Метаданни
Данни
- Серия
- Чун Куо (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The White Mountain, 1991 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Светлана Комогорова, 1997 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 8 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- sir_Ivanhoe (2010)
- Корекция
- NomaD (2010)
Издание:
Дейвид Уингроув. Бялата планина
Редактор: Силвия Вълкова
Художник: Буян Филчев
Коректор: Валери Калонкин
Оформление: Силвия Янева
Печат: ДФ „Балкан-прес“
ИК „Прозорец“
ISBN 954-8079-98-4
История
- — Добавяне
Глава 8
Огледала
Беше нощ. Ли Юан беше застанал на моста и се взираше в езерото — наблюдаваше как пълната луна танцува върху чернотата. Тонджиян беше притихнал, гостите си бяха тръгнали. Телохранителите му стояха надалече съвсем неподвижни — като статуи в посребрения мрак.
Денят беше дълъг и напрегнат. Беше станал в четири, за да нагледа последната подготовка за погребението на баща си и да посреща пристигащите опечалени. Церемонията беше проведена в най-хубавите часове на сутринта, последвана от неофициално заседание на Седмината. Разговорите с министри и различни висши чиновници бяха погълнали останалата част от следобеда и той се захвана със задачата да върже свободните нишки на бащината си работа и да се подготви за собствената си коронация след три дни. И други неща. Толкова много други неща.
Чувстваше се изтощен, ала трябваше да свърши още много неща, преди да се оттегли в покоите си.
Обърна се и погледна към двореца. Мислеше си колко огромен и пуст изглеждаше без присъствието на баща му. Сега беше останал само той — само Ли Юан, втори син на Ли Шай Тун. Последният от рода. Последният Ли.
Лек ветрец раздвижи тръстиките по края на езерото. Той вдигна поглед и същото онова чувство на оголеност — онова студено, почти физическо усещане за самота — го обля отново. Къде бяха братята, братовчедите му? Или бяха мъртви, или никога не се бяха раждали. И сега беше останал само той.
Тънка облачна паяжина забулваше като воал яркото лице на луната. В далечината самотна гъска прекоси небето и ритмичното пляскане на крилата й я понесе към него.
Той потрепери. Днес се беше преструвал на силен; бе държал лицето си безизразно като стена, зад която криеше чувствата си. Така и трябваше да бъде оттук нататък, защото сега той беше танг и животът му вече не му принадлежеше. Цял ден бе заобиколен от хора — безброй хора, които му се кланяха ниско и изпълняваха каквото им нареди — и все пак никога досега не се беше чувствал толкова самотен.
Не, никога през целия си живот не се беше чувствал толкова опустошен, толкова празен.
Скръцна със зъби — бореше се с чувствата си. „Бъди силен — каза си, — бъди твърд срещу онова вътре в тебе.“ Пое си дълбоко въздух и се загледа в езерото. Баща му беше прав. Само любов не беше достатъчна. Без доверие — без всички онези качества, които превръщаха любовта в нещо твърдо и веществено — любовта беше рак, който изяждаше мъжа и го правеше слаб.
А той не можеше да бъде слаб, защото вече беше танг, беше един от Седмината. Трябваше да остави зад гърба си всички човешки слабости. Трябваше да приеме по-твърда форма.
Обърна се и бързо се отправи по пътеката към двореца.
На вратата на бащините си покои се спря — никак не му се искаше да влиза вътре. Погледна пръстена, тежък и непознат, легнал върху средния пръст на десницата му, и осъзна, че нищо не би могло да го подготви за това. Смъртта на баща му и ритуалът на погребението бяха събития от много голямо значение, ала никое от тях не беше толкова истинско като този прост, личен момент.
Колко често беше идвал от градината и бе намирал баща си, седнал зад бюрото, а наоколо — секретарите и министрите му. Колко често старецът бе поглеждал нагоре и го бе забелязвал там, където стоеше сега, и с лека сдържана усмивка го бе канил да влезе.
А сега нямаше кой да му дава такова разрешение. Никой освен самия него.
Защо тогава беше толкова трудно да направи първата малка крачка и да прекрачи прага? Защо чувстваше почти първичен страх при мисълта да седне зад бюрото — да погледне натам, където стоеше сега?
Може би защото знаеше, че на вратата няма да има никой.
Ядосан на себе си, пристъпи в стаята. Сърцето му тупаше бясно в гърдите, сякаш беше крадец. Разсмя се неловко и се огледа, като че ли виждаше всичко за първи път.
Стаята беше продълговата, с висок таван, обзаведена традиционно. Бюрото на баща му, чиито огромни извити крака бяха във формата на дракони, се издигаше върху масивен подиум в дъното на стаята, оградено с нисък позлатен парапет като стая в стаята, а в стената отзад беше вграден големият символ на Юе Лун. За разлика от собствената му стая, тази изглеждаше определено мъжка — нямаше висящи саксии, нито кръгли гърнета, пълни с екзотични растения, които да разчупват богатата й ян-тежест. Всъщност нямаше и следа от зеленина, само вази, паравани и старинни стенни ковьори, изтъкани от копринени и златни нишки.
Пристъпи по-навътре и спря до огромен бронзов казан. Сега той беше празен, но си спомни времето, когато беше пълен с хиляди най-различни мънички предметчета, изрязани от нефрит; спомни си един ден, когато си беше играл там, на пода, а яркоцветните фигурки — изящни миниатюри в синьо, червено и зелено — бяха пръснати около него. Тогава беше четири, най-много петгодишен, ала все още си ги спомняше живо; усещаше хладната им, гладка на пипане повърхност под пръстите си.
Обърна се. На стената вдясно висеше огледало; старинно метално огледало на династията на танговете, чиято повърхност беше покрита с фигури и надписи, подредени в серия концентрични кръгове, излизащи навън от центъра. Ли Юан се приближи и го разгледа. Центърът — просто, неукрасено кръгче — представляваше неделимостта на всичко създадено. Заобикаляха го животните на Четирите квадрата: Тигърът, символ на запада и на господарското достойнство, на смелостта и мъжеството в битка; Фениксът, символ на юга и на красотата, мира и благоденствието; Драконът, символът на изтока, на плодовитостта и на мъжката сила, и Костенурката, символ на севера, на дълголетието, силата и постоянството. Зад тези четири животни следваха осемте триграми, заобиколени от дванайсетте земни клона на зодиака — плъх, вол и тигър, заек, дракон и змия, кон, коза и маймуна, петел, куче и свиня. Група от двайсет и четири пиктограми разделяше този от следващия кръг с животни — всичко двайсет и осем, символизиращи съзвездията.
Отмести поглед от фигурите за миг и видя лицето си, отразено зад символите и архетипите на вселената на хан. Тези огледала бяха ху хсин чан и се твърдеше, че притежават магическа сила и предпазват собственика си от злини. Освен това твърдяха, че в подобно огледало можело да прозреш тайните на бъдещето. Но той вярваше малко на хорските приказки. Та той едва виждаше собственото си лице, да не говорим за лицето на бъдещето.
Извърна глава — изведнъж го беше връхлетяло огорчение. Огледала: твърдеше се, че те символизирали брачното щастие, но собственото му щастие сега беше разбито и парчетата бяха пръснати.
