност, че Фабрьолатр не го разбира). — Я разделяй, момче, че вече лигите ми текат от тази питка!

По-късно ще разправя за стария Пужес. Той се изказа смеешком, със закачлив тон, но никой не откликна на смеха му. Настъпва мълчание. Лануай поглежда към мен, после към голямата тъмнозелена врата на замъка, сякаш се страхува тя изведнаж да не се отвори.

Тъй като мълчанието продължава, разбирам, че е настъпил моментът да се намеся.

— Ама че спор! — казвам с лек приятелски смях. — Правите цели истории за нищо и никакво! Струва ми се, че щом сте затруднени, остава да решите според болшинството на присъствуващите. Хайде — повишавам аз глас, — кой е за незабавната подялба?

Настъпва миг на дълбока изненада. После Марсел и Пимон вдигат ръка. Марсел се сдържа, а Пимон е напълно спокоен, но решителен. Лануай навежда очи неловко. След миг старият Пужес прави крачка и вдига показалеца си, като ме гледа съучастнически, но без да го отдели от равнището на гърдите си, така че застаналият зад него Фабрьолатр да не може да го види. Тази дребна хитрост ме кара да се срамувам заради него, затова не броя гласа му.

— Два гласа „за“ — казвам аз, без той да протестира. — А сега кой е против?

Само Фабрьолатр вдига ръка и Марсел високо хихика, но все така без да го погледне. Пимон се усмихва присмехулно.

— Кой се въздържа?

Никой не помръдва. Оглеждам жителите на Ла Рок. Невероятно: те дори не смеят да се въздържат от гласуване.

— С два гласа срещу един — казвам аз с равен глас — незабавната подялба е гласувана. Тя ще се извърши под контрола на дарителите. Тома и Жаке ще са отговорници.

Тома, който продължава да разговаря оживено с Кати (ще я обрисувам с подробности по-късно, като остана свободен), се доближава последван от Жаке и тълпата послушно им дава път, за да влязат в дюкянчето на Лануай. Поглеждам бързо към пожълтелия и разгромен Фабрьолатр. Трябва да е много глупав, за да се съгласи на предложението ми и сам да гласува, като по този начин показа изолираността си. Давам си сметка, че сам по себе си този простак не представлява нищо. Играта се води от силата, скрита зад зелената врата.

Лануай се залавя с усърдие за работа и докато разрязва хляба, виждам, че Анес стои с бебето си малко встрани, като оставя мъжа си да се реди на опашка. Тя ми се вижда поотслабнала, но все така приятна с русите си блестящи на слънцето коси и със светлокафявите очи, които продължават да ми се струват сини. Приближавам се. Чувствувам, че у мен се събужда някогашната слабост, която изпитвах към нея. И тя ме гледа с топли и тъжни очи, като че иска да ми каже: „Виждаш ли, Еманюел, ако се беше решил преди десет години, днес щях да бъда в Малвил.“ Зная. Ето още едно от нещата, които не съм извършил в живота си. И за което често мисля. Докато разменяме така мислите си, подема се разговор. Галя по бузката бебето й — бебето, което би могло да бъде мое. Научавам от Анес, че е момиче и че ще навърши осем месеца.

— Изглежда, Анес, че ако не бяхме дали кравата на Ла Рок, ти нямало да се съгласиш да повериш детето си на Малвил. Така ли е?

Тя ме гледа с възмущение в очите.

— Кой ти го каза? Не е станало дори и дума!

— Много добре знаеш кой.

— Ах, тоя! — казва тя със сдържан гняв.

Но аз забелязвам, че и тя понижава глас.

В тоя момент виждам с крайчеца на окото си Фабрьолатр, който се отправя крадешком към зелената врата.

— Господин Фабрьолатр! — извиквам аз силно.

Той се спира, обръща се и очите на всички се устремяват към него.

— Господин Фабрьолатр — казвам аз жизнерадостно усмихнат, като се приближавам към него, — намирам за много неблагоразумно да се отдалечавате по време на делбата!

Продължавам да се усмихвам, хващам го под ръка и му казвам полунашега, полунаистина:

— Да не вземете да събудите Фюлбер. Както знаете, той е човек с крехко здраве. Има нужда от много сън.

Чувствувам как отпуснатата му и без мускули ръка трепери под моята и без да го пусна, довеждам го със ситни стъпки до дюкянчето.

