Нора Робъртс
Завръщането на Рейф (10)

Девета глава

Рейф рядко сънуваше. Предпочиташе фантазиите в будно състояние, за да може съзнанието му да ги оцени.

Но тази нощ, докато огънят догаряше, а луната се издигаше над снежните парцали сняг, той сънува. Ако това изобщо можеше да се нарече сън…

Той тича, преследван от ужас и дим. Очите му парят от умора и от ужаса, който вече е видял.

Мъже, разкъсани, преди да успеят да изкрещят от шок или агония. Изровени от минохвъргачките, експлодиращи парчета земя, напоени с кръв. Мирис на смърт изпълва ноздрите му и той знае, че никога няма да се отърве от него.

О, той копнее за аромата на магнолии и рози, за потъналите в зеленина хълмове и тъмнокафявите полета на своя дом. Ако му бяха останали сълзи, би заплакал за тихото бълбукане на реката, която се виеше през семейната му плантация, за веселия смях на сестрите му, за мелодичните песни на полските работници.

Уплашен е, смъртно уплашен, че всичко, което му е скъпо, вече го няма. Най-отчаяното му желание е да се върне и да види всичко отново.

Иска да види отново баща си, да му каже, че синът му се е опитал да бъде мъж.

Битката вилнее навсякъде. В полята, в царевицата, в сърцето му. Толкова много от другарите му лежат мъртви в тези забравени от Бога скалисти хълмове на Мериленд.

Загубил е пътя си. Не е виждал през давещия дим, нито пък е чувал през гърмежите на пушките и ужасяващите викове на мъжете. Изведнъж побягва като страхливец, който търси дупка, в която да се скрие.

Сега към ужаса се прибавя и срамът, който е не по-малко страшен. Забравил е своя дълг, загубил е честта си. Сега по някакъв начин трябва да си възвърне и двете.

Гората е гъста, земята е покрита с опадали листа — златисти и червеникавокафяви. Никога не е идвал толкова далеч на север, не е виждал такива цветове, не е усещал острия аромат на есента.

Той е само на седемнайсет.

Някакво движение пред него го кара непохватно да свали пушката от рамото си. Синята униформа е всичко, което успява да види и той стреля прекалено бързо и неточно. Куршумът от ответния изстрел опарва рамото му. Подтикван от болката и ужаса, той надава див вик и стреля отново.

Иска му се да не е срещал очите, очите на врага, също толкова широко разтворени, ужасени и млади като неговите собствени. Байонетите се удрят, острие в острие. Долавя мириса на кръв и отвратителна миризма на страх.

Усеща как стоманата на острието му се врязва в плът и стомахът му се преобръща. Чувства как се разкъсва неговата собствена кожа и изкрещява в агония. Бие се, слепешком, горчиво, безразсъдно, докато в него не остава нищо друго, освен битката. И когато и двамата лежат в собствената си кръв, той се пита защо.

Пълзи, замаян от болка. Трябва да стигне у дома за вечеря, мисли си. Трябва да стигне до вкъщи. Ето я къщата, вече я вижда. Влачи се по камъните и повехналите летни цветя, оставя кървави петна по тревата.

Нечии ръце го повдигат. Чува нежни гласове. Вижда я, надвесена над него като ангел. Косата й е като ореол, очите й са топли, гласът — изпълнен с музиката на юга, за който мечтае.

Лицето й е толкова красиво, толкова нежно, толкова тъжно.

Тя го погалва по главата, хваща ръката му, върви до него, докато другите го носят към витата стълба.

— Отивам си вкъщи — казва й той. — Трябва да си отида вкъщи.

— Ще се оправиш — обещава тя. — Ще си отидеш вкъщи веднага щом се почувстваш добре.

Отмества поглед от него и красивото й лице побелява като платно.

— Не. Той е ранен. Съвсем млад е, още момче. Чарлз, не може да сториш това!

Вижда мъжа, вижда пушката, чува думите.

— Няма да пусна боклук на Конфедерацията в дома си. Моята жена няма да докосва бунтовник.

Рейф подскочи и се събуди, звукът от изстрела звънеше в ушите му. Седна, заслушан в затихващото ехо, докато накрая се чуваше само тихото дишане на брат му.

