Мери Спенсър
Магията на страстта (16)

16

— О, Люсиен. Не е ли чудесно? Каква съвършена нощ за празненство. Ще се насладя на всеки миг.

Люсиен се усмихна на възторжената си жена, докато я отвеждаше в сепарето, което беше резервирал за вечерята и където масата за компанията вече беше сервирана.

— С пълно право — каза той — и се отпусни. След целия този ден и грижите ти около пикника заслужаваш една хубава вечер. Мислех, че си вече капнала. Не разбирам откъде черпиш толкова енергия, скъпа.

Тя се обърна и му подари лъчезарната си усмивка.

— Мисля, че от теб. Защото си толкова добър съпруг, Люсиен и защото толкова много те обичам.

Тя го обича. Вярваше, че е така, но да чуе за пръв път тези думи направо го зашемети. Няколко секунди не можа даже да си поеме дъх. Едва появата на гостите му възвърна самообладанието.

— Радвам се — измърмори той и си каза със закъснение, че такъв отговор е повече от неуместен. Би трябвало и той да й каже за чувствата си, но сега, когато вече не бяха насаме, и това му се видя неуместно.

Все пак светлината не изчезна от погледа на Клара, тя сякаш дори не забеляза, че не е получила уместен отговор, вместо това се обърна веднага към Бела и я помоли да седне до нея, а на Улф разреши да приближи стола си.

Люсиен направи място на мисис Ашкрофт, братовчедката на Клара, и на нейния съпруг. Още една млада дама, мис Дарбинг, нова приятелка на Клара, която трябваше всъщност да бъде дама на Джак, бе доведена вместо това от роднина на Люсиен. Кристиан Файнхъм беше отскоро в града, дошъл да довърши образованието си и беше ужасно доволен, че има възможност да се присъедини към компанията на по-голям братовчед.

— Съжалявам, че Джак се отказа в последния момент да дойде — каза Клара на Люсиен, хвана го за ръка и го отведе при другите. Той знаеше, че жена му ще се грижи за него, както и за останалите, за да бъде вечерта им чудесна. Много я биваше за тези неща. — Все пак добре, че Кристиан можа да дойде, нали, милорд?

— Да — каза той и я остави да го заведе там, където искаше. Вървеше вляво от нея, а тя продължаваше да го държи за ръката дори когато вече седнаха и тя подхвана разговор с Бела.

След вечерята и след един час интересни разговори Люсиен зърна Памела. Беше принуден да се възхити на умението, с което бе успяла да го избегне до този момент; беше повече от ясно, че е направила тъкмо това. От неговото сепаре не можеше да се види нейното. Преди да застане пред него под ръка с някакъв мъж, беше скривала косата си с черен шал, който свали чак сега. Сега той трябваше да я види — той и всеки друг мъж, защото беше несъмнено най-хубавата жена в тези градини, освен това и облечена така, че да привлече със сигурност вниманието на всички. Тя му хвърли многозначителен поглед, който му каза, че желае да се видят. Люсиен целуна ръка на жена си, поклони се и излезе от сепарето, като обясни, че трябвало да поздрави приятел.

Той тръгна по алеята и поздрави група стари познати, преди да свие в друга, неосветена алея. Памела се разхождаше със спътника си в обратната посока.

Петнайсет минути изминаха, преди да я види да идва по тъмната алея, където той я чакаше в сянката.

— Тук съм — каза спокойно, когато тя се приближи.

— Люсиен!

— Ела! — Той я хвана за лакътя. — Не искам да ме видят.

— О не, разбира се, че не. В противен случай може да стигне до ушите на твоята мила малка женичка.

Малки отворени беседки край алеята предлагаха усамотение на онези, които го търсеха. Люсиен въвлече Памела в една от тях и я обърна към себе си.

— Да, не е изключено — съгласи се той. — Но имам и други причини.

Тя го изгледа въпросително, но той каза само:

— Искаше да говориш с мен, нали Памела?

Тя рядко е бивала по-красива отколкото тази вечер, с рокля от блестяща морскозелена коприна, русата коса вдигната в изискана висока прическа. Покоряваше не само хубостта, но и чувствеността й. Той си помисли за Клара, облечена както винаги според последната мода и винаги елегантна, но и с толкова достойно държане. За пръв път осъзна, че въпреки слабостта си към флиртовете, Клара никога не се обличаше предизвикателно. Тъкмо обратното, беше винаги образец на елегантност.

