Мери Спенсър
Магията на страстта (5)

5

Утринната светлина, която падаше върху леглото й, беше почти съвършена и Памела знаеше, че трябва да побърза, ако иска да улови обекта си както го искаше, преди отношението светлина — сянка върху леглото да се промени или голият мъж, който лежеше в него, да се събуди. Люсиен не обичаше да става модел за скиците й, но си остана неин любим модел и с положителност най-голямото предизвикателство за изкуството й да рисува. Памела се измъкна внимателно от леглото, наметна пеньоара и се залови да рисува.

Няколко минути работи съсредоточено, променяше някоя и друга линия и местеше непрекъснато поглед между леглото и скицника си. Никога не беше успявала да предаде чертите на лицето му, дори когато посвещаваше часове да го рисува по памет — чувствената извивка на устните му, тъмните, смущаващи очи, високите галски скули и правилния нос. Сами по себе си чертите на лицето му не представляваха трудност, но начинът, по който ги променяха неговите чувства, не се предаваха лесно. Изразът му се менеше толкова бързо, че тя все не успяваше да го нарисува. И Люсиен никак не й помагаше. Беше непредвидим като вятъра, за миг мил и кротък, после див и буен, после отново ведър и гальовен. Беше направила няколко добри рисунки, на които той беше изобразен в различно настроение, но нито една не беше достойна за него. Това засягаше чувството й за съвършенство. И сега усещаше как разочарованието й се засилва, въпреки че имаше щастливата възможност да рисува Люсиен в съня му. Чаршафът се беше увил свободно около бедрата му и той беше съвършен образец на небрежна мъжественост, беше строен, силен и мускулест — всяко училище по изкуствата в Лондон би желало да има модел като него в часовете за мъжки акт. Но той принадлежи само на нея, за да може тя да се упражнява — каза си Памела със сънена усмивка. Единствено и само на нея. Всъщност не можеше да мечтае и насън да го използва за официалните си скици, както вече го беше правила с предишни любовници. Люсиен би решил, че подобен комплимент съвсем не е приятен. Тази мисъл я накара да спре и да се взре по-добре в скицата. Беше несъмнено най-добрата, която му беше правила, но ако той знаеше…

— Ммммм. Колко е часът?

Дълга прозявка последва думите му, след което Люсиен започна с огромно удоволствие да се разкършва и да се протяга. Памела прелисти бързо листата на скицника напред и се залови да прерисува грубо картината от преди малко.

— Какво правиш?

Той я стрелна с поглед, почеса се по гърдите и когато Памела леко му се усмихна, се надигна на лакът и попита, бесен:

— За бога, Памела, значи докато съм спал?

Тя продължи да рисува и отговори спокойно:

— Би ли предпочел да се опитам да те убия докато спиш?

— Бих предпочел да се задоволиш в проклетите си рисунки с цветя и дървета, вместо да използваш един беззащитен Никой. А сега спри и ми помогни да се облека. По дяволите! — Той стана и си разтърка очите. — Колко е часът? Роби ще ми покаже къде зимуват раците.

Памела остави скицника и стана.

— Добре, че Сиби вече ти изглади нещата рано-рано — каза тя и отиде до скрина, на който слугинята беше сложила дрехите му. — Да позвъня ли да донесат кафе или няма да останеш толкова дълго?

— Не, помогни ми само да се облека поне дотолкова, че да мога да си взема кола, без да ме арестуват. — Памела го измери от глава до пети и се закиска. — Май няма да се получи. Все още изглеждаш така, сякаш някоя каруца те е влачила през половин Лондон.

Тя вдигна капака на една чаша и потопи пръст в нея.

— Ммм, водата още е топла. Значи мога поне да те избръсна. Полека, скъпи. — Тя се разсмя, когато той се опита да си обуе панталона. — Внимавай да не паднеш и да не си удариш главата, защото милата ти женичка ще разбере, че си умрял в обятията на своята любовница.

Люсиен, който се сражаваше с копчетата на панталона, се ухили на Памела.

