Дейвид Уингроув
Бялата планина (17)

Глава 7
Нова кръв

Статуята стоеше в средата на Залата на небесните съдби в космодрума в Нант — огромните бронзови фигури се издигаха високо над пътниците от луксозната класа, които пъплеха като мравки край основите й. Високи три човешки боя и с великолепни детайли, огромните човешки фигури приличаха на гиганти от някакъв златен век, уловени от тройното око на камерата и отлети в бронз.

„Кан Иин се покланя на Пао Чан след битката край Казатин“ — гласеше надписът. Огромните букви бяха врязани дълбоко в дебелата две чи основа, а преводът на мандарин беше изписан отдолу с по-дребни йероглифи, сякаш за да подчертае, че посланието е отправено към претърпелите поражение в тази велика битка — хун мао.

Майкъл Левър спря и заоглежда статуята. Казатин беше мястото, където се бе провалила великата мечта на Рим, на великите императори на Та Цин. Поражението на Кан Иин — Домециан, както беше известен сред собствения си народ — бе отворило пътя на хан към Европа. Останалото беше история.

— Какво ще кажеш? — попита в ухото му Кустоу. — На мене повече ми прилича на перчене.

Също като Левър, Брин Кустоу наближаваше трийсетте — висок, ниско подстриган рус мъж. Беше облечен в същите ненабиващи се на очи дрехи като него — виненочервено пау — които ги караха да приличат по-скоро на чиновници, отколкото на наследници на големи Компании. В лицето двамата много се различаваха — лицето на Кустоу беше безизразно, на Левър — лукаво — но сходните дрехи и аскетичните им подстрижки ги правеха да изглеждат като братя или като членове на някакъв странен култ. Така изглеждаше и третият от тях, Стивънс, който беше застанал встрани, загледан в заемащия цялата стена прозорец, през който се откриваше гледка към огромната кръгла площадка за приземяване на космодрума.

Тук те бяха чужди. Американци. Младежи, дошли по делата на бащите си. Или поне така пишеше в документите. Но имаше и други причини да посетят Град Европа. Точно сега нещата ставаха тук. Тук беше пулсиращото сърце на всичко, което ставаше. И те бяха дошли да усетят този пулс. Да открият дали биха могли да научат нещо, докато се оглеждат тук.

Левър се обърна и се усмихна на най-добрия си приятел.

— Разправят, че Кан Иин бил свестен човек, Брин. Силен, ала справедлив. По негово време земите на Та Цин били управлявани честно и справедливо. Ако властта беше минала в ръцете на синовете му, казват, че щяло да има златен век.

Кустоу кимна.

— Свестен човек — да, но после пристигнал великият Пан Чао.

Двамата мъже се засмяха тихичко и отново погледнаха към статуята.

Кан Иин беше коленичил пред Пан Чао, превил гръб, притиснал чело към голата земя. Не беше въоръжен, докато Пан Чао се възправяше над него разкрачен, триумфално издигнал големия си меч, затъкнал в пояса си два кинжала. Зад Кан Иин бяха застанали четиримата му генерали — без оръжие и почетни знаци, с изранени лица и проскубани бради от битката. В осанката им личеше достойнство, но и поражение. Армиите им бяха избити на бойното поле от превъзхождащите ги сили на хан. Изглеждаха уморени, а големият празен ковчег, който носеха, сякаш беше твърде тежък за намалелите им сили.

И нямаше да стане по-лек. Защото, както продължаваше историята, Пан Чао обезглавил Кан Иин на място и изпратил тялото му обратно в Рим, където то лежало открито на градския площад и се разлагало бавно в очакване младият император, Хо Ти, да пристигне триумфално в града след три години.

Всичко това се случило преди цели две хиляди години. Ала хан продължаваха да се бият в гърдите. Продължаваха да издигат статуи в чест на онзи миг, когато бяха унизили хун мао.

Левър се обърна.

— Карл! Брин! Хайде! Трябва да се срещнем с Еберт само след час, не го забравяйте!

Стивънс се обърна усмихнат и притича към него.

— Току-що видях как излетя един голям междупланетен кораб. Невероятни са! Когато включи двигателите и се издигна, усещах как подът под мене трепери!

Кустоу се разсмя.

— Значи това било… А пък аз си мислех, че е от чоу мейн, дето го ядохме по време на полета.

Стивънс им се усмихна и ги прегърна през раменете. Той беше най-големият от тримата, завършил инженерство. Баща му притежаваше компания за космически изследвания и разработки. Страстта му към всичко, свързано по някакъв начин с космоса и космическите полети, граничеше с мания и той се беше ужасил, когато Седмината бяха взривили в небето „Нова надежда“. Нещо бе умряло в него онзи ден и в същото време нещо се беше родило. Родила се бе решителност да си върне онова, което му бяха отнели. Да промени Едикта и да полети отново там, в космоса, каквото и да му струва това.

— Един ден ще ги строим, помнете ми думата — каза тихо той. — Но по-големи и по-бързи.

Кустоу се намръщи.

— По-бързи ли? — той поклати глава. — Е, щом казваш, Карл… Но съм чувал, че един такъв кораб може да стигне до Марс за четирийсет дни.

Стивънс кимна.

— Тиенцин го вземат за трийсет. Даже двайсет и шест при перихелий. Но да, Брин. Дай ми десет години и ще ти направя кораб, който ще го взема за двайсет дни.

— И ще убие всички пътници! Да, разбрах. Достатъчно е гадно да прекосиш Атлантика с такова нещо, но я си представете какво ускорение ще ти се стовари отгоре, ако…

— Моля ви… — намеси се Левър, щом усети накъде вървят нещата. — Ханс ще ни чака. Така че давайте по-живо.

