Нора Робъртс
Завръщането на Рейф (5)

Четвърта глава

Слънчевите дни и южният ветрец донесоха дългоочакваното затопляне в края на януари. Ледените висулки се топяха по стрехите и проблясваха в цветовете на дъгата. В дворовете и нивите снежните човеци започнаха да губят пищните си закръглени форми. Рийгън прекара една приятна седмица в набелязване на стоките за имението на Барлоу и в търсене на допълнителни вещи за търга.

Когато нямаше работа, преглеждаше отново и отново схемата за обзавеждане на бъдещия хотел на Макейд в Антиетам.

Дори сега, докато описваше качествата на ореховия бюфет на двойка доста заинтересовани купувачи, не спираше да мисли за къщата. Макар да не съзнаваше, бе обсебена от имението на Барлоу също като Рейф.

В предната спалня на втория етаж трябва да има легло с балдахин, тапети на рози и полиран гардероб. Романтичен и традиционен апартамент за младоженци, с малки купички, пълни с листенца от рози и вази със свежи цветя.

Залата за събирания на основния етаж бе с прекрасно южно изложение. Разбира се, Рейф трябваше да избере подходящи прозорци, но стаята би изглеждала зашеметяващо в слънчеви цветове с фикуса и папратите, висящи в емайлирани саксии, с подредени на групички малки канапета в смела флорална тапицерия и удобни кресла с високи облегалки.

Беше идеална за оранжерия, откъдето човек да гледа през стъклото към горите и градините посред зима, заобиколен от ярките багри на разцъфнали нарциси и зюмбюли.

Нямаше търпение да се заеме с къщата, да добави тези дребни съвършени детайли, за да я превърне отново в дом.

Хотел, напомни си тя. Бизнес. Удобен, приятен, но временен. И не беше неин. С усилие се отърси от мислите си и се съсредоточи върху продажбата в момента.

— Виждате, че изработката на инкрустацията е много изкусна — продължи тя, като говореше спокойно и любезно. — Издадените отстрани витринки за чаши са с оригиналното стъкло.

Жената с копнеж докосна малкото етикетче с цената и набитото око на Рийгън улови изпълнения с надежда поглед, който клиентката хвърли на своя не тъй въодушевен съпруг.

— Наистина е много хубав. Но цената е малко по-висока от тази, която бяхме предвидили.

— Разбирам. Но в това състояние…

Тя млъкна и се извърна, щом вратата се отвори. Ядоса се на себе си, задето подскочи, а сетне изпита разочарование, че посетителят не е Рейф. Преди да успее да се усмихне на Каси, зърна новите синини върху бузата и слепоочието й.

— Извинете ме за момент, ще ви дам време да помислите — обърна се тя към клиентите.

Бързо прекоси магазина, хвана Каси за ръка и я отведе в стаичката отзад.

— Седни. Хайде. — Внимателно я настани на стола до малката желязна масичка. — Лошо ли си ударена?

— Нищо ми няма. Просто…

— Замълчи. — Потисна гнева, надигнал се в гърдите й и тръшна чайника на горещия котлон. — Извинявай за избухването. — Трябваше й малко време, за да се справи разумно със ситуацията. — Докато водата заври, ще приключа с клиентите. Ти стой тук и се отпусни малко.

— Благодаря. — Обзета от срам, Каси се втренчи в ръцете си.

Десет минути по-късно, след като безмилостно бе намалила цената на бюфета, за да уреди по-бързо продажбата, Рийгън се върна в стаичката. Каза си, че е овладяла гнева си. Реши да изрази подкрепа, състрадание.

Един поглед към Каси, свила се на стола, докато чайникът изпускаше пара, я накара да избухне.

— Защо, по дяволите, му позволяваш да постъпва така с теб? Кога най-сетне ще ти омръзне да бъдеш боксова круша за това копеле? В болница ли трябва да те прати, за да го напуснеш?

Неспособна да се защити, Каси подпря ръце на масата, отпусна глава върху тях и заплака.