— Наистина ли ще ме държиш в обятията си?

— Едва когато дойде полицията, скъпи. Ще искам преди това спокойно да закуся. Сигурна съм, че Сиби няма да има нищо против да гали безжизнената ти ръка и да плаче, ако наистина си пожелаеш нещо толкова скучно.

— Ризата — каза той само и протегна ръка да я вземе.

— Позволи ми да ти хвърля още един поглед, Люсиен — помоли Памела, след като му я подаде. — Следващия път, когато те видя, ще си женен мъж. Здраво вързан и прекалено уморен за удоволствия.

Люсиен се засмя кратко, вдигна ръце и се обърна, за да може тя да го види.

— Няма да съм яко вързан, мила, но сигурно прекалено уморен за удоволствия… поне с теб.

— Копеле… — Тя го замери с жилетката му.

— Престани, Пам — посъветва я Люсиен — и се съсредоточи върху други неща. Предупредих те навреме, че ще искам да обладавам съпругата си колкото може по-често. Как иначе бих могъл — добави той с престорена невинност, — да направя бебе на момичето.

Памела хвърли палтото и колосаната му яка на леглото и се дръпна от него.

— Много мъже успяват да го направят без особени усилия. Никога няма да разбера защо правиш от това такъв въпрос. Досега си бил винаги умен мъж.

— Голям въпрос, така ли? — повтори той развеселен, какъвто беше най-често при любовницата си. — Вижте какво, скъпа лейди Холинг, щом толкова държите на това, ще ви обещая да не обладавам съпругата си през следобедите в Хайд парк, поне не докато там има много хора.

— Копеле — повтори тя и дръпна шнура на звънеца, за да каже на момичето, че желае да закуси. — Абсолютно ти е безразлично какво мисля или чувствам, но и аз имам сърце, въпреки че този факт може да те изненадва.

— Ни най-малко — възрази меко той и седна, за да си обуе ботушите. — Зная, че имаш сърце. Много е мъничко, но е налице и е недокосвано. Как мислиш, защо искам да отпратя Клара, веднага щом забременее? Освен за нейно добро, разбира се.

Тя присви очи.

— Сигурно не заради мене, Люсиен. Разбира се, че заради нея. Както и да е… престани да ме смяташ за пълна глупачка, иначе ще извадя пистолета си и ще те застрелям.

— Не ми вярваш? Това ме наранява. — Той седна да си завърже вратовръзката.

— Ех, понеже си мъж — обясни мило тя — и защото си глупав. Не понасяш да гледаш истината в очите, предпочиташ да се махаш от пътя й. Или променяш фактите така, че да подхождат на егото ти.

— Наистина ли, скъпа? Просто не разбирам за какво говориш.

— Нима, скъпи? Влез, Сиби. — Когато момичето влезе, понесло голям сребърен поднос, тя се усмихваше на Люсиен. — Достатъчно умен си, за да го установиш и сам. Ще се осмеля дори да кажа, че ще е достатъчно да понаблюдаваш своето тъжно аз, за да го разбереш. Защо трябва клетата малка Клара Харкамс да понася цял живот твоята изпортена личност?

Люсиен стана и отиде до масичката, на която Сиби тъкмо подреждаше кафе и сладки.

— А защо не? Ти нали го правиш и то с удоволствие. Добро утро, мила моя Сиби. — Той плесна хубавичката прислужница по дупето и бе възнаграден с възхитеното й писукане, докато бързаше да излезе.

— Не я насърчавай — предупреди го сериозно Памела, — влюбена е в теб.

Люсиен отхапа парче сладкиш.

— Наистина ли? — попита с пълна уста.

— Много добре знаеш, че е. Ще ти изрежа сърцето, ако си позволиш с нея някоя от твоите малки игрички.

— Боже милостиви, толкова рано сутрин и вече толкова агресивна — престорено се учуди той. — Сиби е сладко, очарователно детенце. Аз не посягам към такава невинност. Подобни неща върша само с жени от твоята порода, скъпа.