— Да, Люсиен — каза Памела и направи крачка към него. Беше сякаш откровена и сериозна, но той я познаваше добре. — Да, исках да те видя. Зная, че си ядосан задето така открито те потърсих, но наистина не знаех как иначе да постъпя. Ти не отговори нито на бележките ми, нито на съобщенията по приятели. Когато Лед ми каза, че днес ще си тук…

— Лед ли? — попита Люсиен и му стана забавно. — Лед Уокър ли искаш да кажеш? Кърлейн ти е казал, че ще бъда днес тук?

— Не ми се сърди — помоли го тя, — той знае колко важно е за мен да те видя.

— Знаел е, значи? — Люсиен сподави смеха си. — Памела, глупачке. Не ти ли мина през ума, че Кърлейн може да има свои причини да ни събере тук? Ти много си го улеснила.

— Все ми е едно — каза тя гневно. — Ти ми липсваше повече отколкото можех да предположа, че ще ми липсва някога мъж и дали го вярваш или не, това има някакво значение. Ако искаш да ти се извиня, или да обещая, че ще се държа добре, ще го направя. Говоря сериозно. Каквото пожелаеш, Люсиен, само ми кажи, и ще го сторя. — Тя сложи на гърдите му ръката си в ръкавица. — Зная, че ми се сърдиш. Може би даже ме мразиш, но не мога да допусна да не ми позволиш да направя някои отстъпки.

Той сложи ръката си върху нейната.

— Не искам да се предаваш, Памела. Ние двамата вече сме направили доста неща, които могат да се нарекат нечестни. Между нас са се насъбрали срамотии, от които да се задушат поне сто души.

Тя отвори уста, но не каза нищо.

— Вече не съм твой партньор в игрите — каза той възможно най-приятелски. — Няма да повярваш, но реших да сложа край на всичко това. Не желая да гледам и занапред на почтените хора като на глупаци. Напротив, искам да стана като онази, на които винаги сме се присмивали.

Ръката й се сви в юмрук.

— И аз мога да се откажа от всичко това, Люсиен. Мога. — Гласът й звучеше уплашено и детински. Сърцето го заболя за нея, не от любов, а защото някога бяха споделяли толкова неща.

— Наистина ли можеш, Памела?

— Ако ми помогнеш.

— Това не се прави с помощ или заради някой друг. Трябва ти да го желаеш, скъпа.

Тя отдръпна ръката си и го изгледа ядосано.

— Ти имаш жена, която ти помага да станеш по-добър, нали? Ще отречеш ли, че жена ти, въпреки че е толкова грозна и невзрачна, е причината за този твой копнеж по почтеност?

— Клара не знае нищо за нас двамата. Признавам, че искам да съм по-добър, за да я задържа, но също и по собствено желание. Уморен съм от всичко това, Памела. От лъжите и игричките — не искам да имам вече нищо общо с тях, а също и с теб.

Тя поклати глава.

— Не, Люсиен — прошепна тя. — Моля те. Имам нужда от теб.

— Пожертвах три години от живота си, за да бъда заедно с теб. Може би и ти си направила същото, за да си с мен. Но сега — край.

— Ти си глупак — избухна тя. — Тя не го заслужава, Люсиен. Тя ще те подлуди както майка ти е подлудила твоя баща. Знаеш, че съм права.

— И така да е — каза той и наведе глава. — Аз поемам риска.

— Тя дори не е хубава. Тя е едно нищо. О, Люсиен — тя протегна умолително ръка към него, — не можеш да желаеш нея, след като можеш да имаш мен. Не можеш да искаш да…

Той я хвана за ръката.

— Напротив, искам го, Памела. И желая нея. Разбери го добре. За онова, което ни свързваше, ти дължа известна благодарност, но не и повече. Не ме разбирай погрешно, но ако й причиниш нещо, прескъпо ще си платиш.

— Люсиен…

— Разбра ли ме, Памела? — настоя той. — Остави я на мира. Не ме превръщай в свой враг. Знаеш по-добре от всяка друга какво значи това.

Тя се отскубна и извърна глава.

— Щом си решил, навярно ще трябва да го приема. Но съм убедена, че си глупак. Не забравяй какво ти предложих днес, Люсиен Брайланд. Нещо, което не съм предлагала никога на никой друг мъж.

