Дейвид Уингроув
Бялата планина (19)

Глава 9
В Небесния храм

Кулата беше построена на планинския склон — малка, кръгла двуетажна постройка, над която беше надвиснала гладка сива скала. Под нея бяха останали само очертанията на древните стени — огромни правоъгълници, подредени на зигзаг по терасите надолу по склона; ниските зидове бяха обрасли с буйна трева и алпийски цветя.

Леман беше застанал в края на развалините, загледан в ширналата се на изток долина. Тук нямаше нищо човешко — нищо освен огрените от слънце хълмове и прострелите се далече надолу диви ливади, прерязани от бавно течащата река. Докато гледаше, той си представи как всичко ще е същото и след хиляда години, докато светът отвъд планините се разкъсва.

Така и щеше да бъде. След като веднъж отминеше болестта „човечество“.

Загледа се нататък. В далечината голите скали се спускаха половин ли надолу към дъното на долината, сякаш някакъв великан беше прорязал груба просека през планините. Тъмни борови гори се издигаха нагоре и отстъпваха пред снега и леда и най-накрая — и пред ясното, яркосиньо небе.

Потрепери. Беше красиво. Толкова красиво, че му секна дъхът. Всичко друго — цялото изкуство, колкото и изящно да беше — в сравнение с това беше просто игра. Това тук беше истинско. Беше като храм. Храм на старите богове. Храм от камък и лед, от дървета и поток, издигащ се нагоре в небесата.

Обърна се и погледна към Райд. Мъжът беше застанал до кулата, вглъбен в себе си, плътно увит в кожи, и сякаш не забелязваше заобикалящата го огромна мистерия. Леман поклати глава и се приближи.

Беше просто предчувствие, но когато видя корабите на силите за сигурност, накацали по склоновете, първата му мисъл беше за стария тунел. Той ще е само там, беше си помислил. Сега, след час, вече не беше толкова сигурен.

— Какво правим? — нервно попита Райд. Той също беше видял мащаба на операцията на силите за сигурност; беше видял редиците от трупове, прострени на снега.

Леман се загледа в него, после се заизкачва по тясната пътека към кулата. Рамката на вратата беше празна. Влезе вътре и се огледа. Кулата беше черупка, цялата отворена към небето, но подът беше много по-нов. Големите греди изглеждаха стари, но така и трябваше да изглеждат. А ги имаше най-много от десет години.

Райд се приближи, застана на вратата и надникна вътре.

— Какво е това? Тук ли ще се крием, докато си отидат?

Леман поклати глава, обърна се, излезе и огледа съседния хълм. След това изсумтя доволен, приклекна и взе да разделя острите треви с облечените си в ръкавици ръце.

— Ето го — обади се той. — Я ми помогни.

Райд се приближи. Беше нещо като капак. Старомодна кръгла метална плоча, по-малка от един чи в диаметър. От двете й страни по една дръжка. Леман хвана едната, Райд — другата. Двамата задърпаха капака, докато той поддаде.

Отдолу имаше плитка шахта. Леман се наведе и опипом затърси нещо.

— Какво правиш? — попита Райд, като се оглеждаше — страхуваше се да не ги забележат от някой преминаващ кораб на силите за сигурност.

Леман не каза нищо, а просто продължи да търси. Миг по-късно се изправи — държеше нещо в ръка. Приличаше на нож. Нож с широко, плоско острие и кръгла дръжка. Или на нещо като клин.

Изправи се и се върна при кулата.

Влезе вътре, приклекна и остави клина до себе си. С пъшкане избута една от гредите плътно до отсрещната стена. В зидарията се разкри малка вдлъбнатина, чиято форма съвпадаше идеално с формата на клина. Леман претегли клина в ръка и го постави във вдлъбнатината. Райд, който гледаше от вратата, се разсмя. Това беше ключ.

Леман се върна до вратата. Щом стигна там, нещо изщрака остро и целият под започна да се надига, да се издига все по-нагоре, докато най-накрая спря на двайсет чи над главите им.

Това беше асансьор. Нещо повече — зает. Райд изхълца от изненада, после припряно наведе глава. Вътре беше Де Вор.

— Крайно време беше! — и Де Вор мина покрай тях. Беше посинял от гняв. — Още час и щяха да ме пипнат! Чувах ги как чоплят печата в другия край на тунела.

— Какво стана? — попита Леман, докато вървеше подир Де Вор. Излязоха на открито.

Де Вор се обърна към него.

— Някой ни е предал! Продал ни е, да му го начукам!

Леман кимна.

— Бяха от силите за сигурност — обясни той. — Корабите, които видях, бяха на специалните елитни части. Заповядват им от много високо място, нали разбираш?

Грозна гримаса изкриви лицето на Де Вор. Пребиваването в затворения тунел не му беше повдигнало кой знае колко настроението.

— Еберт! Но какво ли е намислил тоя мръсник? Каква игричка си играе шибаното копеленце?

— Сигурен ли си, че е той?

Де Вор извърна глава.

— Не. Не виждам какво би могъл да спечели от това. Но кой друг да е? Кой друг знаеше къде сме? Кой друг би могъл да ме удари без предупреждение?

— И какво ще правим?

Де Вор се разсмя кисело.

— Нищо. Не и преди да си поприказвам с онази малка гад. Но ако не успее да ми даде свястно обяснение, мамицата му — край с него. Полезен или не — край с него, чухте ли ме?

* * *

Хал Шепърд се извърна и погледна към младия танг с просълзени от благодарност очи.

— Ли Юан… Радвам се, че дойде.

Гласът му беше тънък, почти прозрачен и идеално съответстваше на лицето му: измършавяло, повехнало лице, подобно на череп. На Ли Юан му беше болно да го гледа такъв. Да вижда как цялата сила изтича от човека, а през очите му гледа смъртта.

