Мерилайл Роджърс
Реликвата (9)

Глава седма

Лейди Юфемия седеше със свити устни — израз, който едва ли можеше да подслади атмосферата по време на закуската. Дори веселите слънчеви лъчи, които нахлуваха в стаята през високите прозорци с тънки белоснежни завеси и блестяха по приборите от сребро и кристал, стройно наредени върху една лъскава маса отстрани, не можеха да разведрят настроението в трапезарията.

Веднага щом прислужницата излезе, след като остави препечените филии и нов пълен чайник, лейди Юфемия се зае с мисия, към която бе подтикната изцяло от лоялност към семейството. Трябваше да се внуши на новопристигналата, че като дукеса на Ашли ще трябва да се съобразява с някои сериозни отговорности.

— Искам да ви обърна особено внимание върху необходимостта да осъзнаете, че е ваш дълг да поддържате неопетнена честта на съпруга си.

Гранитният поглед, който подчерта този упрек, се стовари тежко върху Лиз. Тя го понесе смело — повдигна брадичката си, за да отправи сдържана усмивка към строгия си съдник. Мина й мисълта, че благодарение на успеха си предишната вечер, тя бе задълбочила страховете на тази жена, че една нова съпруга би й отнела положението й в обществото като господарка в дома на дука.

— Балът у Кардингтънови бе удоволствие — започна Лиз без увъртания. — Възхищавам се на организационните умения, необходими, за да протече всичко тъй гладко, докато в същото време се опасявам, че аз лично бих се затруднила да се справя с такъв подвиг, бил той и в по-ограничени размери.

В действителност Лиз се чувстваше сигурна, че ако се наложи, би приела предизвикателството. Въпреки това обаче предпочете да подцени способностите си, за да омилостиви благородната си зълва, която я гледаше с подчертано мрачно подозрение.

— Благодарна съм, че сте тук, лейди Юфемия, за да планирате вероятно безбройните задължителни социални ангажименти, вашият опит и познанства с важни личности от обществото ви прави неоценима.

Небрежно захапвайки тънка препечена филийка, Лиз погледна под леко сведените си ресници, за да улови реакцията на по-възрастната жена. Похвалата поласка гордостта на Юфемия, но тя бе твърде реалистична, за да допусне няколко комплимента да успокоят нейната загриженост. Само една жена можеше да стои до Грей и да посреща гостите. Традицията изискваше тази жена да бъде съпругата му, дукесата. Дотогава, докато тази американка бе в къщата, тя винаги щеше да стои преди неговата благородна сестра. Мисълта за този неоспорим факт превърна сивите очи в гранит.

До този момент Дру бе седяла със затаен дъх, оставайки безмълвен наблюдател на една игра на дипломатично балансиране, което заплашваше да се наклони на една страна. Но сега антагонизмът, отразил се в твърдото изражение на втората й майка, налагаше тя да се намеси, преди да е избухнал открит конфликт.

Неочакваното появяване на Дру на бала предишната вечер бе рядък пример за бунт срещу майка й и успехът я окуражаваше. Тя предприе нещо, за да разсее нарастващото напрежение, нещо, което определено нямаше да бъде одобрено. Дру подхвана единствената тема, която със сигурност щеше да отклони разговора в друга посока. Тя би ядосала майка й, но също би й припомнила, че събитията са напреднали прекалено много, за да могат да бъдат върнати назад.

— Лизи, снощи бях възхитена от това как покорихте принца. И макар и да е всеизвестно, че той има слабост към жените, никога преди не го бях виждала така завладян от жена.

— Хммм — с презрителното си изпухтяване Юфемия изрази красноречиво мнението си за наблюдението на момичето. — Дру има ограничен опит. Само преди година напусна училищната стая и не бе в обществото, когато вниманието на принца бе привлечено от Джени Чърчил, после от лейди Консуело Мандевил, от Мини Пагет и още много жени — всичките американки.