— Не приемам лекомислено нищо от онова, което си казала или сторила тази нощ. — Тя не беше говорила за любов, но онова, което каза, й бе струвало големи усилия. Знаеше, че отказът му дълбоко я нарани. За съжаление Памела не беше от много емоционалните жени. Колкото и да я съжаляваше, знаеше, че тя ще поиска да си отмъсти.

— Ние не можем да се разделим като приятели — заяви тя. — Ти го знаеш.

— Да, така е, защото знаем твърде много един за друг.

— Следователно сам си си виновен. Не казвай никога, че виновна съм била аз.

— Колко драматично! — измърмори той. — Никак не ти прилича, Памела.

— Ще видим — обърна се тя със зла усмивка към него. — Донесох тази вечер малък подарък за съпругата ти.

— Колко мило — каза той с учтиво спокойствие, но всъщност изтръпна. Това беше началото. Цената, която щеше да плати за всички свои грехове, задето толкова време е бил съмишленик на Памела. Надяваше се само да успее да опази Клара от последиците от своите идиотщини.

— Ами да — продължи Памела с още по-широка усмивка. — Твой приятел, когото срещнах случайно в Бауд Клакстън. — Тя му даде време да осъзнае името на игралния вертеп, преди да продължи. — Андрю Блейксли. Можеш да си представиш изненадата ми да се запозная в подобно заведение с толкова благороден млад мъж, но ние станахме приятели.

Люсиен можеше да си представи срещата. Памела сигурно е планирала грижливо всичко и го е осъществила. Колкото и малко да познаваше Блейксли, дожаля му за момчето, допуснало да го хванат в такава мрежа.

— Никога не си ми казвал, че е толкова привлекателен мъж — продължи Памела. — За сметка на това твоите описания на мечтите му за Клара са били винаги малко… поукрасени. Офицерската униформа му стои много добре. Сега той е капитан Блейксли. Герой от войната. Съпругата ти сигурна ще бъде много впечатлена.

Той изпита силна болка при представата, че Клара може отново да срещне някогашния си ревностен обожател. Нетърпеливото желание да се върне при жена си стана непреодолимо. Памела го наблюдаваше внимателно, за да види как ще реагира.

Люсиен събра с ленив жест ръцете си зад главата.

— И аз имам малък подарък за теб, скъпа, макар да се боя, че още не мога да ти го дам.

Тя присви очи.

— Какво е?

— Мисля, че ще го намериш, когато се прибереш вкъщи — усмихна се той. — А сега ме извини, ако обичаш.

Тя се опита да му препречи пътя.

— Какво е то, Люсиен? Какво си направил?

Той мина покрай нея, запътен към светлините и музиката. Тя го следваше отблизо.

— Люсиен!

— Мадам — каза той, — признавам, че сега сме от два противоположни лагера, но бих искал да ви помоля да се придържате към следното правило: ако не бъдете учтива с мен, просто няма да ме познаете.

— Какво си направил? — попита тя и го хвана за ръкава. — Кажи ми.

Той погледна отвисоко ръката й, а тя най-сетне я отдръпна.

— Попитай твоя приятел Росуел — отвърна й той кратко. — Той ще може да ти даде и подробности.

Тя се дръпна назад, а лицето й беше толкова пребледняло, че си личеше дори в тъмната нощ.

— Освен това — добави той — майка ми и нейният любовник са наели тогава карета, а не файтон. Баща ми платил достатъчно щедро на кочияша, за да не пророни никога нито дума за онова, което ще се случи, след като ги настигне.

Той се обърна и се отдалечи с надеждата, че Памела поне в присъствието на хора ще го остави на мира. И за двама им нямаше да е добре да се спречкат на публично място. Само че гневът й беше, изглежда, по-силен отколкото бе предположил, защото тя го последва чак до ръба на танцовата площадка.

— Люсиен!

Той се обърна и я погледна така, че тя трябваше да разбере колко е недоволен. Тя посрещна погледа му, бясна от яд.

— Копеле! Ще пълзиш на колене пред мен за онова, което ми стори. Кълна се в бога!

Тя вдигна ръка сякаш искаше да го удари, но той я хвана за китката.

