Стивън Кинг
Цикъл на върколака (7)

Юли

Отмениха честването на Четвърти юли.

Най-близките хора на Марти Козлоу изобщо не се трогват от новината, не проявяват съчувствие към него. Вероятно не разбират колко страда момчето.

— Престани да мрънкаш — сопва се майка му — винаги се държи сурово с него и мислено оправдава повелението си, като си казва, че няма намерение да разглезва сина си само защото е сакат и до края на живота си ще бъде прикован към инвалидната количка.

— Докато се обърнеш, ще дойде следващият Четвърти юли — заявява баща му и го потупва по гърба. — Догодина празникът ще бъде още по-тържествен, ще си изкараме чудесно. Повярвай ми, приятелче! Тъй, я!

Хърман Козлоу е учител по физическо възпитание в началното училище и почти винаги говори на сина си с глас, който Марти мислено нарича гласа на Големия приятел, и все повтаря „тъй, я!“. Всъщност Хърман се изнервя в присъствието на момчето.

Заобиколен е от буйни хлапета, които непрекъснато се надбягват, играят бейзбол, устройват състезания по плуване. Понякога, докато ръководи поредното състезание, Хърман забелязва, че Марти седи наблизо в инвалидната си количка и наблюдава връстниците си. Погледът на момчето го изнервя и гой пуска в употреба гръмливия глас на Големия приятел, повтаря „тъй, я!“ и нарича сина си „приятелче“.

— Ха-ха, най-сетне и на теб да не ти се изпълни някое желание! — злобно се изсмива сестрата на Марти, когато гой се опитва да сподели с какво нетърпение е очаквал празника, как от сърце се радва на цветята от светлина, които разцъфват в небето над градското землище, последвани от приглушени звуци, напомнящи на изстрели, отекващи сред хълмчетата около града. Кейт е с три години по-голяма от брат си, който е на десет, и е убедена, че всички го обичат само защото е безпомощен инвалид. Сега не скрива задоволството си, че зарята няма да се състои.

Дори дядо Колзоу, на когото Марти е любимец, този път не прояви очакваното съчувствие, а отсече:

— Не са отменили Шетвърти ули, момше. — Както винаги думите му бяха почти неразбираеми заради силния му акцент. Разговорът се беше провел преди два дни, на 2 юли, когато Марти бе изкарал на верандата инвалидната си количка, захранвана от акумулатор. Дядо Козлоу държеше чаша шнапс и се взираше в затревената поляна, която се спускаше под наклон към гората. — Отмениха само фойерверките и ти знаеш защо — промърмори.

Марти наистина знаеше причината. Зарята нямаше да се състои заради убиеца, когото във вестникарските публикации наричаха Престъпника на пълнолунието. Още преди лятната ваканция момчето бе чуло съучениците си да шепнат, че Престъпника на пълнолунието не е човек, а свръхестествено същество, например върколак. Марти не вярваше на слуховете — в края на краищата върколаци има само във филмите на ужасите — ала бе почти сигурен, че престъпленията са извършени от умопобъркан, който убива само при пълнолуние. Зарята беше отменена заради проклетия полицейски час.

През януари, докато седеше в количката си до френския прозорец и гледаше как леденият вятър завихря снега над заледената поляна, или пък заставаше на входната врата, неподвижен като статуя, прикован в шините, поддържащи краката му, и наблюдаваше как децата се спускате шейни по хълма, само мисълта за зарята го утешаваше. Представяше си как през горещата лятна нощ отпива от чашата с ледена кока-кола и се взира в небето, в което разцъфват рози от разноцветни светлини, въртят се огнени колела, а накрая фойерверките изобразяват американското знаме.

Ала тази година зарята е отменена и независимо от изявленията на този или онзи Марти страда, защото сякаш са обрекли на смърт самия празник… неговия празник.

Само чичо Ал, който пристигна по пладне за традиционния обяд, на който поднасяха пъстърва с гарнитура от пресен грах, разбра какво изпитва момчето. Съчувствено го изслуша, без да обръща внимание на мокрите си бански гащета, от които капеше вода и образуваше локвичка на верандата. До слуха им долитаха смеховете на останалите членове на фамилията, които плуваха в новия басейн от другата страна на къщата.

Марти приключи обясненията си и тревожно изгледа чичото:

— Разбираш ли какво ме измъчва? Не ме е яд, задето съм сакат, както твърди Кати, фойерверките за мен не са символ на националния ни празник, както си мисли дядо. Само че не е честно да ти отнемат нещо, което си чакал толкова дълго… не е честно да отменят зарята заради прищевките на Виктор Баул и на загубените градски съветници. Знаеш ли, четяла година живея за този ден? Ясно ли ти е какво изпитвам?