— Но господин свещеникът трябва да бъде предупреден за вашето пристигане — казва той с безизразен глас.

— Няма нищо бързо, господин Фабрьолатр. Само осем и половина е! Вижте какво, я идете и помогнете на Тома да разпредели дяловете.

И той ме послушва! Подчинява ми се! Толкова е мекушав и глупав, че участвува в подялбата, с която не е бил съгласен! Скръстил ръце под кожената си престилка, Марсел си позволява да се майтапи на висок глас, но само той, никой не го последва освен Пимон. Но Пимон — сега малко ме е срам да го гледам след твърде нежния разговор, който съм имал с очите на жена му.

Упътвам се към Кати, но старият Пужес ме спира. Добре го познавам. Ако си спомням точно, той сега трябва да е на седемдесет и пет години. Дребен, с малко тлъстина, малко коси, малко зъби и съвсем малко желание за работа. Единственото, което има в изобилие, са мустаците му в някакъв бледожълтеникав цвят, които висят както у галите от двете страни на устата му и с които той явно се гордее, защото честичко ги поглажда с лукаво изражение. „Аз, Еманюел — ми казваше той, като го срещах в Малжак, — наглед съм нищо, ама всичките съм ги турил в джоба си. Най-напред жена ми, дето пукна. Това първо. Истинска усойница, ти я познаваше. После, на шестдесет и пет години пипвам земеделска пенсия и хоп, давам чифлика срещу пожизнена рента. И си карам спокойничко в Ла Рок, като смуча от две страни и си живея, дето се вика, за сметка на английския крал. Нищо не пипвам! Десет години все така! И още не е свършено. Щото ще умра на деветдесет като баща си. Така че остават ми още петнадесет години да си карам тоя хубав живот! И други ми плащат!“

Срещах Пужес и мустаците му в Малжак, защото всеки ден, дори и в сняг, той изминаваше на колело петнадесетте километра от Ла Рок до Малжак, за да изпие две чашки бяло вино в кръчмата, която Аделаид бе отворила по-късно до бакалницата си. Две чашки, не повече. Едната той си я плащаше. А другата тя го черпеше, каквато си беше добра за старите познати. И там също Пужес използуваше. Безплатната чашка я пиеше бавничко.

— Е как стана така — казва ми Пужес тихо, като подръпва мустаците си и ме гледа лукаво, — че ти не брои моя глас?

— Не те видях — отговарям му леко усмихнат. — Трябваше да си вдигнеш по-високо ръката. Другия път ще трябва да караш по-смело.

— Все пак аз гласувах „за“ — казва той и ме тегли настрана. — Запомни добре, Еманюел, гласувал съм „за“. Не съм съгласен с това, което става тук.

Не е съгласен и да се натопи, в това съм сигурен.

— Сигурно ти липсват леките разходки с колелото и двете чашки бяло вино в Малжак — казвам му учтиво.

Той ме гледа и клати глава.

— Разходки не ми липсват, защото ти няма да повярваш, Еманюел, ама аз продължавам с колелото, всеки ден до шосето. Но накрая няма къде да си починеш. Защото виното на замъка, хе-хе, има да чакаш тия мръсници да ти дадат и в един напръстник! — продължава той със сдържана ярост.

— Слушай — казвам аз на диалект. — След като е разчистен пътят, защо не идваш от време на време до Малвил? Старата Мену ще е много доволна да ти предложи чашка червено от нашето лозе, то си струва колкото бялото вино на Аделаид.

— Няма да откажа — отговаря той и едва прикрива почти нахалното си тържествуване, породено от мисълта за безплатната черпня. — Много си внимателен, Еманюел! Няма да кажа на никого, в случай че някои искат да злоупотребят!

Той ме потупва приятелски по ръката, усмихва ми се и намига, като си поглажда мустаците, с което ми заплаща предварително за всичкото вино, което ще измъкне от мене. Разделяме се и двамата доволни, той — че отново е намерил един „английски крал“ и аз — че съм установил редовна и тайна връзка с Ла Рок.

В дюкянчето на Лануай делбата завършва. Получили своя дял хляб и масло, хората бързат да си отидат в къщи, сякаш се страхуват да не би в последния момент да останат без тях.

— А сега — казвам на Лануай — ще разсечеш незабавно и месото.

— За това трябва малко повече време — отговаря той.

— При всички случаи започвай.