Усетила, че собствените й очи парят, Рийгън се отпусна на колене до стола. В спретнатия малък кабинет с белите столове и бюрото с извит сгъваем капак, тя с усилие възвърна самообладанието си.

— Каси, извинявай. Много съжалявам. Не биваше да ти крещя.

— Не трябваше да идвам тук. — Каси вдигна глава, прикри лицето си с ръка и с мъка си пое въздух. — Не биваше да идвам. Но просто имах нужда да поговоря с някого.

— Разбира се, че трябваше да дойдеш. Точно тук трябваше да дойдеш. Дай да погледна — промълви Рийгън и отмести ръката на Каси. Подутината бе тъмнолилава и се спускаше от слепоочието до челюстта. Едното от прекрасните тъмносиви очи на Каси бе почти затворено от отока.

— О, Каси, какво се случи? Ще ми кажеш ли?

— Той… Джо… не се чувстваше добре. Има някакъв грип из града. — Гласът на Каси трепереше. — Беше болен, дълго време не ходи на работа и вчера го освободили временно. — Като избягваше погледа на Рийгън, тя започна да рови в чантата си за кърпичка. — Беше разстроен… работи там вече повече от дванайсет години… с прекъсвания. Сметките. Тъкмо взех на изплащане пералня, а Конър искаше нови маратонки. Знаех, че са прекалено скъпи, но…

— Стига — тихо я прекъсна Рийгън и сложи ръка върху нейната. — Престани да се самообвиняваш. Не издържам да те слушам.

— Зная, че си намирам оправдания. — Каси въздъхна и затвори очи. Поне с Рийгън можеше да бъде честна. Защото през трите години, откакто се познаваха Рийгън винаги я бе подкрепяла. — Не беше болен. Почти цяла седмица не е изтрезнявал. Не са го освободили временно, уволниха го, защото отишъл пиян на работа и наругал началника си.

— А после се върна вкъщи и си го изкара на теб. — Рийгън стана, свали чайника от котлона и започна да приготвя чая. — Къде са децата?

— При майка ми. Снощи отидох при нея. Този път побоят бе много жесток.

Тя несъзнателно докосна шията си. Под яката на полото имаше още синини, Джо така яростно я бе стискал за гърлото, че се бе примирила с мисълта, че ще я удуши. Почти й се бе приискало да го стори.

— Изведох децата и отидох при майка ми, защото трябваше да отседна някъде.

— Това е добре. — Рийгън сложи на масата двете порцеланови чаши. — Това е най-доброто начало.

— Не. — Каси внимателно обхвана чашата си. — Тя очаква да се върна още днес. Няма да ми позволи да остана още една нощ.

— След като си й казала, след като е видяла какво ти е сторил, очаква да се върнеш при него?

— Жената принадлежи на съпруга си — рече Каси. — Омъжена съм за него за в добро и в зло.

Рийгън никога не бе разбирала собствената си майка, подчинението, обслужването. Но макар често да я вбесяваше, никога не я бе ужасявало по този начин.

— Това е чудовищно, Каси!

— Просто мама така казва — промълви Каси и трепна, щом допря чашата до подутата си устна. — Тя вярва, че жената трябва да направи брака щастлив. Длъжна е да го направи щастлив.

— Ти вярваш ли го? Че отговорността е твоя? Вярваш ли, че трябва да стоиш при него в добро и зло, дори ако злото означава да те пребива, когато му скимне?

— Така беше. Опитах се. Дала съм клетва, Рийгън. — Тя пое дълбоко въздух, защото това наистина беше важно за нея. Бе дала обещание. — Може би бях твърде млада, когато се омъжих за Джо. Може би направих грешка, но въпреки това съм дала клетва. Той не спази своята. Имаше много други жени, дори не го беше грижа дали знам кои са. Никога не е бил верен, нито пък мил. Но аз бях дала клетва и исках да я спазя. — Тя започна отново да плаче, съвсем тихичко, задето се беше провалила. — Женени сме от десет години. Имаме деца. Направих толкова много грешки — използвах парите от бакшишите, за да купя обувки на Конър, позволих на Ема да си играе с червилото ми. А и не можехме да си позволим тази пералня. Не ме бива в леглото, не съм като онези други жени, при които ходеше. Знаех…

Тя замълча, а Рийгън само продължи да я наблюдава.

