Мери Спенсър
Магията на страстта (17)

17

На другата сутрин Клара закусваше сама в салончето до стаята на Люсиен. Беше им станало навик да се хранят заедно в това малко помещение, а не в големия салон за закуска долу, запазен за официални случаи. Клара държеше особено много на това време сутрин, когато двамата с Люсиен общуваха спокойно и непринудено. Все още по пеньоар и халат, хапваха кифлички, пиеха горещ шоколад и обсъждаха плановете си за деня.

Днес за пръв път след сватбата се оказа сама. Люсиен беше станал рано и се беше облякъл, без да каже дума. Неговият слуга, свикнал да го чака отвън, докато не го викнат да влезе в спалнята на своя господар, отговори само със смутен поглед на въпросите на Клара относно плановете на нейния съпруг.

— Да пратя ли да викнат Хейъс, милейди? Той може да знае къде е лордът.

Но Клара не пожела да притеснява иконома или госпожа Макинес, поне не преди да се облече както трябва. Реши, че е глупаво да настоява така отчаяно да разбере къде е съпругът и още преди да е закусила.

Доста странно е все пак, че трябва да закуся сама, помисли си Клара, когато й донесоха подноса. Почака петнайсет минути, през които си изпи кафето на дивана, но после изгуби надежда, че Люсиен още може да се появи.

Не че можеше да го упрекне за отсъствието му. Снощната вечер беше толкова неприятна, направо ужасна и ако не за него, то със сигурност за нея. Споменът за толкова красивата лейди Холинг преследваше упорито Клара, колкото и да се мъчеше да не мисли за нея. Тази жена и Люсиен… колко глупаво от нейна страна, да не разбере веднага, че Люсиен и тя са нещо повече от добри познати. Андрю не може да го е знаел, иначе нямаше да я заведе там, където се наложи да бъде представена на метресата на Люсиен. Простена гласно, щом си го помисли. Колко бесен трябва да е бил Люсиен! Бесен и с основание унизен. Всеки друг сигурно щеше да знае, че лейди Холинг е негова любовница. Колко ли е бил шокиран, че Клара се появи тъкмо докато той разговаряше с нея. Не знаеше какво да прецени като по-ужасно — факта, че Люсиен издържа толкова красива жена, или, че тя се държа с тази жена като същинска глупачка. Лейди Холинг сигурно би овладяла подобно положението много по-добре от Клара.

Допускаше, че няма право да се чувства измамена, или толкова бясна, че да е готова да удуши Люсиен с голи ръце. Люсиен никога не й беше обещавал да няма метреса. Мнозина женени мъже си имаха, смяташе се за приемливо, стига връзката да не преминава определени граници, стига и мъжът, и жената да се придържат към определени правила. Снощи Клара беше прекрачила несъзнателно тези граници, но Люсиен и лейди Холинг също. Тя никога не беше унижавала Люсиен с флиртовете си, а той никога не я беше компрометирал така открито с метресата си.

Клара простена още веднъж и закри лицето си с ръце. Дали не се държи некоректно? Люсиен изглеждаше също толкова нещастен, че са го хванали с лейди Холинг колкото и тя, когато проумя истината. Люсиен беше след това много мил с нея, пое я от прегръдката на Андрю, за да продължат да танцуват двамата, тъй че й се наложи да изличи в края на краищата ледената усмивка от лицето си. Той сякаш разбра инстинктивно, че тя трябва да бъде закриляна, защото се е сблъскала изведнъж с истината и то пред много очи. Затова я притисна силно към себе си, преведе я умело през тълпата, а после я погледна в очите и й се усмихна насърчително. Тя би предпочела да заплаче и да зарови лице в рамото му, да го помоли да я обича въпреки, че е толкова невзрачна, въпреки всичките й недостатъци.