— Бен ми изпрати вест — каза тихо, почти нежно. — Но трябваше да ме повикате по-рано. Можех да отделя време. Знаеш, че можех.

Сянка на усмивка трепна на устните на Шепърд.

— Да. В това си същият като Шай Тун. Много се възхищавах от това му качество.

Произнасянето на думите му отнемаше толкова време, струваше му такива усилия, че Ли Юан усети, че копнее той да млъкне. Да не казва нищо. Може би просто да си лежи там. Но Шепърд не искаше това. Знаеше, че смъртта го чака само след дни, и сега, когато Ли Юан беше тук, искаше да каже каквото имаше да му казва. Нито пък на Ли Юан му даваше сърце да му откаже.

— Много липсваше на баща ми, след като се върна тук. Той често повтаряше, че сякаш са отнесли част от него — Ли Юан погледна настрани и слабо се засмя. — Знаеш ли, Хал, не съм много сигурен, че са му липсвали съветите ти — може би му е липсвал просто гласът ти.

Погледна отново към Шепърд, забеляза, че в очите му пак са се събрали сълзи, и усети, че и собствените му очи се насълзяват. Извърна глава, затвори за кратко очи и си спомни за едно друго време в продълговатата стая в Тонджиян, когато Хал го беше учил да жонглира. Как със смях му беше казал, че това е единственото основно умение, което трябва да владее един владетел. Такъв си беше винаги — донякъде игрив, донякъде сериозен; всяка негова игра си имаше смисъл, всяка негова дума беше дестилат на цяло богатство от неизказани мисли. Беше най-добрият съветник на баща му. В това семейство Ли винаги бяха имали късмет — защото кой друг от Седмината можеше да вади вода от толкова дълбок кладенец, както те — от семейство Шепърд? Точно това беше отличителната им черта. Точно затова другите фамилии винаги търсеха съвет от Ли.

Но сега тази верига беше прекъсната. Освен ако не успееше да убеди сина на Хал.

Погледна отново към Шепърд и забеляза как той го наблюдава със странно познатите си очи насред това опустошено лице.

— Знам, че не съм хубав за гледане, Ли Юан — разбирам го. Но ме погледни. Моля те. Имам да ти казвам нещо важно.

Ли Юан наклони глава.

— Разбира се, Хал. Аз… спомних си нещо.

— Разбирам. През цялото време го виждам. С Бет. Човек свиква с такива неща.

Шепърд се поколеба. На лицето му трепна болка, после премина. Гласът му се превърна в леко хъхрене.

— Е… нека да ти го кажа просто. Промяната е дошла, Юан, независимо дали ни харесва или не. Сега ти трябва да я обуздаеш и да я яхнеш като кон. На баща ти дадох друг съвет, знам, но тогава беше друго. Много неща са се променили — дори само за последната година. Сега трябва да бъдеш безмилостен. Безкомпромисен. Ван Со-леян ти е враг. Мисля, че го разбираш. Но не смятай, че е единственият, който ще ти се противопостави. Онова, което трябва да направиш, е да разтревожиш и приятел, и враг, но да не бягаш от това само заради дружбата или враждата. Не. Трябва да държиш твърд курс, Юан. Иначе няма надежда. Никаква надежда.

Хал продължи да лежи мълчалив, съвсем неподвижен, докато най-накрая Юан разбра, че е заспал. Остана там. Гледаше го. Нямаше нищо дълбокомъдро в това, което беше казал Хал, нищо, което да не беше чувал вече хиляди пъти. Не. Онова, което придаваше значение на тези думи, беше кой ги е казал. Хал, който винаги съветваше да се действа умерено, дори по време на дългата война с дисперсионистите. Дори и след като те бяха посели в него рака, който сега го убиваше.

Остана там, докато дойде Бет. Тя надникна иззад него, видя как стоят нещата, после отиде до шкафа, извади още едно одеяло и зави с него Хал. След това се обърна към Ли Юан.

— Той да не би… — започна Ли Юан, разтревожен изведнъж.

Бет поклати глава.

— Не. Напоследък го прави често. Понякога заспива насред изречението. Сега е много слаб, нали разбираш. Вълнението от това, че си дошъл, сигурно го е изтощило. Но моля те, не се притеснявай. Всички се радваме, че дойде, Ли Юан.

Ли Юан сведе очи, трогнат от простите й думи.

— Това е най-малкото, което можех да направя. Хал ми беше като баща — отново вдигна глава и я погледна в очите. — Не знаеш колко ме боли, като го гледам така.

Тя извърна глава — само леко изопнатите й скули разкриваха колко много неща прикрива. След което го погледна и му се усмихна.

— Е… да го оставим да спи, става ли? Ще направя ча.

Ли Юан се усмихна, после се поклони леко — сега беше разбрал защо баща му е говорил толкова много за посещението си тук. Въпреки че смъртта дебнеше Хал, тук имаше доволство. Равновесие.

А как да намери това за самия себе си? Защото колелото на собствения му живот беше счупено, оста му — разклатена.

Последва я по тежкото вито стълбище, след това се изправи и се взря през сумрака на коридора към градината — към яркоцветния квадрат в тъмната дъбова рамка на вратата.

Потръпна, смаян от гледката; от почти халюцинаторната яснота на онова, което виждаше в рамката. Сякаш ако пристъпеше прага, щеше да влезе в друг свят. Дали това беше просто заради ниския таван и липсата на прозорци тук и контрастиращото отворено пространство на градината отвъд, той не можеше да каже, но ефектът го караше да затаи дъх. Никога досега не беше виждал нищо подобно. Светлината сякаш беше вдълбана в мрака като оптична леща. Толкова беше жива. Като измита. Тръгна нататък, леко зяпнал от почуда, след това спря, разсмя се и допря длан до топлото дърво на подпората.