Лиз почувства обидата по свой адрес, но не допусна да бъде хваната в клопката, нито дори да я признае, като погледне към източника й. Вместо това се взря в цветовете на мармалада и сладкото, наподобяващи тези на скъпоценни камъни.

Дру смело продължи, сякаш майка й не бе казала нищо. Тя се наклони през масата към Лиз и високо прошепна така, като че ли споделяше някаква пикантна тайна.

— Помислих си, че чичо Грей ще се пръсне, когато Бърти ви нарече Лизи?

Лиз не бе предполагала, че Дру бе наблизо по време на разговора им, но нали когато Грей бе наоколо, останалите избледняваха. Въпреки гневното смръщване на Юфемия, кикотенето на Дру бе заразително. Приятният, накъдрен смях на Лиз разтрогна веригите на напрежението в стаята и насърчи девойката.

След това, когато чичо Грей ви нарече Лилибет, бях така шокирана. — Дру щракна с пръсти — нещо толкова неизтънчено, че накара лейди Юфемия да изцъка от възмущение. — Така наричаше той любимата си баба.

Лиз, която знаеше това от Грей, просто кимна.

Дру отново прошепна високо:

— Тя бе една сладка старица, която не понасяше да я наричат баба. Казваше, че това я карало да усеща всяка година от напредналата си възраст, което не й харесваше.

Като се облегна назад, за да вземе една лъскава сребърна лъжица, Дру добави с блуждаещ поглед:

— Тя почина преди две години, преизпълнена с живот до последния миг. Тогава не бих повярвала, ако някой ми кажеше, че чичо Грей ще нарече някого със същото това име. Не очаквах, че някога изобщо ще го чуя отново.

Лиз смутено се намръщи.

— Грей ми каза, че това било обикновено умалително за Елизабет.

Преди да се концентрира наново в разговора, вниманието на Дру бе отвлечено от черупката на вареното яйце, която отказваше да й сътрудничи. После свободно падащите къдрици с абаносов цвят леко се разклатиха.

— Не зная защо ви го е казал. Лизабет е сравнително обичайно, но никога не съм чувала към някого другиго да са се обръщали с Лилибет.

За да скрие изненадата и тръпката си на задоволство, Лиз се зае с крехката черупка на своето яйце.

Разговорът на младите жени не допринесе с нищо за подобряването на настроението на Юфемия. Нещо повече, споменаването на възторга на принца от съпругата на Грей я наведе на мисълта за още един сериозен проблем, заради който тази американка трябваше да си отваря очите.

— Преди малко вие споменахте за моите познанства в обществото — Юфемия срещна косо тюркоазния поглед. — От гледната точка на моя дългогодишен опит аз се чувствам длъжна да ви отправя сериозно предупреждение. Колкото и чаровен да изглежда принц Албърт, когато това му изнася, той и членовете на неговото прекалено разпуснато светско обкръжение, наречено Марлборо, са хора, чиито покани за по-близко приятелство вие решително не бива да насърчавате! Всевъзможни… — вече изтънелите устни се притиснаха силно за миг преди Юфемия да продължи. — Всевъзможни „неизразими“ опасности се крият зад тяхната дискретност.

Веждите на Лиз се повдигнаха, а лъжицата й замръзна във въздуха, само на сантиметър от яйцето. Неизразими? За какво можеше да намеква тя? Сведеният поглед на Лейди Юфемия и особено необичайното за нея изчервяване подчерта сериозността на предупредителните думи. Лиз бе заинтригувана и намираше, че нещата стават, по думите на Алиса от любимата й книга от детството, „все повече и повече интересни“.

