Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Keepsake, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 34 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2010)
Корекция
maskara (2010)
Сканиране
?

Издание:

Мерилайл Роджърс. Реликвата

ИК „Бард“

История

  1. — Добавяне

Глава четиринадесета

Въпреки че бе разположена в центъра на града, градината, която се простираше зад дома на херцога на Алърби, беше забележителна. Растенията, които пред зимата се съхраняваха в парници, бяха върнати във внимателно подготвените си легла. Изобилието от различни цветове, изпълващи въздуха с приятен аромат, осигуряваха подходяща атмосфера за множеството богато облечени благородни дами. Малкото мъже, които имаха възможността да присъстват на следобедното градинско увеселение, сякаш бяха там единствено за да осигурят на красивите жени възхищението, което им се полагаше.

Красиво облечената, в дрехи от дантела с цвят на слонова кост и фин плат в различни оттенъци на розовото, Лиз стоеше с очарователна усмивка и разговаряше с другите гости. Като добре смазана машина, вътрешно се присмя тя над себе си, защото правеше това, което се очакваше от нея като една от гостенките на лейди Алърби. Някъде дълбоко в съзнанието си тя с изненада установи, че това е съвсем възможно, след като мислите й бяха толкова далеч оттук във времето и пространството. Тя си спомняше късните часове, прекарани в прегръдките на Грей и засилващата се нежност, която приспа пламенната им игра. Тези мисли задълбочаваха нейния страх за сигурността на мъжа й, както и разочарованието от неуспеха да научи нещо повече в Гейъти Хол.

— Скъпа, изглеждате така бледа, сякаш всеки момент ще припаднете.

Тези думи прекъснаха нерадостните мисли на Лиз. Тя видя пред себе си една дребна жена на годините на баба си или дори на прабаба си. Въпреки немощта си, тази жена излъчваше достойнство.

— Елате да седнем.

Възрастната дама се усмихна и леко наклони главата си. Слънцето заблестя в сребърните й коси.

— Да побъбрим и да се отпуснем.

Лиз не можа да отговори веднага. Единствената мисъл, която мина през главата й, бе неуместната констатация, че подчертаната елегантност на виолетово-сивата рокля се съчетава отлично с вродения аристократизъм на тази жена.

— Ако не искате да си признаете, че имате нужда от това, то поне се съжалете над мен. Доброволно признавам, че съм прекалено уморена и трябва да отдъхна няколко минути.

Лекото докосване до ръката на Лиз бе толкова слабо, че не можеше да принуди някого да направи нещо против волята си, но сигурно точно тази немощ я накара да приеме.

Щом стигнаха до здравата плетена пейка под един висок бор в края на градината, приятната възрастна жена седна на края и се обърна към Лиз с предразполагащо изражение.

— Аз съм лейди Чарлз и бабата на съпруга ви бе моята най-добра приятелка. Когато видях на шията ви това, което й бе най-скъпо, аз разбрах, че трябва да се запознаем.

Лиз леко се намръщи и покри с длан нежното бижу, сгушено в красивите дантели. Дали тази жена искаше да каже, че не е достойна да го носи?

— Лилибет ценеше тази камея повече от всичко, с изключение на внука си, който носи името на любимия й съпруг. Тя повери талисмана на щастливата си женитба на Грейсън, за да го даде на жената, която един ден ще обикне.

Лиз усети, че зад желанието на лейди Чарлз да разговаря с нея се крие някаква цел и искаше да разбере каква бе тя. Затова каза единственото, което можеше да каже абсолютно честно:

— Мога да ви уверя, че ценя тази брошка също толкова много, колкото вашата приятелка.

— Радвам се, че камеята се радва на любовта на собственичката си — възрастната жена се усмихна с неподправено задоволство, но все още не се бе отпуснала удобно на пейката. — Тя трябва отново да символизира един успешен съюз.

Лиз отговори на усмивката и погледът й се смекчи при мисълта за щастието, което намери в своя брак.

— Разтревожих се от очевидната ви загриженост — лицето на лейди Чарлз изразяваше съжаление към младата американка, която очевидно се мъчеше да се приспособи към непознатите обичаи. — И тъй като сте нова за нашия социален кръг, реших, че е мое задължение да ви дам някои съвети за порядките в него, по-точно, за нещо, с което проницателните съпруги избягват да се сблъскват.