Премръзнал, той стана и добави още цепеници в огъня. После седна, загледан в пламъците и зачака зората.

 

Рийгън спа като бебе. Тъй като децата бяха на училище, а Каси — на работа, тя си позволи да изпие втора чаша кафе. Все още ценеше усамотението си, но откри, че й харесва да има компания.

Приятно бе децата да се въртят из къщата сутрин, Ема да я целува тържествено, а Конър да я дарява с една от редките си усмивки.

Харесваше й да изпреварва Каси в кухнята, за да приготви закуската и да поглади рошавите светли глави.

Майчинството никога не е било сред амбициите й, но започваше да се чуди дали ще се справи добре.

Вдигна пастела, който Ема бе оставила на масата. Помириса го и се усмихна. Странно колко бързо къщата започваше да попива аромата на децата. Пастели и глина, горещ шоколад и овесени ядки.

И странно колко бързо бе започнала да чака с нетърпение да ги завари тук след работа.

Разсеяно прибра пастела в джоба си. Именно на работа трябваше да отиде.

По навик изплакна чашата от кафето и я сложи на сушилнята. Хвърли последен поглед наоколо, отвори вратата на кухнята и заслиза по стълбите, за да отвори магазина.

Едва обърна надписа „Отворено“, отключи вратата и мина зад тезгяха да отключи касата, когато Джо Долин влезе в магазина.

Тя бързо потисна тревогата си, като си напомни, че той е тук, а Каси я няма.

Беше напълнял доста за трите години откакто го познаваше. Все още имаше мускули, но обвити с твърде много кашончета бира. Предположи, че навремето е бил привлекателен мъж, преди лицето му да подпухне и под мрачните му кафяви очи да се появят торбички.

Един от предните му зъби беше счупен, но Рийгън не знаеше дали заслугата е на юмрука на младия Рейф, а носът му бе чупен от Рейф и от неколцина други.

Тя с отвращение си припомни, че веднъж или два пъти се бе опитал да я опипва. Бе я гледал, неведнъж и дваж, алчно и с всезнаеща усмивка.

Рийгън дори не бе казала на Каси за това. Нито пък имаше намерение да й каже някога.

Приготви се за кавга, но той тихо затвори вратата, свали шапката си с козирка и застана смирено като селянин пред своята кралица.

— Рийгън. Извинявай, че те безпокоя. Разкаянието в гласа му и сведената му глава едва не я трогнаха. Но тя си спомни синините по шията на Каси.

— Какво искаш, Джо?

— Чух, че Каси е отседнала при теб.

Само Каси, отбеляза Рийгън. Нито дума за децата.

— Така е.

— Предполагам, знаеш за неприятностите.

— Да, зная. Арестуваха те, защото я беше бил жестоко.

— Бях ужасно пиян.

— Съдът може да приеме това за извинение. Аз не го приемам.

Очите му се присвиха и проблеснаха, но той не вдигна глава.

— Чувствам се ужасно. Вече дни наред се тревожа за нея. Сега така подредиха нещата, че не мога да се приближавам до нея, за да й го кажа. Дойдох да те помоля за услуга.

Най-сетне вдигна глава и в очите му блестяха сълзи.

— Каси много те цени.

— Аз също я ценя — безизразно отвърна Рийгън. Нямаше да позволи сълзите на мъжа да повлияят на преценката й.

— Да, добре. Надявах се да й поговориш за мен. Да я убедиш да ми даде още един шанс. Не мога да я помоля сам заради тази проклета забранителна заповед. Но теб ще те послуша.

— Нямам такова влияние върху Каси, Джо.

— Теб ще те послуша — настоя той. — Винаги дрънкаше колко си била умна. Кажеш ли й да се върне вкъщи тя ще си дойде.

Рийгън бавно подпря длани на тезгяха.

— Ако ме слушаше, щеше да те напусне преди години.

Челюстта му се стегна.

— Слушай. Мъжът има право…

— Да бие жена си? — рязко го прекъсна тя. — Не и според моите разбирания, нито пък според закона. Не, няма да й кажа да се върне при теб, Джо. И ако това е всичко, за което си дошъл, можеш да си вървиш.