Приближи се до бюрото. Хо беше минал по-рано да го приготви за него. Вещите на баща му бяха разчистени, а на тяхно място бе поставен собственият му комплект: мастилата и четките, кутията с пясък и мъничката статуя на Куан Ти, бога на войната, която брат му Хан Чин му бе подарил за осмия рожден ден. До тях имаше малка купчинка папки и една голяма книга с тежка подвързия, чийто дебел гръб беше от червена коприна, украсен с орнамент от позлатени облаци.
Изкачи се по трите малки стъпала и отпусна ръце върху ниския парапет. Темето му почти докосваше тавана. Вгледа се в големия стол с висока облегалка. Огромното колело от седем дракона — Юе Лун на Лунния дракон — беше прогорено в облегалката на стола, черно на фона на кожата в цвят охра, и отразяваше огледално много по-голямото изображение на стената отзад. Този стол беше на баща му, а преди това — на бащата на баща му — чак до прапрапрадядо му от времето на Цао Чун. Сега беше негов.
Той вдигна малката дръжка, бутна назад вратичката и влезе в малката „стая в стаята“ — усещаше колко странно му се струва дори това просто действие. Огледа се отново и се отпусна на стола. Седнал там, докато се оглеждаше из старинната стая, усещаше как предците му се събираха наоколо; там, в простото пространство на стаята, но също и във всяко негово дребно движение. Те живееха вътре в него. Той беше тяхно семе. Сега го разбираше. Знаеше го от мига, в който бяха спуснали капака над бащиния му ковчег.
Протегна ръка и извади първата папка от купчината. Вътре имаше един-единствен лист — от Клаус Еберт в „Джен Син“: документ, с който се отказваше от правата си върху тринайсет патента в областта на специалното производство на храна. Преди баща му да умре, Еберт беше предложил патентите да бъдат предоставени на конкурентите му, за да помогнат за увеличаването на производството на храна за Град Европа. Според оценката те струваха двеста и петдесет милиона юана на свободния пазар, но Еберт ги беше предоставил безплатно, като дар на своя танг.
Ли Юан придърпа папката по-наблизо, посегна, взе четката и се подписа под документа.
Остави папката встрани и взе друга от купчината. Това беше обобщение на патоанатомичния доклад, който беше поръчал за баща си. Прочете го, подписа го и го остави над другия документ. Нищо. Не бяха открили нищо. Според лекарите баща му беше умрял от старост. От старост и от разбито сърце.
Глупости, помисли си той. Пълни глупости.
Изпухтя нервно, после посегна към третата папка и я отвори почти разсеяно. След това забеляза какво е и рязко се дръпна назад. Устата му беше пресъхнала, сърцето му се разтуптя яростно. Това беше резултатът от генотипния тест, направен на Фей Йен и детето й.
Затвори очи от болка; изведнъж беше започнал да диша на пресекулки. Значи сега щеше да разбере. Да разбере със сигурност и завинаги кой е бащата. Да разбере на кого дължи болката и огорчението от последните няколко месеца.
Наведе се отново напред. Не си струваше да се бави. Не си струваше да отлага неизбежното. Придърпа папката и се насили да я прочете; всяка дума сякаш го режеше и раняваше. И после свърши.
Бутна папката и се облегна назад. Значи…
За миг остана неподвижен, мълчалив — обмисляше възможностите; после протегна ръка и докосна звънеца за повикване.
Почти веднага вратата вдясно се отвори. Нан Хо, майсторът на вътрешните му покои, беше застанал там с наведена глава.
— Чие хсия!
— Донеси ча, майстор Нан. Трябва да проведа един разговор.
Нан Хо вдигна глава.
— Да изпратя ли да повикат вашия канцлер, чие хсия!
— Не, майстор Нан — искам да поговоря с тебе.
— Както желаете, чие хсия.
Когато той излезе, Ли Юан се наведе и придърпа към себе си голямата книга с тежка подвързия. Стилизирани дракон и феникс, изрисувани в злато, бяха отпечатани върху яркочервената копринена подвързия. Вътре, на заглавната страница, на ръка беше изписан цитат от Ли Чи, древната Книга на обредите, на оригинален мандарин.
„Смисълът на брака е да създаде съюз между двама души от различни родове, а целта му е да служи, първо, на предците в храма и, второ, на идното поколение.“
Потрепери. Така си беше. Открай време беше така за такива като него. И все пак беше мислил, че е възможно да се ожениш по любов. И така бе предал своя род. Беше се опитал да бъде такъв, какъвто не е. Защото той беше хан. Хан до мозъка на костите си. Сега го беше разбрал.
Ала още не беше късно. Можеше да започне отново. Да стане такъв, какъвто не беше успял да бъде. Добър хан, оставил зад гърба си всички призраци на другите „аз“.
Прелисти страниците напосоки, едва забелязвайки лицата, които го гледаха от тях. Тук бяха представени сто най-добри партии, девойки, избрани от двайсет и деветте Низши фамилии. Всяка се различаваше с нещо от другите, притежаваше някакво специфично качество, с която я препоръчваха, ала на него му беше все едно. Сега беше важно само това: да се ожени и да има синове. Да направи рода си отново силен и да запълни заобикалящата го празнота.
Защото всичко друго беше по-добро от това, да се чувства така. Каквото и да е.
Затвори книгата и я бутна настрани, после се облегна назад и затвори очи. Едва се беше отпуснал, когато на вратата се почука.
— Чие хсия?
— Влез — каза той и отново се наведе напред. Усещаше умората като сол в кръвта си, тя му тежеше и го теглеше надолу.
Нан Хо влезе пръв с наведена глава, протегнал подноса пред себе си. Следваше го ше ту — „езикът“, дегустаторът. Ли Юан наблюдаваше почти равнодушно как Нан Хо подреди съдовете за ча на една ниска масичка, след това наля и предложи първата купичка на ше ту.
Мъжът отпи, върна му купичката, поклони се любезно и на устните му заигра малка доволна усмивка. Изчака минута, обърна се към Ли Юан и се поклони ниско, като падна на колене и докосна с чело пода. После се отдалечи.
Нан Хо го последва до вратата, затвори я зад него и се обърна с лице към Ли Юан.
— Да ви донеса ли ча, чие хсия!
Ли Юан се усмихна.
— Не, Нан Хо. Ще дойда долу при тебе.
Стана, прозя се и се протегна, за да прогони умората от костите си, после се наведе напред и вдигна тежкия том.
— Вземи — подаде я той на Нан Хо, пренебрегвайки предложената му купичка.
Нан Хо припряно остави купичката и взе книгата от своя танг.
— Значи сте решили, чие хсия!
Ли Юан се вгледа в Нан Хо — чудеше се какво ли знае той, дали е дръзнал да погледне генотипното изследване. След това отхвърли тази мисъл и се усмихна.
— Не, майстор Нан. Не съм решил. Но ти ще решиш.
Нан Хо го погледна ужасен.
— Чие хсия!
— Чу ме, майстор Нан. Искам ти да избереш вместо мене. Нужни са ми три съпруги. Добри, силни и благонадеждни жени. Жени, които раждат синове. Много синове. Достатъчно, за да изпълнят стаите на този огромен празен дворец.
Нан Хо се поклони ниско — лицето му беше маска на нещастието.
— Но, чие хсия… Не ми подобава на мене да вземам такива решения. Такава отговорност… — понечи да поклати глава, после падна на колене и притисна чело о пода.
