Христо Пощаков
Откривателите

Барса Навар живееше в красивия Протал, главен град на Ригел ІІ и собствената му немарливост, както и страстта му към хазартни игри бяха го довели до сегашното му положение. Докато все още работеше в един от хотелите на огромния мегаполис, не бе заплащал необходимите осигуровки, текущата му сметка в банката едва креташе. Годините безметежно бяха минавали край собствената му личност, докато един ден се оказа изхвърлен на улицата. С двуседмично изплатено обезщетение в джоба си и без перспективи за бъдещето.

Замаян и объркан бе излязъл пред входа на хотела, после бе замижал под лъчите на яркото местно светило, което продължаваше да грее добре за всички наоколо, но не и за него.

Минималните му спестявания му стигнаха за няколко месеца. През това време се помота из социалните служби, но атестацията му не бе от отличните, за да му осигури нова работа. Беше преминал допустимата възраст за член на екип, тръгнал да усвоява нова колония, а всичките му познания бяха в областта на хотелиерството. Пред него се откриваше твърде неприятната възможност да се обърне към услугите на стационара, това означаваше да остане без телесна същност. Записът на мозъчното му съдържание и генетичният код щяха да очакват с години евентуалната възможност за възкресяване. За да замаже очите на обществото, местната власт провеждаше ежегодна лотария с банката за разуми. Придобили ново тяло, късметлиите отново се връщаха към живот със задължително осигурена работа, но вероятността това да се случи беше едно към десет милиона.

Той имаше и друга възможност — да започне да проси. Осигуряването на такова занимание също не беше лесно. Изискваше се заплащане на лиценз, определяне на район за дейност и деклерация, че ще поддържа приличен външен вид и няма да прекалява с молбите към даващите милостиня. Изглежда и това не го устройваше, понеже предполагаше полагане на прекалено много усилия и вроден талант към тази доста доходна професия.

Този ден бе мрачен като него. След като дълго време се помота из града, Барса влезе в първия попаднал му бар и пое набързо две дози от най-евтината опияняваща газова смес. Не след дълго усети действието й, излезе навън с нетвърди стъпки, после се добра до най-близката спирка на метрото и след половин час успя да стигне до собствената си стая — единственото стабилно нещо, което притежаваше. Поспа няколко часа, но изострените му нерви го накараха да се събуди. Изгледа последната новинарска емисия по холовизията и се замисли над последната чута. Току-що бяха съобщили, че дружеството за защита на пикотеките е отправило апел към всички по-заможни семейства за адаптирането им в тяхната среда. Самите пикотеки представляваха неми човекоподобни същества с миловиден вид и развит интелект. Известни със своята преданност към стопанина си, те бяха докарани от някаква далечна планета и след като се размножиха достатъчно, почти изместиха притежаването на кучета, но някои от тях споделиха и тяхната лоша участ — поради различни причини останаха бездомни. Отличията на тези същества от хората се състояха от ситнолюспестата им златиста кожа, острите като кинжали зъби и размножаването им чрез яйца, които женският индивид измътваше в специална гънка под слабините си. Излюпените малки се хранеха с обикновена храна, имаха добър апетит, порастваха бързо и още по-бързо усвояваха простият език на жестовете, с които пикотеките общуваха помежду си. Впоследствие по-интелигентните представители на тази раса се научаваха да изписват несложни изречения на разпространения навсякъде интергалактически език. Макар и миролюбиви по характер, при най-малкия намек за проява на агресивност към хората, които ги подслоняваха, те се хвърляха яростно да ги защищават.

