Сабрина Джефрис
Пиратска целувка (23)

Глава 23

Ако всички мъже са родени свободни,

защо всички жени ще са родени за робини?

Мери Астел, поетеса и феминистка

Из „Предговор към някои размишления за брака“

Когато мъжете, които бяха тръгнали на лов, стигнаха до брега рано вечерта, настроението им беше много добро. Носеха на раменете си няколко убити прасета, а в торбите им тежаха няколко яребици. Като се перчеха и шегуваха, те вървяха самоуверено към огнището, което бяха направили на открито, и имаха голямо желание да пийнат и по някоя бира.

Но Гидиън не искаше бира. Той искаше Сара. Нямаше търпение да й каже за водопада, който бяха открили в края на портокаловата горичка. И вече кроеше планове как ще отидат с нея там на следващата сутрин. Щяха да се къпят при водопада, после да ядат портокали и накрая щяха да се любят в усамотената гора.

Като прехвърли малката брезентова торбичка от едната си ръка в другата, той си мислеше за подаръците, които й носеше: едно изтъркано камъче от блестяща скала, няколко портокала и една изящна малка миниатюра от слонова кост. Особено беше горд с последното. Миниатюрата беше чудесна и на нея беше изобразено крайбрежието на Атлантис. Това беше един малък, ръчно изработен предмет от слонова кост, не по-голям от палеца му. За него той бе дал на един от своите хора най-хубавия си ловджийски нож. И беше сигурен, че тя много ще го хареса, защото едва ли бе виждала в живота си по-красиво нещо.

Но къде беше тя? Той беше напълно сигурен, че ще го чака тук. После погледна към къщичката им и видя, че лампата на прозореца свети. Изглежда вече се бе прибрала в техния дом. А ако е там, беше най-добре да иде веднага при нея. Като видя Луиза, която стоеше край огнището и мълчеше, той даде знак на мъжете, които носеха прасетата върху коловете, да излязат напред. Усмихнати до уши, те положиха убитите животни в краката й като крале, които поднасят скъпоценности на някоя кралица.

— Добре ще се нахраним тази вечер, Луиза — заговори Гидиън и хвърли в краката й още една торба, после продължи:

— Опечете първо яребиците. Ще ядем от тях, докато чакаме да се опече свинското. И не позволявай на твоя мъж да ги развали с нескопосното си готвене, чу ли ме? Ти умееш да печеш добре свинското. Да видим как ще го направиш сега.

— Така е! — съгласи се Сайлъс, който стоеше близо до Гидиън. Той бе изпил повече алкохол от това, което можеше да понася, и затова хич не го интересуваше дали яденетата му не са особено качествени. — Момичето явно умее да пече свинско, нали? — Той й хвърли един сластолюбив поглед. — Пък и я бива не само за това. Вярвайте ми, това е истината, момчета.

Мъжете се сбутаха, намигнаха си и се изкикотиха, после погледнаха крадешком към Луиза, за да видят каква ще бъде нейната реакция. При такъв коментар обикновено тя цялата се изчервяваше и му отвръщаше много остро.

Тъй като нейните жлъчни забележки доставяха голямо удоволствие на мъжете, те винаги с нетърпение очакваха да чуят как ще отговори тя на техните грубовати закачки.

— Престани вече, Сайлъс! — отвърна тя вяло.

И тъй като не каза нищо повече, Сайлъс я запита:

— Само това ли ще кажеш, бе момиче? — Той се облегна на рамото на Гидиън. — Какво мислите за това, момчета? Успял ли съм най-после да укротя тази дребна женичка?

— Сайлъс, моля те, сдържай си езика — помоли го Луиза.

Нещо в настойчивия й глас привлече вниманието на Гидиън. И когато Сайлъс започна да ломоти още нещо, капитанът му заповяда да замълчи. После се обърна към Луиза.

— Какво има? Случило ли се е нещо?

Тя погледна разтревожено към мъжете зад него.

— Може би трябва да си поговорим насаме…

— Това не е нужно. — Той изведнъж потрепери и хиляди страховити мисли забръмчаха в главата му. И изведнъж се сети за нещо друго, което не смееше да изрече на глас. — Нещо със Сара ли има? Случило ли й се е нещо?

Луиза наведе очи към пясъка.

— Нищо не й се е случило. Само че…

— А къде е тя сега? — Той погледна отново към къщичката им, а сърцето му заби по-силно. Ако й се е случило нещо… — Той се накани да тръгне към дома си, но един познат глас зад него го спря.

