Нора Робъртс
Завръщането на Рейф (11)

Десета глава

Хубаво беше да удряш. Пък било то и само по пирон. За да не се нахвърли да удря нещо, или някого, Рейф се бе затворил в спалнята в източното крило. Опасният блясък в очите му бе предупредил всички работници да стоят настрана — ако искат да си запазят зъбите.

Звуците от ремонта отекваха в стените твърде силно в унисон с мрачното му настроение. Рейф бе захвърлил пистолета за забиване на пирони и ги удряше с чук и мускули. Всеки нов декоративен гвоздей, който забиваше със замах, беше лицето на Джо Долин.

Когато вратата зад него се отвори, Рейф оголи зъби, без да се обръща.

— Махай се оттук. Стой навън или си уволнен.

— Хайде уволни ме. — Рийгън затръшна вратата след себе си. — Тъкмо ще мога да ти кажа това, което трябва да научиш, без да се отрази на професионалните ни взаимоотношения.

Той хвърли поглед през рамо. Беше се преоблякла. Не само панталоните, а всичко — блузата, блейзера, бижутата. Беше като извадена от кутийка.

Но той си спомняше точно как изглеждаше преди няколко часа — раздърпана, бледа, с кръв по дрехите си.

— Точно сега не бива да си тук. — Той сложи нов пирон и го заби с един удар.

— Прав си, Макейд, но съм тук.

Първо си бе взела душ, за да отмие от тялото си всички болки от допира на Джо. Но вече се бе възвърнала самообладанието и бе готова да се изправи срещу Рейф Макейд.

— Искам да знам какво ти става, по дяволите.

Ако й кажеше, тя щеше да му се изсмее в лицето. А бе напълно сигурен, че това ще го тласне отвъд границите на здравия разум.

— Имам работа, Рийгън. Заради времето закъснях с цял ден.

— Не ми ги пробутвай тия. Погледни ме, като ти говоря, дявол да го вземе. — Тъй като той не се извърна, а продължи да забива пироните в дървото, Рийгън стисна юмруци. — Защо си тръгна така от офиса на Девин? Защо просто си тръгна?

— Имах работа.

За да покаже какво й е мнението за този отговор, тя ритна сандъчето с инструменти.

— Предполагам, трябва да ти благодаря, задето си ми оправил вратата.

— Ще ти изпратя сметката.

— Защо си ми ядосан? Не съм направила нищо, за да…

Дъхът му изсвистя през зъбите, когато захвърли чука към стената.

— Не, не си направила нищо. Само беше раздърпана, ударена, окървавена и почти изнасилена. Че защо ли това трябва да ме тревожи?

Някой трябва остане спокоен, каза си тя. А като гледаше как горят очите му, очевидно този някой трябваше да бъде тя.

— Зная, че си разстроен заради случилото се.

— Да, разстроен съм. — За да не излее яда си върху нея, той вдигна сандъчето с инструменти и го захвърли. Метал и дърво се разлетяха с грохот като малки бомби. — Малко съм разстроен. А сега изчезвай.

— Няма. — Тя вирна брадичка. — Давай, хвърли нещо друго. Като си излееш яда, ще можем да разговаряме цивилизовано.

— Проумей най-сетне с дебелата си глава, че в мен няма нищо цивилизовано.

— Вече ми стана ясно. Какво следва сега? Искаш ли да ме удариш? Това ще докаже, че си по-голям мъж от Джо Долин.

Очите му потъмняха. За миг, просто за секунда, й се стори, че вижда болка, примесена с гнева. И изпита срам.

— Извинявай. — Непохватно вдигна ръце. — Не заслужаваш това. Всъщност не мисля така.

В очите му вече гореше само гняв, овладян с жестоки усилия.

— Обикновено казваш това, което мислиш. — Той вдигна ръка, за да спре възражението й. — Искаш разговор, добре. Ще получиш проклетия разговор. — Той приближи до вратата, рязко я отвори и изрева към всяко ъгълче на къщата. — Вън! Всички вън, веднага!