Тя беше прекалено уморена, за да се впуска в нови словесни двубои с него, затова му каза да си върви.

— По-добре ще е да не рискуваш, като ми позволиш да те обръсна. Пръстите ми станаха изведнъж много неспокойни, а ти не би искал да посрещнеш годеницата си с прерязан гръклян, нали? Върви да си получиш заслужените упреци от лорд Манинг — добави тя язвително, — след което се погрижи за провинциалната си невинност. Направи я щастлива и се харесай на нейните родители, а когато всичко това ти омръзне, се върни при мен. Желая ти хубава сватба, скъпи. И внимавай да не се задавиш със свещената си клетва. — И тя си наля чаша кафе.

Люсиен се поклони леко.

— Сърдечно ви благодаря, лейди Холинг. — После посегна покрай нея към скицника и откъсна горния лист. Накъса рисунката на малки парченца и ги хвърли във въздуха. Когато те взеха да падат около любовницата му, която го гледаше с присвити очи, той добави: — Не ме взимай отново за модел, Памела. Знаеш, че не обичам. — После си взе шапката. — Довиждане, скъпа. Можеш да ме очакваш отново тук две или три седмици след сватбата. Тогава ще съм със сигурност в онова ужасно настроение, което ти най-много обичаш.

Щом той излезе, Памела отмести закуската, посегна към скицника и го запрелиства, докато стигна до скритата рисунка.

— Чудесно! — измърмори тя с въздишка на облекчение и взе молива, за да довърши онова, което Люсиен беше прекъснал, докато тялото му в нейното легло й беше все още пред очите.

 

Хемет отвори, преди Люсиен да успее да сложи ръка на чукчето на вратата и удостои графа с такъв поглед, сякаш той беше най-отвратителното създание на този свят.

— Добро утро, Хемет — поздрави Люсиен, сложи шапката си в протегнатата ръка на иконома и се озърна около стария човек из антрето. — Да де, зная как изглеждам, тъй че престани да правиш физиономии. Лорд Манинг вече буден ли е?

— От близо три часа, милорд — отговори сдържано Хемет и отстъпи назад, за да пусне виконт Калън в елегантния хол.

Люсиен потисна въздишка.

— Разбирам. Искам само да се кача горе да се пооправя.

Хемет затвори тихо вратата и изсумтя така, че да се чуе.

— Графът настоя изрично, милорд, веднага щом се върнете, да ви изпратя при него.

Люсиен не можа да се сдържи и изпъшка.

— Е да — отбеляза сухо Хемет. — Мосю Делард беше много нещастен, и не за пръв път, защото и тази заран не бяхте тук, за да оцените неговите палачинки.

— Божичко!

— Точно така беше! — каза Хемет и тръгна към салона за закуска, а Люсиен колебливо го последва. — За трети път тази седмица не му стават палачинките. Направо ги залепи за източната стена на кухнята и сега към печката сочи голямо петно. Госпожа Паркс съобщи, че напуска и вече си е събрала багажа. Половината прислуга искаше да я последва. Мисля, че този път трябва да се извините на колене.

— По дяволите! — Люсиен си избърса ръцете в ризата и съжали, че Памела не го обръсна. Чичо му щеше, може би, да предпочете чисто лице с прерязан гръклян вместо онова, което щеше да види сега.

Хемет отвори вратата към салона за закуска и обяви с най-отегчения си глас:

— Виконт Калън, милорд.

Седнал в горния край на масата, лорд Манинг изобщо не се обърна.

— А, най-сетне. Влез, Люсиен. Чакахме те.

Люсиен. Беше винаги лош признак, когато чичо му се обръщаше към него с пълното му име.

— Добро утро, Роби — подхвана той с непринуден тон и пристъпи напред, а Хемет излезе от салона и затвори вратата след себе си. — Чудесна сутрин. — Той спря, защото един в сравнение с него много спретнат лорд Рексли му се усмихна над пълна с палачинки чиния. — Джак! — възкликна малко учуден Люсиен. — Добро утро. Съжалявам, че снощи изчезнах толкова бързо от „Мейдрю“. Вие с Улф оправихте ли се? Никак не ми се искаше да ви оставя в капана.