„Изглежда, че в днешни дни да си пикотек е по-добре, отколкото да киснеш неизвестен брой години в банката на стационара — помисли Барса. — Защо да не се превърна в някой от тях?“

Замисълът му съдържаше голяма доза рационалност, оставаше да състави план за неговата реализация, а това изглеждаше съвсем лесно. Преди няколко години, докато работеше в един от хотелите, той се бе сприятелил с някакъв междупланетен търговец. По-късно, подреждайки вещите му в наетата от него стая, попадна на хипнофиксатор, скрит в двойното дъно на голяма чанта и след като се поколеба известно време го открадна. Този апарат бе строго забранен за употреба на Ригел ІІ и по съвсем разбираеми причини, търговецат си замълча за кражбата, а оттогава Барса се чудеше къде да го употреби. Хипнофиксаторът не бе подходящ за обири на банки и магазини, тъй като дневният им паричен оборот се извършваше по сметка, а охранителните им системи не се влияеха от внушен образ и бързо обезвредяваха евентуалния нарушител на установените норми. Апаратът можеше да се използува за някоя евтина любовна авантюра, но и без него, жените в Протал нито липсваха, нито бяха особено недостъпни. Най-сетне неговото конкретно приложение бе намерено. Оставаше му да заснеме с холокамера първият му попаднал здрав пикотек и след това да вкара образа му в паметта на хипнофиксатора. После трябваше да го закрепи някъде по дрехите си, да го включи в действие и да реализира мимикрията си.

На следващият ден Барса осъществи замисленото и известно време вървя по улиците, за да се наслади от получения ефект. Бързо се убеди, че апаратът работи перфектно и усилията му се насочиха към детайлното изучаване на жестовете на пикотеките. Не мина и седмица и вече беше готов да осъществи окончателния си замисъл.

Тази сутрин изглеждаше многообещаваща. Небето бе с нежен виолетов оттенък, слънцето грееше приветливо и многобройните минувачи не му обръщаха внимание. Той се спря на стотина метра от входа на дружеството за защита на пикотеките, окачи хипнофиксатора на колана си и нагласи скалата му на максимална мощност. В очите на срещаните хора отново изглеждаше като копие на заснетия другорасов индивид, а нарушаването на закона му доставяше удоволствие.

— Как се казваш? Можеш ли да си напишеш името? — попита го пищната блондинка в скромно обзаведения офис. — Учудващо е, че си се сетил да дойдеш при нас.

„Аз Нарди, търси господар“ — написа Барса с възможно най-разкривени букви.

— Кита, ела да видиш на какъв интелегентен екземпляр сме попаднали! — извика блондинката към колежката си. — Изчакай малко, Нарди. Мисля, че имам нещо подходящо за тебе. Сега ще се поровя в оперативната памет на регистратора.

Докато тя боравеше със сензорите на таблото пред нея, стройната й колежка се доближи до него и започна да го разглежда с любопитство. Отначало той се почувства като животно в клетка, след това му мина успокоителната мисъл, че трябва да привиква към новата си роля.

— Открих! — възкликна по едно време русокосата. — Уважаемият Наставар Гавах търси пикотек с висок коефициент на интелигентност, а при нас се появи такъв. Сарен Гавах се занимава с търсене на нови светове за колонизация и е добре осигурен материално. Сигурно ще вземе Нарди, за да поддържа дома му по време на многобройните му отсъствия. Сега ще се опитам да се свържа с него. Ето, успях.

След проведения кратък разговор, тя се обърна към Барса:

— Имаш късмет, Нарди. Настаняването ти е уредено и до петнайсетина минути, уважаемият Наставар ще дойде да те вземе.

Мнимият пикотек седна на посоченото му място и със затаен дъх продължи да следи развоя на събитията.

Човекът, който се появи в помещението притежаваше внушителна, атлетична фигура. От обраслото му с черна и гъста брада лице го пронизваха сиви очи с метален отблясък. Загорялата му кожа говореше за многобройни срещи с различни слънца. Мъжът застана пред него, огледа го внимателно, после протегна великодушно ръка, за да бъде близнат от Барса и погледът му се отмести към тънкият пластмасов лист върху прозрачния плот на бюрото на блондинката.

— Да речем, че ставаш на работа, Нарди — произнесе той басово. Но няма да ти бъде много лесно, ще трябва да си изкарваш прехраната, като другите преди тебе. Не крия, че се нуждая от точно такъв начетен пикотек и вече съм новият ти господар. Винаги съм мразел дърдорковците и с такива от твоята раса съм се чувствувал добре. Ще получаваш всичко необходимо и остана ли доволен, ще ти намеря и женска. Сега да тръгваме, а на вас благодаря за сполучливия избор — сбогува се той с двете красавици, които ги изпратиха с доволни усмивки.