— Чуваш ли се какво говориш? — попита тихо. — Чуваш ли се какви ги говориш, Каси?

— Не мога да остана повече при него. — Гласът й секна. — Той ме удряше пред децата. Обикновено чакаше, докато си легнат, и пак беше ужасно. Но сега ме удря пред тях и говори отвратителни неща. Неща, които не бива да чуват. Не е редно. Така ги прави участници в тази грозна сцена. Не е редно!

— Не, Кае, не е редно. Сега имаш нужда от помощ.

— Мислих за това цяла нощ. — Тя се поколеба, сетне бавно свали яката на полото си.

Зърнала грозните морави петна върху нежната кожа, Рийгън пребледня.

— Мили Боже… опитал се е да те удуши.

— Отначало нямаше такова намерение. Плачех, а той искаше да спра. Но после наистина се опита. Прочетох го в очите му. Не беше просто пиенето, парите или другите жени, които изглежда желаеше. Мразеше ме просто защото в момента бях там. Ще ме нарани отново, ако му се удаде случай, а трябва да мисля за децата. Ще отида при Девин и ще подам оплакване.

— Слава Богу.

— Трябваше първо да дойда тук, за да събера кураж. — Осъзнала, че плачът е безсмислен, Каси избърса сълзите си. — Трудно ми е да отида при Девин. Познавам го толкова отдавна. Разбира се, за никого не е тайна как се отнася Джо към мен. Девин много пъти е идвал у дома, повикан от съседите. Но е трудно. — Тя въздъхна. — Да отида точно при Девин.

— Ще дойда с теб.

Каси затвори очи. Ето защо бе дошла именно тук, за да потърси опора. Не, призна, засрамена отново. Търсеше много повече.

— Не, трябва да го направя сама. Не съм мислила какво ще стане след това — рече и отпи от чая. — Не мога да заведа децата обратно вкъщи, след като зная какво ще се случи.

— Пансионът…

Каси упорито поклати глава.

— Зная, че е от гордост, Рийгън, но не мога да отида там. Не мога да заведа децата в тази къща. Не още.

— Добре, тогава ще отседнеш тук. Тук — повтори Рийгън, щом Каси възрази. — Имам само една допълнителна стая, така че ще трябва да бъдете всички заедно.

— Не можем да ти се натрапим по този начин.

— Ти си първата, с която се сприятелих в този град. Искам да ти помогна. Така че остави ме да го сторя.

— Никога не бих те помолила за подобно нещо. Спестила съм малко пари от бакшишите и от извънредните смени. Ще ми стигнат да отседна няколко дни в мотел.

— Нали не искаш да нараниш чувствата ми, като постъпиш така. Ще отседнеш при мен. Заради децата — добави Рийгън, сигурна, че нищо друго не би могло тъй силно да наклони везните.

— Ще отида да ги взема, след като се срещна с Девин.

Нямаше гордост, когато ставаше дума за децата й.

— Ужасно съм ти благодарна, Рийгън.

— Радвам се, че мога да ти помогна.

— Какво е това? Чаено парти през работно време? Тъй като бе насочил поглед към Рийгън, Рейф влезе в кабинета и хвърли палтото си на облегалката на стола, преди да зърне лицето на Каси.

Рийгън смаяно наблюдаваше как за частица от секундата чаровният мъж се превръща в олицетворение на насилието. Пленителната усмивка се превърна в озъбване. Очите му сякаш мятаха мълнии. Първата й мисъл бе, че стройното стегнато тяло прилича на готов за скок вълк.

Когато ръката му се стрелна напред, Каси трепна, а Рийгън скочи на крака. Преди да съумее да застане между двамата, обзета от някаква налудничава идея да защити Каси, пръстите на мъжа погалиха нежно подутото лице.

— Джо?