— Бен?

Младежът беше вдясно, в кухненската градина, близо до вратата. Вдигна поглед. Беше коленичил до края на една пътека и сякаш бе очаквал Ли Юан да се появи точно в този миг.

— Ли Юан…

Ли Юан се приближи и застана до него. Късните утринни лъчи стоплиха врата и раменете му.

— Какво правиш?

Бен потупа тревата до себе си.

— Играя си. Не искаш ли да поиграеш с мене?

Ли Юан се поколеба, после прихвана полите си и коленичи до Бен.

Бен беше извадил няколко камъка от бордюра на лехите. Отдолу се виждаше черна земя. Плоската й повърхност беше кръстосана от малки тунелчета. На тревата до него имаше продълговата сребърна кутия със заоблени краища, като прекалено голяма кутия за пури.

— Какво е това? — полюбопитства Ли Юан.

Бен се разсмя.

— Моята малка армия. След малко ще ти покажа. Но погледни. Доста са се разширили, нали?

Мрежата от малки тунелчета се простираше на няколко чи във всички посоки.

— Това е част от мравуняк — обясни Бен. — По-голямата му част е долу, под земята. Сложен лабиринт от тунели и нива. Той е огромен. Като мъничък Град.

— Разбирам — обади се Ли Юан, изненадан от интереса на Бен. — Но какво му правиш?

Бен се наведе леко напред и се загледа в движението на една от следите.

— От известно време ни досаждат. Влизат в буркана със захарта и щъкат зад мивката. Та мама ме помоли да им видя сметката.

— Да им видиш сметката ли?

Бен вдигна глава.

— Да. Голяма напаст са, ако не им видиш сметката. Та се глася да им унищожа мравуняка.

Ли Юан се намръщи, след това се разсмя.

— Не разбирам, Бен. Ти какво правиш — някаква киселина ли използваш или какво?

Бен поклати глава.

— Не. Използвам тези — той вдигна сребърната кутия и я подаде на младия танг.

Ли Юан отвори кутията, веднага я изпусна и рязко се дръпна назад.

— Няма нищо — и Бен вдигна кутията. — Не могат да избягат, освен ако аз не ги пусна.

Ли Юан потрепери. Кутията беше пълна с мравки. Големи, червени, грозни на вид мравки. Стотици мравки, които заплашително сновяха насам-натам.

— Използваш тях ли?

Бен кимна.

— Създал ги е Еймъс. Въз основа на polyergus, известни като амазонски мравки. Те са войнишка каста, нали разбираш. Влизат в мравуняците на други мравки и ги поробват. Тези са подобни, ала не поробват, а просто избиват.

Ли Юан поклати бавно глава, ужасен от мисълта.

— Те са полезно средство — продължи Бен. — Тук ги използвам много. Всяка година се появяват нови мравуняци. Хубаво, че Еймъс е направил много от тези. Да съм загубил само към половин дузина. Задръстват се с пръст и умират или просто от време на време истинските мравки влизат в бой с тях и ги разкъсват на парчета. Обикновено обаче почти не срещат съпротива. Те са съвсем безмилостни, нали разбираш. Машини — това са те. Идеалното градинарско средство.

Бен се разсмя, но Ли Юан не схвана шегата.

— Баща ти ми каза, че аз трябва да бъда безмилостен.

Бен вдигна поглед от мравките и се усмихна.

— Че ти да не би да не го знаеш?

Ли Юан погледна към Бен, също като при първата им среща — в деня на годежа му с Фей Йен — имаше чувството, че общува с равен, с човек, който напълно го разбира.

— Бен? Ще станеш ли мой съветник? Мой главен съветник? Ще станеш ли за мене това, което баща ти беше за моя баща?

Бен се извърна, загледа се в залива, сякаш искаше да попие онова, което го обкръжава, после погледна към Ли Юан.

— Аз не съм баща ми, Ли Юан.

— Нито пък аз съм баща ми.

— Не — Бен въздъхна и наведе глава. Наклони кутията и мравките се разбягаха във всички посоки. На устните му се изписа странна усмивка.

— Знаеш ли, не подозирах, че това би ме изкушило, но ме изкушава. Само да опитам. Да видя как е — отново вдигна поглед. — Но не, Ли Юан. Ще бъде просто игра. Сърцето ми няма да ме тегли натам. А това би било опасно, не смяташ ли?

Ли Юан поклати глава.

— Грешиш. Освен това имам нужда от тебе, Бен. Ти си създаден да бъдеш мой помощник, мой съветник…

Млъкна — беше забелязал как го гледа Бен.

— Не мога, Ли Юан. Съжалявам, но трябва да правя нещо друго. Нещо по-важно.

Ли Юан се втренчи смаяно в него. По-важно ли? Че какво можеше да е по-важно от властта?

— Не разбираш — продължи Бен. — Така си и знаех. Но ще разбереш. Може да минат и двайсет години, но един ден ще разбереш защо днес ти отказах.

— Значи не мога да те убедя?

Бен се усмихна.

— Да бъда твой главен съветник — да бъда като баща ми за Ли Шай Туй — това не мога. Но ако някога имаш нужда от мене, ще бъда насреща, Ли Юан. Само трябва да дойдеш тук. И ще можем да седим в градината и да си играем на убиване на мравки, става ли?

Ли Юан се взря в него — не беше сигурен дали това не е приятелска подигравка; после си позволи да се отпусне и в отговор се усмихна на Бен.

— Добре. Ще разчитам на обещанието ти.

Бен кимна.

— Добре. А сега гледай. Най-забавно е винаги в началото. Когато търсят дупките. Също като хрътки, надушили кръв. В тях има нещо чистокръвно.