Минаха през главната трансферна бариера на Града, без да обръщат внимание на дългата опашка от пътници пред портала. Отидоха направо при дежурния офицер — нисък, широкоплещест човек с пригладена черна коса.

— Простете, капитане — обърна се Левър към него, — но не бихте ли могли да ни помогнете? — извади документите си от джоба и ги бутна в ръката на офицера. — Имаме среща с майор Еберт в единайсет и…

Офицерът дори не погледна картата.

— Разбира се, ши Левър. Бихте ли били така любезни да ме последвате — вие и двамата ви спътници? Горе ви чака транспортьор. Багажът ви ще бъде натоварен на него.

Левър кимна леко — беше доволен. Значи Еберт бе инструктирал хората си както трябва.

— Ами другите двама?

Офицерът се усмихна притеснено. Значи информацията му не беше стопроцентова.

— Те… те ще се присъединят към вас възможно най-бързо.

— Добре — усмихна се Левър. Не, дори и Еберт не знаеше, че води със себе си двама експерти. Нито пък искаше Еберт да го знае. В бизнеса — дори и в този бизнес — винаги трябваше да подвеждаш противника; дори и когато противникът ти е приятел. Да го караш да се чувства несигурен, неинформиран. Така човек си запазваше предимството.

— Водете тогава — каза той. — Нека не караме домакина да чака.

* * *

Стивънс го забеляза пръв. Наведе се и докосна рамото на Левър.

— Майкъл… нещо не е наред.

— Какво искаш да кажеш? Стивънс се наведе по-близо до него.

— Погледни навън, през прозореца. Долу има планини. А слънцето… то е отляво. Летим на юг. Бих предположил, че сега сме над Швейцарските Алпи.

Левър се надигна, втренчи се навън, после се обърна и се загледа в пътеката между седалките.

— Капитане? Бихте ли дошли тук за момент?

Офицерът от силите за сигурност прекъсна разговора с адютанта си, приближи се и учтиво се поклони.

— Какво има, ши Левър?

Левър посочи планините.

— Къде се намираме?

Капитанът се усмихна.

— Забелязали сте. Съжалявам, чун цу, но не можех да ви го кажа по-рано. Така ми е заповядано, нали разбирате. Ала ши Стивънс е прав. Летим на юг. А това долу е Швейцарската пустош. — Той бръкна в туниката си, измъкна сгъната ръкописна бележка и я подаде на Левър. — Ето това ще ви обясни всичко.

Левър разгъна бележката и бързо я прочете. Беше от Еберт.

Левър се усмихна и пръстите му опипаха восъчния печат в долния край на листа. След което вдигна поглед.

— Ами вие, капитане? Каква е вашата роля в това?

Офицерът се усмихна и започна да разкопчава туниката си. Съблече я, хвърли я настрани и седна срещу тримата американци.

— Простете ми, че ви заблудих, приятели, но позволете ми да се представя. Казвам се Хауард Де Вор и ще съм ваш домакин през следващите осем часа.

* * *

Леман седеше в дъното на стаята, на известно разстояние от останалите. Огромен екран изпълваше стената в далечния край, докато от едната й страна върху дълга, широка маса, направена от истински махагон, беше разстлана подробна карта на Град Европа. Швейцарската пустош и Карпатите бяха отбелязани с червено, като петна от кръв на белия фон.

Де Вор, Левър и останалите седяха в големи кожени кресла с чаши в ръце и разговаряха. Над тях, на екрана, погребалната процесия се точеше бавно през оградената със стени северна градина в Тонджиян — фамилията Ли, седмината тангове, техните генерали и висшите им придворни. Трийсет прислужници с обръснати глави ги следваха с вдигнатия високо над главите им отворен ковчег.

Де Вор вдигна полупразната си чаша и посочи с нея стройната тъмнокоса фигура в бяло, която водеше траурната процесия.

— Добре се справя със скръбта. Но пък е и длъжен. Ще трябва да развива това качество в дните, които го очакват.

Усмивката му беше мрачно-иронична. До него Левър се разсмя, после се наведе напред, стиснал празната си чаша в ръце.

— Ами вижте нашия приятел Ханс. Образец на тържественост, а?

Леман ги гледаше как се смеят, приковал поглед в човека, седнал най-вдясно. Той беше доста по-възрастен от Левър и приятелите му. Тъмната му коса беше сплетена отзад на две дълги плитки. Излъчваше някаква студена елегантност, която контрастираше с наглостта на другите. Беше горд човек, дори арогантен — начинът, по който седеше, по който си държеше главата, го изразяваше красноречиво. Но въпреки това беше техен слуга, а не те — негови и този факт го караше да си държи езика зад зъбите и да не се отнася с тях твърде фамилиарно.

Името му беше Андрю Кървал и беше генетик експериментатор; може би най-великият генетик експериментатор на този век. Като млад беше работил за „Джен Син“ като роб — бяха купили времето и таланта му с петнайсетгодишен договор. Преди дванайсет години договорът бе изтекъл и той бе основал своя собствена компания, но начинанието му се бе провалило само след три години. Сега пак работеше по договор — този път за стария Левър.

Леман отново погледна другите. Кустоу говореше и коментираше с плътния си глас ставащото на екрана. Точно бе посочил Ли Юан в средата.

— Я го вижте! Че той е съвсем невинен. Няма ни най-малка представа как всъщност стоят нещата.

— Така е — съгласи се Левър. — Но това важи за всички тях. Те са отрязани от реалността, от онова, което всъщност става в Градовете. Там, в низините, кипи истинско недоволство, истински смут, а Седмината просто не го знаят. Те са като едновремешните императори: не обичат лошите новини и затова слугите им се грижат истината никога да не достига до тях. Това е достатъчно лошо, но както всички знаем, корупцията е стигнала чак до сърцето на системата. От най-дребния чиновник до най-големия министър — всички до един си имат цена.