— Тя си замина, капитане.

Той се обърна бавно назад и видя, че Питър Харгрейвс стои в центъра на светлината, която се излъчваше от пламъка на огнището.

— Какво, дявол да го вземе, правиш тук? — изръмжа Гидиън. — И как така си е „заминала“? Къде е отишла?

Ан Морис се приближи до него и пъхна ръката си в свивката на лакътя му, докато Пети мачкаше нервно шапката в ръцете си.

— Ами, капитане, знаете ли… така стана, че…

— Заминала е за Англия с брат си — обади се Куини, като разблъска другите и излезе напред. — А Пети е този, който е довел брат й, за да я отведе оттук. — Истинско задоволство се бе изписало на порочното й лице. — Стана точно както ти казах аз по-рано, шефе. Само си изгуби времето да сваляш тая дървена философка!

— Куини, дръж си езика зад зъбите! — сопна й се Луиза, докато Гидиън пребледня.

Като погледна Пети с яростен поглед, Гидиън изръмжа:

— Какви ги разправя тая?

Луиза излезе напред, в очите й се четеше състрадание.

— Доколкото разбрах, Пети е работил за граф Блекмор, брата на госпожица Уилис. Затова е довел графа и неговите хора с кораба му „Дифайънт“. Те взели госпожица Уилис и отплавали за Англия.

Гидиън просто занемя. Сара си е отишла? Графът я е взел? Сигурно я е накарал насила, иначе Сара никога не би го напуснала. Не е възможно след всички любовни думи, които си бяха разменили, след начина, по който се бяха любили, планирали бъдещето си и…

Той изстена, като си спомни за разговора им за брат й и за това, че той много й липсвал. Но тя каза, че няма да напусне Атлантис. Макар че бе казала също и че би искала да посети Англия.

Като сви ръцете си в юмруци, той се мъчеше да си припомни всички нейни думи. Значи тогава е очаквала Харгрейвс, нали така? Ако Харгрейвс е бил на служба при графа, Сара сигурно е знаела през всичкото време, че брат й ще дойде да я вземе. И докато се е любила с него, брояла е дните, докато пристигнат нейните спасители.

Не, той не можеше да го повярва! Не и за своята Сара.

— Знаеше ли тя още в началото, че работиш за брат й? — попита той Харгрейвс със слаба надежда, че може да не е била осведомена защо Харгрейвс е на борда на „Частити“.

При този въпрос Пети се смути ужасно.

— Тъй вярно, капитане.

Предателството на Сара го потресе по-дълбоко от това на майка му. Значи е бил прав още от началото. Английските аристократки не се сродяваха доброволно с такива като него. И явно биха направили всичко възможно, за да оцелеят, докато ги спасят, дори ако се наложеше заради това да позволят на един похотлив пират да се люби с тях.

Събитията от последния месец и половина блеснаха пред него с потресаваща яснота. „Значи затова се е съгласила да се омъжи за тебе“ — помисли си той. След това погледна към морето, като се мъчеше да запази самообладание пред моряците си, макар да имаше чувството, че някой го удря с дебел камшик и разкъсва сърцето му на хиляди малки частици.

— Значи вие двамата сте планирали да я пазите от мене, докато я спасят. И като ти дадох възможност да заминеш, ти се възползва от случая. А тя е участвала в тази работа, за да ме разнежи и да отклони вниманието ми с всеотдайността си, докато е планирала своето бягство.

Той хвърли торбата с подаръците в прибоя и изруга.

— А аз съм смятал, че наистина й харесва тук и иска да направи нещо от Атлантис! Ама че глупак съм бил! Какъв откачен, сляпо влюбен глупчо съм бил!

— Слушай, Гидиън — заговори Сайлъс с разтревожен глас, — знаеш добре, че това момиче не се преструваше, че иска да направи нещо от Атлантис. Всички виждаха, че тя обича това място почти колкото тебе.

Той се обърна към Сайлъс и попита:

— Защо тогава е отплавала с брат си при първата възможност, която й се е удала?

— Не можете да я упреквате за това! — възрази Харгрейвс. — Тя не искаше да заминава. Той я накара!

Гидиън втренчи поглед в Харгрейвс.

— Как така я е накарал? Ако я е отвел насила оттук, кълна се, че ще тръгна след него и така ще го наредя, че никога повече да не му идва наум да взима нещо мое!

Ан пребледня и се вмъкна между Гидиън и Харгрейвс.