Каквото и друго да означаваше странното предупреждение, то даваше известно обяснение на любезното, макар и незабавно отклоняване на поканата на принца за домашно парти. Както и може би на лекцията, която Грей й изнесе, след като пристигнаха в Брант Хаус. Лиз, която не бе като раслите в саксия английски момичета, не бе толкова наивна или толкова глупава, за да не обърне внимание на подобен съвет. Но и не смяташе да направи каквото и да било, за да отклони интереса на принца, след като това очевидно дразнеше арогантния й съпруг.

След като изпълни задължението си да ограничи възможните поразии, с които американката можеше да накърни фамилното име, Юфемия привлече вниманието върху наскоро пристигнала покана, за която бе дала дума.

— Вече минава обяд и ако ще ходим на следобеден чай у лейди Холсън, трябва или да приключим набързо с обяда, или да минем без сутрешна вана.

Тъй като на трите дами не се понрави идеята да пропуснат ваната си, без да губят време в повече разговори, бързо съкратиха обяда.

Лиз пристъпи от апартамента си в коридора, като поправяше колана на роклята си. За човек, който по-рано бе презирал тънкостите на модата, тя изпита необичайно удоволствие от фината материя на батистата с цвят на морска пяна и от начина, по който прошумоляваха с всяко нейно движение фустите под кремавата сатенена широка пола. Въздушната струя от преминаването на някого покрай нея я сепна. Когато Лиз вдигна засрамено поглед, разпозна жената по лекото потракване на връзка ключове, висящи на колана й, който почти не се виждаше под масивната гръд.

— Мисис Елисън? — тихо подвикна Лиз с тревога в гласа, понеже не искаше да пропусне благоприятната възможност.

Жената се обърна. Тя бе с приятно лице, чиито гладки пълни черти показваха, че старателно прибраната коса под колосаната шапка бе преждевременно побеляла.

— Ваша светлост — отвърна жената с обичайния лек поклон. — Мога ли да ви помогна с нещо?

— Бихте ли ми отделили няколко секунди? Има един въпрос, който искам да обсъдя с вас.

Не можеше да има съмнение относно отговора на такъв въпрос, зададен от дукеса. Така че Лиз отвори пак вратата, която току-що бе затворила.

Мисис Елисън, която имаше дългогодишен опит, скри любопитството си, когато влезе в апартамента на дукесата. Мъжът й, макар и след дълги години работа като иконом, не особено предразположен към похвали по адрес на благородното съсловие, но бе изсипал щедри оценки за тази американска съпруга. Изненадана от рядката проява на възторжено одобрение у съпруга си, мисис Елисън бе очаквала с нетърпение повода, който щеше да й позволи сама да прецени жената и сега с любопитство чакаше да научи целта на повикването й.

Лиз грижливо затвори вратата, за да останат насаме и в това време събираше мислите си. Рано или късно — по-скоро рано — лейди Юфемия щеше да се опита да й натрапи някоя прислужничка, която сигурно щеше да бъде педантична и стриктна като мисис Симз. Лиз предпочиташе сама да си избере тази лична прислужничка.

— Както разбирам, Ани, момичето, което от пристигането ми насам ми помага за дрехите, е прислужничка от горния етаж?

Мисис Елисън кимна нерешително, с леко напрегнато изражение на добродушното си лице. Да не би Ани, която бе в Брант Хаус от, преди да навърши пълнолетие, да е обидила по някакъв начин дукесата? Силно се надяваше да не е това. Тъй като нямаха деца, тя и мистър Елисън се бяха привързали към момичето.

— Исках да предложа Ани за моя лична прислужница.

Без съмнение право на дукесата бе да нареди това, но Лиз бе разбрала, че всичко, което засяга управлението на Брант Хаус, е добре да се обсъжда с нейната домакинка.

Мисис Елисън бе, на първо място, зарадвана заради своята любимка и второ — впечатлена от това, че американката знаеше как трябва да се процедира и не бе взела това решение, без да се консултира с нея. Всичко това бе много удовлетворително. Нещо повече, мисълта, че лейди Юфемия няма да е доволна, я накара да изпита тайно удоволствие, докато сдържано изрази съгласието си, че това би било едно заслужено повишение за Ани.