Затръшна отново вратата, доволен от тропота на крака и дрънченето на инструменти.

— Не е нужно работата да спира — обади си Рийгън.

— Сигурна съм, че ще ни отнеме само няколко минути.

— Понякога просто не може да стане както ти искаш.

— Не разбирам какво имаш предвид.

— Убеден съм, че не разбираш. — Той отново отвори вратата. — Някой да ми даде цигара, по дяволите — изкрещя. Но тъй като никой не се осмели да приближи, наложи се отново да тръшне вратата.

Рийгън го наблюдаваше запленена, докато той крачеше и ругаеше. Ръкавите на ризата му бяха навити до лактите, коланът с инструментите бе препасан като кобур. Бе завързал кърпа на челото си, за да попива потта. Изглежда като разбойник, който не би се поколебал да убие и открадне, мина й през ума.

И наистина бе нелепо да изпитва възбуда.

— Бих могла да направя кафе — започна тя, сетне въздъхна, срещнала погледа му, който режеше като бръснач. — Май не е добра идея. Рейф…

— Просто млъкни.

Тя изправи рамене.

— Не желая да ми говориш по този начин.

— Ще трябва да свикнеш. Достатъчно се сдържах с теб.

— Сдържал си се?! — Очите й се разшириха. Ако не изглеждаше като маниак, тя щеше да се разсмее. — Наричаш това сдържане? Бих искала да видя какво разбираш под свободно държание?

— Скоро ще видиш — процеди той през зъби. — Обидена си, че си тръгнах? Е, сега ще разбереш какво щеше да ти се случи, ако бях останал.

— Не ме докосвай. — Тя протегна ръце напред, свила юмруци като боксьор. — Да не си посмял.

Очите му все още горяха, когато обхвана юмрука й и я избута назад, докато гърбът й опря във вратата.

— Ще си го получиш, скъпа. Дадох ти възможност да си тръгнеш, ти не се възползва.

— Не ме наричай „скъпа“ с такъв тон.

По начина, по който устните му се разтеглиха назад, тя нямаше да се изненада, ако бе зърнала остри вълчи зъби.

— Господи, ти си невероятна! — Той свали ръката й и се отдалечи, защото така беше по-безопасно и за двамата. — Искаш да знаеш защо си тръгнах. Това е въпросът, който те измъчва, нали? Затова си дошла тук? При мен?

— Да.

— Но не дойде при мен сутринта, когато те е заплашил. Не дойде при мен, след като те е нападнал. — Трябваше да го приеме, колкото и отчайващо да беше за него.

— Трябваше да кажа на Девин — започна тя.

— Да. Трябваше да кажеш на Девин. — Изпълнен с огорчение, той се извърна. — Знаеш ли какво чух в хубавите ти и подробни показания, Рийгън? Тази сутрин Долин е дошъл в магазина ти точно както си мислех, че ще направи.

— И аз се справих — отвърна тя. — Точно както ти казах.

— Разбира се, ти се справяш с нещата страхотно. Той ти е отправил заплахи. Уплашил те е.

— Да, добре, уплаши ме. — И сега съм уплашена, осъзна тя, защото не знам докъде ще доведе това. — Точно затова се обадих на Девин.

— Но не и на мен. Отиде до офиса на Девин, подаде оплакване.

— Да, разбира се. Исках Джо да бъде арестуван.

— Хубаво и чисто. После отиде да пазаруваш.

— Аз… — Тя сплете пръсти, сетне отпусна ръце. — Помислих си… Сигурна бях, че Каси ще се разстрои и исках… Просто си помислих, че ако приготвя хубава вечеря, и двете ще се почувстваме по-добре.

— И през цялото време, докато ходи при Девин, до супермаркета и обратно, не намери начин да ми се обадиш. Изобщо не ти хрумна, нали?