Ли Юан се дръпна назад и видя как Бен изхлузи кутията от прозрачния калъф и оттам се изля яркочервен поток. Падаха като песъчинки върху катраненочерната земя и веднага се пръскаха по тъничките следи. Движеха се със смайваща скорост. А след това изчезнаха като размесена с кръв вода, която жадната пръст бе попила, да издирват жертвите си надолу, в дълбокото.

Беше точно както го каза Бен: в тях имаше нещо чисто, нещо много завладяващо. Ала същевременно бяха ужасяващи. Малки машинки — това бяха те. Изобщо не бяха мравки. Потръпна. Какво ли, в името на всички богове, си беше мислил Еймъс Шепърд, когато бе създавал подобни неща? Пак погледна към Бен.

— А когато приключат… какво става после?

Бен вдигна глава и го погледна в очите.

— Връщат се. Така са програмирани. Също като хей, които използвате под Мрежата. В крайна сметка то е същото. Съвсем същото.

* * *

Ханс Еберт седеше в креслото си с потъмняло от гняв лице.

— Кар е направил какво?

Скот наведе глава.

— Всичко е тук, Ханс. В доклада.

— Доклад?! — Еберт се изправи, заобиколи бюрото и грабна папката от капитана. Отвори я, огледа листа и погледна към Скот.

— Но той е до Толонен.

Скот кимна.

— Позволих си волността да направя копие. Знаех, че ще се заинтересуваш.

— Така ли? — Еберт си пое дъх и кимна. — И какво Де Вор?

— Измъкнал се е. Кар почти го спипал, но той се измъкнал през мрежата.

Еберт преглътна — не знаеше кое е по-лошо: Де Вор в ръцете на Кар или Де Вор на свобода и го обвинява за нападението.

Едва беше започнал да размишлява над въпроса, когато ординарецът му се появи на вратата.

— Повикване за вас, сър. Някой си ши Бийти. Както разбрах, по работа.

Усети как стомахът му се свива. Бийти беше Де Вор.

— Простете, капитан Скот. Това е спешно. Но ви благодаря. Оценявам уместните ви действия. Ще се погрижа да не останете невъзнаграден за помощта.

Скот се поклони и го остави сам. Известно време той се мъчеше да се стегне, после се наведе напред.

— Свържи ме с ши Бийти.

Облегна се назад и се загледа в екрана, на който се появи лицето на Де Вор, наклонено на една страна — заради повърхността на бюрото. Никога не го беше виждал толкова ядосан.

— Какви ги правиш бе, Ханс, да ти го начукам?

Еберт поклати глава.

— И аз го разбрах само преди пет минути. Повярвай ми, Хауард.

— Дрън-дрън! Няма как да не си знаел, че нещо се мъти. Ти си държиш пръста на пулса, нали?

Еберт преглътна гнева си.

— Не бях аз, Хауард. Мога да ти го докажа. И понятие си нямах чак допреди малко, майната му. Разбираш ли? Виж… — той вдигна папката и обърна заглавната страница срещу екрана.

Де Вор се умълча, прочете я и изпсува.

— Видя ли? — този път Еберт се радваше, че Скот е действал по собствена инициатива. — Било е по заповед на Толонен. Кар я е изпълнил. Използвали са войските на Цу Ма. Аз изобщо не съм замесен — отначало докрай.

Де Вор кимна.

— Така. Но защо? Зададе ли си вече този въпрос, Ханс? Защо са те изключили от това?

Еберт се намръщи. Не се беше замислял. Беше предположил, че е станало така просто защото той е бил много зает с подготовката за назначението му на генералския пост. Но сега, като се замисли, му се видя странно. Наистина много странно. Толонен най-малкото би трябвало да му каже, че се готви нещо.

— Мислиш, че подозират някаква връзка, така ли?

Де Вор поклати глава.

— Толонен не би те препоръчал, а Ли Юан, естествено, не би те назначил. Не, Кар има пръст в тази работа. Казаха ми, че неотдавна негови хора слухтели из селата. Смятах да се захвана с това, но те ме изпревариха.

— И какво ще правим?

Де Вор се разсмя.

— Много просто. След ден-два ставаш генерал. Кар няма да ти е равен, а подчинен.

Еберт поклати глава.

— Не е съвсем точно. Кар е човек на Толонен. Винаги е бил. Когато е влязъл в силите за сигурност преди единайсет години, се е заклел лично пред Толонен. Само формално се води под мое командване.

— Ами онзи негов приятел, Као Чен? Не можеш ли да го изпратиш на военен съд?

Еберт поклати объркано глава.

— Защо? Какво ще постигнем с това?

— Те са близки. Много близки, както съм чувал. Ако не можеш да се добереш до Кар, атакувай приятелите му. Изолирай го. Сигурен съм, че можеш да натрупаш достатъчно доказателства да обвиниш тоя хан. Имаш приятели, които биха излъгали заради тебе, нали, Ханс?

Ханс се разсмя. Бяха повече от достатъчно. Въпреки това не беше сигурен дали иска да се захваща с Кар. Не точно сега.

— Няма ли някаква алтернатива?

— Има. Можеш да уредиш да убият Кар. И Толонен също, като си започнал.

— Да убия Толонен? — Еберт се наведе напред. Предложението го беше стреснало. — Но той практически ми е тъст!

— Е, и какво от това? Той е опасен. Не го ли разбираш, Ханс? Снощи без малко да ме убие. И къде щяхме да отидем тогава, а? Освен това… ами ако открие връзката между нас? Не, Ханс, сега не е време да се правиш на ши Съвест. Ако ти не уредиш да го убият, с това ще се заема аз.

Еберт се облегна назад с кисел, примирен вид.

— Добре. Разбрах те. Остави на мене.

— Хубаво. И, Ханс… честито. От тебе ще излезе добър генерал. Много добър генерал.