— Ани е малко прекалено емоционална — откровено призна мисис Елисън на нейна светлост. — Но все пак тя е добро момиче и аз не се съмнявам, че ще работи сериозно, за да заслужи честта и вашето доверие.

— О, ще го заслужа, ще го заслужа!

Ани изскочи през вратата, която свързваше всекидневната със спалнята. С кичури коса, непокорно развяващи се, въпреки фибите и шапката, тя падна на колене пред стреснатата Лиз.

— Момиче, дръж се прилично — мисис Елисън бе ужасена. — Твоето подслушване и непочтително поведение само доказват колко малко заслужаваш доверието на дукесата.

— О-о-о… — Ани седна на петите си, прилепи ръце към устата си, за да заглуши със закъснение вика на ужас.

— Грешката не е на Ани — побърза да увери Лиз и едната, и другата. — В бързината да не пропусна възможността да говоря с вас, забравих, че я оставих да подрежда спалното бельо и да изпъва покривките на леглата.

— Извади късмет, момиче — размаха предупредително пръст мисис Елисън към треперещата девойка. — Добре ще е да запомниш как щеше да се разминеш с това положение и да се стараеш в бъдеще да поддържаш необходимото благоприличие.

 

— О, скъпа моя, възстановихте ли се от ужасното премеждие?

След като направи две крачки в зимната градина на Холсън Хаус, Лиз се озова в прегръдката на тежко парфюмираната лейди Оксли.

— Аз самата не бях наранена, но…

— Вие бяхте толкова храбра. Дребничката, пълна жена отстъпи назад, но с преувеличено облекчение задържа ръката на Лиз, докато изсипваше цял поток от думи, които заглушиха опита за опровержение.

— Ако аз бях на ваше място в преобърнатата карета, щях да загубя съзнание и да бъда напълно безполезна за съпруга си. А вие, вие настояхте да останете със скъпия Грейсън, подкрепяхте мъжа, докато изправяха колата. — Лейди Оксли успя да извърши почти невъзможното: едновременно да се усмихне широко на Лиз и да хвърли снизходителен поглед на любопитните жени, които бързо се събираха около тях. — Толкова храбра, толкова храбра.

На Лиз й стана ясно, че лейди Оксли бе чакала този публичен миг, за да произнесе вълнуващата новина от едно събитие, в което тя наистина бе изиграла важна роля.

— Не съвсем — отрече Лиз с внимателно балансирана вежливост, като същевременно се измъкна от ръцете, които я галеха майчински. — Просто взех някои разумни мерки, същите каквито и вие бихте взели.

— Какво чувам?

Това бе една жена с внушителни размери по височина, ширина… и очевидно по важност, тъй като премина през натрупаната тълпа, като я разцепи сякаш само чрез волята си.

— Поредният инцидент, свързан с дук Ашли? Не, за бога!

Дотолкова, доколкото властната жена застана точно пред Лиз, явно въпросът й бе адресиран към нея. Лиз се изправи пред изпитателните очи на тази застаряваща жена, чиято екстравагантна шапка с пера покриваше част от неестествено черната коса.

— На каретата ни се извади едното колело, след като потеглихме от бала у Кардингтънови снощи, но въпреки че Грей ще проучи въпроса, той вярва, че това е просто нещастен случай.

— Хммммм! — очевидно тези думи не успяха да я убедят и тя задържа вниманието си върху съпругата на Ашли. — Не е ли всеки път сигурен в това? И все пак, колко „нещастни случаи“ е допустимо да станат с един и същи човек, преди да заподозрем един долен план в основата на всички тях, още повече при свободно движещите се из града анархисти и ирландски бунтари?