— Бях… — Тя понечи да продължи, сетне затвори уста. — Добре, да. Това беше първата ми реакция, но се успокоих и реших да не ти се обаждам.

— Успокоила си се?

— Да, осъзнах, че това е мой проблем и че отговорността да се справя с него е моя.

Честният й отговор го преряза като нож. Изпълваха го гняв и болка.

— А след като те нападна, след като се опита…

Не можеше да го каже. Имаше чувството, че ако го изрече, ще се разпадне на парченца.

— И тогава не ти мина през ума да ми се обадиш. Научих от Шейн, защото бил при Девин, когато му се обадили и решил, че сигурно ще проявя интерес.

Рийгън осъзна, че по някакъв начин го бе наранила. Направила го бе неволно. Нямаше представа, че е възможно той да бъде наранен.

— Рейф, бях неспособна да разсъждавам — тя пристъпи напред, сетне спря. Даде си сметка, че няма смисъл да продължава. — Бях вцепенена. Когато дойдох на себе си, бях в офиса на Девин. Всичко се случи толкова бързо — искаше й се той да проумее, да я разбере, — а през повечето време ми се струваше, че изобщо не съм там.

— Справяше се.

— Трябваше. Безполезно би било да рухна.

— Наистина умееш да се съвземаш. — Той взе отново чука. — Съвсем сама.

— Трябва да мога. Стремя се да мога, защото…

— Защото не искаш да бъдеш като майка си — довърши той вместо нея.

Звучеше толкова грубо, толкова глупаво.

— Добре, да, отчасти е вярно. За мен е важно да притежавам определени качества, но това не е сред тях. Не ти се обадих само защото…

— Не си имала нужда от мен. — Огънят в очите му беше угаснал. Твърде малко топлина бе останала в него. — Нямаш нужда от мен.

Отново я обхвана паника.

— Не е вярно.

— О, сексът е страхотен. — Той се усмихна хладно, мрачно. — Това е нужда, с която двамата се справяме наистина добре. Мой проблем е, че позволих нещата да станат прекалено лични. Няма да повторя грешката си.

— Не става дума за секс.

— Напротив. — Той измъкна пирон от торбичката, постави го на място. — За секс става дума от самото начало. Това е всичко, което имаме. Не е малко. — Заби пирона с един удар. — Знаеш къде да ме намериш, щом ти се прииска.

Кръвта се оттегли от страните й, студена ръка сграбчи сърцето й.

— Как можеш да кажеш такова ужасно нещо.

— Твоите правила, скъпа. Защо да усложняваме хубавата връзка, нали така?

— Не искам отношенията ни да бъдат такива, Рейф.

— Е, сега аз искам. Изборът е твой, приемаш или отказваш. — Заби нов пирон в дървото. Нямаше да й даде възможност да го нарани отново. Никоя жена не го бе наранявала така.

Тя отвори уста, понечи да му каже, че отказва, че го изоставя. И не можа. Сълзи пареха в очите й. Нима в такъв неподходящ момент трябваше да осъзнае, че е влюбена в него?

— Това ли изпитваш наистина?

— Аз също се опитах да кажа това, което мисля.

Тъй като не желаеше да се унижава, тя преглътна сълзите.

— И всичко това е, защото си ядосан заради случилото се. Заради начина, по който се справих.

— Да речем, че това изясни нещата. Не искаш да си усложняваш живота, нали?

— Не, аз…

— Аз също не искам да усложнявам моя. Наречи го его… Имам си го. Не ми харесва да тичаш при брат ми вместо при мен. Както ти каза, излях си яда. Сега можем да върнем нещата такива каквито бяха. Каквито са и сега.

Не си беше дала сметка, че би предпочела смъртоносната му ярост пред това хладно премерено безразличие.

— Не съм сигурна, че това е възможно. Не мога да ти дам отговор веднага.

