Сабрина Джефрис
Пиратска целувка (19)

Глава 19

Едва е отвързала лигавчето и малката си престилка, когато хората започват да викат: „Госпожицата скоро ще се омъжи!“ Страшно смешно! Те искат да пи лишат от всички удоволствия в живота точно когато сме започнали да им се наслаждаваме.

Елиза Хейууд, английска актриса и драматург

Из „Историята на госпожица Бети Тоутлес“

Сара сънуваше, че Гидиън стои до нея пред един олтар и изглежда много красив и напълно като англичанин. Косата му е подстригана ниско до ушите под високата филцова шапка, а сабята му я няма. Облечен е с модерен черен фрак от плътен, изключително качествен тъмносин плат, нейната рокля е от блестяща бяла коприна, а на главата си носи шапчица с къдрички, обшита с панделка и накичена с букетчета от портокалови цветове.

Но когато се оглежда наоколо, църквата е пълна с каторжнички и пирати, които играят хазартни игри, пият и оскверняват светото място. Пред отворените врати на църквата тя вижда Питър и Джордан, но те не могат да влязат. Само я поглеждат с презрение и пренебрежение, преди да й обърнат гръб.

Тя се втурва към тях, но Гидиън я хваща за ръката и й нарежда да не мърда от мястото си. Изведнъж фракът му изчезва и под него се показват кожената му жилетка и сабята и тя разбира, че през цялото време е бил с тях.

— Тук ти е мястото сега! — провиква се той, погледът му е отнесен и студен, а пръстите му грубо стискат ръката й. — Мястото ти е при нас! Ти си вече една от нас!

— Но аз трябва да говоря с брат си… трябва да видя Джордан… моля те, пусни ме да видя брат си…

Тя се събуди и чу собствения си глас, който нашепваше името на Джордан. Трябваше да минат няколко минути, докато разбере, че сънува, и още толкова, за да осъзнае къде се намира. Като разтърси главата си, за да се прояснят мислите й, тя седна в празното легло и като огледа каютата на Гидиън, вълна от срам я заля и бузите й поруменяха. Мили Боже, тя беше гола в неговото легло!

Рой спомени от предишната нощ изплуваха пред очите й — Гидиън, когато я принуди да признае, че го желае… втория път, когато се бяха любили, а той я бе придумал да легне върху него и тя да диктува ритъма… и как после се бе почувствала задоволена, морна и почти унесена в сън, докато той я държеше плътно в прегръдките си.

Добре, че поне не се беше събудила в обятията му. Нямаше да може да понесе това. Миналата нощ й се бе сторило съвсем естествено да му се отдаде. Разправията им преди това, пожарът… всичко бе допринесло, за да ги тласне един към друг.

Но сега при ярката утринна светлина, тя смяташе, че е било грешка. Огромна грешка! Пети щеше да дойде скоро с Джордан. Как щеше да ги погледне в очите, като знаеше, че е обезчестила себе си и семейството си?

Тя, разбира се, не можеше да каже това на Гидиън. И, нямаше да може да му обясни защо е проявила такава слабост миналата нощ… и защо не може да продължава да бъде все така слаба. Той нямаше да разбере защо не могат повече да бъдат любовници.

Разбира се, при условие че той иска това. А може и да не го желае вече. Той дори не й бе казал, че иска да се ожени за нея.

Тя смръщи вежди. Не че тя искаше да се омъжва за него. Не, разбира се. И както беше видно от съня й, ако се омъжеше за него, щеше да направи още по-голяма грешка.

Тя бързо се измъкна от чаршафите, по които личеше аленочервеното петно — доказателство, че е загубила невинността си. Тя спря за момент да го погледне. Свършено, всичко беше свършено! Тя никога вече нямаше да бъде девица.

Но сега нямаше време да се тревожи за това. Трябваше да се облече и да излезе от каютата, преди той да се е върнал и да я е накарал да забрави добрите си намерения. Като все още усещаше някакво смъдене между краката си, тя погледна към пода, за да вземе долната си риза, но не я видя никъде. И започна да я търси като обезумяла. Дрехите й бяха изчезнали.

— Това ли търсиш? — чу се някакъв глас от прага на каютата.

Тя се обърна и сърцето й заби до пръсване. Гидиън стоеше пред каютата, закачил на пръста си ризата й. Беше облечен със сив панталон и снежнобяла риза, разкопчана почти до кръста. На сутрешната светлина изглеждаше изключително красив, очарователен и толкова мъжествен, че дъхът й секна. Проклет да е този мъж! Защо трябваше да бъде толкова привлекателен?