Той ме поглежда — приятен момък, силен и стеснителен, после откачва половината теле, хвърля го на тезгяха и се залавя да точи ножа си. В магазинчето са останали само Марсел, Тома, Кати и едно момиченце, което тя държи за ръка. След подялбата на хляба Жаке е отишъл да помогне на Колен, който товари железарията си на каруцата няколко метра по-надолу на Пресечката, Фалвиница и Миет не се виждат, навярно са отишли при приятели в градчето. А пък Чернушата, която, странно нещо, като че ли всички са забравили при вида на питите хляб, е завързана на една халка отдясно на голямата зелена врата. Тя си е навряла муцуната в наръч сено, което Жаке е имал благоразумието да й донесе.

Най-сетне ми остава свободно време да поразгледам Кати. Тя е по-едра и не така пълничка като Миет, тъй като сигурно е била повлияна в Ла Рок от женските списания и култа към изпосталяването. Като сестра си и тя има възпълен нос и брадичка, хубави черни очи, но те са много изписани, кърваво начервена уста и не толкова гъсти, но по-подредени коси. Тя носи съвсем опънати джинси, пъстра блузка, широк колан с позлатена тока, а на ушите, около врата, на китките и на пръстите — голям брой причудливи накити. Както е сложена и нагласена, тя сякаш е слязла от страниците на „Госпожицата в нежната възраст“, а свободната й, небрежна и разлюляна стойка, с ръка, опряна на стената на дюкянчето, и с изпънати и издадени напред слабини, е, струва ми се, копирана от манекените и каталога на „Редута“.

Според мен погледът на Кати не е така кротък като на Миет, но той сигурно е изпълнен с твърде действена сексуална агресивност, ако се съди по начина, по който за няколко минути той е лапнал, задържал и обвързал изправилия се пред нея и напълно пленен Тома. Когато сме слизали от каруцата, Кати навярно е направила в един миг избора си и се е насочила към него със скорост и стремителност, които, доколкото разбирам, не оставят никаква надежда на заинтересувания.

— Еманюел — казва ми Марсел, — не познаваш племенницата ми.

Стискам ръката на племенницата, казвам няколко думи, тя ми отговаря, но извън този обществен ритуал тя ме обгръща с бърз поглед на познавач. Ето че съм преценен, оценен и претеглен не с оглед на нравствената ми същност, още по-малко на интелектуалната, но като вероятен партньор в единственото занимание, което й се вижда важно в живота. И мисля, че получавам добра оценка. След това Кати обръща към Тома бойния огън на очите си. Изненадващото ме в тази работа е неочакваната скорост и почти бруталността, с която е пуснато в движение завладяването на Тома. Вярно е, че нищо не става нормално в живота, който водим от деня на събитието. За доказателство — начинът, по който бе поставен въпросът за подялбата в Ла Рок. Доказателство е също фактът, че никой от нас не счете за нужно да свали пушката, която носим на рамо, дори и Колен, на когото тя сигурно много пречи при товаренето на каруцата.

— Ами ти? — питам момиченцето, което Кати държи за ръка и което в изоставеността си вследствие на силните очни атаки, разменени над главата му, от известно време се забавлява в следене на всичките ми движения. — Как се казваш?

— Евелин — отговаря тя, впила сериозно в мене подсинени хлътнали очи, които заемат повече от половината на мършавото й лице, врамчено в руси, съвсем остри коси, дълги до лакътя й.

Хващам я с две ръце под мишница и я вдигам до лицето си, за да я целуна, а тя веднага обгръща с краката си кръста ми и слага двете си мършави ръце около врата ми. Докато отвръща на целувките ми с щастливо изражение, тя се вкопчва в мен с крака и ръце, и то със сила, която ме изненадва.

— Виж какво — обръща се към мене Марсел, — ако имаш свободна минутка, бих искал да те видя в моето дюкянче, преди да се върнат ония мръсници.

— На драго сърце — отговарям аз. — Вие двамата (казвам на Кати и Тома) вървете да помогнете на Колен да натовари каруцата си. Слез, Евелин, остави ме — мъча се да отворя слабичките ръце на Евелин, а през това време Кати улавя Тома за ръка и го повлича по улицата.

— Не, не — казва Евелин и се притиска до мен. — Поноси ме така до Марсел.

— Ще слезеш ли, ако те понося?

— Обещавам ти.