— Премисли, Рийгън. В това също те бива.

— Ако желаеш… — Тя притисна ръка към устните си, почака, докато успя да овладее гласа си. — Ако предпочиташ да прекратиш деловите ни взаимоотношения, мога да ти дам имената на други търговци в района.

— Няма причина за това. Бездруго изостанах със сроковете. — Когато се извърна към нея, видя само, че очите й са сухи, лицето й не издаваше нищо. — Мога да приема доставката за тази стая след седмица, ако те затруднява съхранението.

— Чудесно. Ще уредя транспорта. — Тя се извърна и слепешком посегна към бравата. Ужасена, че ще рухне, излезе бързо. Затича се едва когато излезе навън и вятърът зашиба мокрите й бузи.

Когато чу вратата долу да се затваря, Рейф седна на пода. Доловил риданията, носещи се във въздуха, той прокара длан по лицето си.

— Прекрасно зная какво изпитваш — промърмори.

За първи път в изпълнения му с превратности живот някой бе успял да разбие сърцето му. Единствената му утеха бе, че се бе постарал да е последният.

 

Предречената ледена буря връхлетя, заледи снега, превърна улиците в стъкло. Минаха няколко дни преди температурите да се вдигнат достатъчно, за да се стопи ледът. Всяка нощ термометърът се снижаваше, втвърдяваше и изглаждаше всяка покрита със сняг повърхност.

За Рейф това нямаше никакво значение. Лошото време му предостави оправдание да остане, където си беше, да работи двайсет часа в денонощието. С всеки забит пирон, с всяка измазана стена, къщата ставаше все повече негова.

Когато не можеше да спи, дори след изтощителните часове работа, той бродеше из къщата с останалите призраци.

Беше твърде зает, за да мисли за Рийгън. Или поне опитваше да се убеди, че е така.

А когато мисълта за нея все пак успееше да се промъкне зад старателно изградената защитна стена, той просто работеше по-упорито, по-дълго.

— Изглеждаш малко уморен, приятел. — Девин запали цигара, докато наблюдаваше как Рейф заковава новобоядисаният перваз. — Помниш ли онази книга — „Дориан Грей“? Както започва да се очертава, ти си картината на тавана, а тази къща е старият Дориан.

— Вземи си чук или се разкарай.

Девин спокойно приклекна и прокара пръсти по широкия резбован перваз.

— Наистина е хубав като картинка. Как наричаш този цвят?

— Пепел от рози — процеди Рейф през зъби.

— Да, наистина е хубав. — Девин изтърси пепелта от цигарата си в празна чаша от кафе. — Ако си падаш по розовото.

Рейф го стрелна с поглед.

— Опитваш се да подхванеш нещо ли?

— Не, просто поддържам разговора. Днес прехвърлиха Джо от болницата.

Очите на Рейф се вкамениха, преди да се извърне.

— Не е моя работа.

— Не е загубил окото си — продължи спокойно Девин. — Но известно време ще носи превръзка. Още не могат да кажат дали ще има трайни увреждания.

— Трябвало е да се прицели между краката му.

— Да, жалко, че не го е направила. Е, мислех, че ще искаш да знаеш, признал се е за виновен за нападението по съвет на адвоката си. Оттеглят обвинението за опит за изнасилване и процес няма да има, но ще си полежи в затвора.

На Рейф му се искаше да е напълно безразличен към всичко това.

— Колко?

— Според мен три. Преди да възразиш, че не е достатъчно, ще ти кажа, че утре ще присъствам при произнасянето на присъдата и ще добавя утежняващи вината обстоятелства. Ако след година го освободят условно, ще се върна и ще добавя още.

— Казах, че не е моя работа. — Рейф закова последното парче от перваза. — Как е Каси?

— Добре, предполагам. Джаред урежда развода. С обвинението за малтретиране и изневери, няма да отнеме обичайната една година. Джо няма възможност да оспорва. Колкото по-бързо свърши всичко, толкова по-скоро тя и децата ще могат да заживеят спокойно.