Домът на сарен Наставар Гавах се оказа разкошно обзаведен. В предният му двор имаше лехи с цветя, обкръжени от добре подстригана декоративна растителност. В задния се намираха плувен басейн и хангар, през прозорците на който се забелязваха контурите на дисковиден космически кораб от среден клас. След като разведе Барса навсякъде, Наставар се завърна с него в къщата и му посочи едно от самонагаждащите се кресла в централния салон.

— Доволен ли си от видяното, мой човек? — попита. — Не си човек, но така ще се обръщам към тебе.

Барса кимна утвърдително.

— Бързо схващаш, така те харесвам. Ще се грижиш за градината и домакинството, ще правиш покупки и ще приготвяш храната ми. Ето ти този прибор, за да се справяш с техниката в кухнята, тъй като нейното оборудване се подчинява само на устни команди. Ще процедираш така: изписваш нужните думи на дисплея, докосваш този сензор и уредът високо ги изговаря. Чрез него ще разговаряш и с мене. Съветвам те да запаметяваш предварително по-дългите изречения — записваш ги и докосваш това нещо. Разбра ли? Давай да видим как ще се оправиш.

„Нарди няма проблеми“ — написа Барса и накара прибора да го повтори на глас.

— Браво, мой човек. По умен си от предишния ми пикотек, макар още да ме е яд, че гадните устозаври го изядоха при последната ми експедиция. Ала аз ще те науча да боравиш с всевъзможни оръжия и дано твоят бог да те закриля. Ако проявяваш достатъчна съобразителност, няма да имаш премеждия.

Барса го изгледа стреснато, жената от дружеството бе споменала, че само ще се грижи за къщата, а сега излизаше нещо съвсем друго. Сети се за възможността да излезе навън, да изключи хипнофиксатора и отново да си възвърне образа на човек. Но после какво щеше да прави? Отново щеше да си блъска главата, докато измисли нещо друго.

— Защо замлъкна? — запита го Наставар. — Впрочем винаги забравям, че пикотеците са неми. Сега тръгвай след мене да ти покажа собствения ми полигон.

Той представляваше обширно, добре осветено помещение, изградено под къщата. По рафтовете край стените лежаха различни видове оръжия.

Сарен Гавах посегна към едно от тях и го подаде на Барса.

— Започваме с най-простия линеен дезинтегратор, употребява се при не много сложни ситуации. Гледай сега, освобождаваш предпазителя, насочваш го към целта, мислиш за нея и натискаш пусковия бутон. Виждаш ли оня камък, поставен в края на полигона? Представи си, че е враг и трябва да се унищожи. Насочи дезинтегратора към него и си спомни какво ти казах. Стреляй!

Превъплотеният пикотек кимна и изпълни нареждането. Около камъка се появи облаче пара и той се превърна в шепа прах.

— Схватлив си, доволен съм. Ако се проявиш в бъдещите експедиции, ти ще бъдеш първият от себеподобните си с открита банкова сметка. Слушай ме по-нататък. Това е силенсов лазер с далекобойност до двеста и петдесет обхвата. Кондензаторът му побира сто разряда, привежда се в действие чрез…

През следващите два часа Барса доби усещането, че мозакът му се изпотява. Пространствено-временни капани, дактилни коагулатори, неутронни инвертори, смърдящи бомбички, газови стрели, парализиращи отрови и какво ли не още, необходимо за арссенала на един търсач на нови светове. Списъкът от средствата за унищожение завършваше с ентропийна граната. В края на това наставление по бойна техника почуства остра болка в главата си.

„Нарди уморен“ — написа на апарата, окачен на врата му и предизвика произнасянето на фразата.

— Изглежда прекалих с обучението — установи господарят му. — Доста ти влезе в тиквата, мой човек. Добре, за днес стига толкова. Да се нахраним и поспим, почивката не е лошо нещо. Не мога да си спомня дали вие, пикотеките, изобщо спите.