— Умолявам ви, чие хсия. Аз съм недостоен за подобно поръчение.
Ли Юан се разсмя.
— Глупости, майстор Нан. Ако някой изобщо е достоен да му възложа подобна задача, то тъкмо ти си най-добрият. Че нали ти доведе в леглото ми Перлено Сърце и Сладка Роза? Да не би изборът ти тогава да беше погрешен? Не! Така че, моля те, майстор Нан, направи това за мене. Умолявам те!
Нан Хо го погледна с разширени очи.
— Чие хсия… вие не трябва да говорите така! Сега сте танг!
— Тогава направи го за мене, майстор Нан — уморено произнесе той. — Защото ще се оженя на следващия ден след коронацията.
Нан Хо задържа поглед върху него, след това отново се поклони ниско, примирен със съдбата си.
— Както желае моят господар.
— Добре. А сега нека да пием ча и да си поговорим за други неща. Бъркам ли или съм разбрал вярно, че е дошла вест от Хал Шепърд?
Нан Хо остави книгата до масата, вдигна купичката на Ли Юан, обърна се и му я предложи, ниско навел глава.
— Не от Хал, чие хсия, а от сина му. Чун Ху-ян се оправи с това.
— Разбирам. А случайно канцлерът да е споменал каква е била вестта?
Нан Хо се поколеба.
— Беше… картина, чие хсия.
— Картина? Искаш да кажеш — без думи? Че всъщност не е било точно съобщение?
— Не, чие хсия.
— И що за картина е това?
— Да я донеса ли, чие хсия!
— Не. Но ми я опиши, ако можеш.
Нан Хо се намръщи.
— Беше странна, чие хсия. Наистина много странна. На нея имаше дърво — или по-скоро две ябълкови дървета близнаци. Двете бяха преплетени, с увити един около друг стволове, ала едното от дърветата беше мъртво, листата му — опадали, клоните му — скършени и гниещи. Чун Ху-ян я отдели, за да я видите след коронацията — той извърна очи. — Според него тя беше нещо, което не бихте желали да виждате преди това.
Също като подаръка от камъни, който баща му се беше опитал да скрие от него — белите камъни за уей чи, които Де Вор му беше изпратил в деня, когато се бе обрекъл на Фей Йен.
Ли Юан въздъхна. Пет поколения наред семейство Шепърд бяха съветници на семейството му. Потомци на архитекта, проектирал Града, те живееха отвъд стените му, извън законите му.
— Чун Ху-ян е действал така, както е смятал, че е длъжен, но държа за в бъдеще всяко съобщение — с думи или без — което идва от семейство Шепърд, да ми се предава директно и веднага, майстор Нан. Тази картина — ти разбираш ли какво означава?
— Не, чие хсия.
— Не. Нито пък явно канцлер Чун разбира. Тя означава, че Хал Шепърд умира. Дървото му беше подарък от моя баща. Трябва веднага да замина там и да поднеса почитанията си.
— Но, чие хсия…
Ли Юан поклати глава.
— Знам, майстор Нан. Видях програмата си за утре. Но ще трябва срещата да се отложи. Това не може да чака. Той беше приятел на баща ми. Не би било уместно да пренебрегна този зов, колкото и странно да е изразен.
— Зов ли, чие хсия?
— Да, майстор Нан. Зов.
Извърна се и отпи от ча. Никак не му се искаше да вижда Хал Шепърд в подобно състояние, но щеше да е хубаво отново да се види със сина му; да поседят, да поговорят.
Лека колеблива усмивка изви устните му. Да, хубаво ще е да си поговори с него, защото наистина точно сега се нуждае от огледало: от някой, който ясно да го отразява отсреща. А кой би могъл да направи това по-добре от Бен Шепърд? Кой — в цялото Чун Куо?
* * *
Мъжът залитна край него и се подпря несигурно на стената, навел глава, като че ли беше пиян. За миг сякаш аха-аха щеше да загуби съзнание; цялото му тяло висеше отпуснато под протегнатата му ръка. После вдигна глава и се протегна странно, сякаш се мъчеше да се отърси от нещо. Чак тогава Аксел разбра какво прави онзи. Пикае.
Аксел извърна глава, след това се обърна обратно — беше доловил някакво раздвижване зад себе си. Двама стражи бабанки — хан — облечени в тъмнозелените униформи на „Джен Син“, а не в пепелявосиньото на силите за сигурност, тичаха с извадени палки към мъжа.
— Какво си мислиш, че правиш бе, да ти еба майката? — кресна единият и грубо го сръга.
Онзи залитна към стената.
Беше едър — или някога е бил едър — но сега дрехите му висяха около тялото. Дрехите му също бяха хубави, но както и на повечето хора, които се събираха тук, бяха целите в кир и мръсотия. Лицето му също беше болнаво. Кожата му беше на петна, лявото му око — почти затворено; тъмна, жълто-зелена синина покриваше почти цялата му лява буза. Вонеше, но и това не беше нещо необичайно — тук се навъртаха предимно просяци.
Погледна към стражите със замъглени очи, след това вдигна брадичка — сякаш припомнил си отдавна забравен жест на гордост.
— Идвам при генерала — каза несигурно; гордостта бавно изтичаше от него, докато най-накрая главата му отново клюмна. — Нали разбирате… — измърмори оправдателно; един мускул на бузата му беше започнал да трепка. — Предаването на поста… за това съм дошъл. Видях го по новините. Чух го. „Елате тук“ — така казаха. И ето на, дойдох.
Стражът, който беше заговорил пръв, изсумтя от отвращение.
— Лайнар такъв! — измърмори той. — Шибан лайнар. Ти какво си мислиш, бе, та пикаеш на стената на танга? — след което без предупреждение замахна с палката и фрасна просяка отстрани по главата.
Човекът се строполи долу и изстена силно. Щом падна, двамата стражи му се нахвърлиха, надвесиха се над него и започнаха да го удрят по главата и по тялото, докато той не затихна неподвижен.
— Шибан лайнар! — повтори първият и отстъпи назад. Обърна се и хвърли гневен поглед към насъбралата се тълпа. — Какво гледате, бе? Я вървете на майната си! Чупка! Майната ви! Хайде, докато не съм ви подпочнал и вас! — вдигна заплашително палка, но вече го бяха разбрали. Бяха започнали да отстъпват назад още щом се обърна.
Аксел остана там още малко — напрегнат, разтреперан от гняв; после се обърна. Нищо не можеше да направи. Или поне нищо, което не би му докарало беля на главата. С двама би се справил, но из цялата зала се бяха пръснали петдесетина и повече от тия копелета — блъскаха всеки, който им се изпречеше на пътя, и въобще се стараеха да се правят на колкото се може по-неприятни. Знаеше ги тези хора. Мислеха се за голяма работа — големи бойци, обучени да се справят с всичко — но повечето от тях не се бяха справили с основния курс на обучение в силите за сигурност, или ги бяха докарали от Плантациите, където стандартите бяха много по-ниски. В много случаи поведението им беше просто форма за компенсация на провала, задето се налагаше да носят тъмнозелени униформи на частна охрана, а не имперското синьо.