Настъпи мъчителна тишина, докато чичо Ал обмисляше отговора си. Чу се плющенето на трамплина, последвано от одобрителния вик на Хърман Козлоу:

— Браво, Кейт! Тъй, я! Браво, момичето ми!

Чичо Ал най-сетне промълви:

— Разбирам какво ти е, момчето ми. Май измислих нещо, което поне малко ще те утеши. Какво ще кажеш сам да отпразнуваш Четвърти юли?

— Сам ли? Как?

— Ела с мен до колата. Имам нещо, което ще те зарадва… ела, ще ги покажа. — Преди Марти да продължи да го разпитва, той тръгна по пътеката, опасваща къщата.

Инвалидната количка се движеше почти безшумно по асфалта, отнасяйки Марти далеч от звуците, идващи откъм басейна — плискане на вода, смехове, плющенето на пружиниращия трамплин… далеч от гръмливия глас на Хърман Козлоу. Той не чуваше шума на електрическата инвалидна количка — бе свикнал с жуженето на електромотора, което заедно с потракването на шините му съпровождаше придвижването му.

Чичо Ал караше двуместен мерцедес кабриолет, Марти бе чувал родителите си неодобрително да мърморят по адрес на колата, дори майка му веднъж бе казала, че това е ковчег за двайсет и осем хиляди долара, но той беше луд по спортния автомобил. Веднъж чичо му го беше повозил — шофираше по черния път с висока скорост, може би със сто и двайсет километра в час. Марти така и не разбра каква е била скоростта, защото чичото засмяно беше извикал:

— Ако не знаеш, няма да те е страх!

Само че Марти изобщо не се страхуваше. Толкова се смя, че на другия ден коремът още го понаболяваше.

Когато приближи с количката до мерцедеса, чичо Ал извади от жабката пакет, увит с целофан, и го постави на скута му:

— Заповядай, момчето ми. Честит празник.

Първото, което Марти забеляза, бяха йероглифите на етикета. А като видя какво има вътре, сърцето му затуптя до пръсване. Кутията беше пълна с фойерверки.

— Обърни внимание на тези пирамидки — заобяснява чичото.

Марти, който беше онемял от радост, понечи да проговори, но от гърлото му не излезе нито звук.

— Запалваш фитилите, после слагаш пирамидите на земята, а от тях ще изригнат многоцветни светлини, като че дракон бълва огън. Тръбичките, от които излизат пръчици, се поставят в празна бутилка и като ги запалиш, стават истински ракети… разбира се, има и от онези, които наричат фишеци. Обаче ти препоръчвам да ги гръмнеш чак утре, защото… — Той кимна към басейна.

— Благодаря — задъхано изрече Марти. Най-сетне езикът му се беше развързал. — Много ти благодаря!

— Само си трай, ако те питат откъде ги имаш. Покри тото мляко котките не го лочат, нали?

— Да, да — избърбори момчето, макар да нямаше представа какво общо имат млякото и котките с фойерверките. — Ама… на теб не ти ли трябват, чичо Ал?

— Ще си купя други. Знам един магазин в Бриджтън, който довечера ще работи до късно. — Сложи ръка на главата му и добави: — Задръж топката, докато всички си легнат. Съветвам те даже пускаш от по-шумните, че ще събудиш кьораво и сакато. И гледай някоя бомбичка да не ти откъсне ръката, защото майка ти няма да ми проговори до края на живота си.

Засмя се, качи се в колата и включи двигателя, който изрева като разярен звяр. Махна за сбогом и потегли, докато момчето още търсеше подходящи думи да изрази благодарността си. Марти проследи с поглед отдалечаващия се автомобил и преглътна, за да не се разплаче. После пъхна пакета с фойерверки под ризата си и подкара инвалидната количка към къщи. Добра се до стаята си и нетърпеливо зачака падането на нощта, когато всички ще заспят и той ще отпразнува своя Четвърти юли.

Тази вечер си ляга пръв. Майка му идва да го целуне за лека нощ. Докосва с устни челото му, извръщайки поглед от краката му, които стърчат като пръчки изпод завивката.

— Добре ли си, Марти? — пита го.

— Да, мамо.

Тя се поколебава, сякаш иска да добави нещо, после поклаща глава и излиза.

Кейт също се появява. Не го целува, а се навежда толкова близо, че гой усеща миризмата на хлор, лъхаща от косата й, и прошепва:

— Разбра ли, че няма да получаваш всичко, каквото желаеш, само защото си сакат?

— Ще се учудиш, ако разбереш какво съм получил — прошепва в отговор той, а сестра му присвива очи и изпитателно се взира в него. Сетне се врътва и излиза.

Последен идва баща му, сяда на ръба на леглото и заговаря с гласа на Големия приятел:

— Всичко наред ли е, момчето ми? Май доста раничко си лягаш.

— Поуморих се, тате.