— Няма да се отървеш лесно, ако й отстъпваш на тази проклетия — казва Марсел.

Той добавя:

— Тя живее при мене, откакто падна бомбата. Кати се грижи за нея. И, вярвай ми, понякога е много мъчително, като знаеш, че страда от астма. Нощем съвсем не е леко.

Значи, това е сирачето, за което разправяше Фюлбер, за което „никой в Ла Рок не искал да се грижи“. Какъв неприятен човек! Той лъже, както диша, дори и когато не е нужно.

Марсел ме отвежда не в дюкянчето си, където биха могли да ни видят, а в една мъничка трапезария, чийто прозорец гледа към малко по-голям двор. Забелязвам веднага люляците. Запазени от четирите стени, те са опърлени, но не са горели.

— Виждаш ли? — казва Марсел с блясък на удоволствие в черните си очи. — Имат пъпки! Не са загубени моите люляци, ще оживеят. Седни, Еманюел!

Подчинявам се и Евелин веднага се настанява в краката ми, сграбчва двата ми палеца и като се обръща с гръб към мене, ги кръстосва на гърдите си.

Сядайки аз гледам на ореховия скрин полиците, където Марсел е наредил книгите си. Само от библиотека „Пош“ и „Клуб“. Защото книгите от библиотека „Пош“ се купуват навсякъде, а за „Клуб“ не е необходимо да се влиза в книжарница, за да ги имаш. За пръв път Марсел ме учуди, когато бях на дванадесет години. Преди да вземе една книга, която искаше да покаже на чичо ми, видях го, че си сапунисва дълго ръцете на кухненската мивка. А когато дойде, установих, че не бяха станали по-бели. Широки, кожата като щавена, с черно в месестата част.

— Нищо нямам да те почерпя, Еманюел — казва той и сяда срещу мен.

Той поклаща тъжно глава.

— Видя ли?

— Видях.

— Забележи, нека бъдем справедливи. Отначало Фюлбер ни беше полезен. Той ни накара да погребем мъртвите. В известен смисъл той дори ни върна смелостта. Но заедно с Арман малко по малко взе да затяга винтовете.

— И вие не реагирахте?

— Когато поискахме да реагираме, бе вече много късно. По-скоро в началото не бяхме достатъчно недоверчиви. Тоя Фюлбер има златен език. Каза ни: „Трябва да се пренесат всичките стоки от бакалницата в замъка, за да се избегне плячкосването, защото собствениците са мъртви.“ Добре, това изглеждаше разумно. Така и направихме. Същите разсъждения за колбасите. После ни каза: „Няма защо да държите пушките. Хората ще вземат да се избиват. Трябва да ги приберем и тях в замъка.“ Добре, и това също не беше глупаво. И какъв смисъл да пазим пушките, когато няма вече дивеч? И в един прекрасен ден, виждаш ли, забелязахме, че в замъка има всичко: фураж, жито, коне, прасета, колбаси, бакалски стоки и пушки. Дори не споменавам кравата, която ни докара. И това е. Замъкът разпределя всеки ден дажбите на хората. А дажбите се менят от човек на човек, нали ме разбираш? Също и от един ден до друг, според благоволението на господаря. Ето по този начин ни държи Фюлбер. Чрез дажбите.

— А Арман, каква е неговата роля в тази история?

— Арман ли? Той е светската власт. Терорист. Фабрьолатр пък е разузнаването. Фабрьолатр е мухльо, забележи, както сигурно си успял да разбереш.

— А Жозефа?

— Жозефа е домакинята. Около петдесеттгодишна. О! Нищо особено красиво. Но тя не се занимава само с домакинството, ако разбираш какво искам да кажа. Живее в замъка с Фюлбер, Арман и Газел. Газел — добавя той — е викарият, който Фюлбер готви за тебе, след като добре го обработи.

— А що за тип е Газел?

— Истинска жена! — казва Марсел и се разсмива и на мене ми става хубаво, като го виждам да се смее, защото винаги съм го виждал радостен в дюкянчето му, с искрящи черни очи, потръпваща брадавица и с разлюлени херкулесови рамене от смях, който той трябва да сдържа заради гвоздеите в устата си, които взема един по един, преди да ги закове в обущата. И колко много обичам начина, по който ги забива, право, съвсем отвесно, без да сбърка нито веднаж и при това с каква скорост!

