Нора Робъртс
Кръстът на Мориган (3)

Втора глава

Пое на север по разкаляните от бурята пътища. Ужасът и чудесата от изминатата нощ се надпреварваха в съзнанието му, докато яздеше приведен, за да щади пострадалите си ребра.

Закле се, че ако му е писано да живее още дълго, ще посвети повече внимание на лечителските си способности.

Прекоси ливади, в които под нежните утринни лъчи работеха хора и пасеше добитък. Мина покрай езера, ярки като отразената в тях лятна синева. И през гори, в които отекваше грохот на водопади, а обвитите в мъх усойни кътчета бяха обитавани от приказни създания. Тук всички познаваха Хойт Магьосника и му сваляха шапка, когато минава. Но той не спря, въпреки гостоприемните покани да се отбие в някоя от скромните къщички и колиби. Не потърси подслон и в големите замъци или утеха в разговори с монаси в техните манастирски обители.

В това пътуване той бе сам. Но преди да изпълни повелята на боговете, първо щеше да навести семейството си. Щеше да им даде всичко, което бе по силите му, а после да се раздели с тях, за да се залови с онова, за което бе призван.

Докато преодоляваше разстоянието, с мъка изправяше гръб пред всяко село или укрепление. Длъжен бе да защити достойнството си, макар че това му струваше неимоверни усилия и болка. Ето че бе принуден да си отдъхва край река, чиито непокорни бързеи подскачаха по камъните.

Някога обичаше това пътуване от горската къща до дома, през ливади и хълмове или покрай морето. Сам или заедно с брат си, яздеше по познатите пътища и горски пътеки и лъчите на същото това слънце галеха лицето му. Това бе мястото, на което спираше, за да хапне и да даде почивка на коня си.

Но сега слънцето изгаряше очите му, а уханието на земя и трева не достигаше до притъпените сетива.

По кожата му се стичаше пот от треската, скулите му изпъкваха, когато стискаше зъби, за да понесе нестихващата болка.

Макар и да нямаше апетит, хапна парче овесена питка и пийна още от отварата, която бе приготвил. Въпреки билките и почивката, болката в ребрата си оставаше остра като от развален зъб.

Как би могъл да участва в битка? Ако трябваше да извади меч сега, за да спаси живота си, би паднал мъртъв, с празни ръце.

„Вампир“, помисли си той. Чудна дума, екзотична и донейде зловеща. Когато имаше време и сили, щеше да седне и опише това, което знае. Далеч не бе убеден, че е избраникът, който ще спаси този или който и да е друг свят от нашествието на демоните, но винаги е полезно да придобиеш познание.

Затвори очи за миг в опит да овладее пулсиращата болка в слепоочията си. „Вещица“, бе казала богинята. Не обичаше да си има работа с вещици. Вечно забъркваха странни отвари в своите котлета и нареждаха заклинания.

След това — учен. Поне с науките си би могъл да бъде полезен.

Дали воинът бе Кийън? В това бе надеждата му. Кийън отново да размаха меч и щит в битка заедно с него. Почти би повярвал, че може да успее, ако брат му е до него.

Дареният с много образи. Странно. Навярно фея, макар че само боговете знаеха колко може да се разчита на тези същества. Това ли трябваше да бъдат предводителите в битката за съдбата на световете?

Загледа се в ръката, която бе превързал сутринта.

— По-добре да беше сън. Уморен и отегчен съм, а и не ставам за воин.

Върни се назад. Гласът бе съскащ шепот. Хойт скочи на крака и посегна към камата си.

Нищо не помръдваше в гората, освен черните криле на един гарван, кацнал на сянка върху скалата край реката.

Върни се при книгите и отварите си, магьоснико Хойт. Нима си въобразяваш, че можеш да победиш кралицата на демоните? Върни се и живей жалкия си живот — и тя ще те пощади. Продължиш ли, ще пирува с твоята плът и кръв.