— Пети не искаше да каже точно това, капитан Хорн. Госпожица Уилис замина оттук доброволно. — Когато Гидиън я загледа с мрачен поглед, тя побърза да добави: — Но не си отиде завинаги. Тя искаше да ви кажа, че ще се върне скоро, щом това бъде възможно. Помоли ме да ви дам това. — Ан започна да рови в джоба на престилката си и извади оттам един малък сребърен предмет. После му го подаде. — Каза още, че това е уверението, че ще се върне.

Той го взе и позна сребърния медальон на Сара. За момент у него се породи слаба надежда. Тя не сваляше този медальон от врата си. Той знаеше, че тя много държи на него. И сигурно нямаше да го остави, ако не смяташе да се връща.

Но и майка му беше оставила една ценна брошка, когато бе напуснала и него, и баща му.

Като стисна медальона в ръката си, той погледна към Харгрейвс.

— Ако този проклет граф не я е накарал насила да замине, защо тогава е тръгнала с него? Та нали щяхме да се женим? Тя каза, че иска да остане при мене.

Харгрейвс и Ан се спогледаха.

— Не знам, капитане — заговори нервно Харгрейвс. — Ами… може би има да оправя някои неща в Англия, преди да се пресели тук.

Но от колебаещия се поглед на Харгрейвс ставаше ясно, че дори и той не вярва на това. И изведнъж му хрумна друга версия защо може да е оставила медальона си, но това бе толкова болезнено, че му се стори, че ще умре от мъка.

— Или може би — каза той студено — не смята да се връща, никога вече тук. Може този медальон да е някаква хитрост, за да не тръгна след нея и да пленя кораба на брат й.

Тревога блесна в очите на Ан.

— Не, не трябва да мислите такова нещо, капитане. Брат й беше докарал много хора с оръжия. И ако искаше, можеше да унищожи и вас, и вашите моряци. Но не го направи. Тя не му позволи това. Помоли го да не се бие с вас и той се съгласи.

— Да, съгласил се е, защото е знаел, че той и неговите моряци от търговските кораби не могат да се мерят с мене! Ама че страхливец! Да се промъкне като крадец на Атлантис и да отвлече жената, за която щях да се женя, без дори да смее да вдигне оръжие срещу мен! Ако бях на негово място, нямаше така лесно да отстъпя пред молбите на Сара. На драго сърце щях да се бия с всеки, който посмееше да…

Той спря, като си спомни изведнъж какво бе казал на Сара преди две вечери. „Няма да му позволя да те вземе, ако това питаш. Ще се бия с всеки, който се опита да те отнеме от мене.“ Тя явно бе запомнила добре тези му думи. Беше ги приела насериозно и сега се бе постарала да не даде на Гидиън възможност да направи нещо на брат й. Страшен гняв го обзе, подобен на развихрена морска буря. Значи само това я е интересувало — да опази брат си, който е вероятно някакъв негодник, който не може да си служи със сабя и се бои от пистолети. Макар че Ан и Харгрейвс се опитваха да я защитават, истината беше, че когато е трябвало да избира между него и семейството си, Сара бе избрала семейството си. Макар да бе казвала, че иска да направи света по-добър и да превърне Атлантис в колония, с която да се гордеят, това са били просто празни приказки. Иначе тя никога нямаше да го напусне заради брат си. Като стисна медальона по-силно, той огледа лицата на хората, които бяха застанали край огъня. А тези хора? А останалите жители на Атлантис, онези, за които твърдеше, че ще се грижи? Тя се беше борила за жените и бе предложила да учи и мъжете. А вместо това се бе измъкнала от острова със своя страхлив брат и ги бе изоставила всичките. Проклета да е тази жена! Имал е погрешна представа за нея от самото начало!

Тези аристократки бяха всичките замесени от едно тесто, бяха лъжливи, слаби и готови да направят всичко възможно, за да се върнат в лоното на своите богати и влиятелни фамилии. Как можа да се заблуди така?

— Моля ви, капитан Хорн — прекъсна мислите му нежният глас на Ан, — трябва да сте сигурен, че тя ще се върне. Знаете, че госпожица Уилис никога не би обещала такова нещо, ако не го мислеше сериозно.

Той я изгледа мрачно.

— Може ти да го вярваш, ако това те утешава, но аз не съм сигурен. Тя е заминала, без да я е грижа нито за вас, нито за мене. И няма да се върне. Пък и Атлантис ще бъде по-добре без нея.

— Но не беше точно така… — опита се да възрази Харгрейвс.