Лиз знаеше, че е невъзможно лейди Чарлз да подозира истинските причини за нейната загриженост и не това изявление я накара да потръпне. По-скоро споменаването на думата „задължение“ изостри вниманието й. Никога в живота й до този момент употребата на тази дума не е предхождала добри новини.

— Това е нещо, на което добре възпитаните английски съпруги са се научили да не обръщат внимание, но се страхувам, че вие не сте готова да го приемете.

Лейди Чарлз подозираше, че младата херцогиня вече е дочула неприятните слухове. Заговори за това, защото смяташе, че то ще бъде прието по-леко, ако се каже със съчувствие. Ако тя не предупредеше момичето, без съмнение тези факти щяха да й бъдат поднесени на жестоко разпокъсани порции от отвратителните продавачи на сплетни, които винаги гледаха да пуснат няколко полуистини в чайника с щастие и да приготвят пресен чай от скандали.

— Съпругът ви и аз използваме услугите на един и същ юридически съветник. Въпросният господин Стивънс е изключително дискретен, но наскоро назначи на работа един служител с не толкова възхитителни качества. Тази личност е допуснала няколко клюкари, които си пъхат носа навсякъде, да научат, че съвсем скоро Грейсън е променил завещанието си, за да включи една клауза, според която, обитателката на една къща на улица „Сейнт Джон“ може да остане там, осигурена до края на дните си.

Объркана от странната информация, която не представляваше интерес за нея, Лиз не каза нищо.

— Тази жена е държанката на Грейсън — лейди Чарлз се наведе, за да прошепне приемливия термин за вулгарната действителност, като изпитваше съжаление към наивната млада жена. — Както разбрах, тя се е нанесла в тази къща много години преди той да замине за Америка.

Лиз се почувства като глупачка, задето не разбра веднага какво искаше да каже жената. Тя се вдърви, потънала в мълчание.

— Виждам, че това е голям шок за вас, скъпа — лейди Чарлз сплете облечените си във фини бели ръкавици пръсти. — Мразя да съобщавам лоши новини, но исках да се уверя, че ще разберете положението на Грей в едно общество, което в подобни ситуации действа по непознат за вас начин.

Лиз чу тези думи и в съзнанието й изплува образът на Грей с друга жена в прегръдките си. Дали през всичките тези нощи, когато твърдеше, че трябва да работи до късно, за да съгласува становища и да постига компромиси с другите политици, той е бил в някаква къщичка и се е забавлявал с любовницата си? Силната болка породи нарастващ гняв. Англичанките може да предпочитат да не обръщат внимание и да се преструват, че не знаят, но тя бе предупредила Грей, че не може да измени на същността си. Той не би трябвало да очаква от нея да си затвори очите за неговите игри. Единственият изход, който виждаше от тази ситуация, бе да се изправи срещу него очи в очи.

Лейди Чарлз се разтревожи от пламъците, които заблестяха в синьо-зелените очи.

— Може би сега, след сватбата ви, той вече не желае да продължава посещенията си на улица „Сейнт Джон“. Може би дори ги е прекратил, но като мъж на честта не може да остави на улицата жена, която толкова време е била лоялна към него и която вероятно е прехвърлила възрастта, подходяща да й осигури подобна издръжка.

— Ето ви и вас, лейди Чарлз.

Неочакваната намеса наруши неудобното напрежение между тази, към която се обърнаха, и по-младата жена. Тя не бе изрекла нито дума, откакто бе направено неприятното разкритие. Двете се обърнаха и видяха домакинята, която бързаше към тях.

— Елън ви търси. Струва ми се, че иска да ви запознае с достопочтения Колин Бенхърст — почти невидимите бледоруси вежди се извиха съучастнически.

Лейди Чарлз се усмихна на Лиз и стана.

— Моята внучка иска да подкрепя желанието й да се омъжи за въпросния младеж, въпреки нежеланието на сина ми.

Тя не бе успяла да даде на тази Лилибет съвета, който смяташе, че й дължи, но съзнателно изостави опита си.