— Някои от нас прави такова нещо, Нарди също — написа/каза Барса, защото така му изнасяше.

През следващия ден той свикна с домашната работа, но не и със заниманията в полигона. Сарен Наставар Гавах го затрупваше с термини и теоретични постановки, от които мозъкък му се подуваше. Към края на изминалата седмица установи, че винаги досега е бил мързелив, но не и глупав. Задълженията му в хотелите бяха изострили наблюдателността му, беше достигнал до способността да определя веднага от кой от клиентите ще падне добър бакшиш. Придобитите навици сега му помагаха.

— Дотук достатъчно — заяви един ден господарят му. — Умен си почти колкото човек, време е да се заемем с изкарване на прехраната си. От тази сутрин до вечерта да си заредил да си пренесъл всичко по този списък в кораба, ще подредиш нещата в багажното отделение. Дотогава ще бъда навън, смятам да поиграя на „триста и едно“ с приятели. И не се разсейвай, първата ми работа след като се върна ще бъде да проверя дали си изпълнил задачата както трябва.

Наставар бе кръстил дисковидния си кораб за транспреходи с името „паницата“, а тя от своя страна кротко стоеше в хангара зад къщата. Беше заимствувал името й от някакъв древен исторически филм. Запотен от положените физически усилия, Барса дълго снова между нея и складовите помещения в къщата, обладан от сладките спомени за хотелите, къдете всичко бе много по-лесно и не съществуваше перспективата да бъде изяден на някоя смрадлива планета. Същевременно го глождеше любопитство от напускането на неговата родна, в безкрайното пространство вероятно щеше да срещне нещо ново и различно, а тази възможност не беше за пренебрегване. Тогава щеше да реши дали да избяга от господаря си или да остане при него. Престоя в стационара съвсем не го привличаше, даже го отвращаваше. По време на един от туровете той стисна зъби, намести по-удобно товара върху гърба си и с неудоволствие продължи хамалската си дейност. „За какво са роботите?“ — помисли ядосано, но нямаше наличност на такива, затова трябваше да продължи с действията си.

— Ставай, мой човек — събуди го Наставар наранина. — И на мене не ми се тръгва, ала вчера изгубих доста парички. Да отиваме към паницата, там ще хапнем.

Ускорение, транспреход, изплуване от нулевото пространство. Масовите детектори детектори на кораба ги предпазваха от възможността да се появят в ядрото на някое слънце или друго масивно тяло. И въпреки условните координати, зададени от собственика на кораба, изглежда, че беше им провървяло от първия опит. На обзорния екран бе застинало изображението на зеленикава планета, която се намираше в относителна близост до тях. Забавеното ускорение, което ги приближаваше до нея я превръщаше в красив измуруд, блеснал всред мрака на космоса. След няколко часа, те се намираха на повърхността му.

— Получените данни изглеждат донякъде подходящи за обитаване — отбеляза сарен Гавах. — Изглежда ми носиш късмет, мой човек. Въпреки че и аз имам нюх към тези работи, не е лесно веднага да откриеш подходящо слънце с подходяща планета. Понякога опитите продължават доста дълго. Сега обличай комбинезона за биозащита, вземи оръжия от клас „превантивен“ и се приготви за излизане от паницата.

Натоварени с амуниции, те стъпиха върху късата, отровно-зеленикава растителност. По нея пълзяха, подскачаха и се извиваха всевъзможни твари, които не закъсняха да проявят интерес към тях. Опитът да бъдат разгонени с ултразвук не даде очаквания резултат резултат, но високочестотните електрически заряди свършиха добра работа.

Непознатите твари се разпръскваха по посоката на движението им и осигуряваха тесен и безопазен проход. По едно време пред тях се появи отвратителната паст на нещо средно между дебела змия и крокодил, после линейният дезинтегратор влезе в действие и го накара да изчезне.