Отстъпи назад, обърна се и си запробива път през тълпата, чудейки се колко ли още щяха да ги принудят да чакат. Бяха започнали да се редят на опашка преди три часа, а коридорът към главния транзитен проход беше претъпкан далече преди Аксел да пристигне. Съвсем за кратко му беше хрумнало да се върне — дори и мирисът на тълпата бе достатъчен, за да му се догади на човек — ала беше останал, решен да попадне сред две хилядите „късметлии“, които щяха да бъдат допуснати в имението на Еберт за тържествата.
Беше се облякъл специално. Беше излязъл и си бе купил най-грубите и най-мръсни дрехи, които бе успял да намери. Беше си сложил груба работническа шапка — твърда черупка от черна пластмаса, също като обърната надолу купа за ориз — и си беше нацапал лицето. Сега почти не се отличаваше от останалите. Просяк. Лайно от най-долните нива.
Огледа се — очите му сновяха от лице на лице и забелязваха гнева и отчаянието, напразността и начеващата лудост. Очите им играеха, кожата им имаше нездрав пепеляв цвят, който свидетелстваше за дълги години лишения. Бяха мършави — всичките до един; някои бяха толкова болезнено недохранени, че му беше трудно да повярва, че са все още живи, все още мърдат изпосталелите си, крехки крайници. Той ги гледаше като омагьосан, наред с отвращението изпитваше силна инстинктивна жалост към тях; мнозина от тях не бяха имали никакъв избор — знаеше го. Бяха паднали ниско дълго преди да се родят и нищо в този свят не можеше да промени съдбата им. По това той се различаваше от тях. И той беше паднал, но за него имаше втори шанс.
Наведе глава и погледна таймера на китката си — криеше го под мазния маншет на якето си. Наближаваше полунощ. Скоро трябваше да отворят портите, нали?
Почти веднага усети някакво раздвижване сред тълпата, внезапен тласък напред и разбра, че са отворили портите. Усети как го натискат и тълпата го повлича.
Хей вдигнаха бариерите, огромните получовеци на „Джен Син“ подкараха тълпата през тесните порти. Над тълпата от една платформа встрани група чиновници хан наблюдаваха и брояха влизащите хора.
Зад портите бариери подреждаха тълпата в що-годе стройни редици и в началото на всяка от тях още служители — мнозина от тях с маски срещу вонята и възможността да се заразят — предвождаха надяващите се.
Щом движението се забави и блъсканицата стана по-голяма, той чу силни крясъци отзад и разбра, че са затворили портите, а квотата е попълнена. Но той беше вътре.
Натискът върху него от всички страни беше ужасен, вонята на некъпаните тела беше почти непоносима, но той се бореше с гаденето и си напомняше защо е тук. За да стане свидетел. За да види с очите си мига, когато ще обявят Ханс Еберт за избран генерал.
След като мина през втората бариера, един служител го дръпна настрани и закопча на якето му електронен следач, после набута в ръцете му парче торта и чаша с питие. Затътри се нататък, като се оглеждаше. Забеляза как другите нагъват трескаво тортата, а след това изпразваха чашите си на няколко отчаяни глътки. Пробва една хапка от тортата, след това я изплю. Беше твърда, суха и абсолютно безвкусна. Питието беше кажи-речи също толкова поносимо. Отвратен ги хвърли; тези около него моментално се сбиха за онова, което беше хвърлил, и го избутаха към стената.
Големият транзитен асансьор беше точно пред тях. Един хей отново ги натири вътре и ги набута нагъсто, докато Аксел не усети, че почти не може да си поеме дъх. Също като заобикалящите го започна да се блъска мълчаливо, отчаяно за мъничко пространство — ръгаше с лакти; силата му тук беше предимство.
Вратите се затвориха, огромният асансьор — който обикновено използваха за превоз на товар, а не на хора — започна бавно да се изкачва нагоре по нивата. Щом потегли, отгоре прокънтя глас и им нареди да ликуват, щом господарите се появят на балкона; и ако ликуват достатъчно силно, ще получат по една монета от пет юана.
— Камерите ще наблюдават всички — продължи гласът. — Само онези, които се радват шумно, ще получат монети.
Пътуването нагоре сякаш продължи цяла вечност. Изкачиха двеста и петдесет нива — чак до самия покрив на Града.
Излизането от транзитния асансьор беше като излизане навън, на открито. Над тях се ширеше огромно синьо-черно небе, изпълнено с осветени от лунна светлина облаци и звезди — илюзията беше толкова съвършена, че за миг дъхът на Аксел секна. Вдясно, зад огромен пейзажен парк, се издигаше имението на Еберт; внушителната му фасада беше ярко осветена, огромният балкон — обкичен със знамена. Една бариера от хей им пречеше да тръгнат нататък — грубите, почти свински лица на стражите бяха гротескно осветени отдолу. Навсякъде наоколо му хората бяха забавили крачка, смаяни от гледката, изцъклили очи, със зяпнали уста, но служители с маски ги подкараха нататък, поведоха ги наляво, към площ, оградена с високи прозрачни бариери от лед.
Препъваха се и сега сред тях се носеше само ниско мърморене — повечето бяха изгубили ума и дума от изумление пред гледката на подобен лукс, уплашени от чувството за откритост, от огромното небе над тях. Но на Аксел, който се тътреше бавно сред тях, това му напомняше нещо друго — напомняше му онзи ден, когато той и майор Де Вор се бяха обадили на представителя Леман в имението му на Първо ниво. И разбра почти интуитивно, че между тези две неща има връзка. Сякаш луксът пораждаше поквара.
Икономи ги заюркаха по една широка чакълена пътека и ги изведоха на широко пространство пред имението. Тук пътят им отново беше преграден от стена — прозрачната й повърхност беше покрита с вещество, което не отразяваше нищо, и за наблюдаващите камери сякаш не съществуваше стена, бариера между фамилията Еберт и ликуващата тълпа.
Щом пространството се изпълни, забеляза, че икономите навлязоха сред тълпата и започнаха да раздават знаменца и серпентини — по тях по равно бяха изрисувани символите на „Джен Син“ и на Седмината — а после заеха различни стратегически точки. Обърна се, намери един иконом и взе от него знаменце — имаше намерение да се крие зад него, когато започне ликуването. Не беше много вероятно Ханс Еберт да изучава след това филма чак толкова внимателно, но беше по-добре да не рискува.
Погледна таймера си. Беше почти дванайсет. Само след няколко мига…
Икономите започнаха да викат и да ръкопляскат, заобръщаха се и подканяха стоящите около тях.
— Пет юана! — крещяха те. — Само който вика, ще получи монета!
Когато семейство Еберт излезе на балкона, виковете прераснаха в кресчендо. Камерите обикаляха из тълпата, после отново се фокусираха върху сцената на балкона. Клаус Еберт беше застанал най-отпред, осветен от широк светлинен лъч; косата му сияеше в сребристобяло, идеалните му зъби блестяха.
— Приятели! — започна той; гласът му беше усилен, за да надвика приветствените крясъци. — Из целия наш велик Град бе разгласено известие. Ето какво гласи то — обърна се и взе от секретаря си свитък, след това се обърна обратно и прочисти гърло. Шумът долу стихна, щом служителите засноваха из тълпата и започнаха да укротяват изкуствено създаденото от тях вълнение.