Лиз учтиво стана и се загледа след двете жени, които тръгнаха към средата на градината. След малко те се смесиха с тълпата, която се бе събрала около няколко маси с вкусни деликатеси, струпани около купи за пунш. През последните дни и седмици Лиз разбра, че цената да бъдеш явлението на сезона, е да не те оставят на спокойствие нито за миг. Тя с облекчение откри, че може незабелязано да се измъкне към относителното спокойствие на покритата от плачещи върби беседка, докато вниманието на останалите бе привлечено от поднесените закуски. Беседката бе скрита сред дърветата зад плетената градинска пейка, на която се проведе разговорът. Поради някакво чудо или най-вероятно, защото гостенките бяха дошли на това увеселение, за да покажат новите си тоалети, да обменят клюки и да обсъдят подробностите от последното обществено събитие, за всичко това не бе необходимо усамотение, там нямаше никой.

Като се надяваше, че отсъствието й няма да бъде забелязано скоро в голямата тълпа, Лиз се установи тук, за да възприеме откритието за любовницата на Грей. Тя се отпусна отчаяно на пейката. Как може мъжът, толкова нежен и страстен с нея, в същото време да иска да бъде с друга жена? И то не само да бъде с нея, а и да мисли толкова много за нея, че да я задържи с години.

Друга неприятна мисъл нанесе следващия удар. Очевидно Грей бе избрал тази жена, защото тя олицетворява това, което той желае в действителност. От друга страна, тя явно го е привлякла с някаква жалка измама, защото бе пълна противоположност на това, което той намираше за привлекателно. Споменът за описанието, което Ани направи на Камелия, крехката и тиха съпруга, която бе избрал, подчертаваше тази тъжна истина. Кадифените цветни листенца на една красива чайна роза докоснаха страната на Лиз. Тя се отдръпна стреснато и погледна студено мъжа, които държеше стеблото.

— Лорънс — името бе изречено хладно. Лиз искаше да бъде сама.

— Видях ви да се промъквате към това скривалище. Изглеждахте като изгубено дете — Лорънс не обърна внимание на неизказаното й желание за усамотение и се настани до нея, като сложи розата в ръцете й. — Трябваше да дойда и да видя какво мога да направя, за да ви помогна да намерите обратния път.

С опакото на ръката си Лиз изтри единствената сълза, която победи волята й и се търкулна по зачервената й страна.

— Добре съм. Трябваше ми само миг, за да си поема въздух.

— Добре? Разбира се, че сте добре — съгласи се тихо Лорънс и в същото време сложи дланта си на шията й и с палец изтри още една сълза.

Лиз се отдръпна, за да се освободи и обърна гръб на мъжа, като се надяваше той да приеме това като молба да бъде оставена на мира, както и беше.

— Не се тревожете толкова много. Казвали са ми, че и най-щастливите бракове в началото преживяват трудни моменти. — Той обгърна покровителствено стегнатите й рамене. — Сигурно това вълнение се дължи на едно от дребните скарвания, обичайни за младите семейства.

Лиз бе жестоко обидена от принизяването на болката й до такива тривиални неща и това отпуши потока от сълзи. Тя тихо изстена и дъжд изми страните й, които горяха от срам.

Лорънс внимателно завъртя момичето, чиято воля се бе сринала и я взе в платонична прегръдка.

— Съжалявам, Лизи. Съжалявам, съжалявам, съжалявам — той зашепна успокоително в ухото й, като размести красивото боне, украсено с копринени рози. — Трябваше да се сетя, че става въпрос за нещо далеч по-сериозно от спречкване между влюбени, щом съпругът ви е толкова глупав да смята, както сам каза, докато пресичахме океана, че може лесно да ви прелъсти, за да си осигури наследник.

Силният шок от това ново разкритие накара Лиз да заплаче още по-силно. Мисълта за собствената й наивност сипа сол в раната и уби желанието й за нов живот. Нали се бе предупреждавала още в началото за опасността, която крие всеки мъж, красив като Грей. Той бе потвърдил правилността на най-лошите й страхове. Тя се бе поддала на хитрините му толкова лесно, колкото сигурно е очаквал. Дори още по-лесно. Нали тя бе тази, която отиде и му предложи да се сдобие с наследник? Била е глупава, все още е глупава, за да го обича толкова, че да е готова да прости оправданата му гордост. Но не можеше, не, никога нямаше да му прости за другата жена. Изисканите английски дами може да си затварят очите пред подобни неща, но американката не!

— Такъв безчувствен мъж като Грей не заслужава такава чудесна жена като вас — прошепна Лорънс в ухото, скрито сред червените къдри.

