Октав Мирбо
Градината на мъките (15)

V

Градината на мъките заема пространно четвъртито място в центъра на затвора, заградено с каменни стени, забулени от гъсти храсталаци и пълзящи растения. Тя е направена към средата на миналия век от Ли-Пеханг, подинтендант на императорските градини и най-учен китайски ботаник. В сбирките на музея Гиме се пазят много описания, посветени на неговата слава, и много любопитни гравюри, възпроизвеждащи най-важните му работи. Чудните градини на Киев — еднички в Европа, които могат да ни задоволят — му дължат много, що се отнася до техническата страна, до цветната украса и архитектурата на пейзажа. Но и те са още далеч от чистата красота на китайските образци. Според Клара там липсва художествената привлекателност на контрастите: растителност и мъчения, цветя и кръв.

Каменистата и песъчлива почва, каквато е цялата околна равнина, тук е изхвърлена и заменена, въпреки големите разноски, с девствена почва от другия бряг на реката. Разправят, че повече от тридесет хиляди работници са се издавили в реката през време на това колосално превозване на земя, което продължило двадесет и две години. Тези човешки жертви не отишли напразно. Техните трупове, размесени с почвата — понеже ги заравяли в нея — я обогатили със своето бавно разлагане, макар че и без това тя е превъзхождала по изобилие на естествен чернозем почвата и на най-фантастичните тропически лесове. Нейната невероятна производителност, далеч още неизтощена, се поддържа от нечистотиите на затворниците, от кръвта на умъртвените и от разните остатъци месо, което се донася всяка седмица от тълпата посетители; тези отпадъци, внимателно събрани и изкусно преработени в специални торилници заедно с всекидневните трупове на умиращите затворници, образуват прекрасен компост, който растенията жадно поглъщат, като стават по-буйни и по-красиви. Множество вади, отбити от реката и разпределени по цялата градина, поддържат във въздуха, според нуждата на културите, хладина и влага и доставят вода на басейни и канали, дето са запазени почти навред изчезналите зоологически породи, като прочутата риба с шест гърбици, възпята от Ю Син и от нашия съотечественик, поета Роберт де Монтескьо.

Китайците са неподражаеми градинари и стоят много по-горе от нашите, които със своето незачитане и престъпно кръстосване само обезобразяват растенията. Това са истински злодеи и чудно ми е защо досега в името на световния ред не са издадени против тях строги наказателни закони. Би ми било даже приятно, ако вместо бъдните убийци безмилостно гилотинираха тях: социалната „селекция“ на убийците е по-похвална и великодушна, понеже по-голямата част от нарочените жертви са стари и грозни жени и низки буржоа, съществуването на които е оскърбление за живота. Нашите градинари, освен че обезобразяват трогателната прелест на простите цветя, но са си и позволили да ги кръщават с имената на стари генерали и безчестни политици, както това е с крехкостта на розите, със сияещия като звезда повет, с небесното великолепие на делфинията, с хералдически тайнствените ириси, със срамежливите теменуги. Нерядко ще срещнете в нашите цветарници ириси с името на генерал Аршинар! Има нарциси — нарциси! — с чудовищното име Триумф на президента Феликс Фор; ружи, които без протест приемат смешното название Траур по господин Тиер; теменуги — боязливи, зиморничави и изящни теменуги, за които имената на генерал Скобелев и адмирал Авелан не са оскърбителни прякори!

Истински художници и простодушни поети, китайците набожно са запазили любовта и благоговението към цветята и са ги наименували с грациозни аналогии, с образи, които навяват блянове, с чисти или сладострастни имена, които увековечават и хармонират в нашето съзнание доставените от тях усещания на нежно очарование или безумно опиянение. Така божура, едно от най-любимите им цветя, китайците обозначават, съобразно с неговата форма и цвят, с прелестни имена, образуващи нещо като поема или роман: Млада девойка, предлага своите гърди, или: Спящата под луната вода, или: Слънце, което блести в гората, или: Първото желание на легналата девица, или: Дрехата ми не е вече бяла, защото Синът на слънцето, като я разкъса, опръска я с розова кръв, или пък: Аз се наслаждавах в градината с моя възлюбен.