После Еберт дълго мисли за онова, което си бяха говорили. Да убие Кар — не можеше да се сети за нищо, което би му доставило по-голямо удоволствие, нито пък, като се замисли, по-големи трудности. В противоположност на това, да уреди убийството на Толонен беше прекалено лесно, защото старецът безрезервно му се доверяваше.

Разбираше гнева на Де Вор — разбираше го и дори беше съгласен с причините, които му беше посочил, — ала мисълта да убие стария го притесняваше. О, да, често го беше ругал, защото е глупак, но той никога не се беше отнасял зле с него. Не, Толонен през последните няколко години му беше като баща. Повече, отколкото собствения му баща. Той доста харесваше това старо куче. Освен това как щеше да се ожени за Джелка, като знаеше, че е убил баща й?

Изправи се, прокара пръсти през косата си и излезе иззад бюрото.

И все пак ако не го убиеше, Де Вор щеше да го убие. И това щеше да го постави в неудобна позиция във връзките му с майора. Щеше да му бъде задължен. Разсмя се огорчено. В действителност нямаше съвсем никакъв избор. Трябваше да уреди да убият Толонен. Да се държи отгоре. И да докаже на Де Вор, че притежава достатъчно твърдост да изпълнява подобни планове.

Спря и се загледа в картата. Значи от утре всичко това беше в негова власт. Той щеше да е арбитърът на целия огромен континент, да говори от името на танга. Като принц, който се опитва да играе ролята, преди тя да стане негова собствена.

На вратата зад гърба му се почука. Той се обърна.

— Влез!

Беше канцлерът, Чун Ху-ян.

— Какво има, Чун? Изглеждаш разтревожен.

Чун му подаде наръч листове — големият печат на танга на Европа беше прикрепен към последния.

— Какво е това?

Чун поклати глава — личеше му, че е смутен.

— Заповедите ми за коронацията утре, майор Еберт. Описват протокола, който трябва да следвам.

Еберт се намръщи.

— И какъв е проблемът? Следваш протокола. Какво толкова необичайно има в това?

— Вижте! — Чун почука по първия лист. — Вижте какво иска той от всички.

Еберт прочете посочения му от Чун пасаж, после се опули насреща му.

— Иска от тях това?!

Чун закима енергично.

— Опитах се да се видя с него тази сутрин, но го нямаше в двореца. А репетицията е след час. Какво да правя, майор Еберт? Всички, които трябва да бъдат там утре, ще дойдат — каймакът на Горните нива. Няма как да не се почувстват оскърбени от тези изисквания. Че те дори могат да откажат да участват в церемонията.

Еберт кимна. Това определено беше възможно. За подобен ритуал никой не беше чувал от времето на тиранина Цао Чун, а той го беше изкопирал от най-суровите времена на династията Чин-Манчу.

— Съчувствам ти, Чун Ху-ян, но ние сме само слуги на нашите господари, нали? А под този документ е печатът на танга. Съветът ми е да следваш буквата му.

Чун Ху-ян се втренчи в листовете, после бързо ги нави на руло, поклони се на Еберт, обърна се и забързано излезе. Еберт го сподири с поглед — беше му забавно колко се е шашнал невъзмутимият канцлер. Въпреки това трябваше да си признае, че и сам той беше леко притеснен. Онова, което искаше Ли Юан, беше радикална промяна на традиционната церемония и нямаше да се размине без съпротива. Щеше да е интересно да се види как се справя с това. Наистина много интересно.

* * *

Едрият мъж изкачи стъпалата и навря лице в лицето на канцлера, без да обръща внимание на протичалите стражи.

— Никога! — ревна той. Гласът му се разнесе чак до дъното на претъпканата зала. — По-скоро ще си отрежа топките, отколкото да се съглася!

Разнесе се смях, но също и яростно одобрително мърморене. Когато Чун Ху-ян за първи път им бе прочел инструкциите на Ли Юан, те се бяха слисали. Сега слисването се беше превърнало в гняв.

Чун Ху-ян махна на стражите да се отдръпнат, после започна отново:

— Вашият танг ви нарежда… — ала думите му потънаха сред неодобрителните ревове.

— Да ни нарежда?! — едрият се обърна и погледна към залата. — С какво право ни нарежда?!

— Всички трябва да правите каквото ви е казано — пак започна Чун Ху-ян с треперлив глас. — Такива са заповедите на танга.

Мъжът поклати глава.

— Това е несправедливо. Ние не сме хсяо джен — малки хора. Ние сме господарите на този велик Град. Не е справедливо да ни унижават по този начин.

Над претъпканата зала отново се разнесе одобрителен рев. Чун Ху-ян поклати глава. Това не беше негова работа. Изобщо не беше негова работа. Ала въпреки това щеше да настоява.

— Трябва да слезете долу, ши Тарант. Това са лично инструкциите на танга. Няма ли да им се подчините?

Тарант изсумтя тежко.

— Чухте каквото имах за казване, канцлер Чун. Няма да си подложа врата под ничия подметка, ако ще и да е на танга. Нито пък някой в тази зала ще го направи, гарантирам ви го. Искат от нас прекалено много. Наистина прекалено много!

Този път врявата беше оглушителна. Но щом стихна, огромната врата зад гърба на Чун Ху-ян се отвори и влезе самият танг, сподирен от отряд от елитната си гвардия.

Тълпата изведнъж млъкна.

Ли Юан мина напред, застана до своя канцлер, който гледаше смръщено здравеняка, уплашен от размерите му.

— Отведете го — подхвърли през рамо на капитана от гвардията. — Онова, което каза той, е противопоставяне на моя писмена заповед. Предателство. Изведете го веднага навън и го екзекутирайте.

Разнесе се невярващ шепот. Тарант отстъпи назад — лицето му беше самото въплъщение на смайването, ала четирима стражи веднага се спуснаха към него и извиха ръцете му зад гърба. Докато високо крещеше, го изведоха покрай танга вън от залата.