— Още от стъпването ми тук, всичко наоколо не ми се понрави — промърмори Наставар. — Прекалено много гадини, задух и влага. Ако се изпепели цялата повърхност на планетата, ще се унищожи и хумусния слой на почвата. Стерилизацията е доста по-скъпа, да не говорим за рекултвицията след нея. Но има кой да вземе решение. Ние сравнително лесно си свършихме работата — открихме я. Ще поогледаме още малко и ще се върнем обратно в паницата. Който желае да я проучва по-подробно, да заповяда тук.

Срещу тях изникна странна двойка. Бавно премествайки корените си, някакво дебелостволо растение лениво поклащаше големия си, почти с двуметров диаметър мазен цвят, по който проблясваха безброй ситни капчици. Зад него също така бавно пристъпваше странно създание — при по-голяма фантазия приличаше на огромна синя маймуна. Имаше ококорени очи, широка дупка вместо нос, а увисналата й долна бърна откриваше застрашителни по размери зъби. Въпреки последния споменат атрибут, общият изглед на мутрата й издаваше ленивост и глуповатост. Екстравагантната двойка застина на десетина метра от тях, но като че ли в привидната й безобидност се бе стаила някаква заплаха.

— Един дявол знае какво са намислили тези срещу нас! — възкликна Наставар.

Преди да завърши с останалите съмнения, стеблото на растението се разтегна като ластик и мазният цвят покри тялото му в плътен капан, от когото останаха да стърчат навън подметките на ботите му. Хванало плячката си, зеленото чудовище започна да я примъква назад. Барса извади силенсовия лазер и с мълниеносен разряд преряза стеблото на растителното чудовище, което бе започнало да се удебелява. Маймуноподобното хукна да бяга, а цветът бавно се разтвори и изплю плячката си. Наставар лежеше върху зеленината на терена, а по комбинезона му се забелязваха ситни дупчици. Мнимият пикотек го повдигна, нарами го и тръгна обратно към дисковидния кораб. След като с усилие вмъкна в него товара си, той го херметизира и включи системата за стерилизация. После постави господаря си на роботизираното медицинско ложе и изчака резултата. Получената диагноза застави вградените манипулатори да изстрелят няколко тънки струйки с високо налягане, те се впиха в кожата на пациента и не след дълго, той се размърда.

— Много добре, мой човек. Изглежда си ми спасил живота — простена сарен Гавах, докато се опитваше да стане. — Кой би могъл да предположи подобно коопериране? Маймуна да ходи на лов с растение и после да си разделят плячката! Сигурно тя има някакъв мозък в тиквата си и еколозите веднага ще се развикат, а това затруднява колонизацията. Предлагам да си починем и после да продължим с работата, но не тук, а на съвсем друго място.

По повърхността на следващата открита планета вилнееха пясъчни бури, а още по-следващата бе окована от вечни ледове. След още двайсетина други неподходящи намериха една, която даваше някакви надежди. Изглеждаше подходяща за заселване. По повърхността й не се разхождаха едри и разумни хищници, микроскопичните организми не бяха развили вредни навици.

— Най-сетне със сигурност заработихме добро заплащане — доволено произнесе Наставар след първата им разходка из околността. — Събитието заслужава да бъде полято, понякога съм се връщал без нищо. Приберем ли се у дома, цял месец ще си почиваме. Ще си търсим нежни половинки, а аз ще играя и на „триста и едно“, в реда на нещата е.

„Това е за предпочитане“ — помисли Барса доволен от приключването на рисковата работа. Но все пак да откриваш нови светове бе по-увлекателно, отколкото да дебнеш добър бакшиш в хотелите. Той извади от домакинския шкаф бутилка с алкохол и я отвори.

— Всъщност не е зле да прегледаме още някоя друга планета — разсъди по някое време господарят му. — Така или иначе, вече сме започнали, освен това ни върви. Най-доброто е, когато направените разходи се оправдават с голяма печалба — дълбокомислено продължи той и отпи голяма глътка от бутилката. — Не разсъждавам ли правилно?

— Сарен Гавах винаги правилно мисли — написа/каза Барса.

— Така те искам. Вземи, пийни си и ти.