— Помислих, че може да избягаш, докато ме няма затова си позволих да прибера дрехите ти. — Погледът му се плъзна подчертано бавно по дължината на голото й тяло. — Сега разбирам, че хрумването ми е било гениално.

Тя се изчерви до корените на косите си. Едно бе да стои пред него съблечена през нощта, когато той бе опиянен от страст. Съвсем друго бе да стои гола на дневна светлина. А ако някой от моряците му влезеше в салона? Колко унизена щеше да се почувства!

Тя протегна ръка.

— Моля те, Гидиън, дай ми я!

Той бавно влезе в каютата и затвори вратата след себе си. Усмихнат, закачи ризата й на кукичката при вратата, после тръгна към нея.

— Не още. Искам да те погледам на сутрешна светлина. Има достатъчно време да се облечеш по-късно.

— Но… но…

Той уви ръката си около талията й, за да я привлече по-близо към себе си. Очите му отново се изпълниха с познатия блясък, който бе съзирала всеки път, когато я погледнеше миналата нощ. И за неин най-голям срам, тя почувства, че се размеква и овлажнява под изгарящия му поглед.

— Добро утро — промълви той, като наведе главата си към нея.

— Моля те, Гидиън…

— Точно така, скъпа. Кажи: „Моля те, Гидиън… още, Гидиън… Желая те, Гидиън.“

— Ах, ти, нахален…

Той заглуши думите й с дълга, жадна целувка, която я накара да пламне от страст. Когато накрая се дръпна, тя стоеше безмълвна, очакваща ласките му и той се усмихна.

— Така е много по-добре. Виждам, че подходът ми към теб е бил погрешен. Трябвало е да те целувам всеки път, като си отвориш устата.

Тя изсъска като разгневена кобра.

— Слушайте, капитан Хорн…

Този път, когато я прекъсна, той вече не се задоволи само с целувки. Вдигна я на ръце и я пренесе на леглото, а устните му я обсипваха с нежност на всяка стъпка, докато я носеше. И като я последва в леглото, той започна бързо да съблича дрехите си, преди да разтвори бедрата й с колене, а тя, обзета от зашеметяващо желание, просто се отвори за него и се надигна да го пресрещне. Той я облада толкова напористо, че тя просто изохка.

Този път те се любиха бързо и бурно, с припряност, каквато изпитват двама души, когато се боят, че няма да им се удаде друга подобна възможност. Но за неин ужас, и тя беше така жадна като него. Искаше го в себе си, около себе си, за да може да разсее нейните страхове. Желаеше да бъде неин, макар да знаеше, че това никога не може да стане.

След това, като легна с гръб към него, тя се притисна в обятията му. Въпреки шума от стъпките, които трополяха по палубата от другата страна на стената, и гласът на Барнаби, който даваше нареждания на моряците, тя се чувстваше спокойна и отпусната в прегръдката на Гидиън.

Как беше стигнала до този прелом? Що за перверзен демон я караше да забрави всичките си добри намерения в момента, в който Гидиън я докоснеше? Нямаше съмнение, че той е истински сатир, наистина много талантлив и умен сатир, който можеше да я прелъсти, когато пожелае. А най-лошото от всичко беше, че той го знаеше.

Гидиън я целуна нежно по ухото, а дъхът му докосна пламналите й бузи. После плъзна предизвикателно пръстите си по голия й корем и запита:

— Какво се казваше в „Песен на песните“ от Библията? „Коремът ти е като житен копен, обграден с кремове.“

Мили Боже, сега пък този безбожник цитираше библейската поезия с нейния най-скандален текст. Той наистина беше порочен.

— А твоите гърди… — заговори той.

— Гидиън! — започна да протестира тя, като се обърна към него, погледна го и се изчерви. — Този пасаж наистина е доста неприличен. Не е написан, за да… бъде повтарян на глас.

Той й се усмихна, но не изглеждаше, че се разкайва за думите си.

— Аз съм пират. Предполага се, че ще говоря неприлични неща.

Очите му блеснаха, като издърпа два кичура от косат й, а после ги подреди върху раменете и гърдите й.