Ли Юан бавно извърна глава и погледна към морето от лица в залата — виждаше гнева и смайването им, страха и изненадата.

— Кой друг ще ме предизвика? — настоя той. — Кой още?

Млъкна и се огледа. Забеляза колко тихи и покорни бяха станали изведнъж.

— Никой? Така си и мислех. Това е нова епоха — произнесе и властно вирна брадичка. — А една нова епоха изисква нови правила, ново поведение. Така че не ме бъркайте с баща ми, чун цу. Аз съм Ли Юан, танг на Град Европа. А сега наведете глави.

* * *

Беше като слънцето, когато слезе от Тиен Тан, Небесния храм. Ръцете му бяха две ярки златни светкавици, щом вдигна императорската корона и я сложи на главата си. Слънчевите лъчи отскачаха на вълни от гърдите му, докато той вървеше и оглеждаше огромната маса от свои поданици, проснали се по очи пред храма.

Никой не гледаше. Само камерите го виждаха. Всички други очи бяха потънали в праха, недостойни за гледката.

— Това е нова епоха — тихо си каза Ли Юан. — Ново време. Но властта е нещо старо. Старо като самия човек.

Един по един слугите му се приближаваха към него, просваха се по очи на стъпалата под него, извърнали глави, оголили вратове. И върху всеки оголен врат той стъпваше, отпускаше тежестта си за кратък миг, преди да го пусне. Негови васали. Този път щяха да си научат урока. Този път щяха да разберат, че му принадлежат.

Офицери и администратори, представители и шефове на компании, министри и глави на фамилии — всичките му се кланяха и оголваха вратове, всеки го признаваше за свой господар и повелител.

Последен беше Толонен. Едва сега неохотата на Ли Юан доби някаква форма; голото му стъпало докосна шията на стареца, сякаш я целуваше, без никакъв натиск.

И всичко свърши. Грубостта, превърнала се в манифест за всички. Той беше император като едновремешните императори, в чиято власт беше да колят и бесят. И после видя колко ги бе променило това; как ги бе накарало безропотно да приемат, че е в неговата власт. Едва не се усмихна — чудеше се какво ли би си помислил баща му за това. Толкова мощно въздействаше този ритуал, толкова оголено беше значението му.

— Вие сте мои — казваше той, — мога да ви смачкам с пета или да ви издигна над всички.

След като церемонията свърши, той разпусна всички освен най-приближените си и ги прие в голямата тронна зала. Първи го поздравиха останалите тангове. Изкачваха се по мраморните стълби, кланяха му се и целуваха пръстена му — така го приемаха в своя кръг. Последен беше Вей Фен, облечен в бели траурни одежди. Очите му бяха пълни със сълзи и когато целуна пръстена, се наведе, прегърна Ли Юан и прошепна нещо в ухото му.

Ли Юан кимна и стисна ръцете на стареца, после ги пусна.

— Ще го направя — каза тихо, дълбоко трогнат от думите на бащиния си приятел.

Дойдоха и другите и изразиха верността си по по-традиционен начин. Последни бяха офицерите, водени от Толонен.

Генералът коленичи, извади церемониалния си кинжал и го поднесе на танга с дръжката напред, извърнал очи. Ли Юан го пое и го остави в скута си.

— Ти служи добре на баща ми, Кнут. Надявам се, че ще служиш и на мене също толкова добре. Но новите господари имат нужда от нови слуги. Моят генерал трябва да бъде млад като мене.

Думите му бяха формалност, защото точно Толонен беше настоял да назначат Еберт. Старецът кимна и вдигна глава.

— Желая му всичко най-хубаво, чие хсия. Той ми е като син. За мене би било чест да ви служа, ала моето време вече изтече. Нека друг ви служи така, както аз се стараех да служа на баща ви.

Ли Юан се усмихна и извика младежа да излезе напред. Ханс Еберт се приближи към трона, навел глава, прегърбил рамене, и коленичи до Толонен.

— Аз съм ваш — произнесе той ритуалните думи и сведе чело, за да докосне стъпалото под трона — веднъж, дваж, трети път. Ножницата, окачена на колана му, беше празна. На синята му униформа нямаше никакви знаци за ранг. Зачака смирен и „гол“ пред господаря си.

— Нека да започнем — високо произнесе Ли Юан над главите на коленичилите офицери към събралите се видни личности. — Доверието ми излиза от мене и отива в ръцете на други. Така е. И така трябва да бъде. Това е веригата, която ковем, веригата, която свързва всички нас.

Погледна надолу към младия мъж — сега заговори по-тихо, по-задушевно:

— Вдигни глава, Ханс Еберт. Погледни господаря си, който за тебе е като слънце и от когото си получил живота си. Вдигни очи и вземи от мене моето доверие.

Еберт вдигна глава.

— Готов съм, чие хсия — произнесе той. Гласът му не трепна, очите му срещнаха твърдо погледа на Ли Юан.

— Добре — усмихнато кимна Ли Юан. — Вземи тогава своя знак.

Той вдигна кинжала от скута си и му го протегна. Еберт го взе предпазливо, след това го прибра в ножницата и отсечено наведе глава. После двамата с Толонен заотстъпваха назад по стълбите със сведени глави, извърнали очи.

* * *

Същата вечер се срещнаха в една стая в Пурпурния забранен град: Седмината, които управляваха Чун Куо. Оставаше още едно нещо — една последна задача, която да постави всичко на мястото му.

Цу Ма застана пред Ли Юан, стисна здраво ръцете му и го погледна в очите.

— Сигурен ли си, че го искаш?

— Резултатите от генотипния тест са убедителни. С това трябва да се приключи сега, преди да се е родило детето. След това ще бъде твърде късно.