Лиз изведнъж осъзна компрометиращото положение, в което се намираше. Тя бе в обятията на мъж, който не бе нейният съпруг и бе също толкова виновен, колкото бе Грей. Лиз се дръпна и се опита да изглежда нормално. Веднага стана ясно, че това бе невъзможно. Няколко крайно необходими игли за коса бяха безвъзвратно изгубени между дъските на пода, сламата, която придаваше форма на бонето й, се бе счупила непоправимо и въпреки че сълзите понамаляха, те отказаха да спрат напълно.

— Нека да ви помогна — започна Лорънс. Очите му излъчваха топлина и съчувствие.

Рязкото поклащане на главата разсипа останалите игли и буйните огнени къдри паднаха върху нежните й рамене.

— Трябва, Лизи. Тъй като не можете да се върнете на увеселението с пусната коса, макар и така да сте много чаровна, вие нямате друг избор, освен да си тръгнете. Така че позволете ми да ви изпратя до Брант Хаус и да се уверя, че сте прибрали невредима.

Лиз твърдо поклати глава и се опита да каже нещо, но думите заседнаха на гърлото й.

— Успокойте се, а аз ще отида да оставя съобщение, което по-късно ще бъде доставено на лейди Юфемия. Една съвсем обикновена бележка, която ще я информира, че имате ужасно главоболие, но не сте искали да прекъсвате забавлението на нея и на лейди Друзила.

Той бе прав и Лиз знаеше това. Нямаше избор. Докато Хейтън отиде да остави съобщението, тя събра достатъчно игли, за да събере косата си в далеч не стилен възел. Той бе безнадеждно нестабилен, но Лиз се надяваше да издържи до Брант Хаус, без да събуди подозрение и клюки сред прислугата.

Когато Лорънс се появи отново, тя бе овладяла сълзите си, но под привидното спокойствие се надигаше нова вълна от бурни емоции. Да ревнува от починалата му съпруга, когато той е мамел и нея! Спасителят на Лиз я поведе по пътеката между оранжерията и градинската стена към портата на прислугата от страната на кухнята.

Пътуването към Брант Хаус премина в мълчание, но щом спряха до черната порта, същата, през която Лиз се промъкна предната нощ, Лорънс заговори:

— През следващите няколко дена ще бъда в ловната си хижа. Възникнали са проблеми във връзка с полицейското разследване на ловния инцидент с Грей. Но ако има нещо, което мога да направя, нещо, от което се нуждаете, изпратете съобщение и аз ще се върна незабавно.

В стремежа си да влезе незабелязана в къщата, Лиз кимна разсеяно и почти излетя от каретата, като не обърна внимание на кочияша, който чакаше да й помогне.

 

— Ваша светлост — Ани спря дука, който вървеше по коридора към стаята си. Когато той се обърна и я погледна с пронизващите си сиви очи, тя почти припадна, — съпругата ви моли да отидете при нея.

— Какво? — Грей имаше планове за тази вечер, доста опасни планове и се надяваше да излезе, без да се налага да лъже жена си. — Мислех, че Лилибет днес следобед е на градинско парти.

— Тя отиде, но главоболието й се появи отново и тя се прибра по-рано — Ани бе толкова нервна, че направи още един реверанс с намерението да се изпари, но леденият му поглед я закова на място.

Грей поклати глава и тръгна към спалнята й, разтревожен, че болестта е по-сериозна, отколкото Лилибет каза предната вечер. Той влезе в стаята и се насочи към леглото, защото очакваше да я намери там.

— Грейсън — все още облечена в розовата си рокля, Лиз се обади от вратата, която свързваше спалнята с дневната, — изпратих Ани да те помоли да дойдеш, защото тук можем да проведем един откровен разговор на четири очи.

Дневната светлина падаше върху посребрените му слепоочия. Той поклати глава в недоумение, като се опитваше да разбере защо неочаквано оздравялата му жена говори за откровеност.

— Знаеш, че лъжите и полуистините ме отвращават — Лиз видя в очите на съпруга си непристорена тревога за здравето й и това малко я разколеба, — и затова няма да се изненадаш от молбата ми да разбера истина ли е, че държиш една жена на улица „Сейнт Джон“.