Камерата се приближи. Лицето на Ли Юан, многократно увеличено, изпълни екрана. Фината му тъмна коса беше опъната силно назад и прихваната на тила с малка, чисто бяла порцеланова купичка. По кожата му нямаше никакъв белег, никаква бръчица — плътта на младостта, недокосната от времето и от браздите на опита.

„И въпреки това той знае — помисли си Леман, загледан в очите на младия танг. — Знае, че ние убихме баща му. Или поне подозира.“

Раздразнен от тяхната наглост, той стана, приближи се и напълни чашата на Левър от каната с вино.

— Според мене вие подценявате нашия човек — каза тихо. — Вижте тези очи. Колко много приличат на очите на баща му. Не го преценявайте погрешно. Никак не е глупав — обърна се и погледна Де Вор в очите. — И ти си го казвал доста често, Хауард.

— Съгласен съм — Де Вор рязко стрелна Леман с очи. — Но някои неща му липсват. Неща, които липсват на Седмината сега, когато умря Ли Шай Тун. Опит, мъдрост, интуитивно чувство за това, кога и как да се действа. Всичко това те вече го нямат. А без него… — той тихо се разсмя. — Без него Седмината са уязвими.

Образът на екрана се промени — камерата се дръпна назад, фигурите се смалиха, а на екрана се появи околната картина. Сива каменна стена, по-висока от човешки бой, обграждаше всичко. Отвъд нея планините Та Па Шан се очертаваха смътно в далечината. Гробницата беше отляво, вкопана в земята. Голямата бяла плоча се простираше към отворения й вход. Отдясно беше дългото езеро — неподвижно, наситено черно, с гладка като огледало повърхност. Между двете бяха застанали седмината тангове и техните придворни, всичките облечени в бяло — цвета на траура.

— Една бомба — обади се Кустоу и кимна. — Само една бомба — и готово, а? — обърна се в креслото си и впери поглед в Де Вор. — Вие как така получавате тази картина? Мислех, че подобни церемонии са частни.

— Точно така — отговори Де Вор и отпи от чашата си. Наведе се напред и се усмихна — правеше се на идеалния домакин, знаеше колко е важно за него да спечели на своя страна тези трима младежи. — Камерата е стандартно приспособление за наблюдение на силите за сигурност. Има ги из целия Тонджиян. Просто проникнах в системата.

Сега тримата американци впериха погледи в Де Вор, пренебрегвайки ставащото на екрана.

— Мислех, че тези системи са засекретени — обади се Левър.

— Точно така — Де Вор остави чашата на масичката до себе си, извади от джоба си малко устройство и му го подаде. — Това е разработка на моя приятел Бердичев в „Сим Фик“, преди да я затворят. Изглежда и функционира като запасните батерии на онези камери, но в него има и нещо повече. А именно: изпраща концентриран лъч информация към спътник. Там сигналът се кодира и се препраща тук, където се декодира.

Левър огледа устройството и го подаде на Кустоу. Той се обърна и погледна към Де Вор.

— Смайващо. Но как сте ги поставили там? Казвали са ми, че като става въпрос за охрана, тази на подобен дворец е по-стегната от гъза на младо курве!

Де Вор се разсмя.

— Съвсем вярно. Но каквато и система да вземете, тя винаги се опира на хора. На отделни личности. А те могат да бъдат купени, спечелени или пък просто заплашени. Беше относително лесно да инсталираме тези неща.

Наблюдаващият ги Леман забеляза колко се впечатлиха младежите от това, но то беше вярно само наполовина. Устройствата работеха точно по описания от Де Вор начин, но истината беше, че той имаше достъп само до Тонджиян и то само защото Ханс Еберт беше достатъчно дързък, за да внесе нещото вътре, рискувайки възможността някой прекалено старателен офицер да го претърси, независимо че е любимецът на Толонен. Навсякъде другаде опитите му да инсталира устройствата се бяха провалили.

Отново погледнаха към екрана. Ли Юан беше застанал до ръба на семейната плоча, току-що издълбаното върху нея име на баща му изпъкваше на белия фон. Зад младия танг бяха застанали останалите шестима, а зад гърбовете им — генералите. Зад тази малка, но силна група стояха членовете на фамилията Ли: братовчеди и чичовци, съпруги, наложници и близки роднини, общо сто. Редиците бяха рехави — личеше колко е слабо семейството — и все пак осанката на Ли Юан беше горда, очите му гледаха право напред, в мрака на гробницата.

— Всички капани на властта — обади се Кустоу и неодобрително поклати глава. — Също като фараоните. Вманиачени са на тема смърт.

Леман се загледа в Кустоу и забеляза странната смесица от страхопочитание и антагонизъм, изписала се на тъпото му, почти четириъгълно лице. „Ти се възхищаваш от всичко това — помисли си той. — Или по-скоро завиждаш. Защото и на тебе би ти се искало да създадеш династия и да те погребат, увит в златен покров.“

Той самият мразеше всичко това. Би ликвидирал всички царе и династии.

Гледаха как отнесоха ковчега до входа на гробницата. Видяха как шестимата най-силни го понесоха надолу по стълбите към осветената със свещи вътрешност. После камерата отново се фокусира върху Ли Юан.

— За толкова млад човек е много силен.

Това бяха първите думи, произнесени от Кървал, откакто беше влязъл в стаята. Леман отново погледна към екрана, възхитен от осанката на човека. На лицето му имаше твърда, безкомпромисна увереност; по някакъв странен начин то напомняше на Леман лицето на Бердичев. Или по-точно на Бердичев, какъвто беше станал след смъртта на жена си.