Късметът вероятно ги преследваше, защото твърде скоро откриха следващата „годна“ планета, която изглеждаше дори по-подходяща от предишната. При задължителните няколко обиколки около нея, уредите на паницата засякоха богати рудни находища, изобилие на вода и годна за обитаване атмосфера. Липсваха признаци на разумна дейност, по-голяма част от материците й бяха покрити с гъсти гори, оставаше само да установят дали из тях се скитат опасни животински видове.

Привършили със стандартните процедури, съпътствуващи приземяването и попрегърбени от тежкия товар на оръжията, те излязоха извън кораба. Подметките на ботите им потракваха по здравата камениста почва.

— Петстотин метра до близката гора, осемнадесет градуса температура по целзий и никакви гадове — отбеляза Наставар. — Прилича на добро начало, да продължаваме нататък.

Полумракът, който ги обгради между високите, подобни на борове дървета, не беше от най-приятните. Наоколо витаеше странна и напрегната тишина. Барса се влачеше след шефа си и по едно време започна страхливо да се обръща. Минутите се изнизваха бавно, не се усещаше полъх на вятър, преместил клонка, нито шум от движение на животни и птици.

— Тази гора започва да ми лази по нервите. И при тебе ли е така, мой човек? — попита сарен Гавах по някое време и сам си отговори: — Дори да е така, длъжни сме да разберем какво се крие в нея.

Полумракът пред Барса започна да се сгъстява и се превърна в черно кълбо, чиято повърхност леко потрепваше.

— Хей, ти, лъжецо! Накъде си се запътил? — попита някой Барса, а въпросът директно прозвуча в мозъка му. — Защо имитираш това, което не представляваш? — продължи непознатият вътрешен глас. Нещастен мързеливец, измамил си господаря си и ще си получиш заслуженото.

"Дали разговарям със себе си? Възможно ли е да полудявам? — запита се фалшивият пикотек, после настъхна от ужас. Бяха попаднали на едно от най-страшните създания във вселената, наречено мнемоничен смукач. Беше научил за тях от търговеца в хотела, от когото бе откраднал хипнофиксатора. Веднъж настанили се на някоя планета, тези ужасни същества унищожаваха всичко живо, обитаващо повърхността й, като парализираха нервната му система и способността му за мислене. Единственото по-положително, което си спомни, бе че тези безтелесни твари не действуваха мигновено, а обичаха да се погаврят с разумните видове. Следователно му оставаше съвсем малко време.

Той усети огромна умора, като че ли нещо стягаше съзнанието му в неумолим обръч. Като в просъница забеляза падналия пред него Наставар, след това инстинктивно посегна към колана си, откачи от халката му малък кръгъл предмет и с последно усилие го запрати във вътрешността на черното кълбо. Беше ентропийна граната, предназначена за употреба само в извънредни ситуации.

„Ооо, измами ме!“ — простена гласът в съзнанието му, последвана от звук като от спукан балон и полумракът пред него възвърна предишния си вид. Въпреки настъпилия жесток студ, той се затича към шефа си, подхвана го под мишниците и го повлече назад. Падналите по земята изсъхнали дървесни игли помагаха при влаченето на тежкото тяло, но в даден момент Барса почувства, че се намира на края на силите си. За щастие след още няколко минути достигна до открито пространство, а Наставар неочаквано се размърда.

— Къде се намирам, по дяволите! — изруга той и се изправи. — Какво беше това чудо, мой човек?

— Тук мнемонични смукачи, един от тях нападнал нас двамата — написа/рече слугата му.

— За втори път ме спасяващ. Никога досега не съм имал вземане-даване с такъв умен пикотек. Да пукна, ако не удвоя бъдещата ти сметка в банката. Давай по-бързо да изчезваме, докато отново не сме срещнали подобна гадина.