После той я върна при компанията, седна до нея и пое ролята на домакин. Тя смътно си спомни, че успя даже да се усмихва, да се смее и да разговаря с останалите. На моменти й се струваше, че само е сънувала всичко това, че тя самата не е присъствала. Люсиен бе положил всички усилия тя да не рухне. Гостите им може би изобщо не забелязаха как се чувства. Или бяха твърде добре възпитани, за да се държат по друг начин, вместо да се преструват, че всичко е наред.

Стори й се, че измина цяла вечност преди Люсиен да й помогне да се качи в каретата и втора вечност, преди да стигнат след мълчаливо пътуване в Барингтън.

Люсиен каза няколко думи само когато каретата потегли от Воксхол и той я зави с одеяло. После я прегърна, привлече я към себе си и каза:

— Не се притеснявай, Клара. Денят беше за тебе дълъг и напрегнат. А сега просто си почивай, скъпа.

Любезността му беше толкова благовъзпитана и дистанцирана, че я накара само още повече да се отчая. В Барингтън той я качи на ръце до нейната стая и й пожела лека нощ, защото се налагало да излезе още веднъж.

Да, той излезе, сигурно за да отиде при метресата си, а Клара лежа за пръв път сама в голямото студено легло и се почувства ужасно. През дългите часове, докато беше будна, тя си каза, че просто има брак, какъвто и повечето жени от висшето общество, но просто не можа да се утеши с тази мисъл.

Тя не знаеше кога беше станало, кога Люсиен я вдигна от нейното легло и я занесе в онова, което винаги бяха споделяли. След продължителен плач беше потънала, изтощена, в толкова дълбок сън, че просто не можеше да си спомни какво се е случило. Той миришеше силно на цигари и алкохол и явно се бе учудил да я намери в нейното легло. Измърмори, че я е занесъл в нейната стая само, за да може момичето да й помогне да се съблече. Звучеше правдоподобно, защото този път се беше съблякла в своята стая. Досега го правеше винаги в неговата.

Беше се опитала да каже нещо от рода, че той сигурно е събличал лейди Холинг, но Люсиен само я сложи на леглото и каза:

— Това го предоставям на Андрю Блейксли. Ако може, разбира се, да се дръпне за достатъчно дълго време от теб. Давам ти добрия съвет, да не го насърчаваш твърде много, ако искаш този твой добър приятел да продължи да живее.

Тези думи и гнева в неговия глас тя, за съжаление, помнеше твърде добре. Дори полузаспала, беше бясна, може би дори повече отколкото би си позволила в будно състояние. Но се бе почувствала толкова ранима и избутана встрани, че изпита желание да си отмъсти. И го направи. С юмруци и с крака. Вместо да натъжи Люсиен, нейното нападение само го ядоса. Той легна върху нея, изви ръцете й над главата, смъкна й нощницата и я облада толкова грубо, че и двамата останаха безмълвни и без дъх. Той дори не си бе свалил палтото, та тя за малко да се задуши в гънките му, преди той да стане от нея.

Когато се съблече, той стана по-внимателен, по-бавен, положително вече не брутален, но всичко беше толкова далеч от нежността, с която бе свикнала да я люби. Люсиен я беше подчинил, беше я обладал и ясно й бе доказал кому принадлежи. Едва когато той свърши, тя заплака от срам и гняв, а той сякаш отстъпи, прегърна я и каза, че съжалява. Трябваше й доста време, преди да се отпусне най-сетне в прегръдката му, а после, вече съвсем капнала, да заспи. Събуди се след дълги часове, и видя, че Люсиен се облича. Той излезе небръснат от стаята, без да се сбогува с нея.