На екрана Ли Юан се поклони пред плочата, обърна се и бавно пое към гробницата.

— Изглежда силен — обади се след малко Де Вор, — но има неща, които не знаете за него. Това му външно присъствие е маска. Отвътре той е гърчеща се маса от нестабилни елементи. Знаете ли, че е избил всичките коне на жена си?

Всички насочиха погледи към Де Вор, шокирани от новината. Да убиваш коне — това беше немислимо!

— Да — продължи Де Вор. — В пристъп на ревност, както разбирам. Така че виждате — под външното спокойствие се крие едно съвсем нестабилно дете. Не е много по-различен от вироглавия си брат. Пък е и страхливец.

Левър присви очи.

— Как така?

— Фей Йен, жената на брат му, е в напреднала бременност. Носят се слухове, че детето не е негово. Жената е била отпратена в дома на баща й, тъй като е в немилост. И разправят, че той знае чие е копелето. Знае и не прави нищо.

— Разбирам — обади се Левър. — Но това не значи задължително, че един мъж е страхливец.

Де Вор се изсмя.

— Ако бяхте женен, щяхте да го разберете по-добре, Майкъл. Съпругата на един мъж, детето му — те за него значат повече от всичко на света. Той би убивал заради тях. Дори и относително пасивен мъж. Но Ли Юан си трае, не прави нищо. Това без съмнение е пъзльовщина, нали?

— Или вид мъдрост? — Левър отново погледна към екрана; младият танг слизаше надолу в мрака. — Простете, ши Де Вор, но според мене вашият приятел е прав. Не бива да подценяваме Ли Юан.

— Така ли? — сви рамене Де Вор.

— Въпреки това — усмихна се Левър, — съм съгласен с вас. Седмината никога не са били по-слаби, отколкото сега. И средната им възраст никога не е била по-ниска. Ами че ние сме дъртаци в сравнение с повечето от тях!

Разнесе се смях.

Де Вор огледа тримата американци — беше доволен от начина, по който Левър несъзнателно преповтаря мислите му. Време беше.

Вдигна ръка. По предварителен сигнал екранът потъмня и отгоре засия светлинен лъч, който освети масата и картата в далечния край на стаята.

— Чун цу… — Де Вор се изправи на крака и протегна ръка към масата. — Видяхте как стоят нещата със Седмината. Как стоят те сега. Е, нека да поговорим как биха могли да стоят в бъдеще.

Левър се изправи, впери поглед в Де Вор, сякаш за да го претегли, после се усмихна и кимна.

— Добре, ши Де Вор. Водете. Целите сме в слух.

* * *

Щом отново влязоха вътре, Ли Юан дръпна встрани Ван Со-леян.

— Братовчеде Ван — рече тихо, — мога ли да поговоря с тебе насаме? Имам новини.

Ван Со-леян впери в него леко враждебен поглед.

— Новини ли, братовчеде?

Ли Юан се извърна леко настрани и посочи една съседна врата. Ван се поколеба, след това кимна и се упъти нататък. Щом влязоха, Ли Юан затвори вратата и се обърна към другия танг.

— Корабите ти със зърно… — започна, вперил поглед в лицето на Ван Со-леян.

— Да? — лицето на Ван изразяваше леко любопитство.

— Боя се, че корабите ти са на дъното на океана, братовчеде. От един час насам. Май някой ги е взривил.

Гневът и изненадата, изписали се на лицето на Ван, бяха почти комични. Той поклати глава, сякаш изгубил ума и дума, после неочаквано протегна ръка и се вкопчи в лакътя на Ли Юан.

— Сигурен ли си, Ли Юан?

Ли Юан кимна, загледан в пухкавата, украсена с пръстени длан върху грубото платно на ръкава му.

— Вярно е. Твоят канцлер, Хун Миен-ло, го потвърди.

Ван Со-леян отпусна ръка. Извърна глава, след това погледна Ли Юан със странна болка в очите.

— Толкова съжалявам, Ли Юан. Страшно съжалявам. Житото беше моят дар за баща ти. Последният ми дар — той покрусено поклати глава. — О, аз мога да отделя още зърно — и наистина ще го получиш, братовчеде — но не става въпрос за това, нали? Някой е унищожил моя дар! Моят дар за баща ти!

Ли Юан зяпна, леко изненадан. Не беше очаквал Ван да се разстрои толкова, да бъде толкова явно възмутен. Нито пък беше очаквал изобщо Ван да му предложи нова доставка. Не, той си бе мислил, че всичко това е някаква хитра уловка, някакъв начин да се измъкне от устното си обещание. Намръщи се, след което объркано поклати глава.

— Предложението ти е много щедро, братовчеде, но ти по никакъв начин не си виновен за станалото. И наистина, разбрах, че Пин Тяо са поели отговорността за случилото се.

— Пин Тяо! — в очите на танга отново проблесна гняв, който изненада Ли Юан. — Тогава Пин Тяо ще си платят за обидата!

— Братовчеде… — тихо се обади Ли Юан и направи крачка към него. — С въпроса е приключено, уверявам те. Тази обида няма да бъде оставена току-така.

Ван кимна отсечено.

— Благодаря ти, братовчеде. Аз…

На вратата силно се почука. Ли Юан се извърна, после отново погледна към Ван.

— Искаш да кажеш…

Лека усмивка трепна на лицето на Ван Со-леян.

— Нищо, братовчеде. Но пак ти благодаря, че ми каза. Ще инструктирам моя канцлер веднага да изпрати нова доставка.

Ли Юан наведе глава.