Тюркоазните очи се присвиха. Лиз искаше да научи повече за тези странни инциденти, за които и Юфемия, и лейди Оксли бяха намекнали предната вечер. За нея въпросът бе как да се сдобие с още информация от една жена, с която тепърва щеше официално да се запознае, без да изглежда, че подронва авторитета на съпруга си.

Лиз не биваше да се тревожи, тъй като старата дама нямаше намерение да изпусне тази възможност. Самата тя бе дукеса, една от водещите фигури в светското общество, и далеч по-благонадежден източник за последните скандални клюки даже и от лейди Оксли. Да поговори с младата и навярно наивна булка на Ашли, означаваше да си устрои пир със сочни клюки. Не само че женитбата на дука дойде като гръм от ясно небе, но и тази фрапиращо необикновена съпруга сякаш бе дошла от небитието и само благодарение на принца на Уелс бе пожънала мигновен успех.

— Милдред, така се радвам, че успяхте да посетите… — Лейди Холсън направи нервен опит да се намеси и да отрезви ситуацията, която бе на път да излезе извън контрол — допълнително усложнение, което тя никак не желаеше тъкмо сега, когато все още не бе сигурна дали, противно на традицията, да поднесе чая в зимната градина. Наистина, увери се тя за стотен път, това бе единственото място, като се изключи прекалено официалната бална зала, което можеше да побере толкова много хора.

Милдред отклони намеренията на лейди Холсън. Със снижен глас, изпълнен със загриженост, тя се обърна към Лиз.

— Не са ли ви казвали за няколкото „случайни произшествия“, от които Грей се отърваваше като по чудо през последната година?

Забелязала мрачното изражение на Юфемия и широко отворените очи на Дру, Лиз предпазливо заобиколи потенциално опасната ситуация.

— Убедена съм, че съпругът ми не е искал да ме тревожи.

Лиз, която бе успяла да усети желанието на другата жена да прибере свежата реколта сочни плодове от недокоснато от никого преди поле, се опита да направи това, което бе настояла пред Грей, че е неспособна да стори. Тя изигра фалшивата роля на учудено и нищо неподозиращо наивно момиче, а чувството й за неловкост подсили внушението за правдоподобност.

— И все пак бих искала да науча повече, за да мога да предотвратя възможните опасности.

— И ще научите, и ще научите.

За да я преведе през тълпата, арогантната жена хвана Лиз за лакътя, но първо хвърли триумфален поглед към своята дългогодишна съперничка. Този поглед бе абсолютната противоположност на лекия упрек във въпроса.

— Юфемия, защо сте държали това бедно дете в неведение? Нещата могат да се окажат много опасни както за Грейсън, така и за нея.

Самото присъствие на Милдред изопна нервите на Юфемия, при удара на желязната ръка в кадифена ръкавица тя прие каменна физиономия. Лицето й се зачерви, а гласът й изтъня от раздразнение, както от Милдред, така и от американката. Тогава тя отвърна на нападението на жената с не по-малка язвителност.

— Грей не желае да се споменава за нещастната серия от злополуки. И без съмнение това е заради нуждата да попречи на онези, които си пъхат носа навсякъде, да ги използват, за да завлекат благородното име на нашето семейство в тяхната кал.

— Ха!

Шапката с пера, кацнала на върха на черната коса, се разклати застрашително, когато жената отметна назад глава и едва забележимо изсумтя — в полуприсмех, полуудоволствие от загубата на самообладание на Юфемия.

— Елате, скъпа, трябва да поговорим. Някои други може да обиждат тези от вашия ранг, но не и аз, която, като дукеса на Етертън, съм ви поне равна. — Акцентирането върху „поне равна“ не остави никакво съмнение, че както тя самата, така и, без съмнение, всеки друг от присъстващите я смяташе за по-висшестояща от Лиз.

Като прикри извратеното си задоволство от злорадата усмивка на новата си приятелка, Лиз се остави да бъде отведена до малка маса в засенчена от папрати беседка, където можеха да се усамотят, ако упоритите им преследвайки не бяха им попречили.