Грей се вкамени. Това ли бе болнавата му жена? Тази уличница ли бе жената, която се бе страхувал да не загуби? Нейните нападки бяха повече от обидни, след като бе прекарал десет години в усилия да изкупи вината за младежките си лудории. И сега, когато бе невинен, тя го обвиняваше.

Топлината, която Лиз откри в очите на Грей през последните няколко дена, изчезна, превърна се в лед. За да преодолее страха дали е било правилно да го разпитва, тя извика в съзнанието си образа на друга жена в обятията му и поиска отговор:

— Можеш ли да ми кажеш истината?

— Истината? — изръмжа Грей. — Какво знае за това една жена, която се оправдава с лъжливи главоболия, изчезващи, когато е удобно? Искаш истината от мене? Аз искам от тебе истината — къде беше в действителност снощи, когато аз се върнах по-рано от очакваното?

Лиз усети как земята под нея се разклати. Тя не можеше да му даде отговорите, които той искаше, така че нямаше право да очаква честност от него.

Тя залитна и стисна рамката на вратата, докато пръстите й побеляха. Грей се обърна и без да каже нито дума, излезе от стаята и от къщата.

Двете дами, които Лиз остави на градинското увеселение, се бяха прибрали, когато Грейсън влезе в стаята на жена си. В загрижеността си той бе забравил да затвори вратата след себе си, като по този начин неволно провали намерението на Лиз да разговарят насаме и собственото си изискване семейните въпроси да се разискват в крайно ограничен кръг. Цялата къща чу разправията им.

Безизразните сиви очи на Юфемия сега проблеснаха от злорадство. Тя бе чула всяка дума от скандала, който още веднъж доказваше липсата на възпитание у тази американка. Благородните англичанки знаеха добре, че не трябва да разпитват съпрузите си за личния им живот. Дру остави доволната си мащеха на стълбите и се затича към стаята на Лиз.

Тази вечер Елизабет за първи път слезе на семейна вечеря в Брант Хаус. Тя съжали, че е изпратила извиненията си на домакинята на едно доста по-приятно събитие, но с безмълвната подкрепа на Дру изкара вечерята. После дойде Ани, за да лекува главоболието, което до края на вечерта бе станало действително.

 

В дъното на една голяма зала Грей и един негов приятел седяха на малка маса срещу двама грубияни, които бяха повече от пийнали. Ярката светлина от сцената на другия край на залата осветяваше редове от ложи и балкони от трите страни и множество маси в средата. След като жонгльорите, смешниците и акробатите приключиха, мястото се изпълни с вулгарни песни и с техните изпълнители — жени в крещящи рокли и голи рамене и мъже, облечени в най-различни дрехи — от шарени дрипи до официални костюми в черно и бяло. В този най-долнопробен мюзикхол първите бяха много повече от вторите.

— Не, милор’. Нема тука никой, дето да са вика Язувеца, ама той сигур е едра риба, щото снощи пак гу търсиха — каза един мършав мъж със стъклен поглед, който въпреки това подсказваше, че търси всяка възможност да се облагодетелства.

Грей се вгледа през тежкия въздух, пропит с миризма на джин и евтин парфюм, която почти се виждаше.

— Някой е разпитвал снощи за Язовеца?

— Пра’илно — този отговор дойде от по-дребния мъж, който се бе присламчил към тях преди малко.

— Как изглеждаше? — Грей бе объркан от мисълта, че още някой рови из тази мръсотия. Приятел или враг? Всъщност нямаше значение. И в двата случая работата щеше да се оплеска.

— Беха двама, ’дин гусин и ’дна гуспужа — първият мъж отново взе думата.

— И… — Грей овладя нетърпението си. Дама? По-скоро жена. Той се стресна от мисълта за участието на жена в този гаден бизнес, но веднага осъзна слабостта на тази логика. В края на краищата, жените търгуваха с нещастието на представителките на своя пол от векове. „Мадам“ в Лондон бяха неизброими.

— Гуспужата беши в черну цялата и не видях на кво прилича, ама гусина беши съ тъмни учи и светла куса.

— Колко висок?

— Колкот приятела ви. Нали Стан? — Стъкленият поглед бавно се премести към другия пияница, който изглежда не можеше да помни такива неща чак до другия ден.

— Ъхъ — кимна той и действието едва не го събори от масата.

Първият го изправи и отново го подпря на масата.