Еберт разгърна свитъка и зачете:
— „Аз, Ли Юан, танг на Чен У Чоу, Град Европа, обявявам, че Ханс Йоахим Еберт, понастоящем майор от моите сили за сигурност, е назначен за върховен генерал на моята войска и това назначение влиза в сила в 12.00 часа на петнадесетия ден от септември в година 2207.“
Отстъпи назад, сияещ от бащинска гордост.
Последва миг на тишина, после се надигна разпокъсана възторжена врява, която започна да се усилва все повече, щом служителите пришпориха тълпата и я докараха до бясно въодушевление.
Горе на балкона Ханс Еберт пристъпи напред. Барутно-синята му униформа му стоеше безупречно, русата му коса беше идеално подстригана и сресана. Усмихна се и помаха с ръка, сякаш за да им благодари за посрещането, след това отстъпи назад и се поклони — самото смирение.
Аксел, който го наблюдаваше отдолу, усети как го залива вълна от чиста омраза. Ако знаеха, само ако знаеха какво беше направил. Измамите, лъжите, кланетата; гнилостта под маската на съвършенството. Но те не знаеха нищо. Огледа се и видя как изведнъж всичко това ги беше погълнало. Бяха дошли, защото имаха възможност да получат храна и питие и заради парите, но тук и сега въодушевлението им беше истинско. Там горе виждаха цар — човек, толкова по-високо от тях, че да се намират в такава близост до него си беше жива благословия. Аксел забеляза как служителите се споглеждат и си намигат, смеят се, разбрали шегата, и му се догади още повече, отколкото когато се намери сред тази немита маса. Те поне не твърдяха, че са чисти. Човек можеше да подуши що за хора са. Но Еберт?
Аксел погледна иззад ветреещото се знаме; видя как Еберт се обърна да каже нещо на онези отзад, толкова непринуден в наглостта си, и отново се закле да го сравни със земята. Да струпа отгоре му фалшивата истина и да погребе безупречната му репутация.
Потръпна, уплашен от голата сила на онова, което усещаше; знаеше, че стига да има подръка оръжие и да му се удаде възможност, би се опитал да убие този човек още тук и сега. Там горе, на балкона, семейство Еберт се обърна и започна да се прибира. Щом вратите зад тях се затвориха, светлините угаснаха и пространството под имението потъна в мрак.
Ликуването утихна. Аксел захвърли знамето. Тълпата наоколо му се разреждаше и се отправяше към бариерите. Обърна се и тръгна след тях, после се спря и се огледа назад. Това ли беше? Излишъкът на лукс — това ли покваряваше човека? Или просто някои хора се раждат зли, а други — добри?
Погледна напред, отвъд бариерите, пред които се бяха струпали малки тълпи от просяци. Вече бяха започнали да се дърлят и да се бият помежду си за получената жалка милостиня. Щом се приближи, видя как един мъж падна и неколцина се спуснаха върху му, удряха го, ритаха го и му отнеха малкото, което имаше. Застаналите наблизо стражи зяпаха и се смееха.
Смееха се… той избърса уста — от всичко видяно му се повръщаше. След това се спусна край бариерата, без дори да погледне подадената му монета.
* * *
Вътре в имението тържеството щеше да започне всеки момент. На върха на огромното стълбище Клаус Еберт прегърна сина си през раменете и огледа събралите се хора, изпълнили огромната зала долу под тях.
— Приятели мои! — извика той, след това се разсмя. — Какво ли мога да кажа? Изпълва ме такава гордост! Синът ми…
Притегли Ханс и го целуна по бузата, после пак се огледа, като се усмихваше и се смееше, сякаш беше пиян.
— Ела, татко — прошепна му Ханс, засрамен от внезапните прочувствени излияния на баща си. — Давай да приключваме. Ще припадна от глад.
Клаус го погледна и се усмихна широко, после се разсмя и пак стисна рамото му.
— Както кажеш, Ханс — обърна се и махна широко с ръка. — Приятели! Нека тази вечер забравим официалностите. Яжте, пийте, веселете се!
Слязоха надолу по стълбите — баща и син — и се сляха със събралата се в подножието им навалица. И Толонен беше тук — строен и елегантен в старостта си; стоманеносивата му коса беше пригладена назад, той гордо носеше парадната си генералска униформа за последен път.
— Ей, Кнут — Клаус Еберт взе една чаша от подноса на прислужника, — ти май си облякъл униформата на Ханс!
Толонен се разсмя.
— Само за малко, Клаус. Да я поразнося, за да не го стяга!
Наоколо избухна гръмогласен смях. Ханс се усмихна и се поклони, после се огледа.
— Джелка не е ли тук?
Толонен поклати глава.
— Боя се, че не, Ханс. Пострада, докато тренираше тази сутрин. Нищо сериозно, най-обикновено изкълчване, но докторът каза, че най-добре ще е да си почива. Беше много разочарована, това мога да ти кажа. Че тя си прекара цели два дена в търсене на нова рокля, която да облече тази вечер!
Ханс почтително сведе глава.
— Много ми е тъжно, че го чувам, уважаеми тъсте. Надявах се тази вечер да танцувам с нея. Но може би двамата ще дойдете на вечеря — скоро, когато нещата се поуталожат.
Толонен се усмихна, зарадван от поканата.
— Това би било чудесно, Ханс. И би компенсирало разочарованието й, сигурен съм.
Ханс се поклони и продължи нататък — обикаляше, бърбореше с всички приятели на баща си и бавно си проправяше път към малката групичка в дъното на залата, докато най-накрая стигна при тях.
— Майкъл! — възкликна той и прегърна стария си приятел.
— Ханс! — Левър притегли Еберт към себе си, след това се отдръпна. Бяха съученици от Оксфорд, където учеха в гимназията, преди Левър да постъпи в бизнес колежа, а Еберт — във военната академия. Но през цялото това време бяха поддържали връзка.
Еберт отмести поглед от стария си приятел и поздрави останалите с усмивка.
— Как пътувахте?
— Толкова добре, колкото се очакваше! — разсмя се Левър, след което се наведе по-близо до него. — Кога, в името на всички богове, ще оправят онези неща, Ханс? Ако имаш някакво влияние над Ли Юан, накарай го да прокара поправка към Едикта, за да имат възможност да построят нещо по-удобно от тези трансатлантически ракети!
Еберт се разсмя и се приведе към него.
— Ами моят приятел? Хареса ли ви компанията му?
Левър се спогледа със спътниците си, после се разсмя.
— Мога да кажа от името на всички, че беше много интересно преживяване. Никога не бих се сетил, че…
Еберт се усмихна.
— Не. И нека си го оставим така, става ли? — обърна се, огледа се и хвана Левър под ръка. — А подаръкът му?
Левър се опули.
— Ти си знаел?!
— Разбира се. Но хайде, ела с мене. Нека да се поразходим навън. В градината е прохладно. Можем да поговорим, докато се разхождаме. За Чун Куо, за Та Цин, за мечтите за империя.
Левър се разсмя тихо и наведе глава.