— Да не би да се бои сама да ми го каже? Има право. Ще я преследвам и в този живот, и в отвъдния, ако се наложи. Ще отмъстя за брат си. А в битката, която предстои, ще изтръгна сърцето й и ще го изгоря.

Ще умреш в агония и ще се превърнеш в неин роб навеки.

— Млъкни, досаднико!

Хойт сграбчи камата си по-здраво. Щом гарванът полетя, камата се устреми подире му. Не улучи, но огнената стрела, която изпрати със свободната си ръка, попадна право в целта. Гарванът издаде пронизителен писък и това, което остана от него, когато падна на земята, бе само пепел.

Хойт с ненавист погледна камата. Почти бе уцелил. Ако не бе ранен, навярно би успял. Поне това бе научил от Кийън.

Но сега трябваше да вдигне проклетата кама.

Преди да продължи, извади шепа сол от дисагите и я изсипа върху пепелта на вестоносеца. После взе камата и възседна коня си, стискайки зъби.

„Неин роб навеки — промърмори той. — Ще видим.“

Продължи през зелените поля и хълмовете, по които се плъзгаха сенките на облаци, ефирни като пух. Знаеше, че ако язди в галоп, болката ще стане непоносима и поддържаше тръс. Задряма и сънува, че отново е на скалите и се бие с Кийън. Но този път той бе този, който полетя в черната бездна към неумолимите скали.

Събуди се от внезапен пристъп на болка. Навярно пронизващата болка вещаеше смърт.

Конят му бе спрял да попасе край пътя, където мъж с островърха шапка градеше зид от гладки сиви камъни. Брадата му стърчеше, жълтеникава като сухите храсталаци, растящи в подножието на полегатия хълм, а ръцете му изглеждаха жилави като клони на дърво.

— Добър да е денят, в който се събуждате, сър. — Докосна шапката си за поздрав и се наведе към поредния камък. — Изминали сте дълъг път днес.

— Да. — Макар да не бе напълно сигурен къде се намира. Мъчеше го треска; усещаше избилата по тялото му лепкава пот. — Пътувам към Ан Клар, земята на Маккийни. Кое е това място?

— Оттук, където се намирате — шеговито каза непознатият, — няма да стигнете преди здрачаване.

— Да. — Хойт погледна пътя, който изглеждаше безкраен. — Едва ли ще стигна.

— Оттатък нивата има колиба с огнище, но нямаш време за губене. Чака те още толкова път. А времето отлита с всеки изминал миг, дори докато говорим. Уморен си — отбеляза мъжът със съчувствие. — Но ще бъдеш още по-уморен, когато завършиш похода си.

— Кой си ти?

— Само знак по пътя ти. Когато стигнеш до второто разклонение, тръгни на запад. Щом чуеш реката, следвай я. До едно самодивско дърво има свещен кладенец. Кладенецът на Бриджет, която някои наричат светицата. Там уморените ти кости ще починат през нощта. Създай защитен кръг, магьоснико, защото те ще те споходят. Чакат само слънцето да залезе. Трябва да бъдеш до кладенеца, в своя кръг, преди то да се скрие.

— Щом ме преследват, ще ги отведа право при семейството си.

— Те знаят кой си и кои са близките ти. Носиш Кръста на Мориган, който ще им оставиш на раздяла. Него и вярата си. — Очите на мъжа бяха светлосиви и за миг в тях сякаш оживяха цели светове. — Ако се провалиш на Самен, ще загубиш не само семейството си, а много повече. Сега върви. Слънцето клони на запад.

Какъв избор имаше? Вече всичко му се струваше като сън, видения в замъгленото му от треската съзнание. Смъртта на брат му, а после унищожението му. Съществото на скалите бе нарекло себе си Лилит. Дали богинята наистина го бе посетила, или бе в плен на някакво съновидение? Може би вече бе мъртъв и пътуваше към отвъдния свят.

