Стивън Кинг
Цикъл на върколака (6)

Юни

През тази нощ, която е най-кратката в годината, Алфи Нофлър, собственикът на „Хапни и си побъбри“ — единственото кафене в Таркърс Милс — се е захванал да почисти пластмасовия плот. Запретнал е ръкави, а татуировките по мускулестите му ръце сякаш танцуват. В момента няма нито един клиент и като привършва почистването, той замислено се взира през витрината и си спомня как е загубил девствеността си през една подобна нощ, когато въздухът бе изпълнен с аромата на ранното лято. Партньорката му Арлийн Макюн сега носи фамилното име Беси и е съпруга на преуспяващ млад адвокат от Бангор. Той още си спомня как грациозно се беше прехвърлила на задната седалка на колата му, спомня си уханието на нощта.

Вратата се отваря и лятото нахлува заедно с ярката лунна светлина.

Алфи си казва, че заведението е празно, защото хората се боят от Звяра, който уж броди при пълнолуние, но гой пет пари не дава за някакъв си върколак; не се страхува, защото тежи сто и десет килограма и мускулите му са заякнали от времето, когато е бил морски пехотинец; не е разтревожен, защото знае, че рано сутринта редовните клиенти ще цъфнат и ще си поръчат пържени яйца, понички и кафе. Казва си: „Ще изключа кафемашината, ще затворя по-рано, ще си взема шест бири от супермаркета и ще бъда в автокиното на време за втория филм“. Юни, юни, пълнолуние… чудесна нощ за автокино и за няколко бири. Чудесна нощ за припомняне на завоевания в миналото.

Тъкмо когато се готви да изключи кафемашината, вратата се отваря. Алфи примирено въздъхва и се обръща.

— Здрасти! Как си? — подхвърля дружелюбно, защото вижда един от редовните клиенти, който обаче винаги идва преди десет сутринта.

Новодошлият кимва, разменят по няколко думи.

— Ще пиеш ли кафе? — пита Алфи, докато клиентът се намества на високото столче до плота.

— Да, ако обичаш.

„Може би все пак ще стигна на време за втория филм — мисли си Алфи и се обръща, за да приготви кафето. — Този няма да остане дълго. Изглежда смазан от умора… или пък е пипнал някакъв вирус. Още има време да…“

Ужасът заличава мислите му. Като всичко останало в „Хапни и си побъбри“ кафемашината блести от чистота и в огледалната повърхност на корпуса от алпака той вижда отражение, което е едновременно невероятно и потресаващо. Човекът, когото вижда всеки ден, когото всички в Таркърс Милс виждат всеки ден, се преобразява. Лицето му се променя, разтича се, разтегля се. Памучната му риза се разширява… внезапно шевовете се разкъсват, а в главата на Алфи се върти една-едничка нелепа мисъл — че гледа любимото филмче на племенника си Рей „Невероятният великан“.

Симпатичното лице на човека придобива животински черти. Кротките му кафяви очи изсветляват и хвърлят златистозелени отблясъци. Той надава писък, който внезапно пресеква, пада като асансьор през звуковия регистър и от гърдите на съществото се изтръгва яростно ръмжене.

То… Звярът, върколакът… каквото и да е… се вкопчва в пластмасовия плот и прекатурва захарницата, която започва да се търкаля, а захарта се разпръсва. Съществото сграбчва стъкления цилиндър и ръмжейки, го запраща към стената, на която е залепен листът със специалитетите.

Алфи рязко се обръща и неволно събаря кафемашината, която с трясък пада на пода, а врялото кафе се разплисква и попарва глезените му. Той изкрещява от болка и от страх. Вече изпитва панически страх, забравил е яките си мускули, придобити по времето, когато е служил в морската пехота, забравил е любимото филмче на племенника си Рей, забравил е нощта, когато изчука Арлийн Макюн на задната седалка на колата си, сега мислите му са обсебени само от Звяра, подобен на чудовище от филм на ужасите, който сякаш е изскочил от екрана на автокино.

Съществото с лекота скача върху плота, панталонът и ризата му са се превърнали в дрипи. Монетите и ключовете в джобовете му издрънчават.

Хвърля се върху Алфи, който се опитва да отскочи встрани, но се спъва в кафемашината и се просва върху червения линолеум. Звярът отново надава оглушителен рев, жълтеникавата му паст бълва горещ дъх, после болката сякаш спуска червена завеса пред погледа на Алфи, защото чудовището разкъсва делтовидните му мускули. Кървави пръски обливат пода, пластмасовия плот, скарата.

Олюлявайки се, Алфи се изправя, на гърба му зее дълбока рана, от която струи кръв; мъчи се да изкрещи, а през витрината нахлува сребристата светлина на лятната луна и го заслепява.

Звярът отново се хвърля върху него.

Последното, което вижда Алфи, е лунната светлина.