— Но ако настояваш да бъдем прекалено целомъдрени, ще говоря за нещо друго… прилично. Като косата ти например. — Той погали косите й с такава нежност, каквато не бе очаквала от него. Гласът му беше много тих и изпълнен с копнеж. — Обичам косите ти. С цвят на медни монети, като истинска коприна, подобна на пердетата на госпожица Мълиган.

— Госпожица Мълиган ли? — каза тя и се намуси. — Мога ли да запитам коя е тази госпожица Мълиган и какво си правил с нейните пердета?

— Престанете, госпожице Уилис, не казвайте, че ревнувате!

Този заядливец! Разбира се, че ревнуваше. Но тя нямаше никога да му признае това. Като повдигна брадичката си, тя се опита да каже с безразличен тон:

— Не съм толкова луда, че да ревнувам един пират, който вероятно е спал с половината жени в християнския свят!

Усмивката му се изпари. С кратка ругатня той се отпусна на възглавниците.

— Не са толкова много. Вероятно са само четвърт от жените в християнския свят, макар че се опитвам да се любя с по някоя на всеки половин час. Това ме поддържа млад.

Тя не обърна внимание на неговия сарказъм и запита заядливо:

— И предполагам, че госпожица Мълиган е била една от тях?

— О, разбира се! Любя се със седемдесет и две годишни жени, когато ми се удаде случай!

Тя изведнъж се почувства като пълна глупачка.

— О!

— Ти ревнуваш, нали? — Той се изправи на лакътя си. Но нямаш причина за това. Госпожица Мълиган беше една възрастна дама, съдържателка на един от многото пансиони, в които живеехме с баща ми.

Като го погледна, тя видя, че погледът му е зареян някъде в далечината.

— Още не бях навършил седем години, когато отседнахме там — продължи да обяснява той, — но стояхме само шест месеца. А то беше по-дълго, отколкото живеехме на други места. — Той си играеше с косите й, като прокара няколко кичура през пръстите си и ги пусна върху раменете й. — Но си спомням съвсем ясно пердетата в нейния салон. Тя бяха от аленочервен копринен плат и когато слънчевите лъчи ги озаряваха, те заприличваха на истински пламъци. Струваше ми се, че са наистина пламъци.

Лека усмивка се появи по лицето му.

— Те просто ме обайваха. А когато баща ми беше пиян и започнеше да ме бие, че не съм си научил добре уроците, бягах и се скривах зад пердетата в салона, като се надявах, че тези пламъци ще ме запазят. — Очите им се срещнаха. — И макар да е странно, като че точно това се случваше. Той никога не ме намираше, когато бях зад тези пердета. А когато госпожица Мълиган ме откриеше там, даваше ми мляко и курабии и ме вземаше в леглото си, а аз се сгушвах при нея, докато баща ми спеше, за да изтрезнее. За едно момченце на шест години това беше рай. Тя беше мила, майчински нежна и миришеше на розова вода. Обичах аромата на розовата вода.

Буца заседна в гърлото й. Тя си представи Гидиън, когато е бил малко момченце, криел се е изплашено зад пердетата в някакъв салон и се е обръщал за подкрепа към една старица. Тя погали бузата му с пръсти.

— А баща ти… често ли те биеше?

Той я погледна стреснато, както сомнамбул поглежда човека, който го събужда, после отклони очи. След това легна отново на леглото, пъхна ръката си под главата и се загледа в тавана.

— Достатъчно често, за да ми направи впечатление, ако това питаш. — Той я погледна студено. — Ти вероятно мислиш, че е трябвало да го прави по-често, за да ми набие доброта в главата. Какво се казваше в Библията? „Който щади тоягата си, мрази сина си.“^[1]

— О, не цитирай този неприятен стих. Ужасно е как хората го изопачават, за да оправдаят жестокостта си. С бой децата не се научават на нищо, освен на унижение и страх.

Той я изгледа продължително, като че се опитваше да разбере смисъла на думите й.

— Да — каза той накрая, — точно на това се научават.

Сърцето й се сви от мъка. Горкият Гидиън! Нищо чудно, че се опитва да си създаде свой собствен рай. Изглежда, че светът, в който е отраснал, далеч не е бил подобен на рай. А по-скоро на ад.

— А къде беше майка ти, когато това ставаше? — не можа да се стърпи да не попита тя. — И одобряваше ли това, че баща ти… те бие?

Лицето му помръкна. Той изведнъж стана от леглото и си обу панталоните.

— Нямаше я там.