Но на разклона пое на запад и когато чу реката, накара коня си да свие натам. По гърба си усещаше хладни тръпки от треската, както и от мисълта, че залезът наближава.

Не слезе, а по-скоро падна от коня си и останал без дъх, се подпря на шията му. Раната на дланта му се отвори и кръвта обагри превръзката. На запад слънцето потъваше все по-ниско, като гаснещо огнено кълбо.

Светеният кладенец представляваше квадрат от ниски каменни зидове, пазен от самодивското дърво. Другите, които бяха идвали тук на поклонение или се бяха отбивали, за да отдъхнат, бяха оставили знаци и амулети, окачени на клоните. Хойт покри коня си, а после коленичи, взе малкия черпак и отпи от студената вода. Отсипа няколко капки на земята и отправи благодарност към боговете. Сложи медна монета върху каменния зид, оставяйки следи от кръвта си върху нея.

Краката му бяха натежали, сякаш в тях имаше повече вода, отколкото кости, но той напрегна сили да се съсредоточи, за да създаде защитния си кръг, преди да е паднал здрач.

Тава бе проста магия, една от първите, които бе усвоил. Но сега силата му припламваше и угасваше, и задачата му се струваше неизпълнима. Потръпваше от собствената си студена пот, докато с мъка изричаше заклинанията и се опитваше да задържи силата, която се изплъзваше като хлъзгава змиорка от ръцете му.

Чу нещо да се прокрадва в гората, в най-дълбоките сенки. Тези сенки ставаха все по-непроницаеми, докато последните лъчи се процеждаха през короните на дърветата. Те се приближаваха към него в очакване да угасне и последната светлинка и да се възцари мрак. Щеше да умре тук, сам, оставяйки семейството си без закрила. И всичко това заради прищевките на боговете.

— Проклет да бъда, ако се предам.

Положи усилие да се изправи. „Последен шанс“, помисли си той. Разкъса превръзката на ръката и използва кръвта си, за да заздрави кръга.

— Нека светлината да остане в този кръг. Нека засияе в нощта! Магията е чиста и ще пази чистотата вътре. Огън, разпали се, огън, издигни се и гори до сутринта с ярка сила!

В средата на кръга затрептяха пламъци — слаби, но видими. Когато се издигнаха, слънцето угасна. И онова, което се бе таило в сенките, изскочи. Яви се в образа на вълк с черна козина и кървясали очи. Когато се хвърли към него, Хойт извади камата си. Но звярът срещна силата на кръга и бе отблъснат. Нададе вой, рязко се отдръпна назад и заръмжа. Белите му зъби блестяха, докато обикаляше около кръга и търсеше пролука.

Към него се присъедини втори вълк, промъкнал се иззад дърветата, и още един, и още, докато Хойт преброи шест. Атакуваха заедно и заедно отскочиха назад. Запристъпваха в крак около кръга — като войници.

Всеки път, когато се втурваха към защитната стена, конят му цвилеше и удряше с копита по земята. Хойт се приближи към него, не откъсвайки очи от вълците, и го потупа. Поне това можеше да направи. Успокои вярната си кобила до дрямка. После извади меча си и го заби в земята до огъня.

Извади храната, която му бе останала, наля вода от кладенеца и сипа нови билки, макар и боговете да знаеха, че няма полза от самолечението му. Сниши се на земята до огъня, с меча от едната си страна, камата — от другата и жезъла върху краката си. Загърна се с мантията си, разтреперан от студ, и насила успя да хапне овесена питка с мед. Вълците бяха седнали на задните си крака и виеха в един глас срещу изгряващата луна.

— Гладни сте, а? — процеди Хойт през тракащите си зъби. — Тук няма нищо за вас. О, какво не бих дал за легло и свестен чай!

Седна и отраженията на пламъците затанцуваха в очите му, докато започнаха да се затварят. Малко преди главата му да клюмне, Хойт се бе почувствал самотен, както никога преди. И несигурен в пътя си.

