Сабрина Джефрис
Пиратска целувка (8)

Глава 8

Морякът е като петел в играта. Девици млади вярват в правотата. Не бива много пий да се виним, което се полага, ще им позволим.

Джон Плейфорд

Из „Веселият моряк“

Слънцето клонеше към хоризонта като божествен златен медальон, който всеки миг щеше да потопи в блестящото море. Сара се наведе над парапета, загледа неговото неясно отражение във водата и й се искаше да може да тръгне по този огнен път, докато стигне до Англия и безопасния си дом. Не й беше приятно да признае, че Джордан е бил прав. Това пътуване по море беше злополучно още от началото.

А този проклет капитан само влоши нещата. О, как ли й се е надсмивал, когато тя излезе от неговата каюта, след като го бе оставила да я целува! Как ли се е наслаждавал на нейната слабост! Вместо да се бори от името на жените, тя му бе позволила всевъзможни скандални волности. Той без съмнение успя да отклони вниманието й от нейната цел и най-вероятно го бе направил заради своите нечестиви намерения.

Едва ли се бе държал така, защото наистина се е увлякъл по нея. Бе го показал ясно както в каютата си, така и по-късно, когато публично я изложи пред целия си екипаж сякаш тя беше някаква плячка, която може да бъде поделена както му е угодно на него. Тя се изчерви само като си спомни за това. Той я накара да се размекне, а после я беше предложил на първия мъж, който би я пожелал. Този проклетник! Този негодник! Тя го мразеше!

— Госпожице Уилис — чу се някакъв глас зад нея. Тя се обърна и видя Луиза, която се промъкваше между жените, насядали навсякъде по палубата, докато се хранеха. С чиния овнешко задушено и хлебчета, приготвени на кораба, в едната си ръка, тя се приближаваше към нея, в другата си ръка носеше чаша уиски с много вода.

— Вие наистина трябва да хапнете нещо — подкани я Луиза с тона на гувернантка, с който бе свикнала да говори, и подаде чинията. — Трябва да си поддържате силите.

— За какво? — Сара въздъхна и взе чашата. — Няма смисъл да се борим с тях. Те ще постъпят както пожелаят, каквото и да кажем ние.

— Не е вярно. — Като остави чинията върху наблизо стоящия сандък, Луиза взе едно хлебче и го пъхна в свободната ръка на Сара. — Вече ги убедихте да ни дадат правото на избор. Това е повече, отколкото имахме преди това.

— Ами, избор… — Тя пренебрежително ронеше хлебчето в морето. Нямаше апетит, особено след срещата с този ужасен пиратски капитан. Когато заговори отново, в гласа й прозвуча нотка на примирение. — Можем да се омъжим за стар или за млад пират, за смелчага или за глупак и все пак ще трябва да се омъжим за разбойници и да останем до края на живота си на някакъв далечен остров, където никога вече няма да видим семействата си…

Гласът й секна при мисълта, че ще бъде разделена с Джордан, докато е жива.

Независимо какво бе казала на Гидиън, тя се страхуваше, че брат й никога няма да я намери. Пък и как би могъл? Щеше да я търси на какви ли не погрешни места и никога нямаше да му дойде на ума, че пиратите са точно на този остров. Една сълза се отрони от окото й, но тя я изтри бързо. Много рядко й се случваше да плаче. Беше прекалено разумна. Но тази вечер не се чувстваше особено твърда и… я избиваше на плач.

Луиза промълви няколко съчувствени думи и й стисна ръката.

— Стига, стига! Не се тревожете за това. Всичко ще се нареди. Ще видите.

Някакъв друг, дрезгав глас се разнесе зад Луиза:

— Ако дамата няма да яде вечерята си, трябва да я даде на някой друг, а не да я хаби, като я изхвърля в морето.

Сара и Луиза се обърнаха и видяха готвача с протеза вместо крак, който се беше намръщил срещу тях. В едната си ръка държеше стомна с вода, а в другата — стара пръчка със заоблена дръжка, която използваше за бастун. А прошарената кафява брада, която покриваше половината от лицето, му придаваше суров вид и премахваше и най-малкия признак на слабост, която би могла да се очаква, когато човек видеше бастуна му.

Още един пират, който ще ги тормози. Всички те бяха дошли до гуша, а тази вечер наистина не беше състояние да се кара повече.

Но настроението на Луиза явно беше съвсем различно, защото тя се изправи и размаха пръст срещу него.

— Как смееш да тормозиш клетата жена заради тез скапани хлебчета! Ако ги правеше така, че да могат да се ядат, господине, вероятно тя нямаше да ги изхвърля на рибите.

Той примигна слисан.