Милдред едва не извика от удоволствие. Тя можеше да спечели доверието на припряната наивница само като задоволи любопитството й с пикантни подробности относно произшествията, от които Грейсън се бе отървал на косъм. След което девойката щеше да бъде предразположена да се разприказва и да издаде всички деликатни подробности около ухажването и женитбата й.

Докато се настаняваше в плетен стол, който бе много по-стабилен, отколкото предполагаха деликатните му извивки, Лиз се постара да запази простосърдечното си изражение. Тя успя да си придаде толкова простодушен вид, че само някой, който я познаваше добре, би разтълкувал правилно пламъчетата, прокрадващи се в тюркоазните дълбини.

— Сега нека да си побъбрим — подкани дукесата на Етертън — преди да са се появили принца и нашите съпрузи. Тяхното присъствие би осуетило този интимен tête-à-tête.

Като послушно дете Лиз скръсти ръце в скута на изящната си следобедна рокля. Свеждайки поглед, тя скри присмеха, който проблесна в очите й при окачествяването на тяхната среща, с всичките тези тълпящи се пред входа на беседката жени, като разговор на четири очи. Не че всички се бяха присъединили към тази тълпа. Не, Юфемия, Дру и още една значителна част от гостите демонстративно стояха настрана, но Лиз подозираше, че не всички бяха съвсем невинни, тъй като явно държаха да бъдат забелязани. Вероятно тези, които се държаха настрана от отявлените клюкари при светски събирания в по-тесен кръг се наслаждаваха на удоволствието да откриват във всяка незначителна подробност проява на слабост. Лиз никак не се затрудни да си представи как лейди Юфемия в компанията на още няколко жени правеше дисекция на всяка дума и на всеки поглед на друга жена и как оправдаваха тази своя пристрастеност с благороден стремеж да запазят обществото чисто от срамните деяния на някой зложелател.

Нима Нюйоркското светско общество не бе действало от същите „благородни“ подбуди, когато анатемоса безобидната майка на Лиз, само защото съпругът й бе натрупал богатството си за прекалено кратък срок? Така, след като бе преживяла на собствен гръб подобни коварни и болезнени действия, Лиз реши, че предпочита дукесата и лейди Оксли с тяхното открито, макар и не лишено от хапливост удоволствие, но чиито последици в крайна сметка бяха напълно предвидими. Със свити в юмруци ръце в скута си тя едва не пропусна първите думи от историята, която дукесата на Етертън започна да разказва.

— В началото на предишния сезон се случиха два инцидента, на които почти никой не обърна внимание. Но когато стана третото произшествие, последвано от цяла серия, към края на юли миналата година, тъкмо преди разпускането на парламента, ами какво да кажа… — Милдред се извърна към надвисналите подслушвачи, но ясният тон на шептенето й изключваше възможността от истинско намерение да ги изолира напълно от разговора. — Зародиха се подозрения — тя кимна многозначително и щраусовото перо на модната й шапка се поклати над едното й ухо.

Преди Лиз да помоли дукесата на Етертън да обясни по-подробно, жената заговори отново.

— Но това, което направи впечатление на всички, бе злополуката по време на езда миналото лято. Хмммм! — възклицанието на Милдред бе израз на възмущение. — Злополука по време на езда? Грей? Наистина бе трудно да си представи човек, че той ще падне от собствения си кон без причина. Може би не знаете, че е много добър ездач. Преди да почине баща му и той да се разкае за лудориите си и да се заеме със сериозни дела, превъзхождаше всички в този и още в… — очите се извъртяха и устните се изкривиха в многозначителна усмивка. Стана ясно за какво точно намекваше дукесата, която продължи: — … доста много други мъжки спортове.

Лиз се изненада от лукавия намек на жената, че същият този съпруг, който бе така загрижен за неопетнената си репутация, някога е водил разгулен живот.