Разказвайки ми тези прелестни подробности, Клара извика възхитена и, като тупна о земята с жълтите си чепици, каза:

— И тези божествени поети ги наричат маймуни и диваци, защото нарекли цветята Аз се наслаждавах в градината с моя възлюблен!

Китайците имат право да се гордеят със своята Градина на мъките, която е може би една от най-прекрасните в целия Китай, въпреки че той има и други великолепни градини. В нея са събрани най-редките видове на тяхната флора, както най-нежните, така и най-величествените; такива, които се срещат по ледените планини и по огнените пустинни равнини и такива отровни и тайнствени растения, които обитават най-непроходимите лесове и които суеверното простолюдие е дарило с душа на зли гении.

Как попаднахме на това място? Не помнех. Пред нас внезапно се отвори една врата в стената на мрачния коридор. И ненадейно, като под вълшебната пръчка на някоя фея, пред мен се откри небесна светлина и далечни хоризонти! Аз гледах заслепен от меката и милостива небесна светлина, от големите гълъбови сенки на дърветата върху тревата. Недалеч от нас, на една от моравите пръскаше вода, в която играеха всички цветове на дъгата и пред която тревата и цветята изглеждаха като скъпоценни камъни.

Гледах жадно, без насита. Даже не се питах и действителност ли е това или сън. Нищо не мислех, нищо не продумвах, а Клара непрестанно говореше. Не я слушах, нито я чувствувах при себе си. В тоя момент тя бе тъй далеко от мен! Тъй далечен бе нейният глас… И тъй непознат!

Най-после дойдох на себе си и си спомних защо и как съм попаднал на това място!

На излизане от ада, цял пребледнял от ужас при вида на осъдените, с обоняние, отровено от вонята на разкапването и смъртта, и с уши, в които още звучеше воят на мъчениците, при вида на тая градина аз внезапно се успокоих и с наслада поемах пропития от тънки и меки аромати въздух.

До мене имаше една скамейка от бамбукови клони под сянката на грамаден ясен, чиито пурпурни листа отразяваха слънчевата светлина и даваха илюзия за рубиново кубе. Аз седнах, или по-скоро паднах на тая скамейка. Едва не ми се зави свят от непознатото ми дотогава сладострастие, което разливаше тоя радостен и великолепен живот.

Клара се наведе над мен като грях със своите червени устни, прилични на пурпурно цветче, със зелените си очи като неузрели бадеми и сочейки ми с широк замах градината, каза:

— Гледай, драги, какви чудни артисти са китайците и как са съумели да направят природата съучастница в своята изтънчена жестокост! В нашата безобразна Европа, която не разбира същността на красотата, убийствата се извършват тайно по затворите или пък публично по площадите сред просташка и опиянена от вида на кръвта тълпа. Тук оръжията за изтезания и смърт — колове, бесилки и кръстове — се издигат сред цветя, сред дивното очарование и дивното мълчание на цветята. Глупец! Глупец, който нищо не разбира! Случвало ли ти се е някога да присъствуваш на празник, когато си болен или печален? Нали красотата на обстановката усилва и изостря твоята печал. Това е нетърпимо усещане. Помисли пък какви чувства ще изпитва тук осъденият на смърт. Помисли колко се усилват неговите мъки, телесни и душевни, от обикалящото го великолепие. И колко е страшна, безгранично страшна неговата агония, сърце мое!

— Аз мислех за любовта — прекъснах я с упрек. — И ето вие ми говорите пак, като винаги, само за мъки!

— Без съмнение! Защото то е все едно и също.