— Хайде, води ме…
* * *
Когато и последните гости си тръгнаха от имението на Еберт, вече минаваше четири часа. Ханс, който ги наблюдаваше от балкона, потисна една прозявка, после се обърна и влезе обратно вътре. Не беше пил, ала се чувстваше пиян — издигнат на гребена на огромна и буйна приливна вълна от доволство. Никога нещата не бяха стояли по-добре. Същата тази вечер баща му му беше прехвърлил още шестнайсет компании и сега той контролираше почти една четвърт от огромната империя „Джен Син“. Най-после животът беше започнал да се отваря пред него. Преди това беше дръпнал Толонен настрани и бе предложил да ускорят сватбата му с Джелка, и макар че отначало старецът като че ли се почувства малко смутен, щом Ханс бе заговорил за усещането за стабилност, което би му донесло това, Толонен доста се бе въодушевил — почти толкова, колкото ако идеята беше негова собствена.
Еберт слезе по стълбището и тръгна през предната зала. Спря се за миг и си спомни как бе реагирал Толонен.
— Нека да поговоря с нея — бе казал той на тръгване. — След коронацията, когато нещата се поуталожат. Но ти обещавам, Ханс — ще се постарая с всички сила да я убедя. В края на краищата никой няма интерес да протака, нали?
Не, няма, помисли си той. Особено пък сега. Или поне не и сега, след като бяха успели да се договорят с американците.
Излезе, пожела лека нощ на майка си и баща си, притича обратно през залата и влезе през задния вход в градината. Нощта му се струваше свежа и топла и само за миг си представи, че е навън, под истинската луна, под истинско небе. Е, може би скоро щеше да се случи и това. След година, може би две. Когато стане крал на Европа.
Върху живописния мост забави крачка и се огледа. Усещаше как кръвта му кипи — тласкаше го да направи нещо. Сети се за муй цай, но за първи път неспокойствието му беше чисто, неопетнено от чувството за сексуална нужда. Не, по-скоро трябваше да отиде някъде, да направи нещо. Цялото това чакане — за наследството, началническото място, за жена му — изведнъж беше започнало да му изглежда като бариера към простото съществуване. Тази вечер искаше да съществува, да прави нещо. Да троши глави или да язди кон в шеметен галоп.
Ритна няколко камъчета във водата долу и се загледа в плъзналите се по повърхността вълнички. После продължи, заподскача по стъпалата към пътеката и се метна на балкона горе. Обърна се назад. Един прислужник се беше спрял и го гледаше. Щом видя, че Еберт се обърна, той припряно продължи с наведена глава, а в голямата купа, която носеше, нещо взе да се плиска в тишината.
Еберт се разсмя. Тук нямаше нито глави за трошене, нито коне за яздене. Така че май пак щеше да чука муй цай. Може би това щеше да успокои пулса му и да прогони неспокойствието от тялото му. Обърна се и пое към апартамента си. Вътре започна да се съблича. Разкопча туниката си, приближи се до комсета и въведе кода.
Обърна се, метна туниката си на един стол, приближи се до вътрешната врата и похлопа. Един прислужник веднага си подаде главата.
— Доведи муй цай в стаята ми и си върви. Тази вечер няма да ми трябваш повече, Ло Вен.
Прислужникът се поклони и излезе. Еберт се обърна и погледна към екрана. Този път имаше много съобщения — предимно от приятели, които му честитяха поста. Но сред тях имаше и едно, което той очакваше. От Де Вор.
Прочете го и се засмя. Значи срещата с американците беше минала добре. Хубаво. Това запознанство беше още едно нещо, за което Де Вор му беше задължен. Нещо повече, Де Вор искаше от него още нещо.
Усмихна се, седна и събу ботушите си. Бавно, лека-полека Де Вор му ставаше все по-задължен. Все повече му се налагаше да разчита на него — отначало за дреболии, но вече за все по-мащабни неща. И това беше хубаво. Защото той щеше да държи сметка за всичко.
На вътрешната врата се почука леко.
Той се извърна на стола.
— Влез — каза тихо.
Вратата се отвори. За миг тя остана там, гола — гледаше го, а светлината отзад очертаваше силуета й. Беше толкова красива, така прекрасно сложена, че пенисът му се втвърди още щом я погледна. После тя се приближи и се засуети около него, като му помагаше да съблече и последните си дрехи.
Щом свърши, коленичила на пода пред него, тя погледна нагоре.
— Добре ли прекарахте вечерта, господарю?
Той я придърпа в скута си, започна да гали врата и раменете й, вгледа се в тъмните й влажни очи. Допирът на топлата й плът към неговата възпламеняваше кръвта му.
— Никога не съм прекарвал по-добре, Сладка Флейта. Никога през целия си живот.
* * *
Де Вор прибра стъкленицата обратно в калъфа, запечата капака и го подаде на Леман.
— Гледай да не я изпускаш, Щефан, каквото и да правиш. И се погрижи Ханс да знае какво трябва да прави с нея. Той знае, че идва, но не знае точно какво представлява. Ще бъде любопитен, така че най-добре му кажи нещо, макар само за да уталожиш любопитството му.
Албиносът пусна калъфа с формата на пура във вътрешния си джоб и закопча туниката си догоре.
— И какво да му кажа?
Де Вор се разсмя.
— Ами защо този път не му кажеш истината? Кажи му, че убива хан. Ще му хареса.
Леман кимна, после се поклони и се обърна.
Наблюдаваше как Леман си отива, след това се приближи и извади кожите от шкафа в ъгъла. Вече беше твърде късно за сън. Вместо това щеше да отиде на лов. Да, щеше да е хубаво да посрещне зората на открит планински склон.
Де Вор се усмихна, докато се разглеждаше в огледалото — наметна се с кожите, после взе арбалета си от полицата на стената, излезе и тръгна към старите тунели; пое по онзи, който идваше от далечния склон на планината, покрай развалините на древен замък.
Докато вървеше, се чудеше — не за първи път — какво ли е направил Левър с подаръка му.
Файлът „Аристотел“. Копие от оригинала на Бердичев със собствения му почерк. Истинската история на Чун Куо. Не променената и прочистена версия, която хан им наливаха в главите в училищата си, а истината — от раждането на западната мисъл в Аристотеловата логика на „да/не“ до великолепието на космическите пътувания, масовите комуникации и системи за изкуствен интелект. Историята на Запада, систематично изтривана от хан. Да, това също беше вирус — друг вид вирус. Вирус, по свой начин също толкова смъртоносен за хан.
Де Вор се разсмя и смехът му отекна в тунела. В края на краищата денят беше добър. И щеше да става все по-добре. Много по-добре.
* * *
Беше точно пет и десет, когато скаутите заеха позиция на планинския склон и пуснаха малките газови бомби в основата на вентилационните шахти. На входа на хангара четирима маскирани разляха разяждащи леда киселини върху покритата със сняг повърхност на вратата. След две минути Кар, с маска на лицето и с лека кислородна бутилка на гърба, си проправи път навътре с ритник, прекоси хангара с бърза крачка, после притича по коридора, който го свързваше с вътрешната крепост, като автоматът му се обръщаше ту насам, ту натам, търсейки някакви признаци на съпротива, но безцветният газ без мирис си беше свършил работата. На няколко места видя проснати по очи стражи. Не бяха имали възможност да дадат никакви предупредителни сигнали.
Погледна таймера си, обърна се и се огледа назад. Първият отряд вече се беше захванал за работа — връзваше изпадналите в безсъзнание защитници и им натикваше парцали в устата, преди да е преминал ефектът на газа. Зад тях прииждаше втори отряд — маскираните им глави се въртяха насам-натам. Докато се приближаваха, проверяваха всичко отново.