Цу Ма го задържа още миг, после пусна ръцете му.

— Така да е. Нека всички да подпишем специалния Едикт.

Всеки изписа името си и го подпечата с пръстен, по стария маниер. По-късно това щеше да бъде потвърдено с отпечатъци от ретината и ЕКГ, но засега това беше достатъчно.

Вей Фен подписа и подпечата документа последен. Обърна се и погледна към новия танг.

— Днес доброто върви редом със злото, Ли Юан. Не бих си го и помислил за нея.

— Нито пък аз — отговори Ли Юан, втренчил поглед в подписания Едикт. И така, всичко беше свършило. Фей Йен вече не беше негова жена. Детето нямаше да бъде наследник.

— Кога е сватбата? — приближи се Цу Ма. Говореше внимателно, съчувствено.

— Утре — отвърна Юан благодарен. — Колко странно. Тази вечер губя съпруга. А утре…

— Утре печелиш три — поклати глава Цу Ма. — Знаеш ли кой е бил, Ли Юан? Чий син носи Фей Йен?

Ли Юан го погледна, после извърна очи.

— Това не е моя грижа — каза той вдървено. След това омекна и опря длани на раменете на Цу Ма. — Беше грешка, че въобще се захванах с нея. Баща ми беше прав. Сега го разбрах. Ала преди бях сляп за това.

— Значи си доволен?

Ли Юан поклати глава.

— Доволен? Не. Но свърши.

* * *

Толонен се извърна от екрана и от образа на момчето към архитекта.

— От онова, което видях, преживяното като че ли не е навредило много на Уард, но вие какво ще кажете? Готов ли е вече, или трябва да отложим?

Архитектът се поколеба — спомни си последния път, преди години, когато го бяха разпитвали за състоянието на момчето. Тогава беше Бердичев, но въпросите бяха горе-долу същите: Как е момчето? Готово ли е да го използваме? Усмихна се криво и отговори на Толонен:

— Твърде рано е да разберем какви ще са дълготрайните ефекти, но що се отнася до краткотрайните, вие сте прав. Понесъл е целият този епизод изключително добре. Реакцията му на нападението — травмата и загубата на паметта — като че е била най-доброто, което би могло да му се случи. Бях се притеснил да не би да му е причинила дълготрайни увреждания, особено на паметта, но преживяното като че ли го е… — той сви рамене, — … закалило, може да се каже. Той си е жилавичък. Много по-корав, отколкото си мислехме. Психологическите блокажи, които създадохме, докато го реконструирахме преди четири години, сякаш са се стопили — сякаш никога не ги е имало. Но вместо да регресира до онова дивашко състояние, в което беше, когато го срещнахме за първи път, той като че ли се е сдобил с ново равновесие. Честно казано, никога не съм виждал нещо подобно. Повечето умове никак не са гъвкави — твърде установени са в рамките си — и не биха могли да оцелеят след всичко онова, през което е минал Ким, без да се пропукат някъде. От друга страна, той сякаш е излязъл от това по-силен и по-разумен от всякога.

Толонен се намръщи.

— Може би. Но казвате, че психологическите блокажи са паднали. Това е лошо, без съмнение?

— Бяха паднали.

— Значи има някаква възможност той все пак да е опасен?

— Има. Но това важи за всеки. И като казвам за всеки, искам да ме разбирате съвсем буквално. Всички ние си имаме тъмна страна. Ако само ни натиснат толкова силно, избухваме. Подозирам, че точно това се е случило първия път — че Ким просто е реагирал на изключителната провокация от страна на другото момче. Предполагам, че освен ако Ким отново не бъде докаран до същото крайно състояние, той ще е съвсем безопасен. В края на краищата той не е бомба, която чака да избухне, той е просто човешко същество като вас и като мене.

— Значи вие ми казвате, че според вас той не е опасен. Няма да отхапва уши и да избожда очи?

Архитектът поклати глава.

— Съмнявам се. Фактът, че приятелят му е оцелял, ни помогна много. Това, че отново се събраха, беше основен фактор за възстановяването му. Ако бяха убили Тай Чо, проблемите ни щяха да бъдат от съвсем друг порядък, но сега Ким е много добре. Също толкова добре, колкото вие или аз.

Толонен се обърна и погледна отново към екрана.

— Значи според вас е готов?

Архитектът се разсмя.

— Точно така. Всъщност мисля, че това определено ще му дойде добре. Умът му е вечно гладен за нови неща и притежава инстинкт да ги издирва. От онова, което чух, в това отношение Северна Америка е добро ловно поле.

Толонен се намръщи — но не искаше да пита какво става в града на Ву Ши. Неговата работа беше да разбере дали Ким може да замине за Северна Америка; всичко показваше, че може.

Въздъхна дълбоко, после кимна — беше взел решение.

— Добре. Тогава веднага подгответе момчето. При десетия звънец има полет от космодрума в Нант. Искам Уард и възпитателят му да го хванат.

— Ами жицата? Да я махнем ли сега, след като тестовете свършиха?

Толонен извърна глава.

— Не, оставете си я там. В края на краищата тя няма да му навреди — и погледна към архитекта. Лицето му се беше превърнало в маска. — Освен това ако нещо се обърка — ако пак вземе, че изчезне — ще можем да го проследим, нали така?

Архитектът сведе очи — беше започнал да разбира какво всъщност става.

— Разбира се. Разбира се…

* * *

— Желаете ли нещо, господине?

Момчето погледна стреснато нагоре с широко отворени тъмни очи, после отново се сгуши на седалката и поклати глава.

— Не, нищо… аз… добре ми е.

Стюардът отстъпи крачка назад — беше забелязал как се бяха напрегнали телохранителите — и наведе глава.

— Простете, сър, но ако промените решението си, трябва просто да натиснете копчето, за да ме повикате.