— Моите хлебчета да не могат да се ядат ли? — Той повиши глас. — Моите хлебчета не могат да се ядат, така ли? Искам да ви кажа, госпожо, че моите хлебчета са най-хубавите, които могат да се приготвят в открито море.

— Как пък не, те наистина са ужасни.

— Престани, Луиза, не е нужно да ме защитаваш — обади се Сара.

Но разгорещената жена се направи, че не я чува.

— Тези хлебчета са толкова твърди, че едва мога да ги преглъщам. А пък задушеното…

— Слушай, безсрамна усойнице — прекъсна я готвачът, като подчертаваше думите си със силно потропване на пръчката, — нищо му няма на задушеното на Сайлъс Драмънд и приканвам, който и да е друг мъж или жена да го направи по-хубаво, ако може.

— Твоя работа. Но мисля, че е по-добре аз да се заема с готвенето.

Луиза повдигна подгъва на тънката си престилка, от тези, които бяха раздали на жените към каторжната униформа.

— Е, разбира се, ще ми трябва по-хубава престилка и прилична шапчица, но съм сигурна, че бихме могли да ги набавим отнякъде… И бъди така добър да ми покажеш къде държиш продуктите.

— Няма да ти покажа нищо! — сопна се Сайлъс и по лицето му се изписа гняв и учудване.

Сара беше много изненадана, че Луиза не обърна внимание на гнева му.

— А как тогава ще мога да приготвя яденето за утре?

— Ти няма да приготвяш нищо за утре! — изрева той. — Моята кухня не е за самонадеяни женски като теб, които вероятно дори не знаят как да изцедят кръвта от говеждото месо.

Сара подпря лакътя си на парапета, като наблюдаваше словесната престрелка с мълчаливо задоволство. Сега беше сигурна, че Луиза може да се грижи за себе си.

— Нима е толкова трудно да се сготви прилично ядене? Наблюдавала съм някои от най-добрите готвачи в света, докато приготвят вечеря. — После се обърна към Сара и добави: — Знаете ли, бях на работа при дук Дорчестър известно време. Той имаше двама френски готвачи. Мисля, че понаучих някои неща от тях.

— Френски готвачи ли? Английски дукове? — запита Сайлъс объркано. — Няма да те допусна въобще до моята кухня, ти си… ти си…

— Казвам се Луиза Яроу, но можеш да ми казваш госпожица Яроу — отвърна му Луиза съвсем официално.

Той погледна толкова учуден от това високопарно изказване, че Сара се покашля, за да прикрие напушилия я смях.

— Няма значение как те наричам или как ти наричаш себе си — изръмжа той, като спря достатъчно близо до Луиза и я изгледа сърдито. Внезапен порив на вълните наклони кораба напред, но докато Сара и Луиза трябваше да се заловят за парапетите, за да запазят равновесие, той успя да се задържи прав, като че краката му бяха заковани за палубата.

— Няма да се доближаваш до моята кухня, госпожо! Достатъчно грижи имам, че трябва да храня и всички тези жени. Не искам някаква размирница да се навърта около мен.

— Може би Луиза ще съумее да ви помогне — намеси се Сара. Тя беше съгласна, че задушеното нито изглеждаше добре, нито миришеше приятно. Като огледа набързо жените на палубата, видя, че не ядяха с голяма охота, въпреки че бяха гладни.

— Това е страхотна идея — обади се един глас. Сара се обърна и видя англичанина — първия помощник на капитана, който бе застанал до нея и пушеше лула. — Защо не позволиш на жените да ти помогнат за готвенето? Добре е да използваме някоя от тях, която я бива за това.

Сайлъс се намръщи срещу първия помощник.

— Значи заставаш на страната на една женска? Добре, омръзнаха ми твоите оплаквания. И нейните. — Той се обърна и продължи: — Да знаете, никой от вас не ще получи вече нищо от моите яденета. Ще оставя тази усойница да ви сервира постния си френски бульон и ще видите дали ще ви хареса. Ще ме молите да ви готвя след седмица. Проклети английски глупаци! Кълна се…

Той продължи да мърмори нещо под носа си, като си проправяше път между насядалите на палубата жени. Но когато Луиза се накани да тръгне след него, Барнаби я спря с ръка.

— Не се тревожи за него. Той е стар мърморко и мрази жените. Чувах, че било, защото не можел да задоволи нито една жена в леглото, разбирате какво имам предвид. Имал някаква стара рана от войната… — Барнаби погледна Луиза с подкупваща усмивка, при която откри красивите си бели зъби. — Ако се нуждаеш от съпруг, по-добре вземи мен. Всичките ми чаркове са в отлично състояние.