Лейди Холинг. Тя се запита откога ли познава Люсиен тази жена? Разрови се в спомените си от петте месеца, откакто бяха женени, но не си спомни за нито една нощ, която той да не е прекарал в Барингтън. Дори в дните, когато беше на път с Улф и Джак, след това пак се връщаше при нея. Всяка нощ беше споделяла неговото легло, нещо повече, дори когато предпочиташе, през няколкото дни в месеца, да се премести в своето. Люсиен настоя, че тя може да лежи до него не по-малко удобно, отколкото в стаята си и не пожела да приеме нещо, макар и толкова естествено, да пречи на съпрузите да спят в едно легло. Не му пречеше явно и това, че през тези дни пред сексуалните им авантюри се издигаше преграда. Можеше да докаже присъствието му вкъщи през всяка нощ, нещо повече — и през повечето дни. Ако е виждал лейди Холинг, посещенията му при нея трябва да са били повече от кратки, освен ако не я е излъгал за вечерите, за които твърдеше, че ги е прекарал с приятели. Клара се съмняваше. Беше твърде невероятно един мъж да въвлича в такава изневяра и приятелите си.

Можеше ли един мъж да бие красивата си метреса? Беше ли възможно? Или мъдро? Клара остави рязко чашата си и отиде до голямото огледало над камината на отсрещната стена.

— Само да можеше да направиш нещо с лицето си, Клара? — каза си тя и се загледа с растящо отчаяние в себе си. Лицето й наистина нямаше цвят. Понеже не изрусяваше косата си и не употребяваше пудра, все неща, които отдавна бе отхвърлила, наистина нямаше как да подобри външността си.

Вече беше положила всички усилия, за да направи дома на Люсиен колкото може по-уютен за него и той твърдеше, че въпреки спомените много му харесва. Изглеждаше сякаш не предпочиташе никое друго място пред Барингтън. Свикна даже да кани приятелите си на вечеря или да играят карти, когато се случеше Клара да отиде без него на бал или соаре. Често се беше прибирала късно през нощта или рано сутринта и ги беше сварвала весели в кабинета на Люсиен, където пушеха и пиеха в чудесно настроение. Улф и Джак оцениха високо промените, направени от Клара в Барингтън и я уверяваха, че винаги с удоволствие й гостуват.

Люсиен изглеждаше много доволен и от нейните реакции в леглото. Даже миналата нощ тя не можа да скрие докрай, че й е доставил наслада, а някакво инстинктивно познание й подсказа, че удоволствие е изпитал и той. Знаеше толкова малко за мъжете. Той може и да не задоволяваше нуждите си като я обладаваше по два или три пъти всяка нощ. Въпреки това не можеше да си представи, че има неща, които той би правил с лейди Холинг, но не и с нея. Нещата, на които бе научил Клара, за да може тя да го задоволява плътски, надминаха и най-буйните й фантазии. Ако имаше още неща, които можеха да се правят или знаят, сигурно щеше да е необходима тренираност на тялото, присъща само на акробати. Ако лейди Холинг е толкова надарена, Клара трябваше веднага да се признае за победена.

Чу се леко драскане на вратата и след поканата на Клара в стаята влезе госпожа Макинес, понесла сребърен поднос, на който лежеше визитна картичка. На Клара не й убегна укорителния поглед, който жената хвърли на недокоснатата закуска.

— Посетител? — попита Клара и посегна към визитната картичка. — Токова рано?

— Минава дванайсет, милейди — заяви госпожа Макинес с тон, който съответстваше на израза, изписан на лицето й.

— А, това е Андрю! — възкликна Клара и се загледа във визитната картичка със смесица от радост и загриженост. — Госпожо Макинес, кажете му, моля ви, да ме изчака в салона и се разпоредете да ни донесат чай. Освен това изпратете ми, моля ви, Берти. Ще се облека набързо и ще изляза при капитан Блейксли.

 

— „Бауд Глаксън“ — повтори лорд Манинг, остави чашата си на масата и изгледа с нескрит интерес племенника си. — Как, по дяволите, е възможно почтен млад мъж като капитан Блейксли да се озове в такава изпаднала дупка като „Глаксън“? Помня добре неговите родители още от времето, когато ухажвах Ана. Те щяха да са ужасени, ако знаеха къде се шляе сега техният син. Бяха много мило старо семейство, тези Блейксли.