— Горе главата, приятел. — Потупва го по крака с голямата си длан, неволно потръпва и поривисто се изправя: — Съжалявам за фойерверките, ама почакай до догодина — славно ще си празнуваме. Тъй, я! Лека нощ, да спиш в кош!

Марти се усмихва, обзет от радостни мисли.

С нетърпение очаква всички да си легнат, нижат се мъчителни минути. Телевизорът в дневната още работи, разнася се смехът на невидимата публика, който придружава комедийните сериали. Кейт пронизително се киска. Дядото шумно пуска водата в тоалетната. Майката на Марти провежда безкраен разговор тю телефона — честити някому празника и изразява съжаление, задето зарята няма да се състои, но при дадените обстоятелства всички трябва да проявят разбиране, нали? Да, Марти е много разочарован… Като привършва разговора, се засмива — никога не се смее, когато е близо до сина си.

Стрелките на часовника пъплят едва-едва, минава седем и половина, осем… девет, а момчето току прокрадва ръка под възглавницата, за да се увери, че скъпоценният пакет е там. Около девет и половина, когато луната се издига, облещва се през прозореца и облива стаята със сребриста светлина, в къщата най-сетне настъпва тишина.

Кейти изключва телевизора и се запътва към стаята си, като негодува, че през лятото всичките й приятелки си лягат късно. Родителите на Марти остават още малко във всекидневната и разговарят почти шепнешком. Сетне… …сетне той сигурно се е унесъл, защото отново докосва вълшебния пакет и осъзнава, че в къщата цари мъртвешка тишина, а лунната светлина е станала още по-ярка… толкова ярка, че в стаята се прокрадват сенки. Изважда пакета и кутийката кибрит, която предварително е пъхнал под възглавницата. Напъхва горнището на пижамата си в панталона, скрива пакета и кибрита в пазвата си и се подготвя да стане от леглото.

Това е истинско изпитание, но поне не е болезнено, както си мислят повечето хора. Вкопчва се в таблата, изтегля се до седнало положение, после хваща един след друг краката си и ги прехвърля през ръба на леглото. Използва само едната си ръка, с другата се държи за перилото, което започва от леглото и опасва цялата стая. Веднъж беше опитал да прехвърли с две ръце безжизнените си крака и бе паднал с главата надолу на пода. Трясъкът беше толкова силен, че всички бяха дотичали в стаята му.

— Харесва ти да устройваш представления, а, тъпако? — гневно му прошепна Кейт, след като му помогнаха да седне на количката, а той избухна в лудешки смях, въпреки че на слепоочието му изскочи цицина, а разцепената му устна кървеше. — Сигурно искаш да пукнеш! — Разплака се и тресна вратата след себе си.

След като вече е седнал на ръба на леглото, Марти избърсва дланите си в пижамата, за да не се плъзгат от потта, сетне се вкопчва в перилото и бавно се придвижва до количката. Безполезните му крака сякаш тежат като олово и се влачат зад него. Сянката му пълзи по пода.

Количката е застопорена със спирачката и той е лекота се прехвърля на седалката. Дълбоко си поема дъх и се ослушва, но къщата е притихнала. „Препоръчвам ти да гръмнеш фишеците чак утре“ — бе казал чичо Ал и сега, когато е обгърнат от мъртвешката тишина, Марти осъзнава, че съветът е бил правилен. Ще отпразнува Четвърти юли, без никой да разбере… поне до сутринта, когато ще намерят на верандата обгорелите картонени обвивки от фойерверките… и когато неговата заря ще е приключила. „Ще изригнат многоцветни светлини, като че дракон бълва огън“ — бе обяснил чичото. Момчето си казва, че няма забрана за дракони, които безшумно бълват огън.

Освобождава спирачката и включва двигателя. В мрака проблясва кехлибарено оченце, следователно акумулаторът е зареден. Марти натиска бутона за десен завой и инвалидната количка послушно се завърта надясно. Тъй, я! Когато се озовава срещу остъклените врати към верандата, той натиска бутона за придвижване напред. Количката отново се подчинява, електромоторът тихо бръмчи.

Марти освобождава резето, натиска същия бутон и превозното му средство безшумно се плъзва на верандата. Той отваря вълшебната кутия с фойерверките и се озърта, запленен от лятната нощ — чува приспивната песен на щурците, усеща уханието на ветреца, който шумоли в короните на дърветата, вижда почти неземния блясък на луната.

Не може да чака повече. Изважда от кутията фойерверк, оформен като змия, запалва фитила и с безмълвен възторг я наблюдава как се уголемява като по магия, а от опашката й лумва синьо-зелен пламък.