Устните му се разтеглиха назад и оголиха стиснатите зъби, очите му станаха студени като мраморни топчета.

— Все тъй надута и високомерна. Смяташ се за нещо повече от мен.

— Не, не се смятам. Сигурна съм, че съм нещо повече от теб. Напусни магазина ми или ще накарам шериф Макейд да те тикне в затвора за тормоз.

— Жената принадлежи на съпруга си. — Той стовари юмрук върху тезгяха, достатъчно силно, за да напука стъклото. — Кажи да докара кльощавия си задник вкъщи, ако разбира какво е добро за нея. И какво е добро за теб.

Страхът сграбчи Рийгън за гърлото и тя преглътна мъчително. Стисна пастела в джоба си, сякаш беше талисман.

— Това заплаха ли е? — попита хладно. — Не ми се вярва надзорникът ти да одобри това. Да му се обадя ли да го попитам?

— Кучка. Ти си една студена гадна кучка, която не може да си намери истински мъж. — Искаше да я удари, да усети как юмрукът му се стоварва в това лице на ледена кралица. — Застанеш ли между мен и жена ми, и двете ще си получите заслуженото. Като свърша с нея, ще дойда за теб. Ще видим дали ще си толкова надута и високомерна, като приключа с теб. — Той си нахлупи шапката и се извърна към вратата. — Предай й какво съм казал. Кажи й, че чакам. Най-добре да накара това копеле Макейд да скъса ония документи и да се прибере вкъщи веднага.

В мига, в който вратата се затръшна зад него, Рийгън се свлече зад тезгяха. Ръцете й трепереха, а тя мразеше това, мразеше да се страхува, да се чувства уязвима. Грабна телефона и едва не се поддаде на инстинктивното си желание да се обади веднага на Рейф, но се овладя навреме.

Това би било погрешно, помисли си и внимателно остави слушалката. Съществуваха толкова много причини, поради които беше погрешно. Та нали Рейф веднага щеше да намери Джо Долин и да се сбие с него. Вероятно щеше да пострада, а и боят нямаше да бъде разрешение на проблема.

Тя се изправи и няколко пъти пое дълбоко въздух. Къде остана гордостта й, способността да се владее? Винаги бе запазвала самообладание и бе успявала да се справи със ситуациите, изпречили се на пътя й. Чувствата й към Рейф не биваше — а и не можеха — да променят тази й способност. Тя нямаше да позволи това. Следователно, щеше да постъпи така, както смята за правилно, за практично и необходимо. Рийгън вдигна телефона и набра номера на шерифа.

— Отначало беше почти жалък. — Чаят се разплиска в чашата й. Рийгън с гримаса го остави. — Предполагам, изплашил ме е повече, отколкото си мислех.

— Не се притеснявай — рече Девин и се намръщи, зърнал пукнатината в стъклото на тезгяха. Би могло да бъде и по-лошо, помисли си мрачно. Много по-лошо. — Трябва да призная, не мислех, че е толкова глупав, та да предприеме подобна каскада.

— Не смятам, че пие. — Рийгън прочисти гърло. — Поне не беше пиян. Ставаше все по-гневен и все по-груб. — Тя отново посегна към чая си. — Нямам свидетели. Бяхме само двамата.

— Подай оплакване и ще го затворя.

Устните й леко трепнаха.

— Имам чувството, че чакаш това с нетърпение.

— Не можеш и да си представиш какво удоволствие ще ми достави.

— Ще подам оплакване. Погрижи ли се за Каси?

— Един от заместниците ми отиде в закусвалнята веднага щом ти се обади. Ще се навърта там, ще му се плаща да пие кафе и да флиртува с Ед. Изпратих друг в училището.

— Децата. — Кръвта й се смръзна в жилите. — Не смяташ, че ще направи нещо на децата, нали?

— Не. Мисля, че изобщо не го е грижа за тях.

— Прав си. — Тя направи усилие да почувства облекчение. — Не каза и думичка за тях. Говореше само за Каси. Сякаш децата му не съществуват. Ще затворя и ще дойда с теб, ако е удобно.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре. Според предвижданията сигурно си е вкъщи, надига бутилката и чака Каси.