— Спомнете си къде се намирате, мадам — заповяда й рязко той с пълното съзнание, че вече привличаха внимание. В обществото само малцина не знаеха за връзката му с Памела през последните три години, въпреки че за подобни неща не е прието да се говори, освен между много близки приятели. Немислимо беше да направят сега тази връзка всеобщо достояние и то в присъствието на Клара. Памела имаше твърде ограничен достъп в обществото, а сега рискуваше да загуби и него, що се отнася до Люсиен, никога нямаше да му простят, че е унизил публично невинната си съпруга като се е появил в компанията на своята метреса.

— Моето изкуство — каза тя гневно, — моето изкуство, Люсиен.

— Да, великолепното ти изкуство. — Той стисна силно ръката й, преди да я пусне. — Ако не искаш всички да разберат, че ти, зла вещице, си „Котката“, предлагам ти да изключиш съпругата и семейството ми, когато забъркваш отровата си.

Тя простена и личеше, че едва се владее. Но когато погледна зад него, очите й светнаха победоносно.

— Тя идва насам. Жена ти. С любовника си.

Тя се шмугна покрай него, преди той да успее да реагира, усмихна се лъчезарно и поздрави:

— Виж ти, капитан Блейксли. Тъкмо разказвах на лорд Калън за нашето познанство. Можете да си представите колко се учудих, когато ми каза, че вие и виконтеса Калън сте приятели от детинство.

Люсиен наблюдаваше сцената пред себе си с чувството, че става нещо нереално. Видя сияещото лице на Клара — вече няколко пъти я беше виждал толкова щастлива, но всеки път причината беше той, видя също, че се е хванала с две ръце за ръкава на Блейксли.

Андрю Блейксли беше истинска изненада. Беше станал много по-висок и по-широкоплещест откакто Люсиен го беше видял преди седем години за последен път. Юношата, който беше изпелтечил толкова нескопосано новината, че той и Клара били уж сгодени, вече го нямаше. На негово място се беше появил самоуверен, закален в боеве мъж, който живее в хармония с обкръжението си. Той хвана протегнатата ръка на Памела и се наведе леко над нея, преди да се обърне към Люсиен.

— Лорд Калън — поздрави той. — Много се радвам отново да ви видя.

Гласът му беше по-мъжествен и дълбок, отколкото тогава. Люсиен би го фраснал с най-голямо удоволствие през лицето и би дръпнал съпругата си от него.

— Блейксли — отговори той и кимна.

— Люсиен, не е ли чудесно? — Клара сияеше, възхитена. — Андрю направо ме изненада. Никога не съм била по-щастлива. — Усмихнатият й поглед се плъзна учтиво по Памела. Настъпи кратко мълчание, докато тя чакаше да бъде представена.

Люсиен размени поглед с Андрю и се запита кой от двамата би трябвало да го стори, преди най-сетне да каже:

— Клара, това е лейди Холинг, моя позната. — Не искаше да лъже съпругата си, въпреки че му мина през ума. Беше достатъчно лошо, че е принуден да я представи на предишната си любовница, не искаше да добави към греховете си и лъжата.

— Лейди Холинг, позволете да ви представя съпругата си, виконтеса Калън.

— Люсиен толкова много ми е говорил за вас, скъпа — каза Памела, като използва малкото му име толкова интимно, че Клара отвори широко очи. — Радвам се да се запозная най-сетне с вас. Ако знаех, че сте приятели с Андрю, щях много по-рано да се постарая да го сторя.

— Лейди Холинг беше така любезна да ме включи тази вечер в своята компания — обясни Андрю Блейксли. — От нея разбрах, че си в Лондон. И омъжена! Още не съм се оправил от удара. Това ще ме научи да чета в бъдеще по-внимателно писмата на майка си.

Той сякаш осъзна присъствието на Люсиен и добави:

— Въпреки че беше, разбира се, глупаво от моя страна, да се изненадам. Знаех за отдавна предрешения ти годеж с лорд Калън.

— Ще позволите ли да ви честитя брака, лейди Калън? — каза любезно Памела. — И да ви пожелая щастие?

— Благодаря. — Клара премести поглед от Памела към Люсиен. Той забеляза колко е объркана. — Много ви благодаря.

— Един валс — каза Андрю, когато оркестърът засвири. — Искаш ли да танцуваш с мен, Клара? — Той погледна Люсиен, който даде мълчаливо съгласието си.