— Да, наистина — измърмори хладно Люсиен. — Не бива да забравяш, Роби, че Андрю Блейксли не е дете, за което да си създаваме грижи.

— Не, разбира се, че не е — съгласи се Робърт, — но не ми е никак приятно да виждам как младеж с такива достойнства се забърква с подобна долнопробна компания. Най-вече тази на Памела Холинг. Сега, след като е извършила пъкленото си дело, току-виж остави капитан Блейксли на мира, но, кой знае защо, се съмнявам. — Той вдигна рисунката, която лежеше в скута му, и й хвърли колеблив поглед. — Като се има предвид, че е могла да се опре само на слухове и предположения, нарисувала го е не зле. Разбира се, някои подробности не са верни, но като цяло, както ние с теб знаем, не е се е отдалечила кой знае колко от истината. Какво грозно хрумване да нарисува на баща ти твоето лице, а на майка ти лицето на Клара. А този, с когото тя бяга трябва да е лорд Хънсли или капитан Блейксли, така ли?

— Както виждам фактът, че това трябваше да бъде публикувано, изобщо не те смущава.

Робърт му се усмихна успокояващо.

— Лъки, момчето ми, ние крихме истината толкова дълго, колкото беше възможно. Събитията са вече толкова отдавнашни, че това няма абсолютно никакво значение. По-голямата част от обществото отдавна се досети какво всъщност се е случило. Не исках да страдаш от всичко това повече отколкото изстрада тогава, като момче, но днес си изцяло в състояние да се отървеш с едно измърморване или с отсъстващ поглед. Не мисля, че някой би те държал отговорен за каквото и да било, сторено от твоя баща, въпреки несполучливия избор, който лейди Холинг е направила за надписа над малката си рисунка.

— Не мислиш, че хората очакват историята да се повтори?

— След ужасния облог, който си сключил с лорд Кърлейн, едва ли ще можеш да ги възпреш, нали? — отговори Робърт. — Но вината е само твоя, момче. Тъй че колкото по-скоро сложиш край на тази лудост, толкова по-рано ще спрат и приказките.

— Така е.

— Ако Клара разбере за облога, ще ти е адски трудно да си върнеш доверието й. Това би било по-лошо от всичко, което тази рисунка би могла да отприщи, ако я бяха публикували.

— Да каза равнодушно Люсиен.

Робърт изостави с въздишка безплодната тема.

— Кажи ми — помоли той внимателно, докато сгъваше рисунката и я слагаше на масата — Клара зарадва ли се да види отново стария си приятел? А ти представи ли се с пристъп на ревност като пълен глупак?

Люсиен го изгледа хладно.

— Ти винаги си бил незаслужено злобен спрямо младия мъж — констатира Робърт.

— Дори и наполовина не колкото ти спрямо полковник Хънингтън — веднага му го върна Люсиен.

— Охо, удар под кръста — призна усмихнато Робърт. — Освен това е вярно. Не е ли странно, че и двете жени, които обичаме, си имат работа с военни? Лъки, дали не трябваше да се откажем от титлите си и да постъпим в армията? Щяхме да имаме, може би, повече късмет, или поне аз. Защото ти получи дамата на сърцето си, нали така?

— Може би — отговори Люсиен, преплете пръсти и се загледа в огъня, пред който бяха седнали чичо му и той.

— Възможно ли каза? — повтори изненадано Робърт. — Имаш зад гърба си вече пет месеца щастие с тази жена, която е истинско съкровище и нали не искаш да отречеш, че досега беше напълно щастлив с Клара?

— Ние наистина бяхме, тоест аз бях досега напълно щастлив.

— Толкова, че след сватбата започна да се държиш като съвсем нормален човек. Цял Лондон е смаян. Виконт Калън бил все пак човешко същество. Изненадан съм, че не беше отбелязано във вестниците като същинско чудо.