— Безкрайно съм ти благодарен.

Ван се усмихна и му върна поклона; поклони се точно толкова, колкото и Ли Юан, като тактично призна равенството им; след това го заобиколи и отвори вратата.

Отвън беше застанал Ханс Еберт в пълна официална униформа, а на три крачки зад него стоеше ординарецът му. Щом видя Ван Со-леян, той се поклони ниско.

— Простете, чие хсия. Не разбрах, че…

Ван Со-леян се усмихна напрегнато.

— Всичко е наред, майор Еберт. Можете да влезете. Ние с вашия господар приключихме.

* * *

Еберт се обърна, пое си дълбоко въздух, прекрачи прага и се представи.

— Чие хсия?

Ли Юан беше застанал в дъното на стаята, до церемониалния кан, на около половин метър от ръба му, и поглаждаше голата си брадичка. Погледна, след това почти небрежно махна на Еберт да влезе.

Еберт измарширува до средата на стаята, удари токове, застана мирно, наведе глава и зачака тангът да му заговори.

Ли Юан въздъхна, после пристъпи направо към темата:

— Времената са смутни, Ханс. Старите връзки трябва да се заздравят повече от всякога, дървото на Държавата — да може твърдо да посрещне идващата буря, да бъде укрепено от корените до короната.

Еберт вдигна глава.

— И каква е моята роля в това, чие хсия?

Ли Юан наведе глава.

— Нека да ти обясня. Малко преди смъртта си баща ми отиде да види генерал Ноченци в болницата. Може и да си чул — той прие оставката на Ноченци. Нямаше друг избор. Но кой трябваше да го замести като генерал? — той направи многозначителна пауза. — Е, баща ми имаше намерение да помоли маршал Толонен да слезе от по-високия си пост и пак да стане генерал, и нахвърли такъв меморандум. За това решение си имаше основателни причини и не на последно място — стабилността, която присъствието на стареца би донесло на силите за сигурност. Освен това смяташе, че да се вкара лао уай — външен човек — би предизвикало известно недоволство. Освен всичко друго се изисква време един генерал да свикне с длъжността си, а точно с време не разполагаше.

Ли Юан се обърна, умълча се, след това пак го погледна.

— Не си ли съгласен, Ханс?

Еберт наведе глава.

— Щом е така, чие хсия… Нещо повече, в цяло Чун Куо няма по-опитен от маршала. Наистина не мога да се сетя за никой друг на този пост, който вашите врагове биха приели с по-голямо недоволство.

Забеляза, че Ли Юан се усмихна, доволен от думите му. Въпреки това го обзе остро чувство на разочарование. След онова, което по-рано му беше казал Толонен, той бе очаквал сам да бъде назначен.

Ли Юан кимна и отново заговори:

— Както и да е, смъртта на баща ми променя много неща. Нашите врагове ще решат, че точно сега сме слаби. Ако назначим Толонен за генерал, това със сигурност би помогнало, но аз трябва да докажа също и че съм самостоятелна личност, а не просто сянка на баща си. Разбираш ли ме, Ханс?

— Разбирам, чие хсия.

Даже твърде добре, помисли си той. Даже твърде добре.

— Да… — Ли Юан кимна замислено. — В това си приличаме, нали, Ханс? Знаем какво е да ти се налага да чакаш. Да си дясна ръка на баща си. Но с времето трябва да застанем на мястото на бащите си, дори да ги надминем, ако искаме да заслужим уважението на света.

— Така е — тихо се съгласи Еберт.

— Освен това — продължи Ли Юан, — нещата винаги са най-зле, преди да започнат да се оправят. Следователно, трябва да станем по-твърди и по-безмилостни, отколкото в по-добрите времена. В това Ван Со-леян е прав. Това е друга епоха. Нещата са се променили и ние трябва да се променим заедно с тях. Дните на покой минаха.

Докато Ли Юан говореше, Еберт гледаше лицето му и усети, че наистина се възхищава от младия танг. Той беше много по-твърд, много по-прагматичен от баща си — идеите му за проекта „Жица в главата“ бяха доказателство за това. Но Еберт беше стигнал вече твърде далече по своя път, за да позволи това да попречи на мислите му; твърде дълбоко беше предан на собствената си мечта за наследство.

Един ден щеше да му се наложи да убие този човек, без значение дали му се възхищава или не. Или беше това, или щеше да види как умира мечтата му.

— Доверието — обади се Ли Юан. — Доверието е крайъгълният камък на Държавата. В това, както и в много неща, баща ми беше прав. Но в епоха на яростни промени на кого би имал доверие мъдрият човек? На кого може да има доверие? — погледна Еберт и присви очи. — Съжалявам, Ханс. Просто трябва да кажа всичко това. Разбираш ли ме?

Еберт наведе глава.

— Смятам за чест това, че според вас можете да говорите толкова свободно в мое присъствие, чие хсия.

Ли Юан се разсмя, после пак стана сериозен.

— Да, ами… предполагам, че е така, защото те смятам почти за член на семейството, Ханс. Баща ти беше главен съветник на баща ми, откакто Шепърд се разболя, и ще остане и мой главен съветник. Ала днес не съм те извикал тук, за да говорим за баща ти, а за тебе.

Еберт вдигна глава.

— Чие хсия!

— Да, Ханс. Не се ли сети, или съм се изразил твърде заобиколно? Искам ти да станеш мой генерал мой най-доверен приближен. Искам да ми служиш така, както Толонен служеше на баща ми. Да бъдеш мой меч и мой бич, проклятие за враговете ми и защитник на децата ми.

Ченето на Еберт беше увиснало.