— Беше… стана случайно — заекна Каси.

Рейф ядно изруга, сетне рязко се извърна и пое към изхода. Каси скочи и се спусна след него.

— Не, Рейф, моля те, не прави нищо. — Тя отчаяно увисна на ръката му. — Моля те, не го търси.

Рейф би могъл да я отблъсне с едно движение. Именно защото съзнаваше колко е нежна и крехка, гневът му нарасна още повече.

— Стой тук. Остани с Рийгън.

— Не, моля те! — Каси се разплака отново и безпомощно продължи да го дърпа към себе си. — Моля те. Не ме карай да изпитам още по-голям срам.

— Копелето ще си плати този път. — Той се опита да я отмести встрани и сведе поглед. Сълзите сториха това, което юмруците и заплахите никога не биха могли. Спряха го мигновено. — Каси. — Той я прегърна и я залюля като дете. — Не плачи, миличка. Всичко ще бъде наред.

Рийгън ги наблюдаваше от прага на кабинета си. Как бе възможно такава нежност да върви ръка за ръка с такова варварство, зачуди се тя. Рейф люлееше Каси като малко дете и й говореше утешително.

Рийгън усети как гърлото й пари и собствените й бузи са мокри, когато мъжът вдигна поглед към нея.

Да, жаждата за насилие все още се четеше в очите му. Бе тъй яростна, че Рийгън усети как дъхът й секва и стомахът й се свива. Преглътна мъчително, преди да заговори.

— Доведи я тук, Рейф. Моля те.

Всеки негов мускул бе напрегнат и готов за битка. Копнееше за лов, бой, кръв. Но жената в обятията му трепереше. А другата, която го наблюдаваше уплашено и шокирано, бе отправила молба към него.

— Хайде, мила. — Той я поведе към кабинета. — Хайде, нека да седнем.

— Съжалявам.

— Не се извинявай на мен. — Трябваше да впрегне цялата си воля, за да говори спокойно. — Не се извинявай на никого.

— Тя отива при Девин. — Тъй като ръцете и трепереха, Рийгън се зае с чая и чашите. — Ще подаде оплакване. Крайно време е.

— Това е един от начините. — Той предпочиташе своя, но настани Каси в стола и отметна косата от мокрото й лице. — Има ли къде да отседнеш?

Каси кимна и пое подадената й от Рийгън кърпичка.

— Ще останем известно време при Рийгън. Само докато…

— Децата добре ли са?

Тя кимна отново.

— Ще отида да ги взема, след като се срещна с Девин.

— Кажи ми какво ти трябва и ще отида до къщата да ти го донеса.

— Ами… не зная. Не взех нищо.

— Ще ми кажеш по-късно. Ще дойда с теб при шерифа.

Каси въздъхна и избърса лицето си.

— Не, имам нужда да се справя сама. Трябва да тръгвам.

— Ето вземи. — Рийгън отвори едно чекмедже в бюрото си. — Това е ключ от вратата на горния етаж. Настанете се с децата. — Тя сложи ключа в ръката на Каси и затвори пръстите й. — И заключи, Каси.

— Ще заключа. Тръгвам. — Като се изправи и тръгна към вратата, имаше чувството, че е извършила най-трудното нещо през живота си. — Все си мислех, че нещата ще се оправят — промълви по-скоро на себе си. — Надявах се да се оправят. — Тя излезе с наведена глава и увиснали рамене.

— Знаеш ли къде е той? — попита Рейф.

— Нямам представа.

— Е, ще го намеря. — Щом мъжът посегна към палтото си, Рийгън сложи ръка върху неговата. Той бавно вдигна очи и пламъците отново изригнаха. — Не заставай на пътя ми.

Водена от инстинкта си, Рийгън го погали по бузата и го целуна по устните. Целувката беше нежна, успокоителна и за двамата.

— За какво беше това?

— За няколко неща. — Тя пое дълбоко въздух, сетне сложи ръце на раменете на мъжа. — Задето искаш да смачкаш лицето на онова копеле. — Целуна го отново. — Задето не го направи, защото Каси те помоли. — Нова целувка. — И накрая, задето й показа, че повечето мъже, истинските мъже, са мили.