— Роби — каза Люсиен и въздъхна. — Не можем ли да забравим днес твоя особен сарказъм? Не съм дорасъл до него.

Робърт го изгледа по-внимателно.

— О, Люсиен, не ставай глупав. Клара толкова те обича, че любовта направо започва да й изтича през порите, само като те погледне. Не разрушавай щастието, което бракът ви дава, не и с нещо толкова глупаво като неуместна ревност. Тя не ти ли е доказала отдавна, че изобщо не прилича на майка ти? А бог ми е свидетел, че ти никак не приличаш на баща си.

— Андрю Блейксли я обича.

— Разбира се, пък и кой мъж не би обикнал това чудесно същество, щом се запознае с него? Много добре знаеш, че в Лондон ти си съпругът, комуто най-много завиждат. Но има ли причина Клара да страда заради това? Не е възможно наистина да вярваш, че е способна да избяга с друг мъж.

— Майка ми защо е флиртувала?

Въпросът изненада Робърт.

— Защо майка ти е флиртувала?

— Да, моята майка. Защо? Доставяло й е удоволствие, или е имало друга причина?

— През всички тези години — каза бавно Робърт — ти никога не си ме питал за майка си. Когато се опитвах да кажа нещо, ти ме караше да млъкна. Изглежда Клара е още по-подходяща за теб, отколкото предполагах.

Люсиен търпеливо и мълчаливо го изчака да свърши.

— Така — каза Робърт, облегна се назад и посегна отново към чашата си. — Защо е флиртувала майка ти? Донякъде, защото й е доставяло удоволствие, отчасти защото се е страхувала от старостта, а се е усещала млада и привлекателна, когато е привличала вниманието на мъжете. Но мисля най-вече затова, че баща ти я е карал да го прави.

Лицето на Люсиен стана мрачно.

— Не разбирам какво общо са могли да имат възрастта на майка ми или пък баща ми. Тя още не е била на почтена възраст, а баща ми я е обичал до предела на възможното.

— Тъкмо там е въпросът, не мислиш ли? Никой не желае една патетична, вкопчваща се в теб, потискаща любов, колкото и романтично да звучи. С кучешката си преданост баща ти направо е задушавал майка ти, той знаеше само да кърши ръце заради любовните й авантюри и я умоляваше като беззащитно дете да се откаже от тях. Много по-добре е било да я сложи на коленете си, да я напердаши и така сам да сложи край на всичко. Като се позамисли човек, разбира, че е имал сто по-подходящи начини, отколкото да се остави майка ти да го води за носа. Но той това си избра. Тебе не те очаква същата съдба, само защото си негов син.

— И все пък той е я убил — въздъхна Люсиен. — Трябвало е да убие само Гансли или себе си, могъл е да я остави да живее.

— Един господ знае какво се случило с Едуард през онази нощ — отговори кротко Робърт. — Може да е полудял или е разбрал, че майка ти този път наистина ще го напусне и не е само закана. Аз обичах брат си, Лъки, също като теб. Но той съвсем не беше съвършен. Зная, че с годините ти премина на негова страна, но може да си проявил по-скоро разбиране, отколкото симпатия. Също като баща си, и ти често беше принуден да просиш от майка си привързаност, нали?

— Не беше така — измърмори Люсиен. — Тя просто беше заета… А когато си бяха вкъщи, двамата само се караха.

— Мило мое момче — каза Робърт, наведе се напред и докосна успокояващо коляното на Люсиен, — не бива да се съмняваш, че родителите ти са те обичали. И двамата ужасно се гордееха с единственото си дете. Това не може да не си го усещал.

Люсиен сви рамене.

— Колкото любов съм получил като дете, получил съм я от теб, Роби. Ако бог ме благослови с деца, ще се отнасям с тях така, както ти се отнасяше с мен, а не по примера, който ми дадоха моите родители.