— Но, чие хсия, мислех, че…

— О, Толонен е назначен временно. Като изпълняваш длъжността генерал. Съгласи се преди час. Но аз искам ти да стоиш зад мене на коронацията ми след три дена. Ти да получиш церемониалния кинжал тогава.

Еберт го гледаше със зяпнала уста, после падна на колене и ниско наведе глава.

— Чие хсия, оказвате ми голяма чест. Животът ми е във вашите ръце.

Беше репетирал думите и преди, ала все пак изненадата му от внезапния обрат им придаде сила. Щом вдигна поглед, забеляза удоволствието, изписано на лицето на младия танг.

— Стани, Ханс. Моля те.

Еберт се изправи бавно, като продължаваше да държи главата си наведена.

Ли Юан се приближи.

— Може би ще се изненадаш, Ханс, но от доста време насам те наблюдавам. Забелязах колко добре се справяш с новите си отговорности. Не ми убягна от погледа колко са ти верни твоите офицери. Що се отнася до смелостта ти… — той протегна ръка и докосна металната пластина на тила на Еберт, след това се дръпна назад. — Ала по-важно от всичко е, че ти имаш значително влияние сред елита на Първо ниво. Това е важно качество за един генерал.

Ли Юан се усмихна широко.

— Назначението ти ще бъде обявено по всички нива тази вечер, щом бие дванадесетият час. Но преди това искам да изготвиш за мене план за действие.

— План ли, чие хсия!

Ли Юан кимна.

— План за унищожаването на Пин Тяо. Искам да довърша онова, което започна баща ми. Искам и последният от тях да е мъртъв до месец. Да бъдат убити и труповете им да бъдат унищожени пред мене.

Ченето на Еберт отново увисна. След това той наведе глава. За малко едва не бе избухнал в смях. Да бъдат унищожени Пин Тяо! Какво ли знаеше Ли Юан! Че с това вече беше приключено! И го бе извършил най-големият враг на Ли Юан, Де Вор!

Ли Юан докосна рамото му.

— Е… сега върви, Ханс. Иди и кажи на баща си. Знам, че ще бъде много горд. Той винаги е искал това.

Еберт се усмихна, след това отново сведе глава, учуден, че се чувства горд. Да бъде слуга на този човек — с това ли да се гордее? И все пак странно, но се гордееше. Обърна се и понечи да си тръгне, но Ли Юан го извика.

— О, и, Ханс… намерихме момчето.

Еберт се обърна. Стомахът му се сви.

— Чудесно, чие хсия. Как е той?

Ли Юан се усмихна.

— Не би могло да бъде по-добре, Ханс. Спомнил си е всичко. Всичко.

* * *

Де Вор отдръпна око от обектива на електронния микроскоп и усмихнато погледна към генетика. Видяното го беше впечатлило.

— Хитро, ши Кървал. Много хитро наистина. И винаги ли се държи така, без значение какъв е приемникът?

Кървал се поколеба, после се обърна, пресегна се през Де Вор и извади запечатания слайд от микроскопа. Държеше го изключително внимателно. И наистина, иначе не можеше — той съдържаше смъртоносен вирус. Погледна към Де Вор.

— Ако приемникът е минал през всички редовни имунизации, то да, би трябвало да следва в общи линии един и същи модел на еволюция. Ще има леки статистически вариации, естествено, но подобни „номера“ биха били малобройни. За всички цели и намерения бихте могли да гарантирате стопроцентов успех.

Де Вор кимна замислено.

— Интересно. Значи в крайна сметка тук имаме гад, която еволюира. Която е безопасна при първи допир, но само след сто поколения се превръща в смъртоносен вирус. Убиец на мозъка — той се разсмя. — А какво са сто поколения в живота на една бактерия?

За първи път Кървал се засмя.

— Точно така…

Де Вор се дръпна назад и пусна учения да мине. Изпитваше почти естетическа наслада от красотата на това нещо.

— Нещо повече, самото нещо, което задейства еволюционния модел, е онова, което обикновено е гаранция за защита на тялото от болести — имунизационната програма!

— Точно така. Същото онова нещо, с което напомпват системите на всяко дете от Първо ниво още докато е шестмесечен зародиш.

Де Вор го наблюдаваше как връща запечатания слайд обратно в тапицираното противоударно куфарче и извади друг.

— Ела… ето още един. Този път малко по-различен. На същия принцип, но по-специфичен.

Де Вор се наведе очарован.

— Какво искаш да кажеш — по-специфичен?

Кървал пъхна слайда в процепа и отстъпи назад.

— Само гледай. Ще го задействам, щом си готов.

Де Вор опря око до окуляра. Отново видя как онова се дели, разраства се и се променя като вечно променяща се мозайка в калейдоскоп, но това нещо тук беше истинско, живо — толкова живо, колкото може да бъде едно нещо, чиято единствена цел е да убива.

Де Вор вдигна поглед.

— Изглежда ми същото.

Кървал го погледна внимателно.

— Значи не си забелязал никаква разлика?

Де Вор се усмихна.

— Е, имаше едно-две нещица тук-там. Имаше един кратък етап, когато нещото изглеждаше много по-голямо отпреди. И после имаше една лека промяна в цвета. А след това се нормализира. Стана пак същото.

Кървал се разсмя.

— Хубаво. Значи си видял.

— Да, но какво съм видял?

Кървал извади слайда — като че ли не чак толкова внимателно този път — и го остави на масата до себе си.

— Това… — той го потупа почти нехайно, — за мене и за тебе е също толкова безвредно, колкото изворната вода. Можем да вземем грамадна доза и то не би ни навредило ни най-малко. Но за един хан…

Очите на Де Вор се разшириха.

Кървал кимна.