Тя стоеше до мен, облегната на рамото ми. Червената ясенова сянка я обливаше със светъл пламък. Седна на скамейката и продължи:

— Навсякъде, където има хора, има и мъки. Аз нищо не мога да сторя против това, мое дете; аз се старая да се приспособя и да се наслаждавам. Защото кръвта е скъпоценно възбудително средство за наслади. Тя е виното на любовта.

С края на чадъра си тя начерта на пясъка няколко наивно безсрамни фигури и каза:

— Мислиш ли, че имам китайците за по-кръвожадни от нас? По-кръвожадни от нас, англичаните? По-кръвожадни от вас, французите? Във вашия Алжир видях следното. Войниците уловиха в плен араби. Бедни араби, чието престъпление се състоеше в това, че са избягали от жестокостите на своите покорители. Полковникът заповяда тутакси да ги умъртвят, без съд, без разпит. Те бяха тридесет души. Изкопаха в пясъка тридесет дупки и ги заринаха в тях голи, до шия, като им оставиха главите на слънчевия пек… И за да не умрат скоро, поливаха ги от време на време като зелки. След половин час клепачите им се подуха, очите им излязоха из орбитите си. От широко разтворените им уста излизаха подутите им езици, а кожата на главата се пукаше и зачервяваше. О, аз си спомням страшното впечатление, което изпитах в Канди, старата и мрачна столица на Цейлон, на стъпалата на храма, дето англичаните по най-глупав начин, без да причиняват даже болки, заклали малките Моделиарски принцове, които легендата ни рисува тъй мили, изпълнени с чиста, свещена и невъзмутима прелест, със златни венци и скръстени тънки ръце. Аз почувствувах, че на тези стъпала, на тези свещени стъпала, още неизмити от кръвта през осемдесетгодишното жестоко владичество, се е извършило нещо по-ужасно от едно просто убийство: умъртвяване на една рядка, трогателна и невинна красота. Където и да се появи цивилизацията, тя покрива всичко с кръв и с мъртви развалини. Тя може да каже като Атила. „Дето стъпи конят ми, там трева не расте.“ Погледни наоколо! Няма зърно пясък, неопръскано с кръв… И тези песъчинки какво са, ако не прах на смъртта? Но как кръвта е оплодила тоя прах! Погледни! Каква буйна трева, какво изобилие на цветя! И навсякъде любов!

Лицето на Клара доби по-благороден изглед. Нежна меланхолия смекчи помраченото й лице и замъгли зеления пламък на очите й. Изведнъж тя попита:

— Но аз ти досаждам, нали? Сама не знам защо ти приказвам всичко това. Това няма никаква връзка. Аз съм се побъркала!

— Не… Не, мила Клара — отвърнах, като й целунах ръката, — напротив, аз ви обичам, когато ми говорите такива неща.

Тя се оживи. В погледа й се четеше благородна ненавист. Забравяйки за мястото, дето бяхме, за своя неотдавнашен престъпен ентусиазъм и за кръвожадната си екзалтация, тя каза:

— Навсякъде, където е нужно да се оправдае със законни мотиви пролятата кръв, да се освети пиратството, да се благославят насилията, да се покровителствува нечестната търговия, ще видите този британски Тартюф да преследва под различен предлог чудовищно завоевателно дело. Впрочем, той напълно е достоен за своя конкурент — католическия мисионер, който също като него разпространява цивилизацията чрез пожари, саби и байонети… Уви! Целият Китай е наводнен и се разяжда от тези два бича… Още няколко години и тази чудна страна, която аз тъй много обичам, ще загине!

Изведнъж тя стана и извика:

— А камбаната, мили мой! Не се чува вече камбаната. О, боже мой… той е умрял! Няма да го видим! Ти си причина…

— Защо ще бързаме, мила моя Клара? Ще видим достатъчно ужаси. Приказвай ми както сега; тъй се опивах от твоя глас, тъй се любувах на очите ти…

Тя нетърпеливо ме прекъсна:

— Бързо! Бързо! Ти не знаеш какво говориш! Погледът й стана отново строг, гласът й почна да се задъхва и на устните й се появи изражение на непреклонност, жестокост и чувственост.