Като се изправи и седна на леглото, Сара придърпа чаршафите до гърдите си.

— Какво искаш да кажеш? Умряла ли е?

Той скръсти ръце върху голите си гърди и подпря хълбока си на бюрото. Лицето му изглеждаше неразгадаемо и студено като скулптурата върху носа на кораба.

— Нещо подобно. Но това няма значение, нали? Нямаше я там.

Тя въздъхна.

— Ако не искаш да говорим за нея…

— Не искам! — Когато тя го погледна обидено, той добави: — Имаме да разискваме по-важни неща, Сара. Като например какво ще стане днес.

Внезапната смяна на темата я завари неподготвена.

— Днес ли?

— Нали жените ще си избират мъже. Забрави ли?

— О, да! Вярно. — Погълната от мислите за пожара и нощта, която прекараха заедно, тя съвсем бе забравила за това.

Той продължи, без да дочака отговора й.

— Явно, че не можем да чакаме, докато построим новите жилища. Това ще ни отнеме цели седмици. Моряците, които ходиха в Сан Николао, се върнаха тази сутрин, затова няма причини да го отлагаме. Трябва да знам — той спря, а по лицето му пролича, че това го много го интересува, — искам да знам кого смяташ да избереш ти.

— Защо? За да можеш ти да го одобриш ли? — попита тя заядливо.

— Какво, да му се не види, искаш да кажеш?

С големи усилия тя си наложи да отговори спокойно.

— Последния път, когато говорихме по този въпрос, ти каза съвсем ясно, че не искаш да се ожениш за мене.

— Това не е вярно. Помня само, че казах: „искам първо да изпробвам стоката“.

— О, да, спомням си! — Тя изтегли чаршафа, за да покрие гърдите си и не съумя повече да сдържа горчивите си думи. — Е, сега, като си изпробвал стоката, издържах ли изпита с отличие? Колко други жени си „изпробвал“, докато си търсил съвършената за леглото си жена?

— По дяволите, Сара, знаеш, че не съм докосвал друга жена, откакто те срещнах. — Той прокара ръка през косата си. Тя никога не го бе виждала да се чувства по-неловко. — Това, което стана миналата нощ… не беше изпит. Но ми доказа нещо. И ако трябваше аз да избирам, щях да се оженя за теб и за никоя друга. За съжаление, според условията на нашето споразумение, не аз ще правя избор. Ти ще решиш. Въпросът е само кого ще избереш.

Объркана и раздирана от колебания, тя отвърна погледа си. Да се омъжи за него ли? Как би могла? Пък и вероятно след по-малко от месец Пети и Джордан щяха да дойдат, тя беше сигурна в това. А когато пристигнеха, тя щеше да замине с тях. От друга страна, мисълта да остане с Гидиън на този красив остров и да му помага да създадат един нов свят, беше толкова съблазнителна, че й се струваше, че може да се съгласи на всичко, което той предложи.

Но това беше глупава мисъл. По някаква причина той бе избрал нея, но това не значеше още нищо.

— Струва ми се, че въобще нямам право на избор — отговори тя уклончиво. — Предпочитам да не се омъжвам въобще, но ти няма да позволиш това. А ако не избера теб, ти каза, че ще ми избереш някого, което значи, че или трябва да те избера за съпруг, или ти ще ми се натрапиш за такъв. Значи е същото, нали?

С блеснали от гняв очи той сви ръцете си в юмруци и ги пусна надолу.

— Значи би предпочела по-скоро да не се жениш въобще, отколкото да се омъжиш за мене? Дори и след това, което изживяхме заедно миналата нощ, не ме смяташ за достатъчно добър, че да станеш моя съпруга, така ли?

— Не е заради това, Гидиън! — Но когато той я загледа напрегнато и явно очакваше някакво обяснение, тя остана безмълвна. Не можеше, разбира се, да му каже истината — че скоро очаква да бъде отведена от острова. След дълго мълчание все пак прошепна: — Защото… защото… още не съм готова. Бракът е нещо окончателно. Ако имах право на избор, нямаше да се омъжа след толкова кратко запознанство.

— Ама че напредничаво мислене! — каза той с неприкрит гняв. — Значи, да отдадеш девствеността си на един мъж е по-малко важно от това да се омъжиш за него! — Той я изгледа продължително, а очите му бяха мрачни и гневни. После погледът му стана студен и непроницаем. — Много добре. Няма да се омъжиш след толкова кратко запознанство. Разбира се, че не бих те принудил на това.