— Газел — продължава той — е вдовец на около петдесет години. Но ако искаш да се забавляваш, върви да го видиш сутрин в дома му в десет часа, като домакинствува с коси, завързани в тюрбан да не се изпрашат, че търкане, че лъскане, че мазане и всичко това за нищо, защото живее в замъка! И е предоволен! Така нищо не се цапа в къщи!

— А иначе?

— А, не е лош човек в душата си, но какво искаш, той вярва. И благоговее пред Фюлбер! Все пак, ако дойде в Малвил, добре ще е да се пазиш от него.

Гледам го.

— Той никога няма да дойде да живее в Малвил. Другарите ме избраха в неделя вечер за абат на Малвил.

Евелин изпуска палците ми, обръща се и ме разглежда изплашено, но прочетеното по лицето ми навярно я успокоява, защото веднага отново заема предишното си положение. А Марсел разтваря широко очи и уста и миг след това започва гръмко да се кикоти.

— Ти си съвсем като чичо си, слушай! — казва той между два пристъпа. — И колко жалко, че не живееш в Ла Рок! Щеше да ни отървеш от тази гад! Забележи — продължава вече сериозно, — ако трябва да пристъпим към решителни мерки и аз съм помислил. Но тук мога да разчитам само на Пимон. А Пимон да посегне на свещеник!…

Гледам го мълчаливо. Тиранията на Фюлбер трябва да е много тежка, щом човек като Марсел мисли така.

— Слушай — казва той, — миналата неделя ти не даде ли хляб на Фюлбер, когато е тръгнал от Малвил?

— Хляб и масло.

— Абе научихме го от Жозефа. За щастие тая е бъбрица.

— Този хляб беше за вас.

— Много добре разбрах, но както и да е.

Той разперва двете си черни, сякаш щавени ръце.

— Ето докъде сме стигнали — казва Марсел. — Утре, ако Фюлбер реши ти да умреш, ще умреш. Да предположим само, че откажеш да отидеш на литургията или да се изповядаш, и готово! Дажбата ти се намалява. О, няма да ти я отнеме съвсем, не! Реже от нея. Малко по малко. И ако вземеш да ръмжиш, Арман ти пристига на кратко посещение в къщи. О, не и при мене! — продължава той и се изправя. — Все още малко се страхува от мен Арман. Заради това.

От предния джоб на кожената си престилка той изважда острия като бръснач нож, с който разрязва подметките. Светкавично бързо. И веднага го слага на мястото му.

— Слушай, Марсел — казвам аз след малко. — Ние двамата с теб се познаваме отдавна. Ти познаваше и чичо ми, а и той те уважаваше. Ако искаш да дойдеш да живееш в Малвил с Кати и Евелин, ние ще те приемем на драго сърце.

Евелин не се обръща, но вкопчила двете си ръце върху моите палци, притиска ръцете ми на гърдите си със сила, която ме смайва.

— Благодаря ти — отговаря Марсел и сълзи се появяват в черните му очи. — Наистина благодаря. Но не мога да приема. По две причини: първо, нарежданията на Фюлбер.

— Нареждания ли?

— Е да, представи си: господинът издава разпоредби съвсем сам, без да пита никого. И ни ги чете от амвона в неделя. Първа разпоредба — знам я наизуст: премахва се частната собственост в Ла Рок и всички недвижими имущества, магазини, хранителни стоки и доставки, намиращи се в границите на крепостта, принадлежат на ларокската енория.

— Не е възможно!

— Чакай! Това не е всичко. Втора разпоредба: никой жител на Ла Рок няма право да напуска градчето без разрешението на енорийския съвет. А този съвет — който той назначи! — се състои от него, Арман, Газел и Фабрьолатр.

Смаян съм. Предпазливостта, която бях проявил дотогава по отношение на Фюлбер, сега ми се вижда напълно излишна. Освен това от три четвърти часа бях чул и видял достатъчно, за да се убедя, че режимът на Фюлбер би намерил много малко защитници, ако отношенията с Малвил се развалят.

— Разбираш, нали, че енорийският съвет никога няма да ми разреши да замина — продължава Марсел. — Обущарят е нещо много полезно. Особено сега.

Извиквам буйно:

— Пет пари не давам за Фюлбер и за неговите разпоредби! Хайде, Марсел, вземаме те с нас и ти сменяме квартирата!

Марсел клати тъжно глава.