Той замислено изтръска пепелта върху пода.

— Няма ли да попиташ как е Рийгън?

— Не.

— Е, ще ти кажа. — Без да обръща внимание на озъбването на Рейф, Девин седна на пода. — Изглежда не спи много напоследък, ако питаш мен.

— Не те питам.

— Ед казва, че вече не обядва в закусвалнята, значи няма и апетит. Бих казал, че случилото се с Джо я е разтърсило дотолкова, че да загуби сън и апетит. Но имам предчувствието, че е нещо друго.

— Ще се справи. Тя умее да се грижи за себе си.

— Да, наистина. Предполагам, че ако през онзи ден Джо бе успял да я завлече вътре, някой скоро щеше да види вратата, да чуе шума. Ала все пак той можеше да направи големи поразии за кратко време.

— Смяташ, че не зная ли? — сопна се Рейф. — Смяташ, че не си давам сметка какво можеше да й стори?

— Напротив, мисля, че разбираш. Смятам, че това те гризе отвътре и съжалявам. Готов ли си да ме изслушаш?

— Не.

Но отказът не бе разгорещен, затова Девин се подготви да изкаже мнението си.

— Свидетелите в закусвалнята казват, че като влязла, я помислили за пияна, защото се олюлявала. Щяла е да припадне, ако Ед не се погрижила бързо за нея.

— Нямам нужда да слушам това.

— Напротив, имаш — промърмори Девин, забелязал как кокалчетата на Рейф побеляват върху дръжката на чука. — Когато я видях, Рейф, тя беше в шок. Разбираш ли? Зениците й се бяха смалили като връхчетата на тия пирони. Мислех да я откарам в бърза помощ, но тя се овладя. Наблюдавах я. Беше невероятно.

— Значи е силна. — Образът в съзнанието му причини невероятна болка. — Не ми казваш нищо ново.

— Добре. Предполагам, че не беше във форма да забележиш как те погледна тя, когато влезе в офиса ми. Овладя се, защото се налагаше, защото така е устроена, предполагам. После ти влезе. Един мъж може да прекара целия си живот, без да дочака такъв поглед.

— Тя няма нужда от мен.

— Глупости. Може да си глупав, но би трябвало да разбираш това.

— Зная, че бях достатъчно глупав, за да държа на нея. Да отдам значение на това, какво мисли за мен, какво иска от мен. Няма да позволя да се случи отново. — Той стана и прибра чука в колана с инструменти. — Аз също нямам нужда от нея.

Девин с въздишка се изправи.

— Ти си влюбен до уши в нея.

— Не, не съм. Бях хлътнал по нея за известно време, после го преодолях.

Девин сви устни. Имаше един бърз, болезнен начин да се справи с това.

— Сигурен ли си?

— Нали току-що ти казах?

— Добре — усмихна се Девин. — Това разчиства пътя. Като си мислех, че си лапнал по нея, не исках да навлизам в чужда територия. Но тъй като ти не си, ще видя дали мога… да й стимулирам апетита.

Той очакваше удара и пое философски юмрука в челюстта си. Изпитваше удовлетворение винаги, когато се окажеше прав. Вдигна ръка, поразмърда челюстта си, поуспокоен, че не е счупена.

— Да, виждам как си го преодолял.

— Трябва да те ударя пак — процеди Рейф през зъби. Беше вбесяващо, унизително, да осъзнае как хубаво бе изигран.

— Не те съветвам. Този удар беше безплатен, но за следващия не отговарям. — Девин внимателно опипа отново челюстта си. — Дявол да го вземе, Рейф, още имаш добро дясно кроше.

Почти развеселен, Рейф размърда ударените си пръсти.

— Ти още имаш лице като камък. Кучи син.