После натъпка ризата в панталоните си и тръгна към вратата.

— Почакай! Какво значи това? Какво искаш да кажеш? Без да продума нищо, той отвори вратата, взе някакъв вързоп с дрехи и ги хвърли в каютата.

— Ето. Това са дрехите, които поръчах да ти донесат от Сан Николао. Облечи ги. Очаквам те на палубата след половин час. — И преди тя да може да го запита каквото и да било друго, той изчезна.

Тя гледаше към затворената врата и чувстваше някаква смущаваща празнина в гърдите си. Какво беше направила? И какво се канеше да направи той сега? Не трябваше да му се отдава миналата нощ. Това беше грешка, пълен провал! И как, за Бога, щеше да се измъкне сега от тая бъркотия?

 

Гидиън стоеше на квартердека половин час по-късно, а лицето му беше помръкнало, докато оглеждаше събралата се тълпа и търсеше Сара. Къде беше тя? Трябваше да присъства на тази сбирка.

Щом щеше да прави такава жертва, тя трябваше да бъде уведомена. В крайна сметка правеше го само заради нея и нейните скъпоценни жени. Сигурен беше, че никой друг нямаше да бъде доволен от неговото известие. Неговите моряци щяха да вдигнат шум до Бога.

Но това не го интересуваше. Той беше направил своя избор и възнамеряваше да го осъществи до край, дори ако по този начин би ядосал хората си. Пък и това, което правеше, щеше да ги улесни, независимо какво ще си помислят сега.

Той пак огледа тълпата. Сега хората изглеждаха съвсем различни от миналия път, когато бе застанал на квартердека, за да им говори. Вярно, че настроението им беше все така мрачно, заради пожара миналата нощ. Но това пък ги беше сближило невероятно много. Жените се държаха по-непринудено с мъжете, а мъжете бяха станали по-внимателни. Някои от тях стояха по двойки, а това му харесваше. Сара може би нямаше да го одобри, но неговият план бе проработил.

Изведнъж обектът на неговите мисли изникна изпод квартердека и го погледна с ужасени очи. Пулсът му се ускори, докато я гледаше както каютен помощник оглежда първата си жена. Тя беше облякла бялата бродирана блуза на местните островитяни и надиплената лилава пола, които бе накарал неговите хора да купят за нея. Изглеждаше чудесно с тях, косата й беше пусната свободно по раменете, вятърът развяваше тънкия памучен плат и го прилепваше към краката й, а останалото можеше да бъде допълнено от въображението. След като се бяха любили, би трябвало да престане да изпитва това безразсъдно желание към нея. Но не беше така. Това, че я бе притежавал, дори влоши нещата. Той я желаеше отново, дори сега, в момента. Иронията на съдбата в дадения случай го накара да преглътне мъчително. След всички тези години, когато се бе надсмивал над английските благородници, да желае сега толкова страстно една от тях, беше истински удар за гордостта му.

Но той не беше толкова глупав да допусне гордостта да го възпира в преследването на онова, което желаеше, а сега той искаше Сара… искаше я в дома си, в леглото си. Той беше вече направил своя избор. Сега трябваше само да я убеди и тя да го избере.

Като отклони погледа си от нея, той започна да оглежда групата пред себе си. Беше време да направи първата крачка към осъществяването на своя план.

— Добро утро. Щастлив съм да ви кажа, че всички оцеляхме от пожара. Не загубихме нито един човек. — Той се наведе напред и се хвана за перилата. — Изгубихме всичките си жилища миналата нощ, но не смятам да прекратим работата си. Един човек — той спря за малко и за момент хвърли поглед към Сара, а след това се обърна отново към групата. — Един човек ме накара да разбера, че си заслужава да се борим за Атлантис. — Чу се одобрителен шепот сред неговите моряци, а към тях се присъедини и малка част от жените.

— Сега, след като и останалите мъже се върнаха от Сан Николао, — продължи той, — имаме повечето от необходимите материали, за да построим нови жилища. Онова, което не са докарали, вероятно ще можем да набавим от острова тук.

Той изпъчи рамене. Сега идваше трудната част.

— Госпожица Уилис каза, че жените са съгласни да ни помагат в тази работа. Затова реших да им разреша нещо като компенсация за тяхната помощ. — Той направи пауза. — Давам им още един месец, за да си изберат съпрузи.