— Благодаря — усмихна се леко Грей и даде на всеки по една блестяща монета, която те веднага провериха с потъмнелите зъби, които им бяха останали. Описанието, което дадоха, подхождаше на двама мъже сред познатите на дука. Не изглеждаше да е някой от тях, но и двамата бяха съмнителни. Тимъти сигурно нямаше основание да желае среща с Язовеца. Още по-сигурно бе, че Хейтън вече познава този човек.

Грей и сър Дейвид тръгнаха от Гейъти Хол и с облекчение посрещнаха дори острата миризма отвън. Докато вървяха през Хеймаркет, сър Дейвид трябваше да прави два пъти повече крачки от Грей, за да върви в крак с него. В тази част на града имаше малко газени лампи, които мъждукаха пред публичните домове и кръчмите, ограждащи мизерните жилища на гетото. Единствената плътна светлина идваше от луната, която едва се подаваше над порутените къщурки. От всеки ъгъл, покрай който минаваха, се чуваха кучета, плъхове и жални човешки стенания.

— Не разбрах защо трябваше да минаваме през тези отвратителни предградия, младежо — винаги доволният и забавен сър Дейвид изглеждаше разстроен и малко сърдит, задето Грей го доведе тук.

— Извинявай, Дейвид — Грейсън наистина съжаляваше, че доведе стария приятел на баща си в това място, пълно с човешко отчаяние и безнадеждност, каквото другият не бе виждал и не искаше да види, за да не разстрои спокойния си живот. Той не бе искал никой да го придружава в това неприятно начинание, от което не разбра нищо за това, което търсеше, но научи доста други неща.

— Виж светлината вдясно. Това са осветените улици, където можем да наемем файтон и да отидем в клуба. Там е чисто, топло и има добра храна.

— Да побързаме, за да се махнем от това ужасно място — сър Дейвид поднови усилията си да се движи по-бързо.

— Кофти място, а? — огромен мъж застана на пътя на сър Дейвид и злобната му усмивка разкри изпочупени зъби. — За тъз обида на чесния ни дом шъ ни платити данък да минити.

Разяреният сър Дейвид отстъпи назад и почти загуби равновесие на хлъзгавите павета. Грей заобиколи спътника си и натисна един невидим бутон на стилния си бастун. Освободена, скритата сабя изсвистя. Лунната светлина се отразяваше в острието. С котешка грациозност Грей тръгна към нападателя. Блестящите сиви очи излъчваха не по-малко опасна решимост. Като пребит плъх мъжът подви опашка и се скри в клоаката, от която излезе.

Зловещ шум от падащо тяло накара Грей да се обърне. Сър Дейвид лежеше превит на мръсния паваж, а над него един жилав злодей замахваше, крак към ребрата му.

— Стой! — Грей изкрещя преди онзи да нанесе удара.

Уплашен, мъжът загуби равновесие, но все пак успя да ритне китката на дука. Сабята излетя от ръката на Грей и издрънча на паважа зад противника му, който се изправяше на крака с отчаяно изражение. Грейсън застана срещу злодея, въоръжен само с юмруци и умение, и спокойно зачака.

Нападателят се хвърли в яростна атака, като безмилостно размахваше юмруци. Грей парираше така умело, че само един удар го засегна. Злодеят се обърка и задъхан поотпусна гарда си. Тогава Грей заби юмрук в стомаха му и противният дъх на нападателя изскочи в лицето му. После другият му юмрук смаза челюстта на злодея и го просна на земята.

— Грей… — повика го слабо сър Дейвид.

Грейсън се почувства виновен за станалото.

Грей мина покрай бандита, който, вместо да получи добър урок вместо исканите пари, и помогна на приятеля си да се изправи на крака. После вдигна сабята си и я прибра обратно в бастуна.

Когато по-възрастният мъж започна да почиства дрехите си от калта, Грей го накара да побърза:

— Имаме съвсем прясно доказателство за това, което знаех и преди — тези улици гъмжат от опасности.

С нерви, опънати от опасностите, които сякаш се увеличаваха с всеки изминал момент, и въпреки слабия протест на сър Дейвид, двамата вървяха бързо по тъмните улици. Едва когато стигнаха осветените и охранявани улици, те забавиха ход и чак във файтона Грей се замисли. „Дали бяха жертва на още едно от обичайните за квартала нападения или негодниците са били наети специално заради него?“