Щом попълни оплакването, Рийгън се отби в супермаркета. Имаше чувството, че и двете с Каси ще имат нужда от повдигане на настроението тази вечер. Една хубава вечеря щеше да свърши работа. Спагети и кюфтета, реши тя, и шоколадов кейк с ядки.

Докато чакаше да сложат покупките й в плик, тя потисна усмивката си при крадешком хвърлените погледи и шушуканията. Клюкарската бригада, рече си, в пълна бойна готовност.

Госпожа Мец, с целите си сто килограма, приближи, клатушкайки се като патица.

— Рийгън Бишъп, помислих си, че си ти.

— Здравейте, госпожо Мец. — А това е главният разузнавач на бригадата, помисли си. — Как мислите, дали пак ще вали сняг?

— Ще има ледена буря — рече жената и поклати глава. — Чух по радиото. Вече е февруари, а тази зима като че ли никога няма да свърши. Изненадана съм да те видя тук по това време на деня.

— Нямам клиенти. — Рийгън отброи банкнотите за продуктите. — Всички спят зимен сън.

— Разбирам какво имаш предвид. И все пак имаш работа по старото имение на Барлоу, нали?

— Да, така е. — Готова да продължи играта, Рийгън подпря плика на хълбока си. — Там работата напредва. Ще стане забележително място, щом бъде завършена къщата.

— Не очаквах, че ще доживея ден, когато някой ще си даде труд да я ремонтира. Не мислех, че ще доживея и Рейф Макейд да се върне в града. — В очите й проблесна любопитство. — Май доста му е провървяло на юг.

— Очевидно.

— Човек никога не може да е сигурен с тия момчета Макейд. Успяват да те измамят всеки път. Знаеш ли, че Рейф потроши пикапа на баща си по Марбъл Куори Роуд още преди да е пораснал достатъчно, за да получи шофьорска книжка. Беше точно след смъртта на Бък, доколкото си спомням. Беше толкова див, колкото само той може да бъде, този Рейф. Преследваше момичетата, биеше се, летеше по пътищата с шумния си мотоциклет. Беше време, когато станеше ли някоя разправия, в дъното винаги стоеше някое от момчетата Макейд.

— Времената се менят, струва ми се.

— Не чак толкова много — засмя се жената. — Видях го из града. В погледа му още блещука оная искрица. Едно птиченце ми каза, че ти е хвърлил око.

— Птиченцето не ви е излъгало. Аз също съм му хвърлила око.

Жената се разсмя толкова силно, че трябваше да остави шоколадовите бонбони, за да придържа корема си.

— По-добре изобщо да не изпускаш от поглед момче като него. По-трудно е да го укротиш от кюфте в горещ тиган. Той беше лошо момче, Рийгън. А лошите момчета се превръщат в опасни мъже.

— Зная — намигна й Рийгън. — Точно затова го харесвам. Отбийте се да разгледате магазина ми, госпожо Мец.

— Ще се отбия. — Тя поклати глава и започна да изпразва количката си. — Престани да зяпаш, момче — подхвърли на кльощавия продавач, който изпращаше с поглед Рийгън, — маркирай покупките. Никога няма да си достатъчно опасен, за да завъртиш главата на такава жена.

Развеселена от срещата, Рийгън пое по тротоара. Хубав град, помисли си и вдигна ръка да отвърне не нечий поздрав от другата страна на улицата. Тротоарите бяха неравни, издути от корените на дърветата и студа, библиотеката работеше само три дни в седмицата, а пощата беше затворена за цял час следобед.

Но въпреки това, а може би точно заради това, градът беше хубав. Уверена бе, че Рейф не си дава сметка за доброжелателното посрещане.

Не го посрещат с радостни възгласи, помисли си, като зави зад ъгъла на главната улица. Това не беше в техен стил. Блудният син бе навлязъл в ритъма на града без звън на камбани или празнични фанфари.

А когато отново си тръгнеше, заминаването му също нямаше да бъде отбелязано гръмко. Няколко подхвърлени забележки на гишето в пощата, две-три хипотези, споделени в закусвалнята. После градът щеше да продължи своя живот, спокойно както винаги.

Надяваше се и тя да съумее да го стори.