Взе онази, която му се яви като видение, за Мориган. Тя бе прелестна жена с огненочервена коса, която се спускаше като порой до раменете й. Беше в черно, странно и малко неприлично облекло, което оставяше раменете й голи, а гърдите й се подаваха над корсажа. На врата си носеше пентаграма с лунен камък в средата.

— Това няма да помогне — каза тя с глас, който бе неземен и тревожен. Коленичи до него и докосна веждата му. Допирът на ръката й бе хладен и успокояващ като пролетен дъжд. Ухаеше на гора, земя и тайни.

За един кратък миг на лудост Хойт изпита желание просто да отпусне глава на гърдите й и да заспи, унесен от опияняващите ухания.

— Ти гориш. Е, да видим какво имаш тук и дали ще свърши работа.

За миг видението затрептя пред погледа му, а после стана по-ясно. Очите й бяха зелени като на богинята, но допирът й бе на човек от плът и кръв.

— Коя си ти? Как влезе в кръга?

— Цвят от бъз, равнец. Нямаш лют червен пипер? Е, и с това ще се справим.

Загледа се в нея, когато се залови — като пъргава домакиня — да извади вода от кладенеца и да я подгрее на неговия огън.

— Вълци — промърмори тя и потръпна. Хойт долови страха в това потръпване. — Понякога сънувам черни вълци или гарвани. Понякога — онази жена. Тя е най-голямото зло. Но за пръв път виждам теб в съня си — замълча и дълго се взира в него със загадъчните си тъмнозелени очи. — И все пак лицето ти ми е познато.

— Но това е моят сън.

Тя се засмя и изсипа билките в горещата вода.

— Както желаеш. Нека се погрижим да се събудиш жив от него. — Прокара ръка над чашата. — Чудотворни уханни треви, дъщерята на Хикейт свари. От треската му нека го спасят и силата му нека съхранят! Невредим в кръга той да остане! Както аз желая, тъй да стане!

— Боговете да са ми на помощ! — Хойт успя да се подпре на лакът. — Ти си вещица.

Жената се усмихна и пристъпи към него с чашата в ръце. Седна до Хойт и обгърна кръста му.

— Разбира се. Също като теб, нали?

— Не съм като теб. — Имаше достатъчно сили да понесе обидата. — Аз съм магьосник. Махни тази отрова, дори миризмата й е отвратителна.

— Може би, но ще те излекува. — Притисна главата му към рамото си. А в мига, в който се опита да се освободи, тя притисна носа му и наля отварата в гърлото му. — Мъжете са същински бебета, когато са болни. Погледни ръката си! Раната е замърсена. Имам нещо за това.

— Махни се от мен — едва промълви той, въпреки че уханието й и допирът й бяха примамливи и успокояващи. — Искам да умра на спокойствие.

— Няма да умреш! — увери го тя, но хвърли плах поглед към вълците. — Колко здрав е кръгът?

— Достатъчно.

— Дано си прав.

Изтощението — и валериана, която бе добавила към отварата — го накараха отново да заклюма. Тя се раздвижи и му помогна да отпусне глава в скута й. Докато галеше косите му, не престана да се взира в огъня.

— Вече не си сам — прошепна тя. — И аз не съм сама, надявам се.

— Слънцето… скоро ли ще се зазори?

— Не знам, за жалост. Сега спи.

— Коя си ти?

Дори и да отговори на въпроса му, той не чу.

Когато се събуди, жената бе изчезнала, а също и треската. Лъчите на зората едва проникваха между листата през лятната омара.

От вълците бе останал само един, които лежеше в локва кръв отвъд кръга. Гърлото му бе прерязано, а Хойт забеляза дълбока рана и на корема му. Когато се изправи и се приближи, между листата проникна лъч ярка светлина и прониза трупа.

Мъртвият звяр избухна в пламъци, от него остана само пепел и почерняла пръст.

— Дано адът погълне всички като теб!