— И аз те обичам. — Девин весело прегърна брат си през раменете. — По-добре ли се чувстваш?

— Не. — Той замълча. — Може би.

— Искаш ли да я намериш и да изясниш всичко?

— Няма да пълзя след жена — промърмори Рейф.

Ще пълзиш, и още как, помисли си Девин. Рано или късно.

— Добре тогава, имам свободна вечер. Искаш ли да нарушим обществения ред в нетрезво състояние?

— Да. — Те излязоха в коридора и тръгнаха по стълбите. — Да се срещнем в кръчмата? В десет часа.

— Съгласен. Ще видя дали ще мога да събера Шейн и Джаред.

— Също като едно време. Като ни види да идваме, Дъф ще умре от страх… — Рейф рязко млъкна, усети как сърцето му прескочи. Рийгън стоеше с изправени рамене и хладен поглед в подножието на стълбата.

— Докарах поръчката. — Полагаше големи усилия да говори безизразно. — В съобщението каза, че ще бъдеш готов до три часа.

— Тъкмо свърших. — Стомахът му се сви, което отново събуди гнева му. — Можеш да внасяш.

— Добре. Здравей, Девин.

— Здрасти, Рийгън. Тъкмо си тръгвам. До довечера, Рейф.

— Да. — Рейф не откъсна поглед от Рийгън, докато слизаше. — Имаше ли неприятности с пътищата?

— Не. Повечето вече са разчистени. — Изненада се, че той не забелязва как кърви сърцето й. — Успях да намеря пухения матрак, който искаше за леглото с балдахин. Ще се радвам да го сложа, за да се увериш, че наистина го искаш.

— Благодаря. Няма да ти преча. Имам… — Нищо, осъзна той. Нямаше нищо. — Работа — изрече накрая. — Извикай ме, като приключиш. Ще ти приготвя чека.

Тя искаше да каже нещо, каквото и да е, но мъжът вече се отдалечаваше. Като вирна брадичка, тя се върна към вратата, за да даде указания на носачите.

 

Наближаваше пет, когато Рийгън приключи с подреждането на нещата точно така, както ги искаше. Не бе забелязала тишината, заменила ритмичния шум от работата. Но щом започна да се стъмва, тя включи кръглата лампа с абажур на рози до стола пред камината.

Все още нямаше полица, но пламъците припукваха. Във въздуха се долавяше леката миризма на боя. Но Рийгън си помисли, че стаята чака своите обитатели.

И ароматът на рози висеше като сълзи във въздуха.

Сватбено одеяло, помисли си тя и прокара пръсти по един от стълбовете на леглото. Няколко възглавнички, поръбени с дантела, за да подхождат на балдахина, който ще се стеле над главата. Кедрова ракла в долния край на леглото, пълна с приятно ухаещи чаршафи и плетени торбички със стрита на прах лавандула.

Да, помисли си тя, това щяха да бъдат последните завършващи детайли. Може би малко ирландска дантела на прозорците, посребрена четка за коса заради суетата.

Щеше да бъде красива. Щеше да бъде съвършена.

Искаше й се никога да не бе виждала стаята, къщата и Рейф Макейд.

Той стоеше безмълвно на прага, наблюдаваше как се движи из стаята, грациозно като призрак.

Сетне гърбът й се скова. Тя се извърна. Минаха секунди, макар за двамата да изглеждаха цяла вечност.

— Тъкмо привършвах — успя да изрече Рийгън.

— Виждам. — Той остана на място, откъсна очи от нейните и огледа стаята. — Изглежда чудесно — Имам няколко дагеротипа и старинни сребърни рамки. Мисля, че ще изглеждат чудесно на полицата над камината, когато бъде готова.

— Страхотно.

Учтивостите разкъсваха стомаха й.

— Забелязах, че доста си напреднал със следващата спалня.

— Напредва. Още няколко са готови за замазка.

— Бързо работиш.