Подхвана по-добре плика с покупките и зави към магазина. Наслаждавай се на момента, напомни си. Не мисли за бъдещето. Такива бяха правилата; тя ги бе наложила. Трябваше само да ги спазва.

А ако намереше извинение, за да се промъкне по-късно в къщата му и да открадне някой час в неговата компания, толкова по-добре.

Въодушевена от идеята, тя измъкна ключовете от джоба си. Подрънкваше с тях, докато се изкачваше по стълбите с покупките.

Ако бе по-внимателна, ако не мислеше за Рейф, може би щеше да забележи по-рано. Но вече посягаше към вратата, когато видя, че не е на пантите си, а само е подпряна там.

Застина за миг, неспособна да осъзнае случилото се. Загуби твърде много време.

Щом се извърна да побегне, Джо рязко блъсна вратата настрани. Трясъкът я накара да изпищи. Викът замря в гърлото й, когато ръката на мъжа обви шията й.

— Чудех се коя от двете ще се върне първа. Хубаво е, че си ти. — Дъхът му вонеше на уиски и възбуда. — Отдавна чакам да те пипна.

Притисна уста към ухото й, възбуден от опита й да се измъкне.

— Ще ти покажа на какво е способен истинският мъж. Ще махна тия хубави дрехи и хубаво ще ти покажа.

Мъжът издиша шумно, сграбчи я за гърдата със свободната си ръка и стисна силно. Кожата й настръхна и за един кратък ужасяващ миг страхът я заслепи, замъгли разума й.

— Ще си взема от това, което чух, че е получило онова копеле Макейд. После така ще подредя лицето ти, че никой вече няма да смята, че си хубава.

Като я повлече навътре през разбитата врата, тя с ужас си представи какво би могъл да й стори. Тя се залюля назад. Покупките паднаха на пътеката. Токовете й се плъзнаха по пода.

— Щом Каси се върне, ще получи същото. Но първо ще се позабавлявам, като ти посмачкам фасона. — Със свободната си ръка той я дръпна за косата, тихият й стон му достави удоволствие.

В същия миг тя си спомни, че ключовете все още са във вцепенената й ръка. Като изричаше молитви наум, тя замахна и стовари юмрука с подаващите се между пръстите й ключове върху главата му.

Той зави като бясно куче и охлаби хватката си. Рийгън успя да си поеме въздух и хукна по стълбите, убедена, че всеки момент ще я догони. На последното стъпало се препъна и падна на ръце и колене. Готова да изпищи, се извърна назад.

И го видя паднал на площадката, притиснал ръка към лицето си, измежду пръстите му се стичаше кръв. Тя се изправи като в транс и бавно тръгна по улицата към закусвалнята. Ушите й бучаха и тя бавно вдишваше и издишваше.

Пристъпи вътре и затвори вратата. Нямаше представа, че палтото й виси на единия ръкав, а панталоните й са окървавени и разкъсани на коленете.

Каси изпусна таблата и съдовете се пръснаха на парчета по пода.

— Рийгън! Боже мой!

— Мисля, че трябва да се обадиш на Девин — бавно изрече Рийгън. — Джо е на площадката пред апартамента ми. Мисля, че го ударих лошо. — Стаята се завъртя пред очите й и тя се подпря на стената на близкото сепаре. — Трябва да седна.

— Върви се обади на Девин — извика Ед и се втурна да настани Рийгън в сепарето. — Наведи глава. — Тя бързо тикна главата на Рийгън между коленете й. — Дишай бавно и дълбоко, браво, момичето ми. — Огледа помещението. Няколкото клиенти се бяха втренчили в Рийгън. — Е, какво чакате? Някой силен мъж да отиде и да хване онзи кучи син. Ти, Хорас, размърдай си задника и донеси на момичето чаша вода.

Резките заповеди на Ед накараха всички да се раздвижат. Доволна, тя повдигна главата на Рийгън.

— Е, цветът ти се върна — обяви и приседна до нея. Измъкна цигара от пакета в джоба на престилката си и я запали с клечка кибрит. Всмукна дълбоко и се усмихна. — Надявам се да си го ударила лошо, миличка. Много лошо.