„Четвърти юли! — мисли си Марти, а очите му сияят. — Да ми е честит Четвърти юли!“

Синьо-зеленият пламък се смалява, примигва и угасва. Марти запалва една от пирамидите и очаровано гледа как бълва огън, жълт като пуловера, който баща му облича да играе голф, защото смята, че му носи късмет. Преди да е изгаснала, той запалва втора и в мрака разцъфва тъмночервено цвете, досущ като розите, засадени край оградата около басейна. Разнася се миризма на изгорял барут и ветрецът я отнася надалеч.

Напипва плоския пакет с фишеците, отваря го и едва тогава си дава сметка, че звукът, който издават, напомня на тракането на картечница и ще вдигне на крак не само родителите му, но и съседите — ще настъпи истинска паника, сякаш е избухнал пожар или е станало наводнение. Крайният резултат е повече от ясен — едно десетгодишно момче на име Марти Козлоу ще бъде наказано да не напуска стаята си чак до Коледа.

Той отмества пакета, отново бръква в кутията и изважда най-голямата пирамида — истински „световен шампион“ — която е голяма почти колкото юмрука му. Запалва я, като изпитва едновременно страх и задоволство, и я хвърля.

Червена светлина, ярка като огньовете в ада, озарява нощта и хвърля алени отблясъци… внезапно Марти вижда как храстите недалеч от верандата се полюшват и се разтварят. Разнася се приглушен звук, едновременно напомнящ на кашлица и на ръмжене. Звярът се появява.

За миг остава неподвижен и сякаш души въздуха… сетне тромаво започва да се изкачва по склона към верандата, където Марти седи като вкаменен в инвалидната количка; очите му сякаш ще изскочат от орбитите си, притиснал е гръб към платнената облегалка. Чудовището е приведено, но очевидно ходи на задните си крака… също като човек. Червената светлина на фойерверка се отразява с демоничен блясък в зелените му очи.

Движи се бавно, а ноздрите му ритмично се разширяват. Надушва жертвата си, усеща безпомощността й. Марти също долавя миризмата на козината и на потта му, неговата свирепост. Звярът отново изръмжава. Горната му устна, която е с цвят на черен дроб, се разтегля и разкрива зъби, подобни на бивни. Светлината от фойерверка и лунните лъчи обагрят козината му в червено и сребристо.

Приближава се и протяга пръстите си, завършващи с дълги закривени нокти, към гърлото на момчето, крайниците му са и като човешки ръце, и като животински лапи. Внезапно Марти си спомня пакета с фишеците. Машинално драсва клечка кибрит и запалва фитила. Лумват червеникави искрици, които опърлят косъмчетата върху опакото на дланта му. Върколакът се сепва, отстъпва назад и отново изръмжава с недоумение, което също като ръцете му е някак човешко. Момчето запраща фишеците към главата му.

Фойерверките избухват, проблясва ярка светлина, последвана от гръм. Съществото изревава от ярост и от болка; полита назад и вдига ръце да се предпази от експлозиите, но искриците и горящият барут сякаш го татуират. Четири фишека гръмват едновременно близо до носа му, едното му зелено око изгасва като лампа. Звярът агонизиращо изкрещява, драска с нокти муцуната си и стене, а когато в къщата на семейство Козлоу проблясват светлини, съществото се обръща и с тежки стъпки се втурва надолу по склона към гората. Остават само миризмата на опърлена козина и изплашените викове, които се разнасят от къщата.

— Какво беше това? — изкрещява майката на Марти и за пръв път тонът й не е сприхав.

— Кой е там, мътните го взели? — обажда се баща му — не говори като Големия приятел.

— Марти! — вика Кейт и гласът й пресеква, но не от злоба, а от безпокойство. — Марти, добре ли си?

Само дядото не се обажда, защото спи като пън. Марти се обляга назад и се взира в грамадния фойерверк, който бавно изтлява; вече не разпръсва яркочервена светлина, а хвърля розови отблясъци, каквито се наблюдават при изгрев-слънце. Момчето е прекалено потресено, за да реагира… дори не се разплаква. Всъщност изпитва още нещо, освен страх, чувства мрачно задоволство. На другия ден родителите му набързо ще го изпратят при леля Айда и чичо Джим в Стоу, щата Върмонт, където ще остане до края на лятната ваканция (разбира се. „екскурзията“ е съгласувана с полицията — ченгетата се страхуват, че Престъпника на пълнолунието ще се опита отново да нападне момчето, за да ликвидира единствения човек, който го е видял). Задоволството, което изпитва Марти, е по-силно от страха. Зърнал е ужасяващия Звяр и е останал жив.

Изпълва го и радостно чувство, което не ще сподели с никого, дори с чичо Ал, който сигурно щеше да го разбере. Радостен е, защото зарята все пак се е състояла.

Докато родителите му се тревожеха и обсъждаха душевното му равновесие, като се питаха дали преживяването няма да влоши състоянието му, дълбоко в душата си Марти Козлоу знаеше, че това е бил най-хубавият празник в живота му.