Във вътрешността на кораба, Барса сериозно се замисли за собственото си бъдеще. Наставар Гавах бе свикнал с опасната си професия и перспективата да остави костите си в някое вонящо блато или мрачна гора изглежда не го впечатляваше. Същевременно чувството на страх в мнимия пикотек се смесваше с радостта от победата над едно от най-отвратителните същества в космоса. Той се колебаеше между тези две настроения и вземането на някакво решение не му се удаваше. Реши да го направи след завръщането им на Ригел ІІ.

Упоритостта, опитът и твърдоглавието на сарен Гавах бяха пословични. Тези две качества му помогнаха да открие нова планета, която също притежаваше качества за заселване. По- голямата й част беше покрита от океани, всред които бяха разпръснати огромни по площ острови. Климатът в по-голямата й част можеше да се определи като субтропически, растителността върху сушата беше буйна и липсваха пустини.

Местността, в която се приземиха бе покрита с високи и гъсти храсти, между които пробягваха дребни животинки. Във висините прелитаха ята от птици, светилото в чистото небе грееше не по-лошо от това на родната им планета. Околността бе покрита с красивите цветове на непознати растения, по които пъплеха множество насекоми. Обзорната панорама изглеждаше достатъчно красива.

— Отново уцелихме десятката — установи Наставар и го обхвана идилично настроение.

Той се наведе, откъсна някакво цвете и го помириса с видимо удоволствие. Вниманието му бе привлечено от друго, може би още по-красиво, после от трето, отстоящо на няколко крачки по-нататък. В ръцете му започваше да се оформя пищен букет и постепенно се отдалечаваше от кораба. Поведението му не изглеждаше много типично за един закален в премеждията откривател на нови светове.

„Сигурно някоя жена му е изпила акъла“ — предположи Барса без да престава да го следи с поглед. И при едно от поредните навеждания на шефа му, иззад храста зад него се появиха няколко голи фигури. Появата им щеше да бъде приятна, ако в горните им крайници не се намираха къси копия, насочени към широкия му гръб.

— Пази се! — неволно изрева той и веднага осъзна, че с мимикрията му безвъзвратно е свършено.

Реакцията на неговия господар бе мигновена. Смъртоносните стрелички на игления му касетъчен деструктор се разпръснаха ветрилообразно, впиха се в телата на нападателите, след това се взривиха и ги превърнаха в каша от плът и кости. Захвърлил букета, Наставар се затича обратно. Докато се той се приближаваше приближаваше към него, предалия себе си пикотек почувства силен удар, който го повали на земята. Падайки, усети как над главата му изсвистя нов сноп от деструкторни иглички и с периферното си зрение успя да забележи паднали и бягащи фигури, които се изпокриха в околните храсталаци.

— Проклети аборигени, и тук ударихме на камък — едва не проплака сарен Гавах и започна да изригва възможните най-груби ругатни. — Ама ти, мой човек, наистина си човек. Защо бяха нужни цирковите ти изпълнения?

Барса Навар огледа смачканият от хвърленото копие хипнофиксатор, който висеше като дрипа на колана му и се сети, че ако попадението беше някъде другаде, щеше да изглежда като патица, нанизана на шиш. Не му оставаше нищо друго, освен да въздъхне с облекчение и да се впусне в закъснели обяснения. С превъплощението му вече беше свършено.

— Какво ти е истинското име? — благосклонно го запита Наставар, след като той приключи с обясненията. — Да ти призная, този път и двамата си помогнахме, но като че ли резултатът е три на едно в твоя полза. Установих, че съвсем не си глупав, дори в истинскиа си вид ми изглеждаш по-приятно. Повече не ми трябват пикотеци, такъв като тебе ми е достатъчен. Вече си наумих нещо, но не зная дали сега да ти го предложа. Да се връщаме в паницата, за този рейд направихме, каквото направихме. Резултатът е задоволителен.

Докато разтоварваха багажа си, Барса го погледна изпитателно и попита:

— Какво искаше да ми казваш?

Бившият му господар постави едно от оръжията на определеното му място, почеса се по тила и рече:

— Предлагам ти да ми станеш съдружник. Приемаш ли?

— Да, ако разделяме печалбата по равно — пристигна бърз и точен отговор. — Независимо от твоите предварително направени инвестиции.