Хойт се обърна и се зае да нахрани коня си и да свари още чай. Почти бе свършил, когато забеляза, че раната на дланта му е зараснала. Останал бе само едва забележим белег. Сви пръсти и вдигна ръка към светлината.

Обзет от любопитство, отметна туниката си. По тялото му все още имаше синини, но избледняваха. Когато се раздвижи, не усети болка.

Ако онова, което бе преживял през нощта, бе сън или плод на замъглено съзнание, навярно би трябвало да е благодарен на съдбата.

Ала видението бе необикновено ярко и бе оставило осезаеми следи. Би се заклел, че все още долавя уханието й и чува мелодичния й глас. Тя бе казала, че лицето му й се струва познато. Странно, дълбоко в себе си Хойт имаше чувството, че е виждал нейното.

Изми се и когато осъзна, че апетитът му се връща, трябваше да утоли силния си глад с горски плодове и крайшник сух хляб.

Затвори кръга, поръси земята отвъд него със сол, възседна коня си и се понесе в галоп. С малко късмет, по пладне щеше да си бъде у дома.

До края на пътуването му нямаше никакви знаци, гарвани или красиви вещици. Край него се простираха безкрайни зелени ливади, възвишения и гъсти гори. Познаваше пътя по-нататък, не би го забравил и след сто години. Затова накара кобилата да прескочи ниския каменен зид и да препусне през последната ливада към дома.

Щом зърна огъня отдалеч, веднага си представи майка си. Навярно седеше в салона и плетеше дантела или шиеше гоблен, очаквайки с надежда вести от синовете си. Искаше му се да й донесе добри новини.

Баща му навярно яздеше из земите си със своя съдружник, омъжените му сестри бяха в домовете си, а малката Нола бе в конюшнята и си играеше с новородените кутрета.

Къщата бе закътана в гората, по волята на баба му, която бе предала силата си на него, а донякъде и на Кийън. Домът бе каменно здание с прозорци от истинско стъкло, издигнат край бистроструен поток. Градините бяха гордостта на майка му.

Розите сияеха, отрупани с цвят.

Един от прислужниците дотича да се погрижи за коня му. Хойт само поклати глава в отговор на неизречения му въпрос. Закрачи към вратата, на която все още висеше ивица черен плат — символ на траур.

Вътре друг прислужник побърза да вземе мантията му. Там, в коридора, по чиито стени висяха гоблените на майка му, едно от ловните кучета на баща му се втурна да го посрещне.

Долови мирис на пчелен восък и свежи рози, отрязани от градината. В камината тлееше огън.

Без да се спре дори за миг, той се отправи нагоре по стълбите към всекидневната на майка си.

Знаеше, че го очаква. Беше седнала на стола си, с ръце в скута, с преплетени пръсти, така силно притиснати, че кокалчетата им бяха побелели. Лицето й издаваше дълбока скръб и помръкна още повече, когато прочете посланието в очите му.

— Майко…

— Жив си. И си добре. — Изправи се и протегна ръце към него. — Загубих по-малкия си син, но първородният отново е тук, у дома. Сигурно си гладен и жаден след дългия път.

— Имам да ви разказвам толкова много!

— Ще го направиш.

— Искам всички да чуете, майко. Не мога да остана дълго. Съжалявам. — Целуна я по челото. — За жалост — трябва да ви оставя.

 

 

Имаше храна, напитки, и цялото му семейство — без Кийън — бе около масата. Но този обяд не бе като многото други, които помнеше, със смях и разгорещени спорове, радости или дребни препирни. Хойт се взираше в лицата им, попивайки красотата, силата и мъката, изписана на всяко от тях, докато им разказваше за всичко, което бе преживял.

— Щом ще има битка, ще дойда с теб. Ще се бия с теб.

Хойт погледна зет си Фергюс. Имаше широки рамене и бе стиснал едрите си ръце в юмруци.