 

Седнала в офиса на Девин, обхванала с две ръце чашата кафе, което Шейн й бе налял, Рийгън беше сигурна, че най-лошото е отминало. Всичко се бе случило, толкова бързо, че реакциите й бяха чисто емоционални. Но сега страхът бе преминал и вече можеше да разсъждава трезво.

Каси седеше до нея и мълчеше. Шейн крачеше като боксьор, загряващ за предстоящ мач. Зад бюрото си Девин спокойно попълваше доклада.

— Извинявай, че те карам да повториш отново всичко, Рийгън — започна той. — Но колкото по-ясно е написано оплакването, толкова по-бързо ще приключим с всичко.

— Няма нищо. Вече съм добре. — Тя разсеяно придърпа скъсаните си панталони. Коленете й още пареха, колкото от щедрата дезинфекция на Ед, толкова и от съприкосновението с асфалта. — Искам да приключим. Мога…

Тя млъкна, щом вратата рязко се отвори. В първия миг зърна само лицето на Рейф — бледо, каменно, с горящи зелени очи, които можеха да те убият на място.

Сърцето й се качи в гърлото. Преди да успее да се изправи, той я вдигна и я притисна в обятията си.

— Добре ли си? Ранена ли си? — Гласът му бе дрезгав и напрегнат. Не бе в състояние да разсъждава. Откакто бе чул за нападението, изпитваше само неистов страх за нея. Отново я притисна към себе си и зарови лице в косата й.

Тя затрепери неудържимо.

— Добре съм. Наистина съм… — Но гласът й секна. Ако можеше да потъне в прегръдките му, да се стопи, щеше да бъде добре.

— Удари ли те? — Погали косата й, отдръпна я от себе си, за да се увери сам, че не е пострадала сериозно. — Направи ли ти нещо?

Тя само поклати глава и притисна лице към рамото му.

Като я притисна отново в прегръдките си, Рейф хвърли поглед към Девин.

— Къде е той?

— Арестуван е.

Рейф хвърли яростен поглед към килиите в задната част.

— Не е тук, Рейф. — Макар гласът му да бе спокоен, Девин се подготви за нападение. — Няма да можеш да се добереш до него.

— Смяташ, че можеш да ме спреш?

Влязъл след Рейф, Джаред сложи ръка на рамото му.

— Защо не седнеш?

Рейф рязко отблъсна ръката му.

— Разкарай се.

— Сега това е проблем на закона — рече Девин и се надигна от стола си.

— По дяволите закона и ти заедно с него. Искам да знам къде е Джо.

— Като го намериш, Рейф, аз ще ти държа палтото. — Готов за действие, Шейн се ухили. — Ако имаш палто. Винаги съм мразил тоя кучи син.

— Млъкни — намеси се Джаред и сведе очи към Каси.

— Задръж си адвокатските глупости — отвърна Шейн, стиснал юмруци. — Аз съм на страната на Рейф.

— Нямам нужда нито от теб, нито от когото и да било. Не заставай на пътя ми, Девин.

— Вече съм на пътя ти. Сега седни, или ще те затворя в килията.

Той се стрелна толкова бързо, че Рийгън успя само да извика тихо. В следващия миг Рейф бе сграбчил Девин за ризата през бюрото. Не смяташе, че се успокоила, но думите, които двамата Макейд си разменяха, я разтърсиха, преди да е успяла да се съвземе от шока.

Без съмнение всеки момент щеше да се пролее кръв.

— Престанете — рече тя, но гласът й бе слаб и почти не се чу от крясъците в стаята. — Казах да престанете — повтори тя. Нещо падна с трясък зад нея и сърцето я бясно заби. — Престанете веднага! — изкрещя.

Изненадващата сила на гласа й спря юмрука на Рейф и блъсканицата зад гърба й. Четирима мъже се втренчиха в нея, застинали като статуи по време на битка.

— Държите се като деца. По-лошо от деца. Каква полза ще има, ако четиримата се сбиете? Съвсем типично — рече, по-скоро отвратена, отколкото уплашена.

— Съвсем типично поведение, което бих очаквала от група безмозъчни павиани. Истински герои. — Тя изсумтя и грабна палтото си. — Нямам намерение да седя тук и да наблюдавам как четиримата се правите на пихтия.