— Прекрасна двойка — отбеляза Памела, когато двамата се отдалечиха. — Но тя е още по-невзрачна отколкото предполагах. Питах се какво толкова е намерил капитан Блейксли в нея?

— Може би същото, каквото и аз — отговори спокойно Люсиен, без да се хване на стръвта, която му хвърляше Памела. — Нещо мило, което няма нищо общо с физическата хубост и което тя ще запази за цял живот. О, Джак най-сетне е дошъл.

— Той улови погледа на приятеля си, който се появи в другия край на дансинга, там, където беше сепарето на Люсиен. Джак се поклони леко на Памела, а после измъкна изпод наметалото си нещо дълго и тънко, и го вдигна високо, за да могат тя и Люсиен да го видят. Развитото руло на рисунката изчезна пак така бързо и Джак се присъедини към останалите гости около масата.

Люсиен чу как до него Памела издаде някакъв неопределен звук, нещо средно между гняв и отчаяние.

— Приемам го като, сватбен подарък, лейди Холинг — каза Люсиен. — Предполагам, че не очаквате благодарствено писмо.

Той я остави застанала така, красива и неподвижна като статуя и си проправи път между танцуващите, за да отиде при жена си.

Един час по-късно Памела беше вече в ателието си, разтреперана от гнева, който толкова дълго трябваше да сдържа, чак докато се озова сред собствените си четири стени. Постепенно се поокопити и видя, че Сиби се е свила в един ъгъл, реве и се държи за главата.

Какво ли беше направила на момичето? — попита се смутено Памела, защото изобщо не помнеше как се е озовала в ателието си. Беше й толкова студено, че цялото тяло я болеше.

Устните й трепереха, когато каза:

— Съжалявам, Сиби. — Тя преглътна, пое си дълбоко въздух и подхвана отново: — Прекарах ужасна вечер. Прости ми. — Тя вдигна нервно ръка и я притисна към челото си. Рисунките, които беше приготвила за „Глед Тайдингс“, бяха изчезнали. Преди да се прибере, тя се отби при Уйлям Росуел и чу новините от неговите уста. Някой беше влязъл с взлом в печатницата и беше откраднал карикатурите, матриците, приготвени за другия ден, бяха натрошени на парчета.

Росуел, това безгръбначно влечуго, се бе опитал да сложи край на съвместната им работа. Беше се уплашил да публикува карикатурата, но тя го придума. Сега се боеше да има изобщо нещо общо с нея. Люсиен и приятелите му бяха твърде опасни. А той наистина не искаше да се изложи на гнева на лорд Манинг, който поддържаше толкова много и влиятелни връзки с парламента.

Но тя не допусна да се разделят. Знаеше, че той се бои от съпругата си изглежда още повече отколкото от гнева на лорд Манинг. Няколко закани в тази посока и Росуел се съгласи потиснато да публикува още една карикатура.

— За бога, Сиби, стани от пода и престани да ревеш.

Сиби покорно стана и се опря, разтреперана, на стената.

— Донеси ми престилката — заповяда Памела, — и ми направи кафе.

— Искате да работите сега, милейди? Толкова късно?

— Да — каза Памела, докато Сиби й връзваше престилката над елегантната рокля. Памела видя отново пред себе си тази сцена — Люсиен танцува със съпругата си, а на нейното лице е изписана нервна усмивка. Глупачето явно се беше притеснило, макар и съвсем неоснователно, за това как ще реагира Люсиен като види някогашния й обожател. Люсиен беше погледнал жена си по начин, който й причини по-силна болка, отколкото начинът, по който беше отблъснал нея преди това. Беше наистина непоносимо, че гледа с такава нежност онова глупаво, грозно момиче, а не удостоява Памела дори с приятелски поглед. Но тя ще намери начин да сложи край на всичко. Ще разруши всичко, на което държи Люсиен и ще започне от тази негова любима малка женичка.

— Да, Сиби — каза тя и седна да работи. — Трябва да направя една съвсем особена карикатура, та ако ще да се наложи да работя цялата нощ. Искам да съобщиш на господин Росуел една новина, ти лично, ако не познаваш момче, на което да имаш пълно доверие. Кажи му, че ще получи рисунката най-късно утре след обед и че трябва да я публикува час по-скоро. Този път нека внимава добре в поръчката ми, в противен случай госпожа Росуел ще научи куп неща, които могат да създадат на господин Росуел големи неприятности.