— Там, където отивам, не можеш да ме последваш. Не на теб е отредено да водиш тази битка. Вие с Оуън трябва да останете тук, за да пазите семейството и земята заедно с баща ми. Щеше да ми бъде още по-трудно да замина, ако не бях сигурен, че ги оставям във ваши ръце. Всички трябва да носите това. — Извади кръстовете. — Всеки от вас и всяко дете, което се роди. Ден и нощ, нощ и ден. — Вдигна един кръст. — Те са дар от Мориган, изковани от боговете в магически огън. Вампирът не може да превърне никого от хората, които носят Кръста на Мориган, в един от своите. Предавайте това на онези, които ще дойдат след вас, в песни и приказки. Трябва да се закълнете, че ще ги носите до смъртта си.

Стана, закачи кръст на врата на всеки от близките си, изчаквайки да чуе клетвата му, преди да продължи.

Коленичи до баща си. Потръпна, щом зърна старческите му ръце. Той бе по-скоро фермер, отколкото воин, и в един проблясък Хойт разбра, че смъртта му е близо и ще го отнесе преди Коледа. Както и че за последен път вижда очите на човека, който му е дарил живот.

Болка прониза сърцето му.

— Преди да се сбогувам с вас, сър, искам бащината ви благословия.

— Отмъсти за брат си и се върни при нас.

— Ще се върна. — Хойт стана. — Трябва да събера нещата, които са ми нужни.

Отиде в стаята, която държеше в най-високата кула, и започна да събира билки и еликсири, без ясна представа за какво ще му послужат.

— Къде е твоят кръст?

Погледна към прага, където стоеше Нола — с тъмни коси, разпилени до кръста й. Беше едва на осем години и имаше най-нежното сърце на света.

— Няма кръст за мен — припряно отвърна той. — Аз имам друг щит и няма причина да се тревожиш. Знам с какво се залавям.

— Няма да плача, когато заминеш.

— Защо да плачеш? И друг път съм пътувал надалеч, нали? Винаги съм се връщал невредим.

— Ще дойдеш тук отново. В кулата. Тя ще дойде с теб.

Внимателно подреди малките кутийки в торбата си. После спря и погледна сестра си.

— Коя тя?

— Жената с червените коси. Не богинята, а смъртната, която носи знака на вещиците. Не мога да видя Кийън, не мога да видя дали ще спечелиш битката. Но те виждам тук с вещицата. И изглеждаш изплашен.

— Нима е странно мъж, който се готви за битка, да изпитва страх? Не е ли точно страхът, който го държи жив?

— Не знам нищо за битките. Иска ми се да бях мъж и воин. — Устните й, детски и нежни, се нацупиха. — Нямаше да успееш да ме спреш, както спря Фъргюсън.

— Как бих посмял? — Върза торбата и се приближи към нея. — Страхувам се. Не казвай на другите.

— Няма, обещавам.

„Да — помисли си той, — винаги успява да трогне сърцето ми.“ Повдигна кръста й и с магическо заклинание издълба древния символ на името й и на гърба.

— Така ще бъде само твой — каза Хойт.

— Мой и на онези, които ще носят името ми след мен. — Очите й заблестяха, но сълзи не потекоха. — Отново ще се срещнем.

— Разбира се.

— Когато това стане, Кръгът ще бъде завършен. Не знам как или защо.

— Какво друго виждаш, Нола?

Момичето само поклати глава.

— Тъмно е. Не виждам нищо. Ще запалвам свещ за теб всяка вечер до завръщането ти.

— Светлината й ще ми показва пътя към дома. — Наведе се и я прегърна. — Ти ще ми липсваш най-много. — Нежно я целуна и я пусна. — Пази се.

— Ще имам дъщери — извика тя след него.

Това го накара да се обърне и да се усмихне. „Толкова крехка — помисли си той — и толкова упорита.“

— Така ли?

— Така е писано — каза Нола с такава увереност, че устните му трепнаха. — Но няма да бъдат слаби. Няма да седят и да предат или да месят хляб по цял ден.