— Точно така. Онова, което видя, беше вирус, който се задейства генетично като малка бактериологична бомба със закъснител и се превръща в расово специфичен.

Де Вор се разсмя и протегна ръка да вземе слайда. Изглеждаше празен, ала съдържанието му можеше да причини неописуема вреда. Не за него и за неговия род, а за хан. Усмихна се широко.

— Прекрасно! Това е прекрасно!

Кървал се усмихна.

— Знаех си, че ще ти хареса. Нали разбираш, докато работех по него, все за тебе си мислех. Седях до късно през нощта и се смеех, като си представях как ще реагираш.

Де Вор се вгледа в него, после кимна. Двамата се познаваха от повече от двайсет години, от първата им съдбовна среща на едно парти на дъртия Еберт. Тогава Кървал беше неспокоен — искаше да се измъкне на свобода, обременен от годините, които му оставаха по договор. Де Вор се бе сприятелил с него. Де Вор му бе намерил първите важни връзки в Град Америка. Де Вор му беше показал за първи път строго секретните папки, в които се описваха сделките, сключени от Клаус Еберт с различни компании с цел да унищожи собствената компания на Кървал. Де Вор бе уредил сделката той хем да работи за Левър, хем да си има свои собствени частни лаборатории.

И сега Кървал му връщаше услугата. Само с една мъничка добавка. Дреболия. Де Вор можеше да има вируса, но първо трябваше да обещае, че ще убие дъртия Еберт.

И той се беше съгласил.

— Майкъл знае ли?

Кървал се усмихна.

— Ти как мислиш? Майкъл Левър е много приличен младеж, въпреки целия му революционен плам. Иска да променя — но честно. Ако трябва, ще се бие, но няма да мами. Ако създам подобно нещо, той би ме убил.

Де Вор се замисли над това, после кимна.

— Сигурен ли си?

Кървал кисело се засмя.

— Познавам този младеж прекалено добре. Изглежда различен, но вътрешно е съвсем същия като другите. Всички са получавали всичко твърде лесно — всичките до един. Онова, което ги разпалва, не е амбиция, а чувство на обида. Обида от това, че бащите им продължават да се държат с тях като с деца. Въпреки всичко, дето го изприказваха в залата с екрана, не искат никаква промяна. Не и истинска промяна, такава, каквато искаме ние с тебе. Когато говорят за промяна, те имат предвид промяна в ръководството. Те биха се отказали от привилегиите си също толкова, колкото и Седмината.

— Може би — отговори Де Вор, докато гледаше как Кървал прибира микроскопа. — Между другото този вирус има ли си име?

Кървал щракна закопчалките на куфарчето, обърна се и погледна към Де Вор.

— Да, всъщност си има. Кръстих го на името на живата култура, от която го развих. И тя беше убиец, макар и не толкова смъртоносен и опасен, колкото моя. И тя е съществувала цели векове, преди хората да успеят да намерят цяр за нея. Наричали са я сифилис. Същото, което хан са наричали ян мей пин, „болестта на върбата и сливата“.

Де Вор се разсмя изненадано.

— Значи се предава по полов път?

Кървал се втренчи в Де Вор, след това тихо се разсмя.

— Разбира се! Мислех, че го схвана. Това е единственият начин да се гарантира, че ще плъзне нашир и надлъж. Чукането… това е нещото, с което човечеството се занимава най-много и за което говори най-малко. И като се замислиш, това е идеалният начин да разпространиш нов вирус. В края на краищата се предполага, че всички те са имунизирани срещу венерически болести. По рождение.

Де Вор докосна с език горните си зъби и кимна. Кръшкащи съпрузи и неверните им съпруги, отегчени наложници и случайните им любовници, развратни старци и загорели вдовици, курви и млади синове с твърде свободно поведение — сега го виждаше как се разпростира като листата и клонките на огромно дърво, докато самото дърво не изгниеше и не рухнеше. Разсмя се и тупна Кървал по рамото.

— Добре си се справил, Андрю. Твърде добре!

Кървал го погледна.

— А ти, Хауард? Ще спазиш ли обещанието си?

Де Вор стисна рамото му.

— Разбира се. Някога да съм те разочаровал? Но хайде да вървим оттатък. Нашите млади приятели ще се чудят защо се бавим. Разбрах, че нашият приятел Кустоу води със себе си своя шампион по уей чи и на мене ми се ще да пробвам да изиграя една игричка с него.

Кървал кимна.

— Добър е. Виждал съм го как играе.

Де Вор го погледна в очите.

— Добър колкото мене ли?

Кървал се обърна и вдигна от масата малкия смъртоносен слайд.

— Казват, че следващата година можел дори да претендира за титлата.

Де Вор се разсмя.

— Може и да е така, но още не си ми отговорил. Виждал си ме как играя. Би ли твърдял, че е добър колкото мене?

Кървал прибра слайда обратно в куфарчето, щракна закопчалките и погледна Де Вор колебливо; не беше сигурен как ще приеме истината.

— Да ти кажа честно, Хауард — да. Добър е колкото тебе. А може би и много по-добър.

Де Вор се обърна и закрачи из стаичката, потънал в собствените си мисли. След това отново се обърна към Кървал и на лицето му светна усмивка.

— Нашият приятел Кустоу… случайно да знаеш дали обича да се обзалага?

* * *

Де Вор вдигна поглед от дъската и се поклони на противника си, признавайки се за победен. Играеха пета игра и този път беше стигнал най-близо до победата. Този път противникът му хан го бе победил само с един камък. Въпреки това резултатът от турнира беше убедителен: триумф за шампиона на Кустоу с пет на нула, като две игри бе победил с разлика от повече от двайсет камъка.