— Седни, Рийгън. — Тъй като продължи към вратата, Рейф изруга и тръгна след нея. — Седни — повтори, като потисна гнева си и нежно я обърна. — Господи, погледни си ръцете.

Разтърсен отново, той внимателно вдигна ръцете й и притисна устни към ожулените длани. Жестът накара останалите братя да се размърдат смутено.

— Какво очакваш да направя? — Гневът му се стопи и го остави безпомощен. — Какво очакваш да изпитвам?

— Не зная. — Тя самата не знаеше какво изпитва, не и когато тези очи се взираха в лицето й. — Просто искам да приключа с всичко това, Рейф. Моля те, нека разкажа на Девин това, което трябва да знае, за да свърши всичко.

— Добре. — Той я пусна и отстъпи назад. — Направи каквото трябва.

Тя се върна на стола си и пое новата чаша кафе, предложена й от Джаред. Девин задаваше въпросите, тя отговаряше. Рейф слушаше. Сетне си тръгна, без да каже дума.

Рийгън си каза, че не бива да се чувства засегната, постара се да го разбере.

— Девин, можеш ли да ми кажеш какво ще стане сега?

— Заместникът ми ще се обади, щом в болницата приключат с Джо. Ще бъде прехвърлен. Нарушил е изпитателния срок и забранителната заповед, така че ще излежи цялата присъда по предишното си обвинение.

Това бе твърде слабо удовлетворение, помисли си Девин и хвърли поглед към Каси. Тя не бе помръднала, нито проговорила през изминалия половин час.

— Ще му бъдат отправени и допълнителни обвинения — продължи Девин. — Влизане с взлом, нападение, опит за изнасилване. Ще включим и щетите по жилището. Може би ще има процес и ти ще трябва да свидетелстваш.

— Готова съм за това.

— При тези обстоятелства адвокатът му може да го посъветва да се признае за виновен по по-лекото обвинение.

Срещнал въпросителния поглед на Девин, Джаред кимна.

— Аз бих постъпил точно така.

— Да, добре. — Трудно е да не намразиш съдебната система, помисли си Девин, когато те засяга лично. — При всички случаи ще лежи в затвора за известно време. Предполагам от три до пет години. Няма да създава проблеми. Нито на теб, нито на Каси.

— Добре тогава. — Рийгън пое дълбоко въздух. — Всичко е ясно. Двете с Каси може ли да си тръгваме?

— Разбира се. Ще ви държа в течение.

— Не мога да се върна вкъщи с теб — обади се Каси за първи път, откакто бяха дошли в офиса. Гласът й прозвуча тих и дрезгав.

— Разбира се, че можеш.

— Как бих могла? — Тя се взря в сивите панталони на Рийгън, в грозните дупки на коленете. — Как е възможно изобщо да ме искаш в дома си, след всичко, което той ти причини?

— Той — тихо рече Рийгън. — Не ти, Каси. Ти нямаш вина.

— Разбира се, че съм виновна. — Каси вдигна глава и срещна погледа на Рийгън. — Зная какво можеше да ти направи, ако не си била достатъчно силна, за да го спреш. Какво би могъл да ти направи, за да се добере до мен, Рийгън. Ти си най-добрата приятелка, която някога съм имала.

— Тогава ми позволи да остана твоя приятелка.

— Искам това и зная, че вече си ми простила.

— Каси, няма какво да ти прощавам. Не се обвинявай — промълви Рийгън и хвана ръката на Каси.

— Трябва да го направя, защото се налага да намеря начин да простя на себе си. Ще започна като отведа децата си вкъщи и намеря начин да им осигуря начина на живот, който заслужават. Имам нужда да започна да се грижа за себе си и за тях. Нуждая се от това.

— След няколко дни — възрази Рийгън.

— Не. Сега. — Тя затвори очи, стегна се, сетне погледна към Джаред. — Можеш ли да ми помогнеш, Джаред?

— Разбира се, че мога. С каквото сметнеш за необходимо. Има много програми…

— Не. — Тя силно стисна устни. Време е, каза си, отдавна е време да поема отговорността. — Искам да подам молба за развод. Днес. Имам нужда от теб, за да ми кажеш какво трябва да направя.