— Не се тревожи — успокои го Джак. — Лесно се отървахме. Онази малка приятелка на Улф притежава най-изненадващия десен прав и пламенен темперамент. Един от полицаите направи грешката да я нарече проститутка и тя веднага му даде да разбере, че е французойка, а той прасе, след което му строши носа. Човекът пак имаше късмет, защото Улф успя да го отърве. Клетото момче стоеше като боксова круша и пресмяташе на висок глас колко струват причинените от нея щети, сякаш това можеше да спре някого да хвърля каквото му падне под ръка.

— На това място Джак и Люсиен избухнаха в истеричен смях, а лорд Манинг ги слушаше търпеливо.

— Не виждам белези. Добре, че намина. — Люсиен се опитваше да гледа невинно чичо си. — Искали сте да ме видите, сър? Аз наистина трябва да се преоблека, преди да отидем да вземем лейди Клара и маркизата.

Граф Манинг обгърна с две ръце чашата си за кафе, облегна се назад на стола и измери със спокоен поглед племенника си.

— Лъки, скъпи, ако не престанеш веднага да се правиш на невинна овчица, ще наема банда пирати да те отвлекат през нощта, нещо, което сигурно е трябвало да направя още докато беше дете, защото си един невъзпитан, неблагодарен нехранимайко. После ще те продам в робство на някой далечен остров, където ще се пържиш с години, преди изобщо да почна да се замислям, дали искам да се върнеш. Седни! — той кимна към стола вляво от себе си и не обърна внимание на опитите на седналия вдясно от него лорд Рексли да скрие смеха си. — Можеш да закусиш — каза той, веднага щом Люсиен седна и погледна към слугата, застанал с неподвижно лице до бюфета. — Стребит, можеш да сервираш на виконта, след което да се заемеш с другите си задължения.

Стребит направи точно така, а когато излезе и остави тримата мъже сами, лордът отбеляза:

— Изненадан съм от това колко усилия полагат приятелите ти, Люсиен, за да те запазят здрав и бодър. С какво си заслужил такава лоялност? Кротките думи поразиха Люсиен като остър нож и той хвърли поглед към Джак. Лорд Манинг остави чашата си и взе салфетка, за да си избърше устата. — Рексли очаква търпеливо вече повече от час ти да се появиш — продължи той и сгъна грижливо лененото парче плат, — и то само, за да е сигурен, че няма да те убия в мига, в който престъпиш прага. Сигурен съм, че ще съумееш да оцениш неговите усилия.

Люсиен си пое дълбоко дъх и протегна ръка към своята чаша кафе. Погледна над ръба й към чичо си и приятеля си, които толкова си приличаха, че никога не беше преставал да се учудва. Бяха като два портрета на един и същ човек, единият по-млад, другият по-стар и двамата руси, синеоки и яки като скала. Използваха даже едни и същи изрази, когато биваха пияни. Ако не познаваше много отдавна родителите на Джак Сомъртън, Люсиен щеше да мисли, че Джак е копеле на неговия чичо. Всъщност тази мисъл дълго не го напускаше и виконтът беше прекарал не е една вечер, преди да заспи в разсъждения на тази тема. Но и посред бял ден, на моменти като този, мисълта продължаваше да го преследва.

Лорд Манинг гледаше мрачно племенника си и мълчанието се проточваше вече ужасно мъчително. Лорд Рексли се опита да се притече на помощ:

— Ами те момчетата са си момчета — каза той.

— Да де — изръмжа Манинг — и глупаците си остават глупаци. Предполагам, че за децата ти ще бъде интересно да разберат, че докато ти си пропилявал състоянието си в „При Мейдрю“ — и той хвърли святкащ поглед на Джак — граф Кърлейн е удостоявал лейди Клара с вниманието си по време на танците. Не че е имал при това особен успех, но „При Алмак“ всяка жена е била готова да я хвърли през прозореца, само за да получи шанса да привлече вниманието на този мъж.