В началото се възцари тягостно мълчание. После тих ропот се разнесе сред моряците му, а помръкналите им лица изразяваха неодобрение. Барнаби го погледна, като че го смяташе за полудял, а Сайлъс беше изненадващо спокоен. Гидиън вдигна ръка, за да ги накара да млъкнат.

— Знам, че някои от жените са намерили вече подходящите за тях мъже и ако желаят да се омъжат, могат да го направят. Но на другите жени, тъй като ще бъдем заети със строителството, ще бъде честно да не създаваме допълнителни усложнения с брачен живот, докато ни помагат в работата.

Накрая той се осмели да погледне към Сара. Тя стоеше с отворена уста. Ан изтича към нея, а по лицето й цъфтеше усмивка, но Сара само го гледаше изумена. За негова изненада по нищо не личеше, че се смята за победителка. Като че по лицето й бе изписано само някакво смайване, което бавно се превърна в благодарност.

Той отклони погледа си от нея. Нямаше за какво да му е благодарна, но тя не осъзнаваше това. По един или друг начин тя щеше да бъде негова. Може би беше лудост да иска да се ожени за нея, като се има предвид миналото му. Но само по този начин щеше да я спечели. Тя вече се чувстваше виновна за това, че се бяха любили. Той го разбра по очите й тази сутрин. Единственият начин да заличи това чувство на вина беше да се ожени за нея.

— Сега ще спим на борда на кораба — продължи той, — освен ако някои от вас не искат да разпънат палатки или да прекарват вечерите на плажа под звездите. Иначе всичко остава същото като преди. Мъжете трябва да продължат да се отнасят с уважение към жените и да почитат съпругите си. Съгласни ли сте с това?

Той замълча като очакваше, че ще се надигне буря от протести. Но с изключение на няколко незначителни мърморения, неговите моряци изглежда се бяха примирили с нареждането му. Вероятно и те бяха разбрали, че така е най-разумно. Може би се бояха, че ще изникнат разногласия с жените. И очевидно всички се нуждаеха от повече време, за да се нагодят едни към други.

— Барнаби ще отговаря за нещата, свързани със строителството, Сайлъс ще надзирава разтоварването на платнохода. А по отношение на жените ще се съветвам с госпожица Уилис с какво могат да бъдат полезни те. Това е всичко. Свободни сте.

Като слизаше надолу по стълбите на палубата, той се огледа за Сара, но жените я бяха обградили и й задаваха някакви въпроси. После забеляза Барнаби, който се беше запътил към него с навъсено лице. Гидиън го изчака да дойде при него.

— Какво, по дяволите, ти става? — запита Барнаби по-нахакано от друг път. — Първо се съгласи да изпратиш половината от хората ни за покупки, а сега отлагаш сватбите. Казвам веднага да се оженим за тези жени, да приключим с този въпрос, а след това да мислим за построяването на жилищата.

— Да, но и двамата с теб знаем какво е твоето отношение към жените — апострофира го Гидиън. — Спиш с тях и после ги зарязваш. Е, един мъж може да се държи така с любовниците си, Барнаби, но не и със съпругата си.

— Ти пък откога знаеш как трябва да се отнася един мъж със съпругата си? Кога за последен път си имал любовница повече от един месец?

— Прав си, така е. — Гидиън погледна над рамото на Барнаби към мястото, където стоеше Сара, чиито коси блестяха на сутрешното слънце като пламтящи ленти. — Но смятам да си променя отношението.

Барнаби проследи погледа му и свъси вежди.

— Знаех си аз! Пак тази жена! Влязла ти е под кожата. — След като Гидиън не отговори нищо, Барнаби продължи: — За нея ли смяташ да се жениш? Наистина ли мислиш, че тази вироглава моралистка ще те избере?

Гидиън потисна усмивката си при това не много уместно определение за Сара.

— След известно време ще ме избере. Бъди сигурен в това.

— А, значи такава била работата! Оставяш си време, за да ухажваш благородната дама. В такъв случай значи ние, останалите, няма да можем да се домогваме до нея.

Гидиън погледна изпитателно Барнаби.

— Нали току-що я отхвърли като вироглава моралистка?

— Някои мъже обичат моралистките.

Гидиън изведнъж побесня.

— Не и когато мога да попреча на това! Кажи и на останалите мъже, че Сара Уилис е моя. Не разрешавам никой да я целува дори по бузата, ясно ли е?