— Наистина ли го мислиш, Лъки? — попита Робърт и се усмихна. — Мисля, скъпи, че никога не съм получавал по-хубав комплимент. Ще е все пак почтено да те предупредя, че ако продължиш в същия дух, ще ме видиш разплакан, с което ужасно ще те притесня.

— На стари години ставаш и сантиментален, Роби — усмихна се Люсиен.

— Още не знаеш и половината — изсумтя Робърт. — Да беше ме видял как седях в нощта на сватбата ти сам в библиотеката, за да дам простор на силните си чувства… Добре, че трябваше да отгледам теб, а не някоя дъщеря. Представям си, че на нейната сватба сигурно щяха да изплача пълни кофи сълзи. Но ние май се отклонихме от темата. Ако ти бях добър баща, Лъки, щях да произнеса няколко пъти строгите думи, които се очакват от родителите. Но ти не искаш да ги чуеш.

— Това някога да те е възпирало? — разсмя се Люсиен.

— По-често отколкото си мислиш. Когато ти се родят деца, Лъки, ще го разбереш, аз искам само да ме изслушаш и после добре да размислиш. Ти толкова дълго мразеше майка си, ти стовари върху нея цялата вина, но обожаваше баща си и го превърна в жертва. Аз обичах брат си, но неговата вина е по-малка от нейната. Той не биваше да реагира на изневерите на майка ти така, както го правеше. Каквото и да бяха сторили лорд Гансли и майка ти, те не заслужаваха такъв край — да бъдат преследвани и след това убити като зверове. Не съм ти го казвал, но почти се радвах, че брат ми застреля и себе си, защото, ако не го беше сторил, щях, може би, да го направя аз.

— За бога, Роби!

— Остави ме да свърша. Има нещо, което трябва да разбереш, Лъки, затова ме чуй много добре. Ти живя години със страха да не станеш като баща си и да не обикнеш жена толкова силно, че да станеш неин роб. Но истината е, че приличаш по-скоро на своята майка.

Люсиен поклати глава и отмести поглед. — Не!

— Ти винаги си го знаел — продължи Роби. — Не, чуй ме. На мен не ми е по-лесно да ти го кажа, отколкото на теб да го чуеш.

— Това не е вярно — възрази разпалено Люсиен.

— Вярно е. Ти толкова ми напомняш майка си, че винаги ме е било малко страх. Помисли само за начина, по който се отнесе към Клара. Тя трябва да играе по твоята свирка или по ничия друга, така ли е? Ако се окаже, че не те обича достатъчно предано, ти ще я отпратиш като куче.

— Аз не това искам.

— Така ли? — попита Робърт. — Ти заложи десет хиляди лири, за да докажеш, че тъкмо това искаш. Искаш Клара толкова много да те обича, че изобщо да забрави за собственото си щастие. Искаш тя да чака пред вратата, както го правеше твоят баща, да чака и да се надява…

— Не — каза Люсиен, стана, отиде до огъня и прокара ръка през косата си. — Не — каза вече по-спокойно. — Ти… грешиш. Ти си луд. — Той преглътна мъчително. — Аз не приличам ни най-малко на своята майка.

— Разбирам — каза Робърт. — Ти си верен и предан на съпругата си, нали?

Люсиен потри челото си с ръка, сякаш го болеше глава.

— Клара флиртува…

— Невинно. — Навярно много по-невинно от всички други дами от висшето общество. Това изобщо не може да се сравни с откровените покани, изричани от майка ти. Добре де. — Той стана. — Твърдиш, че не приличаш на майка си. Докажи го. Убеди ме, че твоят брак има някакво значение за теб. Но не го прави като твоя баща и не допускай външни сили да разрушат съществуващото между теб и Клара.

Люсиен отпусна ръце и се втренчи в пламъците.