Алеята, по която тръгнахме, бе заградена с праскови, череши, кайсии и бадеми: едни ниски и чудно подкастрени, други растяха свободно, на групи, разхвърляли навсякъде дълги клони, натежали от цветове.

Клара вървеше доста бързо, без да забелязва тая красота. Лицето й бе помрачено, очите й горяха. Струваше ми се, че тя върви, увлечена от някаква разрушителна сила. Говореше нещо, но едва я чувах. Думите „смърт“, „мъки“, „любов“, които непрестанно се сипеха от нейните устни, долитаха като далечно ехо.

Ние продължавахме да вървим един до друг. Пред нас се разкриваха нови зрелища: чудновати като сънища божури, гълъбови храсталаци, свежо боядисан жив плет, къдрави магнолии, дребни кедри, разрошени като коси аралии, високи треви.

Изведнъж Клара спря, като да бе грубо задържана от невидима ръка.

Безпокойна, нервна, с пулсиращи ноздри, тя поемаше въздуха подобно на кошута, която души в простора миризмата на мъжкар, тръпки — предвестници на полова възбуда — полазиха по цялото й тяло. Устните й веднага почервеняха и набъбнаха.

— Ти почувствува ли? — попита тя глухо.

— Чувствувам благоуханието на божурите, с което е пропита цялата градина — отвърнах.

Тя нетърпеливо тупна с крак.

— Не това! — Ноздрите й се разтвориха още повече и очите още повече заблестяха. Тя каза: — Мирише, както когато те обичам!

Бързо се наведе до едно растение, thalictrum, край алеята, с дълго, тънко и клонесто стебло, право и ясновиолетово. Всяко пазвено клонче излизаше от влагалище, подобно на слонова кост и завършваше с грозд дребни цветчета, притиснати едно до друго и покрити с цветен прашец…

— Ето… ето! О, мой мили!

Наистина, от това растение излизаше силна, пропита с фосфати миризма. Клара откъсна един стрък и ме накара да помириша тая странна миризма, после ми нацапа лицето с цветния прашец.

— О, драги!… Скъпи! Какво хубаво растение! И как ме упоява! Как ме разпалва! Чудно ли е, че има растения, които миришат на любов? Защо, а? Не знаеш? А аз знам. Виж колко много цветя има тук, които със своята форма ни напомнят за любовта. Чрез тия форми и миризми природата ни казва: „Любете се! Любете се! Живейте като цветя… любовта е всичко!“ Кажи и ти: Любовта е всичко! О! Кажи по-скоро, мое миличко прасенце, мое обожаемо прасенце…

Тя продължаваше да поема миризмата на растението и да дъвче грозда, чийто цветен прашец се полепяше по устните й. Изведнъж заяви:

— Иска ми се тъй да ми мирише в градината, в стаята ми, в цялата къща… Помириши, сърце мое, помириши! Тия цветя! Не ги гледай… не ги гледай. По-добре ще ги видиш после, след зрелището на страданията, след зрелището на смъртта… Тогава ще видиш колко са красиви и каква огнена страст възбуждат техните аромати! Помириши си още малко, миличкий! Попипай гърдите ми… Колко са възбудени! Те повдигат копринената ми дреха, като да са запалени от страст. Това е прелестно… Да вървим…

Тя затича, като държеше стръка от странното растение в устата си; лицето й бе пожълтяло от цветния прашец.

На завоя на една алея срещнахме двама носачи, които носеха на носилка топка окървавено и оголено месо, което е било някога човек, но забелязваше се, че по някакво чудо то още дишаше. Пътят, по който бяха минали, беше белязан от червени кървави следи.

Клара откъсна две ружи и ги положи на носилката мълчаливо и с трептяща ръка. Носачите зверски се усмихнаха, като откриха черни дупки и лакирани зъби. Когато носилката отмина, Клара каза:

Виждам камбаната… Виждам камбаната…