Хойт се усмихна широко. Знаеше, че този спомен ще го топли, когато замине.

— А какво ще правят, млада майко?

— Ще бъдат воини. И вампирът, който нарича себе си кралица, ще трепери пред тях. — Тя скръсти ръце, както често правеше майка им, но без следа от нейното смирение. — Нека боговете те закрилят, братко!

— Нека светлина те озари, сестрице!

Всички го изпратиха — трите му сестри, мъжете, които ги обичаха, вече родените деца. Родителите му, и дори прислугата и конярите. За последен път задържа погледа си върху къщата, построена от предците му камък по камък на тази поляна сред гората, до този поток, и земите, които обичаше с цялото си сърце.

Най-сетне вдигна ръка за сбогуване и се отдалечи от тях, към Танца на боговете.

Намираше се на възвишение, обрасло с груби треви, сред които грееха слънчеви лютичета. По небето пълзяха облаци и светлината се процеждаше през тях на тънки лъчи. Всичко бе така застинало и цареше такава тишина, сякаш бе влязъл в картина. Сивите облаци, зелената трева, жълтите цветя и древния кръг от камъни, които сякаш се въртяха в танц, откакто свят светува.

Почувства силата, която витаеше във въздуха, и кожата му настръхна. Обиколи кръга с коня си, наведе се и разчете древните символи, издълбани в най-големия камък.

— Световете чакат — преведе той. — Времето тече. Боговете гледат.

Понечи да слезе от коня, когато погледът му бе привлечен от златисто сияние отвъд нивите. Там в края им, стоеше кошута. Зелените й очи блестяха като лъскавите камъчета на огърлицата, която носеше на шията си. Тръгна към него с царствена походка и прие човешкия образ на богинята.

— Идваш навреме, Хойт.

— Раздялата с близките ми бе тягостна. По-добре бе да отмине бързо. — Слезе и се поклони. — Милейди.

— Детето ми. Преболедувал си.

— Треска, но вече отмина. Ти ли изпрати вещицата при мен?

— Не е нужно да изпращам тази, която идва сама. Отново ще я намериш, както и другите.

— Брат ми.

— Той е първият. Светлината скоро ще изчезне. Ето ключа за Вратите. — Разтвори шепата си и му подаде малка кристална пръчица. — Пази го здрав и цял. — Когато Хойт понечи отново да се качи на коня си, тя поклати глава и хвана юздите. — Не, трябва да влезеш пеша. Конят ти ще се върне обратно у дома, в безопасност.

Примирявайки се с капризите на боговете, той взе торбата си, сложи меча на кръста си и прибра жезъла.

— Как да го открия?

— Отвъд Вратите, в идния свят. Влез в Танца, вдигни ключа и изречи думите. Там те чака съдбата ти. От този миг нататък животът на човечеството е в твои ръце. Отвъд Вратите, в идния свят — повтори тя. — Влез в танца, вдигни ключа и изречи думите. Отвъд Вратите…

Гласът й го последва, докато вървеше между огромните камъни. Заключи страха дълбоко в себе си. Щом бе роден за това, така да бъде. Знаеше, че животът е вечен. Безкраен низ от кратки приключения.

Повдигна кристала. През плътните облаци над него проникна лъч светлина, който докосна върха. В ръката му внезапно нахлу сила.

— Световете чакат. Времето тече. Боговете гледат.

— Повтори го — каза Мориган, застана до него и в един глас изрекоха заклинанието: — Световете чакат. Времето тече. Боговете гледат.

Въздухът около тях затрепери, оживя и се изпълни със светлина и звуци. Кристалът във вдигнатата му ръка засия като слънцето и запя като сирена.

Хойт чу собствения си глас като рев на звяр, сякаш предизвикателно крещеше думите.

Изведнъж полетя във вихър от светлина, вятър и звуци. Отвъд звезди, луни и планети. Свят му се зави, докато се носеше над морска шир, все по-бързо. Светлината стана ослепителна, звуците — оглушителни, а вятърът — така свиреп, че бе истинско чудо, че не отдели плътта от костите му.