— Не. И ще ти кажа истинската причина. Не искам да изоставя тукашните хора. О, много добре зная, че не са твърде храбри. Но все пак, ако не съм тук, ще стане още по-лошо. Двамата с Пимон все пак малко ги възпираме тия господа. А не искам да изоставя и Пимон. Би било много грозно.

Той продължава:

— Но ако искаш да вземеш Кати и Евелин, вземи ги. От известно време Фюлбер все подкача Кати да отиде в замъка да се грижи за домакинството му. Нали ме разбираш? Като не се брои Арман, който също обикаля подире й.

Изтръгвам палците си от ръцете на Евелин, завъртам я и я улавям за раменете.

— Можеш ли да си държиш езика, Евелин?

— Да.

— Тогава слушай, ще нравиш каквото ти каже Кати и нито дума, чуваш ли?

— Да — отговаря тя сериозно като съпруга, която дава дума за вярност.

Прикованите й тържествено в мене големи сини очи, уголемени още повече от кръговете под тях, ме забавляват и вълнуват и като се старая да задържа и двете й ръце, за да не се вкопчи отново в мен, навеждам се и я целувам по двете бузи.

— Разчитам на теб — казвам аз и ставам.

В този момент чуваме откъм улицата силни викове, после шум от тичане по паважа и в малката стая изниква запъхтяна Кати, която вика от вратата:

— Елате бързо! Арман ще се бие с Колен!

И веднага изчезва. Изскачам от стаята с бързи крачки, но като забелязвам, че Марсел идва подире ми, спирам се на прага.

— Понеже държиш да останеш тук — казвам му на диалект, — ще направиш добре да не се намесваш и да пазиш детето да не върви в краката ми.

Когато стигам до каруцата, Арман е в много тежко положение и крещи. Жаке и Тома му държат двете ръце. (Тома с някакъв ключ.) Пред него, зачервен като петел, Колен размахва над главата му парче оловна тръба.

— Ей, ей, какво става тук? — казвам с най-миролюбив глас.

Обръщам Колен и заставам с гръб към Колен, между него и Арман.

— А вие двамата, пуснете Арман! Нека обясни!

Тома и Жаке се подчиняват, твърде доволни в себе си от моята намеса, защото е минало време, откакто държат Арман неподвижен и тъй като Колен не се решава да го набие, положението им е доста деликатно.

— Тоя! — казва Арман също така облекчено и ми показва Колен. — Другарят ти ме обиди.

Разглеждам го. Напълнял е Арман, откакто не сме се виждали. Само той е напълнял в Ла Рок. Висок, дори по-висок от Пейсу. Широките му рамене и мощният му врат издават голяма сила. А и с реномето, което имаше, достатъчно беше, преди бомбата, да се появи на някой бал, за да се изпразни залата.

Впрочем кой знае дали поради изпразването на балните зали той не можа да си намери момиче и да се ожени, макар че в замъка бе с месечна заплата, имаше безплатно жилище, отопление и осветление. И ето че по липса на съпруга е трябвало да се задоволи със старите тенджери и с преварените супи в градчето, от което съвсем се е озлобил. Вярно, че с бледите си очи, със съвсем белите си клепки и вежди, смачкания нос, издадената брадичка и с пъпките си той не е много привлекателен. Но най-после въпросът не е там. И най-грозният мъж си намира жена. Онова, което не харесват у Арман, освен грубостта му, е, че не обича да работи. Обича само да плаши. Затова му се сърдят, че си дава вид на управител или на горски пазач, а не е нито едното, нито другото. Впрочем той си е измислил някаква униформа като на военните, от която се отвръщат и последните симпатии: старо кепе, черно кадифено сако с позлатени копчета, панталон за езда, също черен, и ботуши. И пушка. Да не забравим пушката. Дори когато ловът е забранен.

— Оскърбил те е? — казвам аз. — Какво ти каза?

— Каза ми: „Плюя на теб“ — отговаря Арман злобно. — „Плюя на теб и на разпоредбата ти.“

— Така ли каза? — питам аз, като се завъртам кръгом и се възползувам от това, че съм с гръб към Арман, за да намигна на Колен.

— Да — отговаря все още зачервеният Колен. — Казах му да…

Прекъсвам го.

— Невъзпитан простак, не те ли е срам? — казвам високо на нашенско наречие. — Ще си вземеш думите веднага назад, защото не сме дошли тук да нагрубяваме хората.