Люсиен върна с видима припряност скъпоценния китайски порцелан върху чинийката.

— Това не е причина за тревога. Той само прави каквото може, за да спечели онзи отвратителен облог. Нищо повече.

— Така ли? — попита с престорено учудване лорд Манинг, наведе се напред и опря лакти на масата. — Разкажи ми.

Люсиен усети как му става горещо.

— Роби…

— Лъки, да ти кажа ли, че никога не съм бил по-близко до желанието да те напердаша? Не заради този идиотски облог, който сам по себе си ще е достатъчен повод, а защото си оставил Клара сама в блатото, което си й приготвил. Ако не можеш да си представиш как половин Лондон шушука зад вдигнати ветрила, че си оставил жена си сама, тъй че е могла да танцува два пъти в прегръдките на лорд Кърлейн, значи съвсем си се побъркал. А вие — обърна се той към Джак, преди човекът да успее да отвори уста, — вие сте му толкова добър приятел, че дори сте го насърчавал.

— Не беше точно така — направи той слаб опит да се оправдае. — Всъщност не го насърчих, милорд. Беше по-скоро… Подкрепа. — Той се усмихна с най-чаровната си усмивка, с което предизвика появата на подчертано пренебрежение на лицето на лорд Манинг.

— Нима се опитвате да отречете, че вие и Сивърн сте се хванали на бас срещу него на страната на Кърлейн?

— Да, мисля, че го направихме. В онзи момент решихме, че така ще му помогнем — прокашля се Джак.

— Кърлейн е ловджийска хрътка — наблегна още веднъж Люсиен, — няма защо той да ни тревожи. Ще държа Клара надалеч от него.

— Господ да ме пази — избухна Манинг с едва сдържана ярост. — Кълна се, че ми иде да си взема камшика за езда и да ти дам каквото заслужаваш. Чуй ме добре, моето момче. Всъщност и двамата. — Той включи и Джак в подигравката си, опря длани на масата и се наведе напред, за да придаде по-голяма тежест на гнева си.

— Не мога да ви измъкна от този облог с Кърлейн. С него сами сте си изкопали гроба и сега трябва сами да си изсърбате попарата — като мъже, надявам се. Но мога да ви възпра да не наранявате други хора и ще го направя. Разберете ме правилно, джентълмени и се дръжте както подобава. Това е единственото предупреждение, което чувате от мен. — Измина миг на тежко мълчание, по време на което той поглеждаше ту единия, ту другия.

— Хм — изрече Джак и си задърпа вратовръзката. — Божичко, вече е късно. Трябва да си вървя, иначе ще пропусна още една среща с моя управител. Благодаря ви за интересната сутрин, сър. — Той стана. — Не зная дали ми беше по-приятен разговорът или ми бяха по-вкусни чудесните палачинки.

Вратата отново се отвори и се появи Хемет. Той се прокашля силно.

— Извинете ме, господа, но виконт Сивърн търка килима в зеления салон и би желал да знае дали да си поръчва траурни дрехи, което при неговия ръст ще изисква от шивача му известни усилия и време. Не би желал да присъства на погребението с неподходящо облекло и е сигурен, че ваша милост лордът, го разбирате.

— Естествено — отговори хладно лорд Манинг. — Моля те, увери виконт Сивърн, че виконт Калън още е между живите. Поне засега — допълни той и хвърли поглед към Джак, — а вие ще направите най-добре да отидете да поприказвате с него. Ще го поздравите от мен, нали? — Беше съвсем ясно какво иска да каже.

Джак се поклони леко.

— Разбира се, сър. Ще му предам поздравите ви, така както ги формулирахте само преди няколко минути.