Обърна се и продължи — беше нащрек. Знаеше, че няма да мине много време и ще изгуби предимството на изненадата.
Асансьорите бяха четири, разположени покрай един-единствен широк коридор. Погледна ги и поклати глава. Такова място, вдълбано в планинския склон, щеше да е много трудно да се отбранява — освен ако не се разработи система от независими нива и вертикални коридори, които да ги свързват — коридори, които биха могли да бъдат отбранявани като кули в древен замък — мястото за убиване. Така беше и тук. Тези асансьори — привидно толкова безобидни — бяха техните кули. Но за разлика от замъка, тук можеше да се стигне по друг път до следващото ниво на крепостта. Трябваше да има, защото ако угаснеше токът, трябваше да има някакъв начин да се осигури приток на въздух в долните тунели.
Трябваше да има шахти. Вентилационни шахти. Както горе.
Кар се обърна и кимна на водача на отряда да дойде.
— Намерете долните шахти. После искам да изпратите веднага по един човек да слезе надолу във всяка от тях. Те трябва да укрепят коридорите под шахтите, докато дойдат и останалите хора. Ясно?
Младият лейтенант се поклони, след това забърза обратно и изпрати хората си да изпълняват заповедта на Кар. След малко се върна.
— Запечатани са, майор Кар.
— Е? Строшете печатите!
— Но те са свързани с алармена система. Може би дори с капани.
Кар изсумтя — вече се изнервяше.
— Покажете ми ги!
Шахтата се намираше в малко коридорче, което водеше към нещо, прилично на склад. Кар я огледа, забеляза странната й конструкция, след това разбра, че няма избор, вдигна юмрук и го стовари върху капака. Печатът се пропука, но не се счупи. Удари пак, този път по-силно, той поддаде и се пръсна на парченца.
Някъде там долу зави сирена, захлопнаха се врати.
— Хайде сега по-живо. Вече разбраха, че сме тук. Колкото по-скоро ги ударим, толкова по-добре, нали така?
Влезе пръв, като се подпираше на стените на тунела, докато се спускаше надолу — раменете му едва се побираха в това тясно пространство. Последваха го и други, като почти се стоварваха върху него.
На около пет чи преди печата на дървото той спря, извъртя оръжието си и се прицели между краката си. Откри огън. Печатът се разтресе и избухна със свистене. Нагоре към него хвръкнаха отломки.
Присви очи, после разбра. В отделните нива поддържаха различно налягане, което означаваше, че има въздушни шлюзове. Но защо? Какво търсеха тук?
Промъкна се надолу и скочи. Щом удари пода, се изви. От едната страна на изхода на шахтата лежеше тяло, иначе коридорът беше празен.
Отсечката беше права, дълга най-много шейсет чи. Във всеки край завършваше с Т-образен разклон. Нямаше врати, нито прозорци и доколкото схващаше, нямаше и камери.
Наляво или надясно? Ако подземният план следваше този на горното ниво, асансьорите щяха да се някъде вляво, но според него нямаше да е толкова просто. Не и ако Де Вор беше проектирал мястото.
Мъжете скачаха долу зад него, нареждаха се от двете страни, приклякаха, издигнали оръжия на раменете си, и покриваха и двете страни на коридора.
Последен слезе водачът на отряда. Кар бързо го изпрати наляво с още шестима души, а сам тръгна надясно с останалите.
Не беше изминал повече от дузина крачки, когато нещо силно издрънча и една огромна метална противопожарна врата започна да се спуска надолу.
По крясъците зад гърба си веднага разбра, че същото става и в другия край на коридора. Нямало камери, а? Как можеше да е толкова наивен!
Притича и се метна през все по-намаляващия процеп, като наполовина се плъзна, наполовина се претърколи под вратата, само миг, преди тя да тресне пода. Удари се в отсрещната стена, усети как пушката му отхвръкна и изтрака на пода, но нямаше време да мисли за това. Щом се изправи, първият му се метна, размахал нож, дълъг колкото ръката му до лакътя.
Кар блокира удара и контрира — усети как челюстта на онзи се разтресе. Зад него, само на няколко крачки, втори страж се прицелваше с автомата си. Кар приклекна и се прикри с ранения страж като с щит, удари с главата му втория в гърдите и започна да го дърпа напред-назад и да блъска втория.
Стражът откри огън твърде късно — гилзите рикошираха в стената отзад, без да нанесат вреда някому, а мъжът залитна напред.
Кар го изрита в стомаха, после се надвеси над него, нанесе му яростен саблен удар и го довърши. Отстъпи назад и се огледа. Пушката му беше вдясно. Вдигна я и побягна — чу някъде напред приближаващи се гласове.
Ухили се яростно. Последното, което биха могли да очакват, беше сам мъж, който ги напада. Въпреки това може би би било най-добре да си даде и някакво допълнително предимство.
Погледна нагоре. Точно както си беше мислил, не си бяха направили труда да скрият канализационните тръби и електрическите кабели в скалата, а просто ги бяха прикрепили със скоби към тавана на тунела. Скобите изглеждаха достатъчно здрави — големи метални скоби — но бяха ли и достатъчно силни, за да издържат тежестта му?
Имаше само един начин да провери. Затъкна пушката в туниката си, протегна ръце и бавно се придърпа нагоре. Вдигна крака и се опита да се залови по-здраво с ботушите си. Дотук — добре. Ако можеше да се задържи там с крака и с една ръка, щеше да се озове над тях, щом се появят. Останалото щеше да е лесно.
Вече бяха близо. Всеки миг щяха да се появят в края на коридора. Той бавно издърпа пушката и я опря на коляното си.
Сега! Четирима, които се движеха бързо, ала уверено — говореха си, явно предполагаха, че няма опасност. Остави ги да се приближат на четири-пет крачки, после натисна спусъка.
Щом откри огън, скобата при краката му се разтресе и се изтръгна от стената. Веднага цял отсек от инсталацията се люшна към него — тежестта му го повлече надолу. По цялата дължина на тавана скобите започнаха да поддават, повличайки след себе си плътни облаци от камъни и отломки.
Кар се претърколи на една страна, освободи се от оплетените кабели и притисна оръжието към гърдите си. През праха виждаше, че двама лежат на пода. Третият се изправяше бавно, със стонове, притиснал длан към тила си — там, където го беше ударил кабелът. Четвъртият беше на крака с насочено оръжие и гледаше право в Кар.
Разнесе се оглушителен трясък на автоматичен огън. Гилзите заотскачаха от стената до него, забиваха се в лявата му ръка и в рамото му, но той беше в безопасност. Собствените му куршуми бяха поразили стражите миг по-рано и ги бяха проснали по гръб.
Кар бавно се изправи — болката в ръката беше силна; раните на рамото бяха по-малко болезнени, ала го чувстваше много особено. Костта сякаш беше счупена — вероятно беше раздробена. Приклекна — гадеше му се; после се изправи и изскърца със зъби — знаеше, че няма друга възможност, освен да продължи с натиска. Беше същото като преди години в Ямата. Имаше избор. Да продължи и да живее или да се откаже и да се остави да го убият.
Избор? Разсмя се кисело. Не, всъщност никога не беше имал избор. Винаги му се беше налагало да се бие. Откакто се помнеше, все си беше същото. Това бе цената, която трябваше да плати за това, че е този, който е, че живее, където живееше — под Мрежата.