— По дяволите. — Победен, той притисна чело в нейното. — Това е страхотен начин да ми попречиш да го убия.

— Част от мен иска да го направиш. Не се гордея с това. — Щом гневът й отново се разбуди, тя се извърна към горещия котлон. — Част от мен иска да наблюдава, докато го пребиеш до безсъзнание. Още по-лошо, иска ми се дори аз самата да го ударя.

Рейф пристъпи към нея и разтвори юмрука й. Замислено вдигна ръката й и притисна устни към дланта й.

— Гледай, гледай… А аз те мислех за нежно създание.

— Казах, че не се гордея с това. — Но се усмихна леко. — Ала сега Каси няма нужда от подобно нещо. Необходимо е да бъде по-далеч от всякакво насилие. Дори да е оправдано.

— Познавам я от дете. — Рейф сведе поглед към чая, който му бе наляла Рийгън и поклати глава. Ухаеше на разцъфнала пролетна поляна, а без съмнение и вкусът му щеше да е такъв. — Винаги е била дребничка, хубава и срамежлива. Толкова сладка. — Срещнал любопитния поглед на Рийгън, мъжът отново поклати глава. — Не. Никога не съм правил опити в тази насока. Сладураните не са мой тип.

— Благодаря.

— Няма защо. — Той леко докосна косата й. — Нагърбваш се с голяма отговорност, като я приемаш с децата в дома си. Мога да ги поканя във фермата. Имаме достатъчно стаи.

— Тя има нужда от жена, Рейф, а не от куп мъже… макар и да са с добри намерения. Девин ще го намери, нали? И ще се погрижи за всичко?

— Можеш да разчиташ на това.

Успокоена, тя вдигна своята чаша.

— Така и ще направя, а и ти също би трябвало да го сториш. — Рийгън срещна погледа му. — Сигурно не си се отбил тук без причина.

— Исках да те погледам малко. — Зърнал недоумението й, той се усмихна. — И мислех да прегледаме материалите за стените, както и обзавеждането на приемната. Искам да завърша тази стая, нека добия представа за всичко в нея.

— Добра идея. Аз… — Тя замълча, дочула движение и гласове в магазина. — Имам клиенти. Всичко е тук — мостри от боите и тъканите, списък на мебелите.

— И аз съм подбрал някои мостри.

— Ами добре тогава… — Тя приближи до бюрото и включи компютъра. — Тук имам подробни планове за всички стаи. Прегледай ги. Някои от мебелите, които съм предложила, са тук. Можеш да ги погледнеш, щом свършиш.

— Дадено.

Половин час по-късно, доволна от трите продажби, Рийгън се върна в кабинета си. Седнал зад хубавото й малко бюро стил Чипъндейл, Рейф изглеждаше толкова едър, толкова… мъжествен. Долавяше аромата му — дървени стърготини, сажди, машинно масло. Ботушите му бяха издраскани, ризата — скъсана на рамото. В косата му личаха следи от гипс или хоросан.

Мина й през ума, че е най-великолепният варварин, който е виждала. И тя го желаеше с първична безумна страст.

Господи! За да се овладее, тя притисна ръка към стомаха си и три пъти пое дълбоко въздух.

— Е, какво ще кажеш?

— Харесва ми, че си така експедитивна, Рийгън. — Без да се обръща, той отвори папката със списъците.

— Като че ли не си пропуснала нищо.

Поласкана, тя приближи до рамото му.

— Сигурна съм, че ще се наложи да направим някои промени, да добавим дребни детайли, след като видим едната стая завършена.

— Вече направих някои промени.

— Наистина ли? — Тя се почувства засегната.

— Махаме този цвят. — Той потупа мострата, сетне нагласи на екрана страницата със списъка от цветове.

— Изхвърлих това грахово зелено и го замених с… как се казваше? Да. Маслиненозелено.

— Първоначалният цвят е точен.