Лейди Оксли, която се притесни, да не би да бъде напълно изключена от разговора, се намеси:

— И което е по-интересно, злополуката стана не в града, а по време на езда през гората, която опасва имението му.

— Общо взето — с гневен поглед Милдред прекъсна другата жена и тя бе тази, която завърши историята — по всичко личи, че това е една серия от нещастни случаи.

Лейди Холсън се приближи и направи плах опит да възстанови контрола си над собственото си следобедно парти. Всъщност чаят още не бе сервиран, макар че по традиция това отдавна трябваше да стане и че готвачката се ядосваше, че кейковете и бисквитите бяха оставени да изсъхнат.

— И човек не може да не забележи, че зад подобни подозрителни случки често се крият завист и алчност. Да вземем например това, което се случи с малкия наследник на Ройдън — кимна тя и забравила за намеренията си да привлече вниманието на жените, фиксира Лиз многозначително. — Докато се разхождал с настойника си, той паднал в някакво езеро в имението. Настойникът, негов чичо, е новият лорд Ройдън.

Лиз първоначално се озадачи от тази рязка смяна на темата, когато лейди Оксли заговори, изпреварвайки дукеса Етертън.

— Знаехте ли, че, понеже съпругът ви няма син, на неговия племенник Тимъти се пада да наследи както титлата, така и именията?

Лиз, която знаеше от деня на първата си среща с Тимъти, че той бе наследникът, посрещна въпроса със спокойна усмивка и веднага кимна, без да дава вид, че е впечатлена от скрития намек, че младежът е отговорен за нещастните случаи с Грей. Тази възможност бе стреснала Лиз, но тя не би показала това пред тези аристократи — лешояди. Тя вдигна поглед и зърна Дру в другия край на стаята. Макар че не можеше да чуе какво се говореше, момичето притеснено хапеше устната си. Защо Дру бе предпочела да не предупреди Лиз за тези злополуки? От уважение към изричното желание на чичо си да не се говори по този въпрос? Или за да защити Тимъти?

— Ей, вие, дами, защо сте се скупчили в ъгъла? За да се скриете от вашия принц?

При този сърдечен призив тези, които се бяха натрупали пред беседката, се завтекоха да поздравят принц Албърт и мъжете, влизащи след него. Някои идваха от път, други безотговорно се бяха измъкнали от парламента, без да дочакат края на заседанието и на една „убийствено скучна“ реч. Но Лиз с разочарование откри, че между тях нямаше нито една позната физиономия, нито дори граф Хейтън.

— Бърти, ах, вие, лошо момче, колко сте подранили — Милдред наистина мислеше това, което каза. Той бе дошъл преди тя да може да изкопчи и една-едничка клюка. Колко ужасно от негова страна!

Въпреки, че дукеса Етертън стана и се поклони в знак на уважение към бъдещия си монарх, за Лиз бе ясно, че тя едновременно го познаваше много добре и бе достатъчно сигурна в позициите си, за да си позволи да среже кралската особа за несвоевременното му появяване, което опасно клонеше към безочливост.

— Подранил ли? Не мисля. Появил се навреме, да — за да спася тази млада хубавица от лапите ви.

Той си върна замаскираната обида с известна доза от същата хапливост и също толкова близо до опасната граница. Към Лиз се обърна с блага усмивка и искрен съвет.

— Трябва да се пазите от тази жена. Тя ще ви намери слабото място и ще изложи тайните ви на показ пред света, преди да сте се усетили.

След като се поклони на принца, Лиз му позволи да я вземе под ръка и да я заведе обратно до средата на зимната градина и до кръга от негови най-близки приятели. Докато бе изложена на прекалено фамилиарното внимателно проучване на мъжките погледи и критичното взиране на жените, Лиз осъзна, че това бе светския кръг Марлборо, с който я бяха предупредили да внимава.