— Добре. — Той я хвана за ръката и й помогна да стане, сетне нежно я прегърна през раменете. — Ела с мен. Ще се погрижим за всичко.

— Време беше — промърмори Шейн, щом вратата се затвори зад тях. Сви рамене, когато Девин го стрелна с поглед. — Ей, всички знаем, че трябваше да зареже тоя негодник преди години.

— Няма спор по този въпрос. — Рийгън стана, но едва се задържа на краката си. — Трудно й беше. Ще й бъде трудно да издържи докрай.

— Никога нямаше да го направи, ако той не беше наранил друг човек — промълви Девин. — Само нещо такова можеше да я принуди да предприеме нещо.

— Тогава се радвам, че стана така. И се радвам, че аз също го нараних. — Рийгън пое дълбоко въздух и зададе въпроса, който я измъчваше от много време. — Как е окото му, Девин?

— Ще ти се обадя, веднага щом разбера. Ако искаш.

— Мисля, че трябва да знам. — Тя протегна ръка към него, не за да се здрависа, а за да потърси опора.

— Ти беше чудесен. Зная, че Рейф беше разстроен, но не беше прав за нещата, които ти наговори. Ти направи всичко, което можа. Направи всичко както трябва.

— Ако бях направил всичко както трябва, това нямаше да се случи.

— Знаеш, че не е така. — Тя стисна ръката му и потръпна от болка. — Прибирам се вкъщи, ще глътна няколко аспирина и ще полегна малко. Моля те, обади ми се, като научиш нещо.

— Ще ти се обадя. Шейн?

— Вече те изпреварих, както винаги. — Той й помогна да облече палтото си. — Ще те откарам вкъщи и ще оправя вратата.

— Благодаря. — Тя се усмихна и го целуна по бузата.

— Павиани или не, братята Макейд никак не са лоши.

— Миличка… — Шейн я прегърна през кръста и я поведе навън. — Ние всички сме лоши. Доскоро, Дев. — Помогна й да се качи в джипа и спря до нея. — Рейф ще дойде. Просто има нужда да потроши нещо.

— Това ли е разрешението?

— Върши работа. — Той тръшна вратата й, сетне се настани зад волана.

— Ти щеше да тръгнеш с него. За да намерите Джо.

— Всички щяхме да тръгнем с него. — Шейн погледна в огледалото за обратно виждане, сетне бързо направи забранен обратен завой. — Дев и Джаред щяха да поспорят малко за реда и закона. Щяхме да се понатупаме леко. После всички щяхме да тръгнем с него. — Той със съжаление поклати глава. — Щеше да бъде забавно.

— Забавно. — Тя едва не се разсмя, като облегна глава на седалката.

— Никой няма право да се отнася грубо с жените на Макейд.

— О, така ли? Такова обществено положение ли заемам в момента?

Той долови странната нотка в тона й, сетне смело я погледна в очите.

— Просто имах предвид… като гледам как двамата с Рейф… Заради начина, по който… — Дори Макейд знаеха цената на отстъплението. — Няма да говоря по този въпрос.

Той спря пред стълбите и вдигна поглед към вратата.

— Някой изглежда ме е изпреварил.

— Какво? — Гневът й още не се бе уталожил.

— Ще проверя, но оттук ми се струва, че някой вече е оправил вратата. — Шейн слезе от джипа и изкачи стъпалата. — Да. Има няколко драскотини, но си е обратно на пантите. — За всеки случай опита ключалката, като яко я блъсна. — Солидна е. Сигурно Рейф е свършил тази работа.

— Разбирам. — Това не успокои гнева й. — Ще трябва да се погрижа да му благодаря, нали?

— Да. — Шейн слезе по стълбите. — Ще се справиш ли сама? Искаш ли да ти донеса нещо, или просто да остана при теб?

— Не, не, нямам нужда от нищо. Наистина от нищо. — Не беше приятно да извади ключовете, но тя го стори и отвори вратата. — Благодаря, че ме докара.

— Няма проблем. — Докато бързаше обратно към джипа, Шейн реши, че Рейф има проблем. Голям проблем. Това го накара да се усмихва по целия път през града.