— Да, винаги така казват. — Той измъкна чека от джоба си и пристъпи напред. — Заплащане при доставката.

— Благодаря. — Тя внимателно отвори чантата си, която бе оставила на масата, пъхна чека вътре. И прокле мъжа. — Ще си тръгвам тогава — рече припряно. Извърна се и се блъсна в гърдите му. — Извинявай. — Отстъпи встрани, но той отново й препречи пътя. Сърцето й заблъска като барабан. — Застанал си на пътя ми.

— Точно така. — Огледа я от глава до пети. — Изглеждаш ужасно.

— Много ти благодаря.

— Имаш сенки под очите.

Ето колко може да се разчита на козметиката, помисли си с отвращение.

— Денят беше тежък. Уморена съм.

— Защо не се храниш в кафенето на Ед?

Рийгън се зачуди как е било възможно да си мисли, че харесва малките градове.

— Независимо какво си мислите ти и телеграфната агенция на Антиетам, какво правя в обедната почивка, си е моя лична работа.

— Долин е в килията. Няма да те тормози повече.

— Не се страхувам от Джо Долин. — Тя отметна коса, доволна от отчетливия си изговор. — Мисля да си купя пистолет.

— Помисли пак.

Изобщо не бе помислила, но бе дразнещо той да й налага какво да прави.

— Точно така, ти си единственият, който може да се защитава и да защитава другите. Отдръпни се, Макейд. Приключих тук.

Когато той я сграбчи за ръката, тя замахна, без да мисли. Ръката й се стовари върху бузата му, преди да успее да се спре. Ужасена, младата жена отстъпи назад.

— Виж какво ме накара да направя. — Ядосана и готова да се разплаче, тя хвърли чантата си. — Не мога да повярвам, че ме предизвика да направя това. През целия си живот не съм ударила никого.

— Доста добре се справи при дебюта. — Без да откъсва поглед от нея, той прокара език от вътрешната страна на пламналата си буза. — Следващия път замахни от рамото. От китката ударът е много слаб.

— Няма да има следващ път. Няма нужда да удрям хората, за да наложа мнението си, за разлика от теб. — Тя пое дълбоко въздух. — Извинявай.

— Ако отново се отправиш към вратата, пак ще застана на пътя ти и ще започнем отначало.

— Добре. Очевидно има нещо, което искаш да кажеш.

— Ако продължаваш да вириш брадичка, ще ме ядосаш. Аз се държа цивилизовано, питам те как си. На теб ти харесва цивилизовано държание, нали?

— Добре съм — процеди тя. — Ти как си?

— Горе-долу. Искаш ли кафе, бира?

— Не, много ти благодаря. — Що за човек беше този мъж, по дяволите, помисли си тя, та водеше безполезни учтиви разговори, когато стомахът й се свиваше на десетки парещи възли? — Не искам кафе, нито бира.

— Какво искаш, Рийгън?

Сега вече го позна. Достатъчен бе този остър нетърпелив тон, за да се върне предишният Рейф. И да запали копнежа у нея.

— Искам да ме оставиш на мира.

Той не каза нищо, само се отмести от пътя й. Рийгън отново взе чантата си, и отново я остави.

— Не е вярно. — Да вървят по дяволите гордостта й, чувствата, дори сърцето й. Вече бездруго бе разбито.

— Никога нямаше да стигнеш до вратата — тихо рече мъжът. — Сигурно ти беше ясно.

— Ясно ми е само, че се уморих да се карам с теб.

— Аз не се карам. Аз чакам.

Тя кимна, разбираше. Ако това бе всичко, което бе готов да й даде засега, тя щеше да го приеме. И щеше да се постарае да й бъде достатъчно. Тя свали обувките си, разкопча блейзера.

— Какво правиш?

— Отговарям на ултиматума ти от миналата седмица. — Тя хвърли блейзера на стола и разкопча блузата. — Ти каза „приемаш или отказваш“. Приемам.