— Не искам да приличам нито на единия, нито другия, Роби — той си пое дълбоко дъх — искам да приличам на теб. След всички тези години и след всичко, което тя ти причини, ти прости на лейди Ана и си изведнъж толкова доволен. Не си представям защо я допусна отново в своя живот, но трябва да призная, че никога не съм те виждал по-щастлив.

— Както ти с Клара — измърмори Робърт. — Може и двамата да сме осъзнали една важна истина, Лъки. От мига, в който се оказах в състояние да осъзная глупостта си — причина да загубя Ана, — вече бях в състояние и да й простя нейната глупост. Не виждах защо тя или аз трябва и занапред да се отказваме от щастието, на което се радвахме някога заедно, защото любовта ни беше силна и дълбока. Аз продължавам да я обичам, но се надявам днес да съм по-мъдър от тогава.

— Ти за малко не умря заради нея.

— Да — Робърт сложи успокояващо ръка на рамото на племенника си. — Опитай се да си представиш по-нататъшния си живот без Клара и ще разбереш какво изпитвах тогава. Но беше и глупаво, и егоистично от моя страна, да копнея за смъртта. Още повече, че тогава и ти имаше нужда от мен.

— Наистина.

Робърт въздъхна и пак седна.

— Този опит ме научи на още нещо. Животът е твърде скъпоценен дар, за да го захвърлиш ей така. Ние хората сме склонни да се оставяме емоциите да ни ръководят и тогава, вместо да разсъждаваме ясно и разумно, вършим какви ли не глупости. Твоят баща трябваше да остави майка ти да си отиде, да се посвети на твоето възпитание и да изгради без нея нов живот за вас двамата. Вместо това той уби егоистично двама невинни, уби и себе си, а с това не направи услуга на сина си. Аз трябваше да оставя Ана да си отиде и да не правя такава мелодрама. Беше нечестно спрямо теб, Лъки, а също и спрямо мен самия.

— Ако на времето гордостта ти не беше взела връх, — измърмори Люсиен, — беше ли възможно лейди Ана да не те напусне?

— Разбира се. И ако баща ти беше посрещнал по друг начин държането на твоята майка…

— … нещата може би нямаше да вземат толкова лош обрат — допълни Люсиен. — Това са все интересни разсъждения, Роби, само че никога няма да разберем дали са верни, нали така? Разбирам все пак какво искаш да ми внушиш. Кажи ми — помоли той и погледна чичо си. — Искаш ли да се ожениш за лейди Ана? Или поне да й направиш предложение за женитба?

Робърт се усмихна невинно.

— Може би. В момента ми е достатъчно да се радвам на компанията й и да се старая тя да е доволна от моята. Тя внимава толкова с мен, колкото ти с Клара. За такива неща се иска време.

— Ако такова е желанието ти — каза бавно Люсиен, — бих се радвал много за теб, независимо от това, което съм казвал някога за лейди Ана.

— Люсиен! — възкликна видимо трогнат Робърт.

— Може би е вече твърде късно — продължи Люсиен, — но и аз проумях нещо за живота. Човек прекарва много по-щастливо дните си, когато има до себе си човек, когото обича. Баща ми е трябвало да постъпи, може би, точно така с моята майка — просто да я обича и приема такава, каквато е. Още помня времето, когато те бяха щастливи заедно.

— Разбирал си го навярно по свой детски начин — потвърди Робърт. — Но такава любов обикновено не трае дълго. Трябват й все нови и нови емоции, за да продължи да гори.

— Разбирам, че за моите родители е било точно така. Но, кой знае, с времето нещата са щели, може би, да се пооправят, особено ако баща ми беше реагирал по друг начин, след като майка ми е била неспособна да го направи. Мисля, че всяка любов е по-добра от липсата на любов, а хубавата любов би трябвало да приветстваме. Искам ти да си щастлив, Роби. Заслужаваш го и ако можеш да го постигнеш с лейди Ана, имаш моята благословия и най-искрените ми благопожелания.