— Грозен е. Да, наистина, но…

— Точен е — настоя тя. — Много внимателно съм проучила всичко. Този, който си избрал, е прекалено модерен за деветнайсети век.

— Може би. Но няма да развали апетита на хората. Не се цупи като малко момиченце, изцапало гащичките си в калта. — Усетил безмълвното й възмущение, той се засмя и се извърна. — Слушай, свършила си чудесна работа. Трябва да призная, не очаквах толкова много детайли за тъй кратко време. Наистина имаш невероятен усет.

Рийгън не искаше помирение.

— Ти ме нае, за да пресъздам определена епоха и точно това правя. Твой беше изборът да направиш къщата такава, каквато е била в миналото.

— Мой е и изборът да направя промени. Можем да внесем малко естетика и модерен вкус. Видях жилището ти горе, Рийгън. Прекалено е женствено за моя вкус…

— За щастие, тук не става дума за това — прекъсна го тя обидено.

— И толкова спретнато, че човек се страхува да стъпи — спокойно продължи Рейф. — Но имаш вкус. Просто те моля да го използваш заедно с проучванията и точността.

— Струва ми се, че говорим за твоя вкус. Ако ще променяш основните принципи, то поне ги очертай ясно.

— Винаги ли си толкова упорита, или само с мен? Рийгън отказа да се унижи дотам, че да отговори на толкова глупав въпрос.

— Ти поиска точност. Защо променяш правилата по средата на работата?

Рейф замислено вдигна мострата, предизвикала спора.

— Един въпрос. Харесва ли ти този цвят?

— Не става дума за това…

— Съвсем прост въпрос. Харесва ли ти?

Дъхът изсвистя през зъбите й.

— Не, разбира се. Отвратителен е.

— Значи всичко е ясно. Основният принцип е: „Ако не ти харесва, значи не става.“

— Не мога да поема такава отговорност.

— Нали за това ти плащам. — Тъй като това уреждаше въпроса, що се отнасяше до него, Рейф се извърна отново към екрана на компютъра. — Мебелите, които са отбелязани, са тук в магазина, нали?

— Да. Двойното канапе. — Сърцето й падна в петите. Беше купила канапето на един търг преди седмица, като бе имала предвид приемната на Рейф. Ако той го отхвърлеше, бюджетът й минаваше на червено. — Тук в магазина е — продължи тя, като се постара гласът й да звучи хладно и професионално. — Запазила съм го.

— Да го погледнем тогава. Искам да видя също паравана за камината и трите маси.

— Ти си шефът — промърмори тя през зъби и го поведе.

Нервите й се изопнаха до крайност, когато мъжът спря пред канапето. Беше великолепно и цената му отговаряше на качеството. Колкото и да й бе харесало, никога не би наддавала, ако нямаше предвид точно определен клиент.

А сега като си помислеше за този клиент — одраскани ботуши, скъсана риза, мъжествено излъчване. Как изобщо бе могла да си помисли, че Рейф Макейд ще одобри такова елегантно и без съмнение женствено канапе?

— От орехово дърво е — започна тя и плъзна внезапно изстиналата си длан по резбованата облегалка. — Изработено е около хиляда осемстотин и петдесета година. После е претапицирано, разбира се, но платът е съвсем подходящ за тогавашната епоха. Виждаш, че двете облегалки са разделени от заоблен тапициран панел. Изработката е майсторска и седалките са много удобни.

Мъжът изсумтя и клекна да погледне под канапето.

— Скъпичко канапенце.

— Широко е сто седемдесет и пет сантиметра и си струва цената.

— Добре.

Рийгън примига.

— Добре?

— Да. Ако спазвам графика, приемната ще е готова до уикенда. В понеделник можеш да ги изпратиш, освен ако не се появи нещо извънредно. — Той вдигна поглед към нея. — Удобно ли ти е?

— Да. — Осъзна, че не усеща краката си под коленете.

— Разбира се.

— Може ли да ти платя при доставката? Не си нося чековата книжка.

— Няма проблем.

— Да видим сега сгъваемата маса с чекмеджета.