През следващия час, докато се сервираха чай и вкусни кейкове и кифлички, Лиз упражни хладната си съобразителност, за да се изплъзне от завоалираните намерения не само на своя най-високопоставен обожател, но и на приятелите му. В същото време тя успя да бъде очарователно открита по американски начин, което Бърти бе намерил за толкова интригуващо предната вечер. До времето, когато спасението дойде, тя се бе изтощила от напрежението да внимава за всяка дума, дори за интонацията на всяка дума, за да бъде сигурна, че е напълно пристойна, а същевременно и не глупава.

— Надявам се, че ще ме извините, ваше височество, за това, че отвличам жена си — Грей отправи към принца закачлива усмивка, която отне дъха на Лиз, когато се насочи към нея. — Но има един човек, с когото искам да я запозная.

Изненадана от неочакваното му появяване, Лиз се изчерви, а сърцето й глупаво изтръпна при вида на неговата усмивка. Като я обхвана с ръка през кръста, Грей я поведе към същата беседка, сега свободна, в която преди това бе с дукеса Етертън. Тя бе така омагьосана от него, че не долови шушуканията зад гърба им.

Ашли никога не посещаваше следобедни чайове. Неочакваното му присъствие даде началото на нови слухове и много хора, чието удоволствие бе да наблюдават приливите и отливите на светските интриги, го тълкуваха като обещание за ново вълнуващо изживяване.

— Смятам, ще ми простите за това, че ви изтръгнах от такава високопоставена компания? — подигравателна усмивка заигра на лицето му. — Наистина изглеждахте малко безпомощна.

Лиз внезапно се изпъна и се извърна, за да му просъска.

— Съвсем не бях безпомощна!

— О, ами тогава нека да ви върна на принца.

Грей посегна към ръката и. Тя се дръпна и той се изсмя.

— Справях се със ситуацията доста добре, благодаря ви много. Но предпочитам да не се натоварвам отново с тази задача, да забавляваш принца не е лека работа.

— Безспорен факт — Грей кимна, придавайки си преувеличено тържествено изражение.

Лиз отвърна на подигравката му със също толкова преувеличено гневен поглед и сдържана усмивка.

— Сега, къде е този „приятел“, с когото искахте да ме запознаете?

— Излъгах — сви рамене той. — Но ще ми се прости заради това, че искам очарователната си жена само за себе си.

Измъкнал се от парламента при първия удобен случай, Грей бе дошъл, за да даде да се разбере, че между жена му и високопоставения почитател на нежния пол съществува най-непреодолимото препятствие: грижлив съпруг. Това бе въдицата, която вечно душещите клюкарски хрътки със сигурност щяха да налапат. Освен това бе и прекрасна възможност да продължи по пътя, който се бе заклел да следва. Като се превърнеше в грижлив съпруг, на Елизабет нямаше да й е трудно да убеди света, че е щастлива съпруга.

С властното въздействие на усмивката си Грей отново спря дъха на Лиз, както и възможността й да разсъждава. Той пристъпи напред, а тя инстинктивно отстъпи назад, докато не трябваше да се навежда заради папратите, скланящи се над нея. В един от далечните ъгли на беседката, обсадена от двете си страни с плътна зеленина и от трета — от широкия гръб на Грей, тя се вгледа безпомощно в разтопеното сребро на очите му. Единствената причина, заради която я бе накарал да се преструва на щастлива младоженка, бе същата, поради която и той играеше тази роля: само и само да затвори устата на светското общество — припомни си Лиз, докато кръвта й шумеше в ушите. Всичките му действия не бяха нищо повече от това — един театър. Но когато се приближи толкова близо, че образът му загуби ясните си очертания, тя призна, че играта му ще пожъне успех. Ако в следващия момент би била способна да формулира мисълта си, щеше да изпита благодарност за това, че здравите ръце я държаха изправена, когато той се наведе и устата му потърси разтворените от едно простенване устни, а коленете й унизително омекнаха.