— Още пет? — усмихна се Кустоу. Беше спечелил добре от състезанието — Де Вор бе заложил по пет хиляди юана на всяка игра и още десет хиляди за целия турнир.

Де Вор го погледна, признавайки победата му.

— Ще ми се да имах време, приятелю, но трябва да пристигнете в имението на Еберт в девет, а вече е шест. Но ето какво ще ви кажа. Когато дойда в Америка, ще играя отново с вашия човек. Това би ми дало възможност да си върна парите.

Левър се наведе напред в креслото си.

— Значи смятате да идвате в Америка, ши Де Вор? Няма ли да е доста опасно за вас?

Де Вор се усмихна.

— Животът е опасно нещо, Майкъл. И въпреки че винаги си струва да внимаваш, докъде ли щеше да стигне всеки от нас, ако не поемахме рискове?

Левър погледна двамата си приятели.

— Вярно е. Но човек трябва внимателно да си подбира приятелите в тези несигурни времена.

Де Вор наклони леко глава — разбираше за какво му намекват. Бяха склонни да работят с него, ала трябваше да се посветят на това докрай. Трябваше да им даде и други основания да се съюзят с него.

— И лейтенантите си — също. Вземете например моя човек, Мах. Добре ми служи при нападението над Плантациите на танга.

Левър се разсмя изненадано.

— Значи сте били вие? Но аз си мислех, че…

— Мислели сте си онова, което трябваше да си мисли всеки. Че е работа на Пин Тяо. Ала не — беше работа на моите хора.

— Разбирам. Но защо? Защо не кажете, че сте вие?

— Защото понякога е удобно да накараш враговете си да мислят, че истината е друга, а не такава, каквато е. Разбирате ли, Пин Тяо вече не съществува. Унищожих последните останки от тази организация преди два дена. И все пак, що се отнася до Седмината, тя все още съществува — и все още представлява заплаха за тях. И наистина, новият танг, Ли Юан, смята да предприеме борба срещу тях. Дал е наставления на новия си генерал да използва каквато войска му е необходима, за да ги унищожи и то на всяка цена. Подобно пилеене на средства и енергия е добро дошло, не мислите ли?

Левър се разсмя.

— Да! И в същото време то отвлича вниманието от вашата дейност тук, в Пустошта. Това ми харесва.

Де Вор кимна доволен. В тези младежи тук имаше огън. Не бяха като европейските си връстници. Гневът им беше чист. Оставаше само да се канализира.

Изправи се, поклони се още веднъж на противника си, заобиколи масата и застана с лице срещу тримата младежи.

— Още едно нещо, преди да си тръгнете оттук. Нещо, което искам да ви подаря.

Левър погледна към приятелите си, после сведе глава.

— Благодарим ви, ши Де Вор, но вашето гостоприемство е достатъчна награда за нас.

Де Вор разбра. Левър беше свикнал с поднасянето на подаръци в бизнеса, които караха човек да се чувства задължен. Това беше номер, който хан използваха много често. Той поклати глава.

— Моля ви, приятели, не ме бъркайте с някого — с този подарък не искам да задължа никого. Наистина бих се почувствал много обиден, ако го приемате по такъв начин. Аз не съм търговец. Не бих си и помислил да търся някаква материална изгода от срещата ни. Нека това да е просто малък знак за нашата дружба, а?

Огледа ги всичките подред — Левър, Кустоу и най-накрая Стивънс и забеляза как е спечелил всички с простотата на този ход.

— Добре. Тогава изчакайте тук. В другата стая е.

Остави ги и се върна след миг с обемист четвъртит пакет, обвит в червена коприна.

— Заповядайте — подаде го на Левър. — Ще го отворите по-късно — ако искате, докато летите към дома на Еберт, но по-късно. И каквото и да решите да правите с него по-нататък, не забравяйте, че за да стигне това до вас, са били направени големи жертви. И нека не го вижда никой, на когото не се доверявате като на брат.

Левър се вгледа в пакета с пламнал от любопитство поглед, след това отново вдигна очи и се усмихна.

— Нямам представа какво е това, но ще направя както казвате. И благодаря, Хауард. Благодаря за всичко. Когато дойдете в Америка, непременно заповядайте у нас.

Де Вор се усмихна.

— Много любезно от ваша страна, Майкъл. Наистина много любезно.

* * *

— Е, Щефан, какво ще кажеш?

Щефан се задържа още миг пред едностранното огледало, после се обърна и погледна към Де Вор. Беше наблюдавал всичко.

— Турнирът… Нарочно загуби, нали?

Де Вор се усмихна доволен, че Леман е забелязал.

— Можех да го бия. Не още от първата игра може би, но вероятно от третата. Той играе по един и същи начин. Такива са си те, американците. Мислят по определен начин и аз като че ли започвам да го разпознавам. Точно затова трябва да отида там. Що се отнася до нас, Европа е мъртва. Изцедили сме всичко от нея. Ако искаме да завършим крепостите, ни трябват парите на американците. Трябва да ги убедим да инвестират в нас — да ги накараме да видят в нас средството, чрез което биха могли да съборят Седмината.

— Ами Кървал? Ти му обеща да убиеш дъртия Еберт. Дали това е умно?

Де Вор се разсмя.

— Ако рекат боговете, дъртият ще умре до шест месеца, той ще си умре, пък аз ще кажа, че е моя работа. Но с нищо няма да им помагам. Не обичам кой знае колко Клаус Еберт — според мене той е надут дърт пръдльо, да си кажем правичката — но той е баща на Ханс. Ако го убием, ще рискуваме всичко. Не, това ще го оставим на съдбата. А ако Кървал възрази… — той се разсмя. — Е, с това можем да се оправим, ако стане и когато стане, нали? Ако и когато.