Момчето се усмихна притеснено.

— Разбира се.

Стюардът продължи нататък — настаняваше пътниците, проверяваше предпазните им колани, питаше ги дали може да им помогне с нещо преди излитането — но през цялото време момчето не му излизаше от ума.

Кое ли беше то? — чудеше се. В края на краищата не всеки ден получаваше заповеди направо от Бремен. Нито пък беше обичайно силите за сигурност да резервират цял сектор за един-единствен пътник. След всичко това той беше очаквал някой хан с висок ранг — най-малкото принц от Низшите фамилии или министър — и появата на момчето го беше изненадала. Отначало си бе помислил, че може да е нещо като затворник, но колкото повече си го мислеше, толкова по-нелепо му се струваше. Освен това изобщо не беше вързан, а тези с него очевидно му бяха телохранители, а не пазачи. Само трябваше да каже нещо и някой от тях търчеше да му изпълнява поръчката.

Не. Който и да беше той, беше достатъчно важен, за да заслужава да се отнасят с него по начин, запазен само за най-висшите от Горните нива — Върховните, както им викаха напоследък — и въпреки това той изглеждаше просто като някакво си момченце — и то доста странно, почти грозно. Крайниците му бяха ъгловати, огромните му очи — някак странно черни.

Стюардът се приближи до края на пътеката, обърна се и огледа кабината. Оставаха пет минути до излитането. Младите американци вече се бяха настанили. Повечето от тях бяха лишени от добри обноски. Само онзи, мълчаливият — Левър — май изобщо беше забелязал присъствието му. Останалите щракаха с пръсти и искаха това и онова, сякаш той не беше стюард, а някакъв получовек, произведен във ваните на „Джен Син“. Точно тези неща мразеше в новото поколение. Не приличаха на бащите си. Не, въобще не приличаха. Бащите им разбираха, че всеки си има собствено достойнство и точно това достойнство крепи тъканта на обществото. Тези младоци и представа си нямаха от това. Бяха слепи за подобни неща. И един ден щяха да си платят за тази слепота — при това много скъпо.

Обърна се и мина зад завесата. Капитанът от силите за сигурност седеше там, разгърнал папката на коленете си. Щом стюардът влезе, вдигна поглед и му пусна кратка усмивка.

— Настанихте ли ги всичките?

Стюардът се усмихна.

— Дори и двете жени. И на двете трябваше да им давам успокоителни, но сега май са добре — той поклати глава. — Не трябва да се позволява на жените да пътуват. Само главоболия ми създават.

Капитанът се разсмя и затвори папката.

— Ами момчето?

— Добре е. Чудех се…

Капитанът поклати глава.

— Не ме питайте. Казаха ми само, че на борда ще имаме специален гост. Гост на самия танг. Но кой е и какъв е… — той сви рамене и пак се засмя. — Знам, знам. И аз съм също толкова любопитен, колкото и вие. Странна птица, а?

Стюардът кимна, после продължи нататък доволен, че и капитанът знае толкова, колкото и той. Въпреки това си мислеше, че е мярнал момчето на снимка преди това, когато за първи път беше минал зад завесата, в папката, която капитанът четеше. Можеше и да бърка, но…

— По работа ли пътувате? — и дръпна мрежата от колани от стената зад капитана.

— Свръзка съм — отговори капитанът и се наведе напред, за да може да го закопчае в коланите. — Моята работа е да разширявам сътрудничеството между двата Града.

Стюардът се усмихна учтиво.

— Много интересно звучи. Но аз бих си помислил, че почти няма нужда.

— Ще се изненадате. Дните на изолация за Градовете свършиха. Триадите са разпрострели мрежите си надлъж и на шир в днешно време. И не само Триадите. Стават много незаконни сделки. Някои — и в тези ракети, изобщо не се съмнявам!

Стюардът го изгледа, после се обърна.

— Както и да е, сега ви оставям. Трябва да проверя още едно нещо, преди и аз да закопчая колана.

Капитанът кимна, след това извика подире му:

— Хей, за малко да забравя! Наредиха ми да предам това на момчето, преди да излетим — той подаде на стюарда запечатан плик. — Беше в папката ми. Заедно със снимка на момчето. Големи мистерии, а?

Стюардът се вгледа в плика, после кимна. Обърна се и отново изчезна зад завесата.

Де Вор гледаше как мъжът се отдалечава и въздъхна облекчено. След това се разсмя. Беше лесно — толкова лесно, да му се не види. Ами че той можеше да утрепе момчето още там, в чакалнята, стига да искаше. Един изстрел и готово. Но не искаше това. Не, искаше момчето. Освен това Ли Юан като че ли кроеше нещо. Би било интересно да се разбере какво.

Усмихна се и отново отвори папката там, докъдето беше стигнал. След миг вдигна поглед и кимна замислено, Еберт го беше накарал да се гордее. Всичко беше тук вътре. Всичко. Докладът на Толонен за нападението над Проекта, медицинските и физиологичните доклади за Уард и пълен запис на разпита. Единствено липсваше — и то липсваше, защото не съществуваше — нещо, което да подскаже защо Ли Юан е решил да изпрати момчето в Северна Америка.

Е, може би през следващите няколко дена щеше да си поизясни малко нещата. Може би щеше да разбере — чрез семейство Левър — какво точно иска Ли Юан. В същото време можеше да свърши малко работа и за себе си: щеше да приеме поканата на Левър да се срещне с баща му и да вечерят заедно.

Да, а после щеше да изложи предложението си пред сина. Щеше да провери колко дълбок е ентусиазмът му за промяна. А след това…?

Усмихна се и затвори папката. След това щеше да започне отново, да реди нови форми върху нова част от дъската; да подрежда фигури, докато спечели играта. Защото щеше да я спечели. И дузина животи да му трябваха — щеше да я спечели.