Барнаби вдигна ръце, че е съгласен и се предава.

— Разбира се, капитане, разбира се! Не се безпокой. Никой не е толкова глупав да се опитва да задигне твоята жена.

„Твоята жена!“ Тези думи му харесаха.

— Добре. А сега, извинявай, но трябва да поговоря с нея. Като каза това, той остави Барнаби и се отправи към мястото, където стоеше Сара, увлечена в разговор с Луиза.

— Луиза, ще ни оставиш ли за малко, ако обичаш? — рече той, когато двете жени се обърнаха и го погледнаха. — Трябва да говоря със Сара насаме.

— Разбира се — промърмори Луиза, но той забеляза, че тя продължава да го наблюдава, докато се отдалечаваше.

Той смръщи вежди и тя, уплашена от гневното му изражение, тръгна забързано надолу по палубата. Гидиън насочи вниманието си към Сара.

— Тази жена никога не те изпуска от очи. Каква ти е, покровителка ли?

— Просто се тревожи за мене.

— Е, вече не е нужно да се тревожи. Сега аз ще се грижа за теб.

Мила усмивка се появи на лицето й.

— Да, видях. Наистина, Гидиън, беше много мило от твоя страна, че ни даде още време. Но няма да съжаляваш за това. Ще бъде по-добре за всички ни. Ще видиш.

Той я погледна напрегнато.

— И за теб ли?

Тя се изчерви.

— Да, разбира се — отговори и отклони погледа си, като докосваше с пръсти медальона, който носеше постоянно на врата си. — Трябва да говоря с теб по един въпрос, Гидиън. Искам… да ти кажа… че това, което се случи миналата нощ… не смятам, че трябва да се повтаря.

— Имаш предвид пожара ли? — попита той, като нарочно се правеше, че не е разбрал. Не можеше да проумее как тя е в състояние да му каже подобно нещо, особено след големия жест, който току-що бе проявил.

Тя отново вдигна очи към него.

— Знаеш много добре, че не говоря за пожара. Искам да кажа… не бива да спим заедно. Не е прилично…

— Малко е късно да се безпокоиш за приличието, не е ли така?

— Може би. Но… все пак мисля, че не трябва… да повтаряме миналата нощ. — Той я погледна, като се направи, че не я разбира, но тя продължи: — Ако смятаме да се женим, трябва да се опознаем по-добре, а не е подходящо да го правим в леглото. Защото… не мога да мисля както трябва, когато се любим…

— Добре.

— Не е добре! Бракът е решение за цял живот. Искам да го взема с бистра глава.

— Аз мога да ти я проясня — промърмори той и тръгна към нея.

Тя се дръпна назад и заяви:

— Не точно това исках да кажа. Стремиш се да ме накараш да забравя всичко друго, освен теб. И докато се осъзная, ще съм омъжена. Не мислиш ли, че мога да съжаля, да се чудя как съм направила това. Не желая да се случи такова нещо. Искам да съм уверена в това, което правя, като се съглася да стана твоя жена.

Дяволите да я вземат! Защо все трябва да обмисля всичко? Защо не може да бъде като другите и да се радва, когато един мъж я е накарал да се влюби?

Но изведнъж си спомни нещо. Точно така бе постъпила майка му и ето до какво нещастие бе довело това! Не, Гидиън не искаше тази история да се повтори. Не желаеше Сара да съжалява някой ден, че се е съгласила да се омъжи за него.

И все пак, да му се не види, това съвсем не значеше, че не бива да я докосва, да я целува или да я люби. Щеше да й даде достатъчно време да си помисли, но защо понякога да не се наслаждават един на друг. Той само трябваше да я накара да разбере, че и тя го желае както той нея.

— Добре, Сара. По-добре е да се опознаем един друг. Ще възстановяваме Атлантис, ще разговаряме и няма да се докосваме, щом така желаеш. — Като видя изплашения й поглед, той понижи глас: — Но не мисля, че наистина го искаш. Въпреки това съм съгласен да те оставя сама да стигнеш до това заключение.

Той направи пауза, за да й даде време да разбере какво е казал. Когато продължи, гласът му се бе превърнал в тих шепот:

— Но искам да те предупредя нещо. Когато си промениш решението, а това ще стане, ти ще си тази, която ще дойдеш при мен. Защото следващия път, когато се любим, ти трябва да го поискаш.

После, като събра всичките сили, които му бяха останали, той й обърна гръб и си тръгна.