— Добре, хайде, вземам ги — казва Колен, който влиза веднага в играта. — Но той пък ме нарече „малко дупе“.

— Това ли каза? — обръщам се аз към Арман и го гледам строго.

— Той ме ядоса — отговаря Арман.

— Хубаво де, браво, и ти не си поплюваш. Защото „дупе“ е много по-лошо, отколкото „плюя на теб“. И в края на краищата тук ние сме гости на свещеника от Ла Рок. Все пак, Арман, не бива да прекаляваме. Ние ви докарваме една крава, половин теле два месени хляба и кило масло, а ти ни наричаш „дупета“.

— Само него нарекох „дупе“ — казва Арман.

— Нас или него, все едно. Хайде, Арман, и ти като него ще си оттеглиш думите.

— Щом това ти прави удоволствие — отговаря Арман без всякакво желание.

— Браво! — казвам аз с чувството, че може би ще е неблагоразумие да отивам по-нататък с изискванията си. — Е, добре, това е! Сега, след като сте се придобрили и вече можем да говорим спокойно, за какво става дума? Каква е тази разпоредба?

Арман обяснява, което ми дава време да подготвя отговора си.

— И, разбира се — казвам на Арман, след като свършва, — ти си искал да приложиш наредбата на твоя свещеник и да попречиш на Колен да пренесе магазина си. С оглед на това, че според нея сега магазинът принадлежа на енорията.

— Точно така — отговаря Арман.

— Правилно, момчето ми, не те упреквам — казвам аз. — Ти само си изпълнил дълга си.

Арман ме гледа в почуда и не без недоверие, белите му клепки трептят над бледите очи. Продължавам:

— Само че, виждаш ли, Арман, има една трудност. А тя е, че в Малвил също сме взели решение. И според това решение имуществата, които принадлежат на жителите на Малвил, сега са собственост на замъка, където и да се намират. Така че магазинът на Колен в Ла Рок е собственост на Малвил. Надявам се не твърдиш обратното? — казвам строго на Колен.

— Не казвам обратното — отговаря Колен.

— Според мен — продължавам аз — това е особен случай. Наредбата на твоя свещеник е неприложима, защото Колен не е ларокец, а малвилец.

— Възможно е — отговаря Арман с дрезгав глас, — но това господин свещеникът ще го реши, не аз.

— Добре — казвам, като го улавям под ръка, с което имам за цел да улесня вежливо разкарването му, — върви да обясниш това на Фюлбер от мое име и същевременно да му кажеш, че сме дошли и че става вече късно. А вие — казвам през рамо на другите — продължавайте да товарите до ново нареждане. Без да се хваля — продължавам аз доверително, след като сме се отдалечили на няколко крачки, — но мога да ти кажа, Арман, че те измъкнах от неприятно положение, тия момчета са несговорчиви и малкият Колен — повече от всички, просто чудо е, че не ти е разцепил черепа на две и не толкова, задето си го нарекъл „дупе“, разбираш ли, а заради „малкото“. „Малко“, това той не го прощава. Все пак, Арман — продължавам аз, като му стискам силно ръката, — Ла Рок и Малвил няма да вземат да се бият заради някакъв куп за нищо негодни железа! Да предположим, че Фюлбер не иска да признае правото на Малвил на магазина на Колен и че положението се влоши и започнем да се стреляме, ще бъде много глупаво да се избиваме за това, не е ли така? А и от ваша страна, ако раздадете пушките от замъка на тукашните хора, съвсем не е сигурно, че ще ги насочат срещу нас.

— Не виждам какво ти дава право да говориш така! — казва Арман, като се спира и ме гледа, пребледнял от страх и гняв.

— Ами че погледни около себе си, момко! Вашата разправия вдигна доста шум. Добре де, погледни! Гледай! На улицата няма никой! — Усмихвам се. — Не може да се каже, че хората от Ла Рок са се втурнали да ти помагат, когато моите трима юнаци бяха те стиснали за врата.

Млъквам, за да му дам възможност да преглътне мълчаливо чашата с отрова, както и прикрития ми ултиматум.

— Хайде, оставям те — казвам аз. — Разчитам на тебе да обясниш положението на Фюлбер.

— Ще видя какво мога да направя — отговаря Арман, като се опитва да посъбере колкото може останките от честолюбието си.