Продължи — с всяка стъпка остра болка прерязваше рамото му и караше дъха му да секва. Пушката тежеше в десницата му. Беше проектирана да се държи с две ръце и когато стреляше с една, балансът й се нарушаваше, а прицелът ставаше по-малко сигурен.
Изненада. Това беше последната карта, която криеше в ръката си. Изненадата и чистата дързост.
Имаше късмет. Стражът пред контролната зала беше застанал с гръб към Кар, когато той се зададе по главния коридор. Разделяха ги цели двайсетина чи, но късметът не го изостави. Връхлетя върху онзи още преди той да е усетил присъствието му и стовари приклада върху тила му.
Мъжът се свлече на колене, Кар пристъпи покрай него във входа и откри огън, обсипвайки залата с куршуми. Беше доста мърляво, той обикновено не правеше така, но свърши работа. Щом пушката му отново замлъкна, на пода се въргаляха шест трупа.
Едната стена беше цялата изпълнена с екрани — същите като онези, които бяха намерили в дома на надзирателя в плантацията. Стрелбата му беше унищожила някои от тях, но повече от три четвърти продължаваха да функционират. Плъзна поглед по тях за миг — виждаше се, че боят продължава да кипи из цялата крепост; след това екраните почерняха и лампите на тавана помръкнаха.
Обърна се, заслуша се в идващите от коридора звуци, после се обърна обратно — знаеше, че единствената му надежда е да открие таблото, което задейства вратите, за да може да пусне хората си на това ниво.
Огледа бързо панела, ругаейки повредите, които сам му бе причинил, след което опря оръжието си на една клавиатура, вградена в централния панел. Може би беше тя.
Клавиатурата не откликна на докосването му. Екранът си остана матов. Над главата му започна да проблясва червена светлина. Кар сграбчи пушката си и заотстъпва. Съвсем навреме. Миг по-късно един метален параван падна и отряза пътя към вратата.
Ами сега?
Кар се огледа наляво. Нататък беше единственият път. Но дали извеждаше някъде? Изведнъж му се привидя Де Вор, който седи някъде и го наблюдава и се смее, докато той навлиза все по-дълбоко и по-дълбоко в построения от него лабиринт — и знае, че всичките тези тунели не водят наникъде. Наникъде освен към студеното каменно сърце на планината.
Потрепери. Сега цялата лява половина на туниката му беше подгизнала от кръв, цялата му лява страна — топла, вцепенена, ала го смъдеше и започваше да му се вие свят. Беше изгубил много кръв и тялото му страдаше от шока, но трябваше да продължи. Вече беше твърде късно да отстъпва.
Продължи, сумтейки от болка на всяка крачка — разбираше, че всеки миг може да припадне. При всяко движение го болеше, ала се насилваше да се държи нащрек, въртеше глава насам-натам; цялото му тяло беше напрегнато в очакване на внезапна контраатака.
Късметът не го изоставяше. Дългият коридор беше празен, стаите — пусти. Но дали водеше нанякъде?
Забави крачка. Малко по-нататък стенното осветление рязко угасваше, но тунелът продължаваше напред в мрака.
Огледа се назад — беше му се сторило, че чува нещо, но там нямаше нищо. Никой не го следеше. Но колко ли време щеше да мине, преди някой да го настигне? Трябваше да продължи.
Нямаше как.
Хвърли маската си, дръпна на очите си чувствителните към топлина очила и продължи.
След малко тунелът започна да се спуска надолу. Препъна се на първото стъпало и удари раненото си рамо о стената. Известно време клеча там, стенейки тихо, докато болката се поуталожи, после продължи, вече по-внимателно, като се притискаше към дясната стена, за да не падне.
Отначало бяха не точно стъпала, а широки первази, изсечени в каменния под, но щом тунелът започна да се спуска по-стръмно надолу, и това се промени. Продължаваше — само острото свистене на дъха му пронизваше потъналия в тишина мрак.
След като вече беше слязъл доста надолу, спря, сигурен, че е направил грешка. Стената до него беше груба, сякаш грубо изсечена в скалата. Нещо повече — влажният мирис на плесен го навеждаше на мисълта, че тунелът е стар, изсечен дълго преди времето на Де Вор. Защо, не се досещаше, но това обясняваше липсата на осветление и грубостта на самата му конструкция.
Продължи, но вече по-бавно — всяка стъпка му струваше усилия, докато най-накрая вече не можеше да продължава повече. Седна разтреперан в мрака и подпря пушката до себе си.
Значи толкова? Разсмя се болезнено. Не беше очаквал дните му да свършат така — в студения и влажен мрак в сърцето на някаква планина, половината от лявото му рамо — отнесена от куршум, но така бяха пожелали боговете — и кой беше той, че да възразява? В края на краищата можеше да умре още преди десет години, ако Толонен не беше откупил договора му — а те бяха добри години. Прекрасни години.
Ала въпреки това усети как го облива горчиво съжаление. Защо сега? Сега, когато беше намерил Мари. Беше нелепо. Сякаш боговете го наказваха. Но защо? Заради наглост? Заради това, че се беше родил, какъвто се беше родил? Не… беше нелепо. Освен ако боговете не си бяха жестоки по природа.
Свали топлочувствителните очила и се облегна леко назад — опитваше се да намери поза, в която да го боли по-малко, но беше все тая. Както и да се нагласеше, все същата свирепа изгаряща болка го връхлиташе само след секунди, обземаше го треска и започваше да си губи ума.
И сега какво? Да се върне? Или да слезе още по-надолу?
Въпросът сам си намери отговор. Далече надолу се разнесе тихо хрущене, после — рязкото скърцане на несмазани панти. Някой се опитваше да отвори врата. В тунела се разля светлина. Някой припряно се приближаваше — като че ли бягаше от някого.
Посегна към пушката си, после се облегна назад — нагласи я на скута си с дуло, насочено към светлината.
Беше твърде късно да си сложи пак очилата, но какво толкова, по дяволите? Който и да беше, светлината му идваше отзад, а него го скриваше пълен мрак. Нещо повече, той знаеше, че идват, а те нямаха представа, че той е там. Всички предимства бяха на негова страна. Въпреки това ръката му вече трепереше толкова силно, че се чудеше дали ще може да натисне спусъка.
Някъде по стълбите фигурата спря и се придвижи по-близо до дясната стена. Чу се някакво трополене, след това спря и фигурата отново се обърна към него. Подуши въздуха, после започна да се изкачва по стъпалата — вече по-бавно, по-предпазливо, сякаш усещаше присъствието му. Приближаваше се все повече и повече, докато накрая той започна да чува тежкото й дишане на няма и двайсет чи по-надолу.
Сега! — помисли си, ала пръстите му бяха вдървени, пушката тегнеше в скута му.
Затвори очи в очакване на края — знаеше, че е само въпрос на време. После го чу. Фигурата беше спряла; сега отново бе започнала да слиза по стълбите. Чу как ключалката изщрака отново и затвори очи.
Известно време всичко плуваше пред очите му, а след това, точно когато погледът му се фокусира, вратата изскърца и светлината нахлу в сумрачния коридор.
Кар затаи дъх, молейки се онзи да не се обърне и да не го види там. Ала щом фигурата изчезна навътре, той разпозна чий беше този профил.
Де Вор. Беше Де Вор.