Мрачният поглед, който Гидиън му хвърли, го накара да замълчи.

— А вие, господин Харгрейвс, не искам да казвате нищо повече. Дадох ви повече злато, отколкото сте виждали в живота си, а вие ми се отплатихте, като доведохте вълците пред прага ми. — Изведнъж се сети, че има и още една страшна опасност. — Като се приближи към Харгрейвс, той го хвана гневно за ризата. — А сега всички знаят къде се намира този остров, нали? И предполагам, че графът чака само да измъкне сестра си невредима от острова, а после да изпрати флотата на Негово величество да унищожи всички ни. Сега е все едно, че всички сме мъртви и то заради тебе!

Харгрейвс енергично поклати глава в знак на отрицание.

— Негова светлост графът не доведе флотата, защото искаше да запази репутацията на госпожица Уилис. Кълна ви се! Не каза нищо и на хората си кой живее на този остров от страх да не напуснат кораба в Сантяго, като чуят името ви. А госпожицата отказа да тръгне с него, докато той не й обеща, че ще продължи да си мълчи за Атлантис.

Гидиън загледа сурово този дребен мъж, който въпреки всичко винаги беше успявал да се изравни с него.

— А защо трябва да ти вярвам?

— Ако смятах дори за момент, че тия от флотата ще дойдат да превземат острова, капитане, защо щях да остана тук? Можех да замина с „Дифайънт“ и да взема жена си с мене.

Той наистина бе прав. Гидиън беше достатъчно умен, за да разбере, че е така. Погледът му се отклони от Харгрейвс към Ан, а нейното лице беше помръкнало от страх.

— Моля ви, господине — каза тя с глас, като че някой я душеше, — пощадете Пети. Той остана тук заради мене. И той, както и аз, вярваме в бъдещето на Атлантис. Няма да го понеса, ако… му се случи нещо.

— Не се тревожете, госпожице Ан — намеси се Сайлъс. — Капитанът няма да направи нищо лошо на Харгрейвс. Разбира се, ако мъжът ви се държи добре на острова.

— Не се меси в тази работа, Сайлъс! — провикна се заплашително Гидиън. Той изгледа продължително Харгрейвс и за момент си представи какво удоволствие би изпитал, ако нареди да хвърлят един хубав бой на този човек, помогнал за заминаването на Сара.

Но той никога не бе одобрявал боя, пък и разбира се, не можеше да го направи, след като сладката малка Ан стоеше там, с ръка на сърцето, молейки го за милост. В случая Харгрейвс беше направил само това, което бе сметнал за свой дълг. Сара беше тази, която бе предала всички тях и го бе изоставила. Като изруга грубо, той свали ръката си от ризата на Харгрейвс.

— Добре. Правете с Ан каквото искате. Но не ми се мяркайте пред очите, ако ви е мил животът.

После тръгна към своята къща, която беше пуста и празна сега, когато един друг глас го спря.

— А какво ще правим с женитбите? — запита Куини. Можем ли още да си изберем съпрузи през останалите два дни?

Той я изгледа със студен поглед. Много му се искаше да й каже, че трябва да си избере съпруг до два дни. Щеше да бъде хубаво наказание за неприличния език на тази уличница, ако я накара да се омъжи насила за някой от неговите моряци.

Но дори още преди Сара да замине, той бе разбрал, че е глупаво да се опитва да диктува кой за кого да се ожени, особено след като искаше мъжете и жените да изпитват истински чувства един към друг. Това беше единственото, на което го бе научила Сара. Дори сексът не би могъл да замени уважението и любовта в брака, а те не можеха да съществуват, ако двама души са били събрани насила. Той я беше принудил да остане с него и сега плащаше жестока цена за това.

— Никой няма да се жени, освен по собствено желание.

Жените ахнаха от учудване, а Луиза излезе пред тях.

— Благодаря ви, капитане. Много благородно от ваша страна. И смея да кажа от името на всички жени, че сме ви благодарни за добрината.

— Добрина ли? Ами! Правя го, защото е от полза за Атлантис. И това няма да се промени само защото Сара си е отишла. Тя може да е изоставила всички ни, но това място ще продължи да съществува. И ние ще продължим своята работа.

С помощта на Бога те щяха да направят от Атлантис такова място, за което всички да им завидят, независимо дали Сара щеше да бъде тук, или не. А после един ден той щеше да я намери и да й покаже какво е зарязала. Защото вече не беше малкото момченце, което не умееше да се защити, когато една жена го изостави. Този път той имаше думата.