— Масата… — Рийгън замаяно се озърна. — Насам.

Рейф се изправи и потисна усмивката си. Зачуди се дали Рийгън имаше представа, че преди малко бе разгадал напълно опасенията й. Съмняваше се.

— Какво е това?

Рийгън разсеяно спря.

— О, това е маса за украса. Махагон и…

— Харесва ми.

— Харесва ти — повтори тя.

— Ще изглежда добре в приемната, нали?

— Да, бях предвидила тази възможност.

— Изпрати я заедно с канапето. Това ли е сгъваемата маса?

Рийгън успя само да кимне. Когато след един час мъжът си тръгна, тя продължаваше да кима.

 

Рейф се насочи право към офиса на шерифа. Това щеше да му струва няколко часа допълнителна работа, но не можеше да напусне града, преди да се увери, че Джо Долин е в килията.

Влезе в стаята и завари Девин наклонил стола си назад и подпрял крака на очуканото метално бюро. Униформата му се състоеше от памучна риза, избелели джинси и изтъркани на петите ботуши. Единственият знак за заемания от него пост бе звездата на гърдите му.

Четеше „Гроздовете на гнева“. Книгата изглеждаше доста измачкана.

— И ти следиш за спазването на закона и реда в този град — шеговито подхвърли Рейф.

Девин бавно и спокойно отбеляза страницата, до която беше стигнал, и остави книгата.

— Така казват. За теб винаги има запазена килия.

— Ако си заключил Долин в едната, нямам нищо против да прекарам пет минути при него.

— Отзад е.

Рейф кимна и приближи до кафе машината.

— Имаше ли проблеми с него?

Устните на Девин се извиха в усмивка.

— Достатъчно, за да стане забавно. И аз бих пийнал кафе.

— Колко дълго можеш да го задържиш тук?

— Не зависи от мен.

Девин пое нащърбената чаша. Тъй като сам правеше кафето, беше великолепно, както го приготвяха всички братя Макейд. Горещо, силно и черно като нощта.

— Ще го прехвърлим в Хейгърстаун — продължи Девин. — Ще си наеме служебен адвокат. Ако Каси не се откаже, ще бъде съден.

Рейф седна на крайчеца на претрупаното с папки бюро.

— Смяташ ли, че тя ще се откаже?

Девин сви рамене и потисна въздишката си.

— Тя най-сетне реши да предприеме нещо. Кучият му син я налага от години. Вероятно е започнал още в брачната нощ. Тя едва ли тежи повече от петдесет килограма. Костите й са като на птичка. — В очите му проблесна нежност. — Има синини около врата, където я е душил.

Не ги видях.

— Направих снимки.

Девин прокара длан по лицето си и стъпи на пода. Лекото стълкновение с Джо, докато му бе слагал белезниците, не му бяха донесли удовлетворение.

— Записах показанията й, направих снимки за доказателство, а тя седеше срещу мен и ме гледаше така, сякаш отново понасяше побоя. Един Господ знае как ще се справи, ако трябва да повтори всичко в съда.

Той се отдалечи от бюрото и приближи до прозореца, откъдето можеше да погледне града. Бе дал клетва да служи на този град, да защитава гражданите му. А не да облекчава собственото си горчиво разочарование като пребие от бой един от тях.

— Описах й обичайните процедури — продължи. — Лечение, консултации, приют. Оказах достатъчно натиск, щом тя започна да се размеква, за да подпише оплакването. Просто седеше там и плачеше, а аз се чувствах като истински негодник.

Рейф се взря в кафето си и се намръщи.

— Още ли си падаш по нея, Дев?

— Това беше в гимназията — рязко отвърна Девин.

С усилие разтвори юмрука си и се извърна към брат си.

Двамата бяха почти като близнаци. Делеше ги по-малко от година. Същата кръв, мрачен поглед, стройна фигура. Само дето очите на Девин бяха по-хладни, по-скоро с цвета на горски мъх, отколкото на нефрит. И белезите, които носеше, бяха в сърцето му.