Хладна усмивка се появи на устните й и тя издърпа ръката си от неговата.

— Така ли? Тогава те съветвам да си намериш жена, която ще се радва да ги смазва, да се грижи за тях и да ги поддържа в добро състояние. Боя се, че аз по-скоро бих ги разбила на парчета. — Тя повдигна полите си и се затича след Сайлъс, а Барнаби се загледа изумено след нея и инстинктивно събра разкрачените си крака.

— Тя е студена жена, нали? — произнесе той, като се обърна отново към Сара.

— Не е точно така. Само че много не обича мъжете.

— О! — каза само Барнаби, като че му стана ясно.

Но смръщеното му лице показваше обратното. И как би могъл да разбере? Не е бил жена, та да зависи от някой мъж и животът му не е бил напълно съсипан от човек от другия пол. Защото един мъж, който не е бил подложен на тормоз само заради пола си, не би могъл да разбере омразата на Луиза.

— А вие? — попита той. — И вие ли мразите мъжете?

„Не, за съжаление“ — помисли си тя, като си спомни за унизителния начин, по който беше отвърналата целувките на Гидиън.

— Само онези мъже, които се опитват да ми отнемат свободата.

Слънцето най-после беше залязло и сивият сумрак като че подчертаваше похотливите искрици в тъмните очи на Барнаби, докато я оглеждаше.

— Имате предвид мъж като нашия капитан ли?

Подигравателната нотка в гласа му я накара да се изчерви. Всички бяха напълно уверени, че тя ще падне в краката на техния прославен капитан. А ако знаеха дори половината истина, че всъщност го беше вече направила, щяха да започнат да й се присмиват. Като сведе поглед, тя докосна с пръсти гладките, блестящи месингови перила пред себе си.

— Да, него. Разбира се. Нямаше право да ни взима против волята ни.

Барнаби се облегна назад, докато бавно всмукваше тютюневия дим от лулата си.

— Огледайте се наоколо, госпожице Уилис. Имате ли чувството, че вашите питомки искат да напуснат този кораб?

Като се обърна назад, тя огледа насъбралите се жени.

Някой беше вече запалил фенерите и те осветяваха малките групички жени и мъже, които се смееха и разговаряха. Жените оглеждаха мъжете, някои прикрито, други по-дръзко. Под надвисналото платно на кораба някакъв млад пират обви ръка около една апетитна каторжничка, която не само че му позволи да го направи, но и го погледна със срамежлива усмивка. Дори възрастната жена, която беше говорила днес за ограничените възможности да си намери съпруг, сега кокетно приемаше ухажването на някакъв беловлас моряк, един от малкото по-стари мъже на кораба на Хорн.

Навсякъде мъжете бяха се струпали около жените като пчели край меден кошер. И макар че не изглеждаха прекалено агресивни или груби, явно личеше някаква арогантност, с която се домогваха до жените, сякаш бяха сигурни, че ще ти одобрят. А и повечето жени не ги обезсърчаваха.

Тя въздъхна.

— Струва ми се, че жените не са много недоволни от това положение.

— Не са много недоволни ли? — Той се подсмихна. — Изглежда, че са дори много доволни.

Изведнъж нещо силно изскърца откъм палубата и някакъв писклив женски глас извика:

— Не ме докосвай, мръсен пират! Все още не съм длъжна да понасям похотливите ти ръце!

Сара и Барнаби погледнаха натам и видяха, че един мъж се държи за зачервената буза, а една от жените с приятна външност рязко се обърна и избяга.

— Не всички от тях са доволни, господине. Вятърът духна една къдрица към очите на Сара и тя я избута назад.

— Някои от тях просто са се примирили със съдбата си. Те знаят, че нямат избор. След като са свикнали да приемат каквото им поднесе животът, сега ще се помъчат да извлекат полза от това. Но искрено се надявам, че бъдещето ще им предостави нещо по-добро.

Тя се обърна и си тръгна, защото нямаше повече сили да води такива разговори. Барнаби не се различаваш много от капитана. Той не можеше да схване същността на безизходното им положение. Каквото и да кажеше тя и двамата мъже щяха да продължават да мислят, че с оказали голяма услуга на своите пленници.

Тя се почувства още по-сломена и като заобиколи предната част на палубата, се отправи към трюма, но я спря един моряк, който изникна от сянката. След внезапно обзелия я страх тя изпита облекчение, като видя, че това е Пети.

— Елате, госпожице, трябва да поговорим — промърмори той, като я водеше към предния трюм. — Наистина се налага. Сара го последва към долната палуба, като се оглеждаше внимателно, за да се увери, че никой не ги е видял. После почака, докато слязоха в трюма, и зададе въпроса, който я измъчваше откакто го видя да излиза от капитанската каюта.