После светлината започна да чезне, вятърът утихна и около него настъпи тишина.

Подпря се на жезъла си, затаи дъх и изчака, докато очите му привикнаха към слабата светлина. Долови някакъв мирис… „На кожа — помисли си той — и на рози.“

Осъзна, че е попаднал в стая, каквато не бе виждал досега. Беше обзаведена със странни мебели, широки ниски столове в тъмни цветове, а подът бе застлан с плат. Картини красяха някои от стените, а другите бяха скрити зад лавици с книги. Десетки книги с кожени подвързии.

Пристъпи напред, привлечен от тях, но неясно движение от лявата му страна го накара да спре.

Брат му седеше на някакво подобие на маса, странно отразяващо светлината на единствената лампа, която гореше в стаята. Косата му бе по-къса отпреди, до брадичката. В ръката си държеше метален инструмент и инстинктът на Хойт му подсказа, че е оръжие.

Кийън го насочи към сърцето на брат си, облегна се назад и опря крака на ръба на масата. С широка усмивка каза:

— Виж ти кого довя вятърът!

Леко озадачен за какъв вятър говори, Хойт се намръщи.

— Познаваш ли ме? — Направи крачка напред към светлината. — Аз съм Хойт. Твоят брат. Дойдох, за да…

— Да ме убиеш? Твърде късно. Отдавна вече съм мъртъв. Остани там, където си. Виждам достатъчно добре в полумрак. Изглеждаш… е, глуповато, в интерес на истината. Но никак не съм изненадан. Колко време ти бе нужно, за да се научиш да пътуваш във времето?

— Аз… — Може би разсъдъкът му все още бе замъглен от световъртежа при преминаването през Вратите. Или просто от удивление, че вижда покойния си брат отново жив. — Кийън.

— Вече не нося това име. Сега се казвам Кийн. Свали мантията, Хойт, да видим какво има под нея.

— Ти си вампир.

— Да, разбира се. Мантията, Хойт.

Хойт откачи кукичката, която придържаше краищата й и я остави да се свлече на пода.

— Меч и кама. Много оръжия за един магьосник.

— Ще се води битка.

— Така ли мислиш? — На лицето му отново се появи хладна насмешка. — Мога да те уверя, че ще загубиш. Това, което държа, се нарича пистолет. Доста добро оръжие. Изстрелва парче олово за по-малко от миг. Стой, където си или ще умреш, преди да успееш да извадиш меча си.

— Не съм дошъл да се сражавам с теб.

— Така ли? При последната ни среща… почакай да освежа паметта си. А, да, ти ме блъсна от една скала.

— Ти пръв ме блъсна от проклетия ръб! — разпалено заговори Хойт. — Изпотроши ребрата ми. Мислех, че си погубен завинаги. О, милостиви богове! Мислех, че си мъртъв, Кийън.

— Не съм, както виждаш. Върни се там, откъдето си дошъл, Хойт. Трябваха ми цели хиляда години — ни повече ни по-малко, за да преодолея яростта си към теб.

— За мен е изминала само седмица от смъртта ти. — Повдигна туниката си. — Ти ми причини тези синини.

Кийън отмести поглед към тях, а после към лицето на брат си.

— Скоро ще изчезнат.

— Дойдох тук по повеля на Мориган.

— Мориган значи. — Този път избухна в смях. — Тук няма богове. Няма Всевишен, няма кралици — феи. В това време няма място нито за магиите ти, нито за самия теб.

— А за теб има.

— Приспособяването е ключът към оцеляването. Тук единственият бог са парите, а те вървят ръка за ръка с властта. Аз притежавам и двете. Отдавна се избавих от такива като теб.

— И този свят, и всички други ще загинат преди Самен, ако не ми помогнеш да я спра.

— Кого да спреш?

— Онази, която те превърна в свое подобие. Онази, която се нарича Лилит.