— Благодаря. — Лордът въздъхна и спря сериозен поглед на Люсиен, който нагъваше методично палачинките си. — О, господи, вижте го само — пак този упорит израз на лицето. Деца, вие ще ме състарите преждевременно. Можете да дойдете за вечеря, Рексли. Обещах на мосю Делард, че като компенсация за трагедията тази заран, може да приготви някой от шедьоврите си. Доведете и Сивърн.

— Благодаря, сър, много се радвам.

— В такъв случай, омитайте се — каза с тиха усмивка лордът. — И престанете да ме карате с тази ваша учтивост да се чувствам толкова стар. С това убедително кротко лице можете да вкарате в грях дори квакер.

Лорд Рексли излезе усмихнат от салона, а когато вратата зад него се затвори, дълбокият му глас се смеси с по-високия на виконт Сивърн.

— Ти имаш много приятели — отбеляза, вече поуспокоен, лорд Манинг, — но не и много ум.

Люсиен отмести полупразната си чиния.

— Извинявам се за шумотевицата. Извинявам се задето не се прибрах навреме, за да спра приказките. Извинявам се задето не отидох снощи „При Алмак“. — Той вдигна леко брадичка. — Предполагам, че ще искаш да говориш сега с мен за Памела.

Усмивката, която се появи на устните на лорда, не достигна очите му.

— Не, изобщо не.

— Ще я видя едва след сватбата, ако това те тревожи. Ще бъда най-преданият съпруг, когото Лондон някога е виждал. В това отношение и досега съм на равнище, въпреки прегрешението ми от миналата нощ. Имах основание да мисля, че на Клара ужасно й е омръзнало да я придружавам. След катастрофата при лорд и лейди Бъридейл мисля, че разбрах — хората възприемат Клара и мен като романтична двойка. Въпреки облога.

— Люсиен — отговори меко лордът, — не те моля отношението ти към Клара Харкамс да е в противоречие с чувствата ти. За мен е ясно, че не можеш да обичаш момичето и щом искаш да я отпратиш час по-скоро в Пеъруд, тъй да бъде. Мога да си представя, че всяка жена ще предпочете да е по-далеч от мъжа, който не я обича, а не да го има до себе си всеки ден. Но не карай Клара да плаща за греховете на твоите родители. Тя не е майка ти, нито ти си баща ти. Виждам по лицето ти, че в момента си бесен. Ти наистина умееш да създаваш напрежение, момче. Още е сутрин, но вече започвам да се чувствам капнал. Е, добре. — Лордът дръпна стола си и стана. — Зная, че ще направиш каквото ти е по силите и не се надявам на повече. Върви се приготви, трябва да тръгваме. Моля те, измий се старателно. Смърдиш на лейди Холинг и нейния нескопосано избран парфюм, а това е недопустимо, когато човек отива на посещение при бъдещата си съпруга. — Впрочем — добави той и се спря още веднъж до вратата — родителите на Клара са се върнали вчера неочаквано в Сейнт Дженивиъв, защото някои членове на невъзпитаното им потомство — струва ми се трите по-големи момчета — са успели някак да се заразят от грип.

— Но ще се върнат навреме за сватбата, нали?

— Господи, надявам се — отвърна лордът. — Никак не ми харесва мисълта да бъда натоварен с организирането на всичко това.

Докато чичо му отваряше вратата, Люсиен се поклащаше напред-назад на стола.

— Но коя е тогава дамата, придружаваща Клара?

Робърт Брайланд изгледа равнодушно племенника си.

— Леля й е пристигнала вчера, за да поеме юздите. Сигурен съм, че знаеш кого имам предвид.

Люсиен му отвърна с изпълнен с недоверие поглед.

— Роби! — беше всичко, което можа да каже и с тон, от който сърцето на лорда всеки път омекваше, защото знаеше добре, че неговият нелесен племенник е единственият човек на този свят, способен да произнесе името му с толкова дълбоко съчувствие.

— Да — отговори меко лордът. — Ана Хънингтън. Внимавай, Лъки и се дръж добре, защото ако аз не мога да те вкарам в пътя, лейди Ана сигурно ще успее.