— Предполагам, че си се промъкнал на борда, докато ни качваха на кораба, но как така не са те убили?

— Капитанът реши, че ще му бъда от полза. — Той запали фенера и като се обърна отново към нея, тя забеляза на бледата златиста светлина мрачния израз на лицето му. — Приеха ме в екипажа, но това не значи, че мога да правя каквото си искам. Много очи ме наблюдават през цялото време. Затова трябва да побързаме сега.

— Предполагам, че си чул какво каза капитан Хорн. Задължава ни да си изберем съпрузи.

Той кимна с глава, а светлокафявите му очи помръкнаха.

— Чух. И имам един план по този въпрос. Когато дойде това време, ще изберете мен.

Тя се стъписа от тази идея. Да се омъжи за Пети? И макар да знаеше, че предложението му е продиктувано от желанието да я опази, тя не беше сигурна, че това й харесва. Достатъчно лошо беше, че ще остане цял живот с мъж, когото почти не познава…

Сара, разбира се, не познаваше нито един от тези мъже. Но някой от тях може би щеше да я поиска заради самата нея, а не да й предлага женитба от чувство за дълг.

— Не знам, Пети…

— Слушайте ме внимателно. Ако се омъжите за мен, не е нужно да сме женени истински, нали разбирате какво имам предвид? — Зачервените му уши й подсказваха за какво точно намеква. — Това ще улесни нещата за вас, когато се върнем в Англия. За негова светлост графа няма да е трудно да анулира брака, след като няма да сме… е, нали разбирате?

— Да, разбирам. — Тя присви очи. — Но мислиш ли, че някога ще успеем да… — Двама моряци минаха толкова наблизо, че тя ги чу как се смееха горе над тях. И млъкна, докато се отдалечиха от отворения капак на трюма, после наведе глава по-близо до Пети. — Наистина ли мислиш, че ще ни се удаде възможност да избягаме?

— Възможно е. Разбирам малко от корабоплаване. Ако този остров е близо до другите острови, мога да ви прекарам до някой от тях, който е обитаем.

Като въздъхна, тя започна да навива около пръста си верижката на медальона.

— Извинявай, Пети, но не ми се струва много надеждно.

— Сигурно е така. Спомнете си обаче, че капитанът спомена, че ще ходят отново до островите Кабо Верде, за да правят покупки. Има възможност да се измъкнем някъде по време на пътуването и оттам да се качим на някой кораб за Англия. Не се безпокойте, все ще измисля начин да избягаме оттук и да се върнем вкъщи. — Гласът му прозвуча решително. — А дотогава избягвайте Пирата-лорд.

— Престани да го наричаш така. Това му придава повече важност, отколкото заслужава.

Той я хвана за ръката.

— Послушайте ме, госпожице Уилис. Не се заблуждавайте от това, че капитанът позволи на жените да направят своя избор. Той е опасен човек. И ви е хвърлил око. Затова се нуждаете и от някой друг да ви ухажва, който е безопасен и ще ви пази от капаните му.

Странна тръпка я разтърси при тези думи на Пети. Тя си казваше, че това е породено от страх. В края на краищата само една безмозъчна глупачка можеше да се чувства поласкана, че един безмилостен пират я харесва. Пък и Пети сигурно грешеше.

— Не ми е хвърлил око. Не го ли чу какво каза днес следобед пред всичките си пирати?

Пети смръщи вежди.

— Знам какво каза, но чух и какво си говореха мъжете и всички се обзалагаха, че той ще ви примами в леглото си, преди да изтече тази седмица.

Тя се изчерви.

— Глупости! Няма за какво да се тревожиш. По-скоро ще умра, отколкото да допусна това чудовище пак да ме докосне.

— Пак ли? — Пети стисна по-силно ръката й. — Какво ви направи той, когато бяхте в каютата му? Не ви е причинил нещо лошо, нали?

Тя съжали, че се е изпуснала да спомене за преживяното и каза:

— Разбира се, че не е. Разменихме си някои остри думи и толкоз. Но не мисля, че много ме харесва, а аз пък го презирам. Затова не се тревожи. Той няма да успее да се ожени за мен или да ме прелъсти.

Или поне се надяваше, че така ще стане. Но не беше напълно сигурна дали ще му устои, ако я сграбчи пак. Тази мисъл я накара да промени решението си.

— Вероятно си прав, Пети. Може би е по-разумно да избера теб за съпруг.

— Това е най-доброто, госпожице, ще видите. И не се безпокойте, по някакъв начин все ще успея да ви измъкна от тази бъркотия.

— Надявам се да стане така — прошепна тя. — Наистина се надявам.