— Разбира се, че ме е грижа за нея — рече, възвърнал спокойствието си. — По дяволите, Рейф, та ние я познаваме още от раждането й. Не можех да издържам да наблюдавам какво й причинява онзи негодник и да се чувствам безсилен да го спра. Всеки път, щом ме повикаха в дома им, тя имаше нова синина и все казваше, че се е ударила в нещо.

— Не и този път.

— Не, не и този път. Изпратих заместника си с нея да прибере децата и да вземе какъвто багаж й е нужен.

— Тя ще отседне при Рийгън Бишъп.

— Каза ми. — Той допи кафето си и си наля още. — Е, вече е направила първата крачка. Може би тя е най-трудната.

Тъй като нямаше какво повече да направи, Девин седна отново зад бюрото и подхвърли:

— Като стана дума за Рийгън Бишъп, носят се слухове, че слухтиш около нея.

— Да няма закон срещу това?

— Ако имаше, щеше да си го нарушил безброй пъти. — Девин стана отново и затършува из чекмеджето на заместник-шерифа. Измъкна две шоколадчета и хвърли едното на Рейф. — Тя не е твой тип.

— Подобрявам вкуса си.

— Време беше. — Девин отхапа от шоколада. — Сериозно ли е?

— Да закараш една жена в леглото винаги е сериозна работа.

Девин промърмори нещо в знак на съгласие, ала не се примири.

— Значи това е всичко?

— Не зная. Но имам чувството, че това ще бъде страхотно начало. — Той се извърна и се ухили на Рийгън, която тъкмо влизаше.

Тя застина, също както би сторила всяка жена, изправила се срещу двама усмихнати привлекателни мъже.

— Съжалявам, че ви прекъснах.

— Няма нищо — отвърна Девин. — Винаги се радвам да те видя.

Рейф се извърна към брат си и прегърна Рийгън през раменете.

— Заплюто — рече предупредително.

— Моля? — Рийгън отстъпи назад и зяпна от изумление. — Не те чух добре. „Заплюто“ ли каза?

— Аха. — Рейф отхапа от шоколада и й предложи остатъка. Тъй като тя отблъсна ръката му, мъжът сви рамене и го дояде.

— От всички нелепи, възмутителни… Ти си голям мъж, а си застанал тук, ядеш шоколад, че и казваш: „Заплюто“, сякаш аз съм последната фунийка сладолед в хладилника.

— По начина, по който аз съм възпитан, беше много важно бързо да изявиш претенциите си. — За да го докаже, той я хвана за лактите, вдигна я на пръсти и я целуна силно и продължително. — Трябва да вървя — рече и я пусна също тъй арогантно. — Ще се видим, Дев.

— Аха. — Девин с мъка потисна смеха си и прочисти гърло. Секундите минаваха, а Рийгън продължаваше да се взира във вратата, която Рейф бе затръшнал след себе си. — Искаш ли да го настигна и да го затворя в килията?

— Имаш ли гумена палка?

— Боя се, че не. Но веднъж му счупих пръста, като бяхме деца. Бих могъл пак да го направя.

— Няма нужда. — Рийгън се отърси от вцепенението. По-късно щеше сама да се справи с Рейф Макейд. — Дойдох да проверя дали си арестувал Джо Долин.

— И Рейф бе дошъл по същия повод.

— Трябваше да се досетя, че ще го направи.

— Искаш ли кафе, Рийгън?

— Не, нямам време. Исках само да се уверя, че си арестувал Джо и да те попитам дали трябва да взема някакви предохранителни мерки, тъй като Каси и децата ще отседнат при мен.

Девин мълчаливо я прецени с поглед. Познаваше я от три години, бе се възхищавал от външността й, бе разговарял няколко пъти с нея в кафенето и на улицата. Сега разбираше какво бе привлякло брат му към нея. Смелостта, здравия разум, съчувствието.

Зачуди се дали Рейф си дава сметка до каква степен това съчетание би могло да промени живота му.

— Заповядай, седни — рече Девин. — Ще ти обясня какво да направиш.